Калина Малина
Симовата чета (1)

Софиянчетата

Горещината във вагоните е нетърпима. Слънцето, слязло ниско на запад, грее право в прозорците, отдето не може да влезе хлад. Всеки прозорец е окичен с детски главички, струпани една над друга като грозд.

— Софиянчетата пристигат — казва усмихнато един железничар на друг.

— Къде ли ще летуват?

— Не знаеш ли? В околностите на Берковица.

Старите вагони се поклащат, изскърцват и спират. В миг стотина момченца с разкопчани ризки и блузки и момиченца със светли летни роклички изпълват перона на гарата.

— Чичо, близко ли е вече Берковица? — пита любопитно високо тънко девойче с дребно лице и черни като маслини очи.

Железничарят отговаря усмихнато:

— Близко е, чичовото, близко е.

— А тази гара коя е?

— Михайловград.

Девойчето шари с черните си очи по перона на гарата. Изведнъж то вижда струпани много деца на едно място.

— Какво ли има там, чичо? Продават нещо, а? — пита бъбривото девойче.

— Гевреци, гевреци.

— Гевреци! О!

И девойчето се спуща тичешком към геврекчията. Тънките му плитчици подскачат, а светлосинята му рокличка се надува като балонче.

Около геврекчията се натрупват все повече и повече деца.

— Чичо, на мене дай!

— Дай и на мене!

— Пет ми дай!

— И на мене за петдесет лева^[1].

Геврекчията едва се вижда. Сегиз-тогиз остриганата му глава се издига над децата, и то когато им връща пари. През останалото време той е наведен над стоката си и едва сварва да задоволи малките купувачи, които са го нападнали както скакалци нападат някоя нива. Кошницата бързо се изпразва. Децата, нанизали като гривни на ръцете си по няколко геврека, се разхождат на групи по перона и чуруликат весело. Колко са сладки тези гевреци! Малко суровички, тънички, бледнички, но вкусни! Какво са пред тях баничките с извара, курабиите и козунаците, що са приготвили майките с последното брашънце, спастрено за тоя ден!

Тъничкото стройно Марче поглежда жално празната кошница на геврекчията.

— Няма за мене!

Но в миг забелязва, че третокласникът^[2] от училище „Асен Златаров“, който по целия път бе свирил на акордеон, носи два кръгли бели симида.

— Къде продават симиди? — пита Марчето, като разтваря нетърпеливо хубавите си очи и високо вдига тънките си вежди.

— Другарю, откъде ги купихте? — изчурулика едно синеоко момиче с червена панделка на русата коса.

То бе помислило, че големият ученик е един от ръководителите.

— От бюфета, фъстък, от бюфета. Тичайте, че малко останаха.

Марчето улови малката Теменужка за ръка — тя й стигаше до кръста — и заедно затичаха към бюфета.

Високият третокласник се спря и дълго гледа след тях.

— Какво бръмбазъче?! Навярно не ходи и на училище. Защо ли ги приемат такива фъстъци в лагера! Там животът не е за тях.

Той познаваше лагерния живот. Миналото лято бе прекарал в септемврийски лагер. И там имаше едно такова дете и момичетата все за ръка го водеха. А когато отиваха на излет, носеха го понякога две по две „на стол“.

Големият забрави скоро момиченцето с червената панделка. Вниманието му бе привлечено от едно слабичко, дребно момченце с изпъкнали безцветни очи и заострена руса глава. То бе обуло дълги до земята панталони с широки презрамки, кръстосани на гърба върху ризката. В дясната си ръка държеше фунийка, обърната с отвора към устата му. Момчето изваждаше розовия си език и ближеше сладоледа. Бялото му личице сияеше.

— Сладък ли е, Малчо?

— Охо! Мляко и захар!

Очите на момченцето се свиха, белите прозрачни клепачи започнаха да трептят.

На два скока големият се намери пред продавача на сладолед и като проточи дългата си ръка над главите на децата, мигом получи пълна фунийка.

— Не е право, Симе, не е право! — запротестираха всички. — Ти дойде последен.

Но Симето ги погледна с острия си орлов поглед и децата се смълчаха. Онези, които бяха от неговото училище, добре знаеха какво значи този поглед. Другите не знаеха, но го почувстваха.

Щом софийските гладници опустошиха всичко — гевреци, симиди, сладолед и лимонада — почнаха да губят търпение. Кога най-после ще свърши тоя дълъг път! По-нетърпеливите отидоха чак до машината. Да разберат каква е работата.

— Карай, чичо машинист — изписка едно гърбавичко момченце, мъничко като онова, с което се бе разговарял Симето за сладоледа. То бе босичко и също тъй с дълги панталони, но избелели, вехти и закърпени с разноцветни кръпки.

— Хайде, другарю машинист! — обади се със силен глас Симето. — По мръкнало ли ще стигнем? А после навярно има и пешком да се опъва.

Симето раздвижи няколко пъти щъркеловите си крака и се намери пред последния вагон. Като стъпи на стъпалото, забеляза, че момченцето със закърпените панталони още не бе успяло да измине и половината път от машината до същия вагон, дето си бе седяло кротичко по целия път. Големият си спомни, че една суха, набръчкана женица бе изпратила момченцето, настанила му бе торбичката и като му даваше една сребърна двадесетолевка^[3], каза: „Те ти за марки! Скрий ги в джеба! Па писвай ми, чедо, да не те мислим!“. Тогава зелените очички на момченцето се бяха насълзили. Но, забравило своята скръб, то почна да наблюдава през едно ъгълче на прозореца картините, които се сменяха като на екран. Симето си спомни как блясваха детските очички, когато забележеше нещо интересно. Това момченце изведнъж му стана симпатично. То му напомни неговото най-малко братче, също тъй гърбавичко и недохранено, защото бе расло през най-тежките за семейството години, когато баща му бе в затвора.

И Симето се спря на вагонните стъпала, изчака малкия, даде му път и се качи след него.