Калина Малина
Симовата чета (13)

Подготовка за празника

Всички септемврийчета в лагера се суетяха около стенвестниците. Само Кольо не вземаше участие. В неговата десетка влизаха най-малките момченца, с които големите се забавляваха, като им бяха измислили най-различни прякори — Малчо, Чочко, Американец, Бъзлю, Владика, Продъненото, Малкият пелтек, Средният пелтек, Църен гявол. На Кольо пък думаха Санчо Панчо. Той понасяше тоя прякор, когато идеше от устата на големите. Обаче, ако някое от „фъстъчетата“ се опиташе да му рече Санчо, изядаше веднага тежък юмрук по зъбите.

Така мнозина разбраха каква сила се крие в ръката на Кольо. Малките го избраха десетник, но когато му предложиха да стане редактор на вестника, той махна с ръка:

— Аз не съм по тия работи. Виж приятелят ми Русчо… Него си го бива.

Той още съжаляваше, че не е в една десетка с Русчо.

Малките се озадачиха. Бяха събрани от три различни училища и не се познаваха. Питаха се кой да бъде редактор на стенвестника и как да му е името. Ангелчо предложи:

— Да го наречем „Генерал Стойчев“.

Всички се съгласиха и веднага избраха Ангелчо за уредник на вестника, а Малкият пелтек, който се почувства обиден от това, поиска сам да стане редактор.

Ангелчо изтича веднага при Иван.

— Побратиме, уредник ли е по-главно или редактор?

— Ръката ли е по-главна или пръстите?

— Ръката.

— Тогава!

— Не разбирам.

— Ръката е една, а пръстите са много. Редакторът е един, а уредниците — много. Ясно?

— Значи редакторът…

— Да.

— Ух, пък аз мислех… — смънка под нос момченцето. — Но догодина ще стана редактор. Ще видиш.

— Охо!

— А уредникът за какво е?

— Да събира всички листчета и да ги лепи на картона.

— О, то било нищо работа!

— Ти да не си уредник бе, Американец?

— Аха.

— Затова ли питаш? Браво, побратиме! Сега какво друго искаш? Всичко ще те науча. Само да си имаме уважението. Днес мирише на прегоряла захар. Ще дават крем за десерт. Ще трябва ли като вчера при сутляша, да те чукам и подсещам с хлебни топчета? Или сам ще си спомниш какво си обещал на своя побратим?

— Но аз много обичам мляко с ориз.

— Е, кой не обича, ама когато човек…

Иван не довърши, защото го извикаха в голямата палатка и му възложиха да мие чинийките за боя, та работата около стенвестника да върви по-бързо. Сега и Симето помагаше. Той пишеше старателно големите заглавни букви „Никола Вапцаров“, стенвестник на IV чета.

Ако Кольо не беше при „фъстъчетата“ и него щяха да накарат да работи. Но малките не можеха да му се наложат. Затова той се измъкна от палатката и отиде при стареца, който сечеше с брадва, дялкаше с тесла или режеше с трион различни греди и дъски.

— Дръж бе, „мамин Кольо“ — викаше му дядо Тома закачливо — дръж, че ще те правим майстор!

— А за какво ти са тези дръвчета?

— Това са крака бе, крака на маса. Ще я завия в палатката на началнико. После ще направим друга за лекарствата на сестрата, а след това ще почнеме да отмерваме и за тезгяхо.

— То не е тезгях бе, дядо Тома, то е естрада.

— Страда — нестрада, я не й разбирам. Я си му казувам просто тезгях. Дръж сега здраво, да срежем тоя кърпел!

Но като дойде време да се скове масичката, момчето показа такова познание по дърводелство, че старецът започна за всичко да се съветва с него.

— Кажи сега, „мамин Кольо“, как да зачукаме тезгяхо?

— Естрадата — упорстваше Кольо.

— Дявол ги знае! Че за какво е тоя тезгях! Я колчава е поляна!

Но Кольо обясняваше на стареца.

— Трябва. От естрадата ще говорят артистите. Ще имаме гости от другите лагери и от града. Нали в неделя откриваме лагера! А ти виждал ли си, дядо Тома, Емил Марков? Едно момче от голямата палатка ще говори за него, защото нашият лагер се казва „Емил Марков“.

— Па може да съм го видвал по градо. Он е нашенец, лайсе. Но отдека да ти знам, че он бил Емил Марков! — бърбореше старецът. — Виж, другите — Манол и Борис, дето се губеха по Русия, има, лайсе, двайсет години, знам ги я. Манола избрахме у парламенто. Я пущих за него бюлетинка.

— А ти от Берковица ли си, дядо Тома?

— От Лопушна съм, но съм се преселил отдавна в градо. Вадех на мегдано мекици. А ти искаш ли да те водим у наше село? И там има, лайсе, колония…

— Искам, дядо Тома, само дано ме пусне началникът.

— Че те пущи, че те пущи, бъди раат! Он е добър.

Така както си бъбреха, старецът и момчето сковаха неусетно естрадата от приготвените през седмицата дъски, после нарамиха секири и отидоха в гората да насекат пръти и клони. Докато всички септемврийчета и техните ръководители бяха заети с репетиции, стенвестници, табла, украса, дядо Тома и Кольо извършиха най-тежката работа. Около десетина пъти те отиваха до гората и се връщаха с товар клони на гръб. После подредиха струпаната грамада пръти и клони около изправените във вид на колиба дръвчета. Така се получи цяла купа съчки, които щяха да запалят вечерта на лагерното тържество.

— Виждал ли си лагерен огън друг път, дядо Тома?

— Как не! Ами лани? До небето че стигне, я ти казувам… Много съчки набрахме, лайсе…