Калина Малина
Симовата чета (15)

В изгнание

Тежко беше, особено първите дни, в чуждия лагер. Дето и да идеше, Иван усещаше като въглени по цялото си тяло любопитните очи на новите другари. Най-много го безпокояха очите на две еднакви на бой момчета, които си приличаха. Никъде не можеше да се скрие от тях. Иван ги сравняваше мислено с Бобчински и Добчински от комедията „Ревизор“, която бе гледал в Народния театър. И той им отправяше зъл поглед изпод надвисналите си руси вежди. Около вилата ли се разхождаше или долу край „конюшните“, както бе нарекъл бараките с леглата, под навеса ли, на който думаха трапезария, или край рекичката — навред Бобчински и Добчински изскачаха като че от дън земя и впиваха черните си очи в него. Какво искат? Защо го преследват? Това навярно са шпиони на началника. Следят го и после ще докладват.

Иван се движеше от едно място на друго винаги самотен, замислен, тъжен. Колко тежко наказание му наложиха! Пред самия празник го изпратиха в чуждия лагер. А какви приготовления се правеха горе! Какви чудеса!

Особено се бе врязала в паметта му дългата картонена лента с едрите красиви букви „Лагер септемврийче «Емил Марков»“, опната под арката. Там винаги имаше пост от септемврийчета, които посрещаха гости, осведомяваха се при кого идват, долагаха на дежурния ръководител, който ги посрещаше. Колко красив изглеждаше целият лагер отдалеч! Сгушен в обятията на планината сред зелени букови гори, той приличаше на селище от приказките. А колко хубави и добри бяха децата там! А тук едни горделиви, важни. На кое отгоре се надуват? Нито едно тяхно момиче не може да се сравни с Марчето например. Тя бърбори непрестанно, но не ти омръзва да я слушаш, както не ти омръзва ромоленето на поточето. Има ли тук подвижно и гъвкаво девойче като Стоянка? Тя тъй хубаво играе разни славянски танци, тъй умее да си приготви подходящ костюм от спални чаршафи и разни там колани! А кой може така да се усмихва, да се сбръчква и прави на старица като Тоничка? И де е тяхната Теменужка, която пее като същинско рускинче „Москва, Москва!“. Тук нямат акордеонист и не могат да проведат нито една веселба. А там горе, в планината, ще тръгне една група септемврийчета от палатка на палатка и ще пее:

Ясна вечер спусна звезден кош,

лека нощ, другари, лека нощ!

А гората шумоли наоколо, рекичката бъбли сладко, щурци се надпреварват да пеят.

И вечерната проверка тук не струва нищо. Десетниците рапортуват пред четниците едновременно и това прилича на бръмчене в пчелен кошер. Нищо не им се разбира. После четниците рапортуват пред дружинния командир, а дружинният тук е едно фъстъче, с ръка да го бутнеш, ще падне. Изпъчило се, надуло се, като че кой знае каква му е службата. Изправя се то пред началника и вика с кресливия си гласец: „Другарю началник, дружината ми се състои от 120 септемврийчета!“. Хич прилича ли на такова хлапе да нарича началника „другарю началник“, и то пред всички! Горе тая длъжност отначало изпълняваше дежурният по лагер ръководител, а после сам физкултурникът.

Но най-недоволен беше Иван от поздрава през време на рапорта.

— Здравейте, септемврийчета!

— Здраве желаем.

— Отлично!

— Ще с’стараем!

Никой не поздравяваше както горе:

— За делото на Отечествения фронт!

Не се чува мощният отговор, излязъл от стотина гърла:

— Дружно напред!

И главната готвачка се отличава от главната готвачка на лагер „Емил Марков“. Там горе ти сипват по веднъж, ако много настояваш, сипват ти втори път. А тук щеш-нещеш, ще ядеш. Готвачката току обикаля масите с голяма лъжица в ръка и види ли празна чиния, пълни я, без да те пита, като на туй отгоре те и кани: „Яж, какиното, яж да надебелееш като мен!“. На Иван се струваше, че готвачката проявява особено внимание към него. „Навярно е научила защо са ме изключили, смята ме и тя лакомник и ми досипва ядене, без да държи сметка — мога ли да го изям или не мога“ — мислеше си момчето, като се потеше над винаги пълната чиния. Не го мамеха вече нито млякото, нито сладкишите. Па и как ще му се усладят те, когато черните очи на Бобчински и Добчински брояха всяка негова хапка! Дори баницата със сирене, която дебелата готвачка бе разточила специално за една следобедна закуска, не го зарадва. Ех, да му я бяха поднесли в лагер „Емил Марков“, друго щеше да е!

С една дума, страданията на Иван през първите дни на изгнанието бяха големи.

Но случи се нещо, което той най-малко очакваше. Бобчински и Добчински изведнъж заприказваха с него, а като заприказваха, разбраха се напълно. Те не били лоши момчета, нито някакви шпиони на началника, а близначета без баща. Затова ги приели и двете в лагера. Те се заглеждали в Иван, понеже той приличал по сините си очи и русите щръкнали коси на едно тяхно другарче, което много обичали и което починало през пролетта от скарлатина.

Иван дълго се смя като луд от радост, когато научи това. Значи тук никой не го е следил! И може би и готвачката не го смята за лакомник. И може би не с любопитство, а с обич са го гледали децата. И стори му се изведнъж, че тънката русичка Милка пее много по-хубаво от Теменужка, а мъничкият Любчо, когото познаваше от влака и който си записваше всичките гари подред, имитира по-добре и лицето му е по-изразително от лицето на Тоничка.

И всичко наоколо му стана изведнъж скъпо и мило. Иван започна да разказва как живеят септемврийчетата в лагер „Емил Марков“. Онова, що одобряваше там, той се мъчеше да го прокара и тук. Особено бе полезен за другарите си от втора десетка, трета чета, към която се числеше.

— Искате ли, другарчета, да окичим алеята от нашата палатка до трапезарията със зеленина? Ще оплетем дълги гирлянди и ще ги закачим от дърво на дърво. А, какво ще кажете? — питаше с блеснали очи Иван.

— Искаме, искаме.

— И на всяко дърво ще поставим портрети на Ботев, на Левски… Ние там украсихме палатките с портрети, а тук ще окичим дърветата.

— Колко хубаво ще бъде! — извика Любчо.

В украсата на алеята взе участие цялата чета, защото художникът беше от друга десетка. Когато сложиха портретите, окичени със зеленина и проточиха гирляндите от едно дърво до друго, всички ахнаха от възторг. Началникът узна чия бе инициативата, повика Иван и го похвали пред цялата дружина. Похвали и трета чета като изпълнителка на тази инициатива. За награда в нейната барака нощува една нощ трицветното знаме, което всяка заран издигаха на пилона, при гръмогласно „ура“ и всяка вечер прибираха. Всички септемврийчета от трета чета бяха поласкани. Очите им грееха. Момчетата изпъчиха гърди. Но най-горд бе Иван. Сега той се залови да изработи от мъх и бели камъчета петолъчна звезда на земята около пилона. Децата се трупаха край него, помагаха му, съветваха се за разни украси. Иван неочаквано порасна в техните очи. Не харесваха името му. Някой го нарече Ваня, като имаше предвид Ваня Солнцев, героят от книгата „Синът на полка“, която бяха обсъждали. Иван напомняше със своя калпак от сиви, щръкнали коси овчарчето Ваня, преди да го острижат и окъпят разузнавачите. Но името Ваня не се възприе. Звучеше то на български като женско име. Не искаха момчетата да обидят новия си другар. Нарекоха го просто Ванка. И на Иван допадна това име. Като чуеше „Ванка, Ванка“, забравяше сякаш мъката по старите другари. Нещо повече. Тази дума можеше да пропъди и най-лошите му мисли, които от време на време го спохождаха. Веднъж си каза: „Какво ще стане, ако предложа на Любчо да си разменим неговите цветни моливчета с моите мидени черупки!“. Беше си съчинил една история за тия черупки, събрани на морския бряг миналото лято. Но като чу да го викат „Ванка, Ванка!“, махна с ръка: „Това е нечестно. За черупките не съм давал пари, а моливите се купуват!“. А колко му трябваха тези моливи за стенвестника!

Но всичко това не беше тъй просто, както изглеждаше на пръв поглед. И Иван бърчеше безцветните си широки вежди, стискаше устни и само така успяваше да устои на изкушението. А и работата пропъждаше лошите му мисли. И той работеше, работеше непрекъснато. Чистеше масите в трапезарията, метеше с високата метла трохите под тях, оправяше леглата на своите другари и ги учеше: „Изопвай, изопвай одеялото така, по войнишки, като тепсия! Тъй ми е казвал баща ми“.

Ванката Кацаров фигурираше в списъците на всички кръжоци. „Ванка, при мен седни! При мен! При мен!“ — викаха го момчетата. И той се наместваше усмихнат, щастлив сред новите другари. Ръководителят на математическия кръжок искаше да упражни с децата смятане наум. Той извличаше бързо от тях както условията на задачите, тъй и отговорите. В задачите на Иван винаги ставаше дума за войнишки копчета, за пагони, за револвери и пушки, затова някой му бе измислил прякор Ванка Войничето. От ден на ден септемврийчетата се уверяваха, че Иван е много трудолюбиво и послушно момче. Защо ли го бяха наказали? Навярно тук е станала някаква грешка! — мислеха си всички.

На трапезата Иван с голямо учудване наблюдаваше слабичката черноока девойка с къдравите коси. Ръководителка, а тъй млада, че който не я знае, би я взел за една от високите третокласнички^[1]. Тя винаги сядаше до своите „пиленца“, както наричаше най-малките от първо отделение^[2], които самият им учител бе довел с каручка от гарата до лагера. Той ги бе предал на грижите на младата ръководителка и си бе заминал. Девойката бдеше като майка над тези деца. Имаше едно слабичко, русичко, което едва дъвчеше и тя го хранеше с лъжичка. За да закрепне по-бързо, отсипваше му мляко от своето канче. Очите й следяха дали всички се хранят и често, за да накара децата да ядат, започваше тихичко да им разказва приказки. Кога обядваше тази девойка? Като я гледаше тъй предана и грижлива, Иван се червеше от срам пред себе си. Той си спомняше „фъстъчетата“ от лагер „Емил Марков“, техните също тъй малки ръце, техните доверчиви очи, наивните им въпроси, мъката им за вкъщи и му ставаше болно. Вместо да се грижи за тях, вместо да им отдели от своята храна, той ги бе обирал, той им бе отнемал млякото и десерта. О, ако някой от другарите му тук научеше това, навярно щеше да го презре.

Със същото учудване Иван гледаше и лекарката — едра, пълна жена с изпъкнали очи. Той я бе виждал и в лагер „Емил Марков“, но едва тук забеляза, че краката й са бинтовани.

— Ударила ли се е? — попита веднъж другарчето си отдясно.

— Нищо й нямаше отначало, но като започна всеки ден — от първия, във втория, от втория в третия лагер — краката й отекоха. И на мама единият е така отекъл, защото все права стои, когато пробва дрехите на клиентките. А който не знае, мисли, че се е ударила. Боли, не ти е работа. Мама много се оплаква. Лекарите й препоръчват да лежи, а тя…

Момчето продължаваше да описва познатата му болест, но Иван не го слушаше вече, а се питаше: „Нали е лекарка, знае, че трябва да лежи, а тя с подути крака обикаля от лагер на лагер“. Особено силно впечатление му направиха думите, че отива и до първия лагер в местността „Ашиклар“. Иван добре знаеше „Ашиклар“. Нали бяха тръгнали най-напред със Симето, Русчо и Кольо в тая посока. Пряк път няма. Трябва да се мине през града. А само от втория лагер до града са пет километра. И от града до „Ашиклар“ навярно не са по-малко. Да извървяваш всеки ден десет километра с подути крака, за да контролираш здравето на децата, какъв героизъм! Лекарката знае, че това е нейният човешки дълг и го изпълнява добросъвестно. Не е ли същото и с домакина! Не тича ли и той до града, за да осигури продуктите, които изпраща с магарето на дядо Тома и не се ли е връщал по най-голямата жега, зачервен, без да може дори да обядва от умора!

Иван си спомняше и за преданите в лагера „Емил Марков“ младежи и девойки — ръководителите. Едната бе ученичка от VI клас^[3]. Значи, само три години по-голяма от него. Три години, а какво чувство за дълг у нея! Тя ставаше всяка нощ в часа, когато започваше студът в Балкана, обикаляше палатките, вдигаше изританите одеяла, подгъваше ги добре и завиваше до гуша децата. Колко пъти е завивала и него! Дори му е хвърляла върху одеялото и палто. А ръководителката на драматично-художествения колектив неведнъж се бе отказвала от десерта си в полза на Ангелчо, Боянчо или Миланчо. В лагер „Емил Марков“ имаше само три малки момиченца, но никой от септемврийчетата не бе се погрижил за тях. Напротив, някои като Иван гледаха да им отнемат ако не храната, то топката от ръцете. Защо не вземаха пример от ръководителите си? Студентът по медицина например бе отстъпил едното си одеяло на гърбавичкия Боянчо.

Все по-често започнаха да се явяват такива мисли в главата на Иван. Ако го приемат пак в стария лагер, той ще знае сега какво да прави. И преди да заспи, все си мечтаеше за този щастлив ден. Мечтаеше да се върне не защото тук му беше зле. Напротив. Тук всички бяха внимателни с него и го обичаха, но защото искаше да поправи грешката си, като започне да се грижи за онези, които бе обрал и оскърбил.

Най-после и тоя ден дойде. Вечерта, когато се правеше равносметка на извършеното през деня, било то добро или лошо, лагерният началник каза: „Сега идете да спите, деца, че утре дълъг път ни чака. Другарчетата ви от «Емил Марков» ви канят на лагерен огън. Ние ще използваме случая да заведем там и Ванката. Всички сте съгласни, нали, че момчето се държа много добре? Няма нито едно провинение и затова смятам за справедливо решението на лагерния съвет да се намали наказанието на Ванката с няколко дни. А вие какво ще кажете?“.

Децата, изненадани и смутени мълчаха. И като по даден знак всички започнаха да скандират: „Ис-ка-ме Ван-ка-та да о-ста-не при нас! Ис-ка-ме Ван-ка-та да о-ста-не при нас!“.

Беше тъмно и никой не видя как се насълзиха сините като метличина очи на Иван.