Калина Малина
Симовата чета (12)

Русчо и поетът

Попаднал всред непознати деца от друго училище, Русчо от начало нямаше приятели. Затова той си четеше донесените от къщи книги или редеше нещата си. Сети се да си изправи куфара между двете легла, да го покрие с бяло пешкирче, да захлупи водната си чаша, а до нея сложи книгите „Синът на полка“, „Тимур и неговата команда“ и „Двамата капитана“. Така си направи нощна масичка, която украси с букетче горски теменужки. За вазичка му послужи алуминиевото сандъче, в което майка му бе сложила пърженото пиле.

Тази импровизирана масичка привлече вниманието на момичетата. Веднага във всички палатки между леглата се наредиха куфари и сандъчета. Това ядоса Русчо.

— Какви са тези момичета! Нямат въображение. Каквото видят, това правят. За нищо не ги бива. Само се глезят: „Другарке, другарке!“. Ще ги видим в стенвестниците. Ех, ако си бях донесъл пишещата машина на татко!…

Понеже се беше похвалил, че може да направи чудо-вестник, ако имаше пишеща машина, другарите му го избраха за редактор.

Студентът, ръководител на декоративно-художествения кръжок, даде срок два дни, за да се издадат първите стенвестници в лагера. Обявяваше се конкурс за най-бързо приготвен, най-добре редактиран и илюстриран вестник. Десетката, която излезе първа, ще бъде провъзгласена за ударна и цяла седмица копието ще остане в нейната палатка.

Закипя трескава работа. Избраха се редактори и уредници. Русчо беше в стихията си.

— Как ще наречем нашия вестник?

— Иска ли питане? „Христо Ботев“, по името на най-големия революционер и поет.

Всички приеха предложението на Русчо. Той раздаде работа, тъй както правеше баща му, когато редактираше специален брой.

— А кой от вас рисува добре?

Септемврийчетата, които се познаваха, извикаха в хор:

— Сашко, Сашко еврейчето.

— Сашко — обърна се Русчо към момчето, чието лице бе обсипано с лунички, но много по-тъмни от луничките на Иван, и му викаха „еврейче“, — ето на гърба на това огледалце е нарисуван Ботев. Ще гледаш и ще го направиш, но много по-едър. Отдалеч да се вижда и точно в средата на картона… Ето тук, дето съм поставил точки. Пиши най-напред с молив, после ще надебелиш линиите с туш. Иди при другаря ръководител да ти покаже което не знаеш. Но най-важното са очите на Ботев — пламенни, силни. Да не ги направиш като на някой старец, угаснали…

— Имаме си и поет в нашата десетка — обади се някой.

— Поет? Кой е поетът?

— Мишо, Мишо — завикаха всички.

Мишо се зачерви и наведе глава.

— Ти какво ще дадеш за вестника, поете?

— Та знам ли? Някое стихче… за…

— За какво например? — помъчи се да помогне Русчо на срамежливия поет.

— Че отде да знам! Кажи ми ти за какво да пиша.

— Пиши за Ботев.

— За Ботев! Мъчно. Не мога.

— Е какво тогава?

— Не знам.

— Какъв си ти такъв поет?

— Аз не съм поет. Те ме набедиха.

— Лъже! — извикаха момчетата.

— Иска да се отърве. Ти не пишеш ли най-хубавите съчинения в клас, а, не пишеш ли? — обърна се към объркания поет заядливият Павел.

— Съчинение е едно, поезия — друго.

— Ти ще напишеш тогава стихотворение на тема „Септемврийче“. Можеш ли? — попита сериозно редакторът.

— Ще опитам.

Мишо веднага се отдели и потъна в гората да съчинява поезията.

Русчо раздаде теми и на другите момчета. На едно — „Един ден в лагера“, на друго — „Нашата палатка“ — на трето — „Какво трябва да бъде всяко септемврийче“. За себе си остави уводната статия „Христо Ботев и септемврийчетата“. Той пръв свърши работата си и подаде листчето на техническия уредник, да го залепи на картона. Но уредникът смръщи недоволно вежди.

— Какво е това? Почерк или драскулки? Нищо не се разбира. Ти самият не можеш му разбра.

— Аз пиша на машина. Свикнал съм на машина — каза малко превзето Русчо.

— Разправяй на вехтата ми капа, редакторе! Ти не знаеш на ръка да пишеш, та ще ми пишеш на машина! — подигра му се Павел. — И това ми било третокласник! Тебе, помни ми думата, ще те спукат на матура.

— Бре да се не види! Па ти отде толкова знаеш!

— Зная. Ти нали учиш в „Константин Величков“! Аз ще дойда във вашето училище накрая на годината да ти се обадя и да ти кажа: „Ехе, как си, как си? Не те ли предупредих аз, че няма да изкараш писмения?“.

На Русчо му стана криво от тия думи. Той знаеше, че не пише добре, че дори не спазва елементите на буквите, но бе извънредно честолюбив и не обичаше да му правят забележки. Затова остави вестника и се запъти да излезе вън, за да му помине малко.

На входа на палатката той се сблъска с група септемврийчета от втора десетка на същата чета.

— Вън! Вън! Не влизайте! Няма да ви пуснем! Искате да видите какво работим, та и вие същото! Няма го майсторът — викаха Русчовите другари.

— И да криете, видяхме, видяхме. Рисувате Любен Каравелов. По брадата се познава. Но и ние рисуваме с брада — крещеше предизвикателно един от новодошлите.

— Да не е Ботев?

— Може и да е Ботев. Какво ви влиза в работата.

— Как тъй Ботев? Ние първи си избрахме Ботев.

— Не е вярно! Ние първи.

— Да питаме другаря.

— Я се чупи оттук! Питай ако щеш арменския поп!

— Шпиони!

— Маймуни!

Атмосферата се нажежаваше. Една възглавница прехвърча през палатката и удари чипоносия Атанас от втора десетка. Той грабна възглавницата и я запрати към Русчо. Русчо пламна от гняв. Той и без това беше ядосан, задето му се присмя Павел на почерка, потърси с очи нещо да хвърли и като не намери какво, запрати мокрия полски букет, и то в същия миг, когато в палатката влизаше Симето.

— Благодаря, че ме посрещате с цветя — каза той шеговито. — Мога ли да знам каква е тази гюрултия?

— Караме се за Ботев.

— Както седем града са се карали за родното място на Омир. Така ли?

— Може и да е така.

И децата разказаха на Симето причината за кавгата.

— Глупаци, чукове! Не можете ли да хвърлите жребие?

Предложението на Симето се прие. Намериха плоско камъче. Върху едната му страна написаха с креда буквата Б, върху другата — К.

Б се падна на втора десетка.

— Нищо, те са по-малки. Нека отстъпим по-лесното на тях — успокояваха се Русчови. — За Ботев кой ти не може? Като препишат само „Жив е той, жив е“ и ще изпълнят картона.

— Пък защо ще преписваме! И ние можем да съчиняваме. Толкова не сме…

— Язък ми за уводната, Симе. Написах за Ботев, сега трябва за Каравелов — оплака се Русчо.

— Кой ви е крив! Така ви се пада, като си нямате общ план. План, план трябва най-напред за всичко, момчета, ама кой да слуша! Аз казах и на нашите. Не е чудно и с тях да се случи същото. Ние сме Вапцаров, а ако и други са сложили същото име! Пиши сега, Дон Кихоте, та да ти дойде акълът — подразни той Русчо.

Но Русчо мълчеше. Той беше почувствал, че този път Симето има право. Наистина трябваше да се изработи общ план.

Бързо изскочи той от палатката и започна да обикаля по всички десетки.

— Казвайте веднага името на вестника си, за да няма някакво повторение, както се случи с нас и втора десетка!

И той записваше едно по едно имената в тефтерчето си: „Левски“, „Ленин“, „Майор Томпсън“, „Лиляна Димитрова“, „Вапцаров“, „Генерал Стойев“, „Смирненски“…

Успокоен, че имената на стенвестниците не се повтарят, Русчо седна на поляната и сложил едно празно листче върху дебелата книга „Синът на полка“, покри го бързо със своите драскулки.

— Лошо, лошо, това не са букви — бъбреше си той, като се взираше в писаното. — Ето защо имам 5 по български. Никой не ти обръща внимание на това, какво си чел, какво знаеш, какво съчиняваш. Гледат само почерка, да му се не види макар! Но чак толкова не е нечетлив. Ето, всичко се разбира.

И той зачете статията си „Любен Каравелов и нашия Балкан“. Мото: „Хубава си, моя горо, миришеш на младост“, стихотворение от Л. Каравелов. Любен Каравелов обича българската природа. Той я описва във всичките си повести и стихотворения. Особено се възхищава от нашия Балкан, покрит с вековни гори. И наистина има ли български поет…

— Аз го съчиних, Руско, и го преписах на чисто — прекъсна четенето му Мишо. — Виж дали ще ти хареса.

И той тикна в ръцете на редактора стихотворението си, преписано на чисто.

Септемврийче

Крачи смело септемврийче

с бодри крачки

с ведър дух върви напред

към светли дни.

 

Учи се ти септемврийче младо

в науката расти

и в утрешния ден

първенец бъди.

 

Като пораснеш пък голям

работи за нашата родина

и за делото на Димитров.

 

Михаил Гешев

III десетка, III чета

Русчо прочете стихотворението, сви устни и рече:

— Ако гледаме как е написано — краснопис отличен, но поезията, поезията е слабичка. Не че няма мисъл. Има идея, както се казва, но…

— Кое не ти харесва?

— Кое ли? Как да ти кажа! Няма рими, ритъм…

— А „крачки“ и „дни“ не са ли рими? Не свършват ли и двете на „и“? А „расти“ и „бъди“?

— Само „расти“ и „бъди“. В „крачки“ и „дни“ ударението не пада на една и съща сричка. Не си сложил препинателни знаци. Аз пиша грозно, ама всичко това го спазвам. Колко имаш по български?

— Шест — оживи се Мишо.

— Шест! На кое отгоре! Само красиво пишеш.

— Учителката ми харесва съчиненията.

— Може. Това си е нейна работа — каза с болка Русчо, като се сети за своята петица. — Но слушай, Мишо, ние с тебе ще си услужим. Аз ще ти поправя стихотворението, а ти ще ми препишеш статийката за Любен Каравелов. Става ли?

Мишо веднага се съгласи и двете момчета се заловиха за работа.

За пръв път тоя ден, откакто бяха набедили Мишо, че е поет, той разбра какво значи техника на стиха. Русчо скандираше гласно стъпките на всеки стих, като ги броеше на пръсти.

Крачи ти, смело септемврийче — (девет)

и с бодър дух върви — (шест)

по пътя славен на прогреса — (девет)

напред към светли дни! — (шест)

 

Учи се, септемврийче младо! — (девет)

В науката расти — (шест)

и в утрешния ден прекрасен — (девет)

ти първенец бъди! — (шест)

Но както и да въртя Русчо третия куплет, не можа да го поправи, затова той го завърши така:

Да бъде твоята любов — (осем)

родината и Димитров! — (осем)

На това Мишо се малко понамръщи. Той не обичаше да употребява думата любов в съчиненията си. Но нямаше време за бавене. Съревнованието се разгаряше и трябваше да се бърза. Когато Мишо преписа още веднъж стихотворението, Русчо каза:

— Михаил Гешев — това име не струва. Искаш ли да се подпишеш „Вихър Огнев“?

— Вихър Огнев? Но…

Това име му се видя много силно за неговата поезия. Той беше свитичък и скромен и не обичаше гръмките слова. Чувстваше поезията със сърцето си, макар и да не познаваше законите на стихосложението. Но Русчо, който се смяташе всезнаещ по литературните въпроси, защото баща му беше литератор и журналист, не го остави да се изкаже.

— Така ще бъде — Вихър Огнев или Огнян Вихров. Избирай от двете едното!

— Както ти кажеш — съгласи се скромно Мишо, но мисълта, че се е прекръстил от Мишо на Вихър, дълго го безпокои.