Калина Малина
Симовата чета (11)

В мрежата на паяка

Докато Симето се тормозеше и нощем не го ловеше сън, Иван, напротив, се чувстваше „на седмото небе“. Като секна изворът на мляко от Симовото канче, той потърси друга жертва. От най-големия отиде при най-малкия. Няколко дни подред, след като бяха наказали Симето, „фъстъчетата“ си играеха свободно с топката, подхвърляха си я и само крадешком я ритваха. Един ден Иван се приближи до тях, нарочно ритна с всичка сила скъпоценната топка и докато Миланчо и Боянчо я гонеха по нанадолнището, той прегради пътя на Ангелчо и му каза с престорено сладък глас:

— Как си, как си, Американец? Играеш ли, играеш ли?

Момченцето не се сърдеше, когато му викаха Американец. То знаеше, че всичко това е на шега. Издигна черни очички и погледна големия с такава нежност, че разтопи леда около сърцето на Иван.

— Американец, ти си много добро момченце, а? Аз много си те обичам. Имаш ли си парици?

— Имам си — каза гордо малкият, като се тупна по джеба на дългите панталони. — Аз и назаем дадох 10^[1] лева на моя приятел Боянчо, ама няма да си ги искам, защото той е много беден.

— А ти богат ли си?

— Охо! Сега имам 62 лева^[2].

— Кой ти ги даде?

— Никой. Спечелих си ги.

— Тъй ли? Нямаш ли си баща?

— Имам си, но ние сме пет деца, а аз съм най-големият, и парите на татко за нищо не стигат.

— А ти какво бацаш?

— Продавам клечки за зъби пред халите. Ти не си ли ме виждал? Мене всички ме знаят и все от мене купуват. Печеля понякога по 100^[3] лева на ден.

— Браво бе, Американец! А кой ти уши тези панталони?

— Даде ми ги един човек. Бяха до земята, но мама ми ги прекрои.

Докато Иван и Ангелчо се разговаряха, Боянчо и Миланчо си играеха на топка. Ангелчо следеше с едното си око играта.

— Играе ти се, а! Хайде поиграй си, но преди това кажи ми нямаш ли нужда от нещо? Тъй, да ти услужа…

Момченцето се замисли и изведнъж каза, като си послужи с тарикатския израз „мой човек“, както бе свикнало да се обръща към колегите си, продавачи на клечки за зъби и безопасни игли.

— Слушай какво ще ти кажа, мой човек. Имам си едно братле, Петьо му е името. Искам да му пратя писмо, ама си нямам марка. Ти имаш ли да ми дадеш? Ще си я платя веднага.

— Имам марки колкото щеш. Ти напиши първо писмото!

Ангелчо бръкна в широкия джеб на панталоните си, извади едно смачкано пликче, адресирано с едър и разкривен детски почерк и като го подаде на Иван, каза:

— Ето го писмото. Аз го написах вече.

— Ще го дам веднага на коларя с войнишката шапка, да го пусне в града. С него сме добри приятели. Той е войник, а татко ми е подофицер, значи началник на войника.

И Иван сграбчи писмото.

— Поиграй си ти, а аз ще му лепна марка; за парите, когато имаш. Голяма работа! Четири лева^[4].

И Иван се завтече към жълтата палатка.

Вътре нямаше никой. Всички септемврийчета от четвърта чета се бяха струпали на голямата поляна пред входа на лагера, красиво обкичен със зеленина. Там се упражняваха в хвърляне на копие.

— Не тъй, не тъй, момчета — учеше ги Симето, който все по-често започна да играе с другарите си. — Ще хванете копието ето тъй, отдолу, ще се засилите и ще го хвърлите. И да не се забоде в земята! „Щом е хвърлено по правилата, развива гръдния кош“ — повтори той думите на физкултурника от ланския лагер.

Като се увери, че всички момчета от голямата палатка са заети, Иван седна на леглото си и спокойно разпечата плика. Изтегли листчето, от което паднаха 20 лева книжни^[5], прибра ги в портмонето си и любопитно зачете: „Мило ми Патенце как си добре ли си татко има ли си работа и колко печели стигат ли ви и все това си мисля и гледам да дойде време по скоро да си одя че да печеля пращам ти 20 лв да си купиш сладолед твой, по-голям брат Ангел“. В цялото писмо нямаше нито един препинателен знак. Иван го прочете още веднъж, скъса го на малки парчета, които зарови под чимовете, наредени около стените на палатката, за да изопнат платнището. Децата бяха изкопали канавки и по тях се стичаше водата в дъждовно време.

Като унищожи писмото и скри парите в портмонето си, Иван заличи адреса на плика с химически молив, който наслюнчи. После повдигна папратта, сложена вместо дюшек върху пружината и оттам изтегли бохчичката си. Започна трескаво да рови в нея. Ръката му напипа празни куршуми, войнишки копчета, стар офицерски еполет, стъклени топчета, ръждясала костурка, малка тенекиена паничка за размиване на водни бои, стъкълца от одеколон, мидени черупки и още какви ли не дреболии. Дълго прецеждаше Иван през пръсти тези свои скъпи нещица. Чудеше се на кое от тях да се спре, кое да откъсне от сърцето си. Всичките му бяха еднакво скъпи. Най-после избра копчетата. „Копчета пак ще ми даде татко“ — каза и ги сложи в джеба, отдето извади малки лъскави бели камъчета, които пъхна в плика на Ангелчовото писмо; плика мушна в бохчичката, а бохчичката — на същото място под папратта. После се запъти към реката, изу вълнения си терлик, намокри го леко и го топна в дървената пепел останала между два опушени камъка, дето дървари или косачи са клали огън. С помощта на пепелта и терлика Иван тъй излъска копчетата, че те светнаха. Изми ги на реката, изсуши ги внимателно с крайчеца на спортната си фланелка и ухилен, със свити присмехулно очи и ръце в джебовете, се запъти към игрището на „фъстъчетата“.

Беше привечер. Хладно и приятно. Децата пъргаво подхвърляха топката. Недалеч от тях няколко момиченца скачаха на въже. Други, събрани като букети сред поляната, оживено разговаряха. Марчето и Теменужка, както винаги, бяха заедно. Марчето завързваше червената панделка на русите Теменужкини косици. Тоя свободен от занимания час децата използваха както намерят за добре.

Иван се приближи до момченцата и извика:

— Ангелчо, хей, Ангелчо, Американец.

— Пусна ли го? — попита малкият, като тичаше след топката.

— Охо, отиде вече то! Лепнах му и марка.

— Ще ти дам 4 лева^[6].

— Лесна работа. Ела за малко да ти кажа нещо.

Момченцето се отдели от другарчетата си.

— Какво? За какво ме викаш?

— Искам да ти подаря нещо.

— Какво ще ми подариш?

— Тайна. Ела да се скрием нейде, да не видят другите.

Иван повлече момченцето зад храстите. Като се увери, че никой не ги наблюдава, той отвори дясната си ръка, върху която грееха като злато три офицерски копчета.

— Ето това. Давам ти ги, защото те обичам…

— Мене всички ме обичат… А златни ли са?

— Разбира се, златни.

— Генералски ли са?

— Разбира се, генералски.

— От кой генерал?

— Право от мундира на генерал Стойчев. Слушал ли си за него?

— Главнокомандващият на Първа българска армия, нали?

— Да, той същият. Ти отде знаеш тия неща?

— Как да не зная! Ние с мама бяхме на първия ред на площада, когато генерал Стойчев се върна от фронта. Видях го. Вървеше в средата, а отстрани и зад него — офицери, войници… Мама ме повдигна и аз право на него хвърлих цветята си. И ти как взе копчетата от него?

— Баща ми е подофицер. Сприятелили се с генерала на фронта, той е народен генерал, не се гордее. Казал на баща ми: „На ти тези копчета. Чисто злато са. Давам ти ги от все сърце за спомен, дето ми служеше вярно“.

— А защо не му е дал орден за храброст, а копчета?

— Орденът е друго. Официална работа, а това — приятелска.

Ангелчо погледна малко недоверчиво.

— А ти на мен тъй, без нищо ли ми ги даваш?

— Подарявам ти ги без нищо.

— А аз какво да ти дам?

— Ако пък толкова държиш на това да ми се отплатиш с нещо, давай ми от време на време половината от макароните, особено когато са със захар. Също от крема или компота, а може и заран половин канче мляко. Ти ще пиеш, ще пиеш, ще се напиеш. Колко ти е душицата! Става ли така?

— Става.

— Ако забравиш, ще те подсещам. Седнеш ли до мен, лесно е, но ако сме далеч ще ти хвърлям хлебни топчета. Аз съм добър мерач. С едно топче мога да те чукна право в нослето.

Момченцето се засмя на тези думи. Това трогна Иван и той реши да използва последното си средство, за да държи в покорност малкия.

— Ангелчо, искаш ли да станем побратими?

— Искам, но как?

— Сега ще видиш. Ти стой мирничко! Започвам побратимяването.

Той сложи едната си ръка върху остриганата глава на момченцето, а с другата започна да прави чудновати знаци, като непрестанно бъбреше:

— Фокус, бокус, препаратос, побратимотос, фокус, бокус… Готово. Честито, побратиме Ангелчо! Сега нищо не може да ни раздели. Ако ти е повечко кремът, ще ми дадеш. Ако те бие някой, ще те отърва. Ако ти открадне някой нещо, я дългите тези гащи…

— Това не са гащи, а панталони…

— Панталоните се носят с колан, а тези са с презрамки, американска мода. Но както и да е… Каквото и да ти откраднат, всичко ще казваш на мене. Особено да пазиш копчетата, че са златни. Нали знаеш де спя. В голямата палатка. Ще дойдеш, ще ме викнеш, ако има някой — „Иване“, ако няма — „побратиме“. Ясно ли е? Дай си ръчуната!

Малкият не разбра какво искат от него.

— „Ръчуна“ — това е побратимска дума. Значи ръка. То е също като „фокус“, „бокус“. Аз ще ти кажа и други думи, та никой да не ни разбира. Дай си сега ръчуната!

Малкият подаде щастливо своята слабичка ръчица, а големият я стисна.

Те се разделиха. Но не мина и час и малкият вече летеше към своя побратим.

— Побратиме, някой ми откраднал всичките златни копчета. И ябълките ми откраднал, дето ми ги беше купила мама за по път. Аз си ги пазех. Само по едничка на ден си ядях, а той всичките ми взел, всичките, всичките… — плачеше момченцето със сълзи. — Да обадя ли на другарката?

— Не казвай на никого! Аз ще претърся палатките и ще намеря крадеца. Имай вяра в мене!

И Иван хукна към палатките. Не след дълго той се върна.

— Ангелчо, ти да си жив, побратиме! Намерих крадеца. Ето ти копчетата. Същите ли са?

— Същите. А ябълките намери ли?

— И ябълките намерих, но не мога да ги извадя. Много на дълбоко са скрити.

— В реката ли?

— Още по-дълбоко. В стомаха на крадеца.