Калина Малина
Симовата чета (14)

Симовци

Докато траеше приготовлението за празника, Иван бе успял да се побратими с още няколко момченца от първа десетка, които не вземаха участие нито в стенвестниците, нито в говорящите хорове, нито в монтажите, солата, сценките. Той бе им раздал всичките си джунджурийки — от празните куршуми до лъскавите камъчета. Всеки обяд, закуска или вечеря той сядаше срещу една от своите жертви, преструваше се, че яде спокойно, но сините му очи шареха по цялата трапезария. Ако малкият побратим се случеше по-далеч, щом получеше десерта си, едно топче колкото грахово зърно, направено от средата на хляб, го чукваше по нослето. Това беше предупредителният знак. Момченцето заставаше нащрек и не след дълго под масата се протягаше ръка, която поемаше ловко канчето с млякото и компота или чинийката с макароните и крема, и след миг я връщаше празна. Когато децата забележеха, че Иван се подава изпод масата, стиснал устни, за да скрие белите си млечни мустаци, питаха с учудване:

— Какво правиш, Сврака, под масата?

А Свраката отговаряше уж сърдито:

— Падна ми лъжичката, та я търся.

Голямо щастие бе за Иван, когато успееше да се подслади с десерта на двама свои побратими.

Но има една българска поговорка — еднаж гърне за вода, дваж гърне за вода, трети път се счупва. Така стана и с Иван. Нещастието дойде оттам, отдето най-малко го очакваше той.

Приготовленията за тържественото откриване на лагера и лагерния огън бяха към своя край. Стенвестник и портрет на патрона, обкичен със зеленина, красеше всяка палатка. Съревнованието спечели трета чета, поради което Русчо надигна тънкия си правилен нос и някак пренебрежително поглеждаше всички останали редактори. Пред всеки вход — красиво изработени градинки от мъхове, треви и полски цветя, между които се провираха пътечки от черен пясък, а върху него изпъкваха по-ярко различните лозунги от бял пясък, както и името на десетката — Любен Каравелов, Христо Ботев, Христо Смирненски, Ленин, Майор Томсън… На земята пред лехичките бяха направени от камъчета и клечици големи петолъчни звезди, ОФ или сърп и чук. Трета десетка на трета чета и за това спечели съревнованието. Тя бе изработила моделчета на волейболно и баскетболно игрище, а петолъчната звезда бе украсила със знаменца от книжки. Русчо даде идеята да се изработи с тънки клечки горичка с изворче, а под тях да се напише „Хубава си, моя горо“. Портретът на Любен Каравелов, нарисуван от Сашко, поставиха точно над горичката. Изобщо колективното детско въображение добре се бе проявило. Обкичиха със зеленина входовете, арката и навеса. Симето бе нарисувал с красиви букви името на лагера „Емил Марков“. В трапезарията закачиха големи табла — лагерния план, програмата на цялата смяна, разпределена по дни, и дневната програма, разпределена по часове. Върху тия табла работиха няколко септемврийчета под ръководството на Симето, който пък приемаше инструкциите на ръководителя на декоративно-художествения кръжок. Не беше още довършен само големият портрет на Емил Марков.

Както се бе навел над работата си; обърнат с гръб към палатките, Симето забеляза, че футболната топка прехвърча през малката полянка. Момчето повече усети, отколкото видя скъпоценната топка и вдигна очи. Кой ли играе сега, когато всички са под напрежение за празника! Когато целият лагер рисува, пее и декламира! Аха, ето кой бил! Симето остави натопената си в боя четчица, сложи ръце в джобовете на късите си бели шорти, изпъчи снага и пристъпи с тежки стъпки към мястото, дето топката падаше на земята и отскачаше, ритана от два яки мускулести крака.

— Риташ ли, риташ ли, Сврака! Ние се пържим в работа, а ти риташ, а! Ти не си ли от тоя лагер, а? Или на теб е все едно дали ще се отсрамим в неделя пред гостите, или не. Струва ми се, ти имаше някаква длъжност — да миеш четките и паничките, а? Защо си дезертирал от задължението си?

Иван се спря всред поляната. Сините му очи загледаха злобно.

— Ти какъв си ми бе? Моя работа е ще играя ли, или няма да играя! Нито си десетник, нито четник, нито пък съдия, нито редактор, за да ми заповядаш.

С тези думи Иван искаше да клъцне своя съученик.

— Може сега да не съм нищо, но ще стана, ще стана само заради такива като тебе, дето се правят на ни лук яли, ни лук мирисали.

— Какво, какво? Я повтори!

— Ще повторя. Питам те аз тебе какво си лъгал като дърт циганин, когато ме наказаха заради млякото? Преструвал си се, че хабер си нямаш от нищо и все против мен си ментил. Ако тогава не те натупах, ще те натупам сега. Имаме си ние с тебе стари сметки за разчистване. Кой изяде на Русчо пърженото пиле и курабиите, а? Мислиш, че като мълчах досега, със скръстени ръце съм седял? Не съм разпитвал и разбрал кой е пренасял багажа ни, а! Носили са го трима, и то от най-добрите и честните септемврийчета — Марчо, Мишо и Валентин. Те ли ще изядат чуждата храна? Аз още тогава се усъмних в тебе, но Русчо, нали не те познава, се намеси и ти отърва боя. Но аз мога и сега.

— Хайде, почвай! Защо стоиш?

Иван взе да завива и без това късите ръкави на фланелката си, с което искаше да каже, че е готов да се бие.

— Сега няма да се занимавам с тебе, защото си имам важна работа. Както виждаш, довършвам портрета на нашия патрон. Но те предупреждавам, че ако отсега нататък те заловя в кражба и нечестност или че пиеш млякото на децата, мисли му!

Това предупреждение не стресна Иван. Той познаваше добре Симето. Като повечето артистични натури и Симето бе разсеян, невнимателен, та Иван му викаше скрито „заплес“, от когото можеш и ризата да снемеш от гърба, без да те усети; акордеонист, свирач на руски песни и партизански маршове, малко нещо художник, с една дума — будала.

Но този път хитрецът Иван се бе излъгал. Той не знаеше колко безсънни нощи бе прекарал Симето, като стоеше на пост в лагера почти през вечер и тъй отменяше по-слабите и недобре екипираните септемврийчета. През тия дълги часове, когато се разхождаше с копието в ръка край палатките и се ослушваше, Симето си бе дал сметка за преминалите безполезни години и се бе зарекъл да не срами вече своите родители комунисти.

И когато казваше на Иван: „Може сега да не съм нещо, но ще стана, ще стана само заради такива като теб“, Тимур пак се яви пред очите му. Сега любимият герой от книгата го гледаше усмихнато, като близък другар, и сякаш му шепнеше: „Веднъж да почнеш само, после е лесно!“.

И Симето започна. Още същата вечер през свободния от занимания час той свика събрание зад близката купа сено, недалеч от лагера. Присъстваха най-добрите септемврийчета — Здравко, Мишо, Русчо, Валентин, Васко, Първан, Марчо, Зарко и Кольо. Симето откри събранието.

— Другари — започна той звучно, — нашите по-големи братя и сестри са бригадири! Кой на Хаинбоаз, кой на Перник-Волуяк, кой на Копринка, на Росица и на много други обекти. Може би аз не ги зная всичките. Ако продължаваме да живеем в тоя хубав Балкан като себелюбци, ще заслужим ли да се наречем братя на тия младежи? Нали утре ние ще ги заместим? Как ще стане това, като не сме подготвени? Нашите братя и сестри бяха ремсисти през фашистко време, а целият РМС участва в съпротивителното движение. Много младежи лежаха по затворите, колко погинаха от бой и мъчения в участъците! Колко станаха партизани! Живите излязоха от затворите, слязоха от Балкана възмъжали, закалени, с желание да строят Народната ни република. А ние какво? Имахме ли случай да се учим като тях? Преживяхме ли изпитания, които да ни калят и направят мъже?

— Не! — извикаха всички, трогнати от думите на Симето. Момчетата не можеха да повярват на ушите си. Нима Симето — един третокласник, умееше да говори толкова хубаво? Да не знаят досега, че бил такъв оратор?

— Ето какво, другари — продължаваше ораторът с твърд и спокоен глас, — събрах ви тук, за да обмислим как да образуваме помощна група „Септемврийче“ в нашия лагер. Нейната главна задача ще бъде да издирва крадците, себелюбците, грубияните и други подобни на тях и да ги предава на другарския съд. Но наред с това нейна задача ще бъде да помага на по-малките, да покровителства по-слабите момченца.

— Само момченцата ли, Симе? — попита черноокият Валентин.

— Другарю, бъди дисциплиниран! — обади се Русчо. — Ако има нещо да запиташ, запомни го и когато свърши другарят Симо, ще го кажеш.

— Тогава трябва да си изберем председател на събранието.

— Да си изберем, да си изберем!

— Предлагам Русчо.

— Нека да бъде Валентин!

— Да гласуваме!

Гласуваха за Русчо. Той стана и като направи няколко крачки с гордо вдигната глава, застанал пред другарите си, посочи важно към Симето:

— Има думата другарят Симо Манолов.

Така, ръководено от интелигентния Русчо, събранието премина делово. На първо време оставиха малките момиченца, защото за тях се грижеха Марчето и Стоянка. Набелязаха се само като обекти на другарско внимание Миланчо, Боянчо и Ангелчо. Решиха не само да наблюдават тези момченца при храненето, но и да се погрижат за тяхното облекло. Налагаше се най-напред да ги накарат да си снемат при слънчево време тежките дълги панталони.

Като свършиха изказванията по разни други въпроси, председателят закри събранието с думите:

— Чели ли сте, другари, книгата на руския писател Аркадий Гайдар, хубавата книжка „Тимур и неговата команда“?

— Дето я обсъждахме в литературния кръжок, нали? — обади се с тънкия си глас Мишо.

— Ти може да си я обсъждал, поете, но ние не сме — каза малко троснато Васко. — Не може човек във всички кръжоци да се запише, я! Говори, говори, Русчо! Другарю председател!

Той натърти на последните две думи.

— Имам книжката. Ще ви я дам да видите как дружината на Тимур с всички сили се мъчи да помогне на своя народ в борбата му с враговете — продължи Русчо. — Сърцата на тези съветски пионери тупаха от гореща любов към героите, които даваха кръвта си за родината. Тази своя любов те проявиха, като се грижеха за семействата на фронтоваците. Баща ми каза, че по примера на Тимур и неговата дружина в съветската страна се е създало голямо движение — тимуровци. Това е цяла армия от милиони добри деца, които участват във възстановителната работа на родината си, в стопанствата, в колхозите. Така ги наричат всички — тимуровци, по името на героя от книгата на Гайдар. Защо да не кръстим и нашата малка организация за добри дела в лагер „Емил Марков“ на името на тоя наш другар, който пръв ни подсети да я създадем! Съгласни ли сте!

— Съгласни! — викнаха момчетата в един глас.

— И така, другари симовци, аз закривам нашето първо събрание. Следващото ще стане утре по същото време на същото място. Да се надяваме, че утре ще чуем онова, което сме наблюдавали през деня. Не забравяйте нашите обекти — Ангелчо, Боянчо, Миланчо!

Симето се опита да протестира, но момчетата не искаха и да чуят.

— Симовци ще се наричаме и това си е! — викаха те.

Симето не дочака до утре. Той имаше предположения и бързаше да ги провери. Наблюденията му в колектива се бяха обогатили. Той виждаше своите другари в игра, на трапезата, на работа. Виждаше ги в техните отношения един към друг или в отношенията им към ръководителите. Привидната му разсеяност, на която разчиташе Иван, беше всъщност съсредоточеност. Нищо не бе избягало от наблюдателното око на Симето. Той намираше у всички по-малко или повече добри качества. Само Иван стърчеше като сухо дърво сред млади фиданки и се отделяше от децата по своето себелюбие и лакомия.

И Симето избърза и улови още същата вечер Иван в момента, когато ръката му поемаше изпод масата от ръчичката на Боянчо канчето, пълно с компот.

Веднага след вечеря „симовци“ свикаха извънредно събрание, а на другия ден другарският съд на чета „Никола Вапцаров“ реши за наказание Иван да бъде преместен в лагер „Христо Михайлов“. Дружинният съд прие това решение и го докладва пред лагерния съвет, който го одобри.

И един ден преди тържественото откриване на лагер „Емил Марков“ дядо Тома натовари куфара на Иван върху магарето и го подкара. След него тръгна с наведена глава и Иван. Придружаваше ги физкултурникът.