Тиери Жонке
Тарантула (9) (Кожата, в която живея)

II

Алекс бавно изплува от съня. Лафарг чакаше, дебнейки всяка негова реакция. Надигна се и му удари силна плесница, за да го върне по-бързо в съзнание.

Алекс видя веригите, задръстената с безразборно нахвърляни мебели стая, странните фалшиви прозорци, морето, планината… Захили се. Всичко бе приключило. Нямаше да каже къде е мръсницата, можеха да го измъчват, не му пукаше за смъртта…

Лекарят го наблюдаваше, седнал на фотьойла, посръбваше от чашата. Уиски: бутилката бе оставена на земята. Какъв мръсник! Беше го прекарал, беше му се присмял в лицето. Страшен пич, не му беше мигнало окото, добре го изпързаля… Да, Алекс си признаваше, признаваше си, че е жалък.

— Значи така… — каза Лафарг — Ева е в някакво мазе, прикована за радиатор. Сама.

— Ще пукне… Никога няма да разбереш къде е! — измънка Алекс.

— Бяхте ли груб с нея?

— Не… Искаше ми се да я изчукам, но предпочетох да го оставя за после; май трябваше, а? Виж, никой повече няма да я чука. Никога повече… Там, където е, никой няма да се появи до две седмици! Ще пукне от глад, от жажда. Заради теб… Някой ден може би ще намериш скелета й… Поне добре ли се чукаше?

— Млъкнете — промълви през зъби Лафарг. — Ще ми кажете къде е…

— Няма да стане, щурак, можеш да ме нарежеш на парчета, нищо няма да ти кажа! Аз вече съм заникъде. Ако не ме убиеш ти, ще ме пипнат ченгетата: свършен съм, вече ми е все тая.

— Напротив, грубиянино, ще проговорите…

Ришар се приближи до Алекс, който се изхрачи в лицето му. Бе приковал китката на ръката му за стената, с дланта нагоре, а широки свръхздрави залепващи ленти възпрепятстваха всяко помръдване на крайника.

— Виж! — каза Ришар.

Посочи забития във вената му катетър. Алекс плувна в пот, разхлипа се. Мръсник, значи така щеше да го пречупи… С лекарство.

Ришар му показа една спринцовка и я свърза с катетъра. Бавно натисна буталото. Алекс изрева, опита се да напъне веригите, но напразно.

Веществото вече беше в него, разтваряше се в кръвта му. Започна да му се повдига, някаква бяла мъгла постепенно помътняваше съзнанието му. Спря да вика и да подритва. Изцъклените му очи продължаваха да виждат захиленото, неприветливо лице на Лафарг.

— Как се казваш?

Ришар дръпна за косата клюмналата му глава.

— Барни… Алекс.

— Спомняш ли си жена ми?

— Да…

След няколко минути Алекс даде адреса на къщата в Ливри Гарган.

* * *

Досами земята си проправя път свеж полъх. Извиваш се, за да легнеш на една страна, притискаш буза към пода и вкусваш свежата струя. Пресушеното гърло те боли. Пластирът на устните опъва кожата ти.

Вратата се отваря. Става светло. Това е Тарантулата. Втурва се към теб. Защо изглежда толкова разстроен? Прегръща те, внимателно маха пластира от устата ти, обсипва лицето ти с целувки, нарича те „момичето ми“, заема се с въжетата, развързва ги. Вдървените крайници те болят, кръвообращението ти се възстановява рязко, неограничено.

Тарантулата те държи в обятията си, притиска те до себе си. Прокарва ръка през косите ти, гали главата, тила ти. Повдига те от земята, измъква те навън.

Не сте във Везине, а е някаква друга къща… Какво означава всичко това? С шут Тарантулата отваря една врата. Някаква кухня. Без да те оставя, взема една чаша, пълни я с вода, дава ти да пиеш, бавно, на малки глътки…

Имаш чувството, че си погълнала килограми прах; а водата в устата ти — никога не си усещала нещо по-приятно.

Тарантулата те отнася в просташки обзаведен хол. Поставя те да седнеш в едно кресло, коленичи пред теб, отпуска чело на корема ти, обгръща с ръце кръста ти.

Присъстваш на всичко това някъде отдалече, като зрителка на абсурдна игра. Тарантулата е изчезнал. Връща се с покривката, която е забравил в мазето; завива те и те изнася навън. Навън е нощ.

Мерцедесът чака на улицата. Тарантулата те настанява и сяда зад волана.

Говори ти, разказва ти някаква безумна, невероятна история. Едва го слушаш. Отвлякъл те някакъв бандит, за да го изнудва… Горкият Тарантула, полудял е, вече не различава действителността от своите постановки. Не… Въпреки нежността, която демонстрира, знаеш много добре, че ще те накара да страдаш, за наказание… На светофара се обръща към теб. Усмихва се, отново гали косите ти.

Когато пристигате във Везине, отнася те до салона, настанява те на дивана. Изтичва до стаята ти, връща се с някакъв халат; облича ти го, след това отново изчезва… Появява се с поднос: храна и пиене… Дава ти някакви хапчета, не знаеш какви, няма никакво значение.

Кара те да ядеш, настоява да хапнеш малко кисело мляко, плодове.

Когато свършваш, очите ти се затварят, изтощена си. Отвежда те на етажа, слага те в леглото; преди да заспиш, виждаш, че е седнал до теб, че те държи за ръката.

 

 

Събуждаш се… Светлината е приглушена, сигурно е рано сутрин. Тарантулата е тук, спи в едно кресло, вратата на стаята зее широко отворена.

Краката все още те болят, примката на въжетата бе много силно стегната. Обръщаш се на една страна, за да виждаш по-добре Тарантулата. Отново мислиш за невероятната история, която ти разказа… Някакъв гангстер? А, да… избягал бандит, който искал Тарантулата да промени лицето му! А ти си била заложничка!

Не знаеш какво да мислиш… Сънят отново те наляга. Прекъсван от кошмари сън. Все същите видения: подсмихващият се Тарантула, ти си излегната на масата, огромният прожектор те заслепява. Тарантулата е с бяла блуза, с хирургическа престилка, бяло кепе, присъства на събуждането ти, смее се с цяло гърло.

Чуваш смеха, многократно умножен, който проглушава ушите ти, още ти се спи, но не, упойката вече не действа… Продължава дълго, връщаш се отнякъде другаде, образите от съня ти още са съвсем живи, а Тарантулата се смее… Извръщаш глава, ръката ти е завързана, не, ръцете ти са завързани… В свивката на лакътя ти е забита игла, свързана е с тръбичка, капкомерът виси от бутилка със серум, която леко се полюлява високо над главата ти… Вие ти се свят, но постепенно силна болка нахлува на тласъци, някъде отдолу, ниско от корема, а Тарантулата се смее.

Бедрата ти са разкрачени, боли те. Коленете ти са привързани за някакви подпори, стоманени тръби… Да… Като онези столове на гинеколозите, за да преглеждат… Ох! Болката се изкачва от члена към корема, опитваш се да надигнеш глава, за да видиш какво става, а Тарантулата продължава да се смее.

— Почакай, миличък Венсан… ще ти помогна…

Тарантулата е взел някакво огледало, придържа те зад тила, поставя огледалото между краката ти. Не виждаш нищо, нищо, освен куп окървавени компреси и две тръбички, свързани с банки…

— Скоро ще виждаш по-добре! — казва ти Тарантулата и избухва в смях.

Да… ти знаеш какво ти е направил. Инжекциите, порасналите гърди и сега — това.

Когато действието на упойката преминава изцяло, когато напълно си възвръщаш съзнанието, надаваш вой, продължителен вой. Бе те оставил тук, в операционната в мазето, легнал, завързан за масата.

Върна се. Надвеси се над теб. Като че ли не можеше да спре да се смее.

Бе донесъл някаква торта, малка торта със свещичка. Една-единствена свещичка.

— Скъпи мой Венсан, ще отпразнуваме първия рожден ден на някого, когото ти добре ще опознаеш: Ева!

Посочи корема ти.

— Там вече няма нищо! Ще ти обясня. Вече не си Венсан. Ти си Ева.

Разряза тортата, взе едно парче и го размаза върху лицето ти. Вече нямаше дори сили да викаш. Усмихвайки се, изяде другото парче. Отвори бутилка шампанско, напълни две чаши. Изпи своята и изля другата върху главата ти.

— Е, миличка Ева, само това ли имате да ми кажете?

Попита какво ти е направил. Беше много просто. Той избута масата в другия край на мазето, където ти живееше досега.

— Скъпа приятелко, не можах да направя снимки на операцията, която извърших върху вас… При все това, тъй като този тип операции са често срещани, ще ви я обясня с помощта на това филмче.

Пусна прожекционен апарат… На опънатия на стената екран се появи операционна зала. Някой коментираше, но не бе Тарантулата.

„След хормоналното лечение, продължило две години, ще можем да осъществим вагинопластика върху господин X, с когото проведохме многобройни предварителни разговори.

След прилагането на анестезия, започваме с разрязване на част от главичката на пениса — 1,2 см — после отделяме цялата кожа на члена до основата. Разрязваме крачето също до основата… Същото се отнася и до дорсалното нервно-съдово краче на члена. Целта е да издърпаме предния лист на порестите тела до основата на члена…“

Не можеше да откъснеш очи от гледката, от хората с ръкавици, които боравеха със скалпела и пинцетите, дялкайки плътта, точно както Тарантулата бе направил с теб.

„Следващата стъпка се състои от скротоперинеален разрез, като оставаме на 3 см напред от ануса; екстериоризация на члена през разреза и продължаване на дисекцията на кожата и на главичката.

Така постигаме обособяване на уретрата и отделяне от порестите тела по медианата.“

Тарантулата се смееше, смееше… От време на време ставаше да оправи фокуса на картината и се връщаше при теб, потупвайки те по бузата.

„Третата стъпка е създаването на неовагина между уретралната повърхност, от една страна, и ректума отзад, от друга страна, с една вътрешно-ректална тръба, за да контролира отделянето.

Ето отделянето от неовагината, широка 4 см и дълбока 12–13 см… тук, затваряне на предния край на обвивката на члена и инвагинация на кожата на члена в неовагината…

Парчето главичка е екстериоризирано, така че да създаде неоклитор. Кожата от торбичката на тестикулите, която оставихме съвсем тънка, е изрязана: тя ще оформи големите срамни устни.

Тук виждате същия пациент няколко месеца по-късно. Резултатът е напълно задоволителен: вагината е с нормални размери и напълно действаща, клиторът е чувствителен и реагира, уретралното отвърстие е на мястото си и без пикочни усложнения…“

Филмът свърши. В лоното на болката, в долната част на корема усещаше силен сърбеж. Пикаеше ти се. Каза го на Тарантулата… Постави ти сонда и така дойде странното усещане, новото възприемане на половия ти орган. Отново се разкрещя…

Бе ужасно, не можеше да спиш. Тарантулата ти даваше успокоителни. По-късно те отвърза, за да те изправи. Пристъпи едва-едва около масата. Сондата се поклащаше между краката ти, както и тръбичките, свързани с вакуумни банки, които всмукваха секретите. Тарантулата държеше едната, другата бе натъпкана в джоба на халата ти… Бе останал без сили. Тарантулата те изведе от мазето и те настани в малък апартамент. Там имаше будоар, спалня… Всичко това те заслепи. За първи път от две години излизаше от килията. Слънцето къпеше лицето ти. Бе приятно.

„Възстановяването“ трая дълго. Сондата бе изчезнала, банките също. Бе останала единствено дупката там, между краката ти. Тарантулата те принуждаваше да носиш някакъв цилиндър, вкаран във вагината. Било необходимо, твърдеше той, иначе кожата щяла да се затвори. Носи го месеци, месеци наред. Нагоре имаше една особено чувствителна точка: твоят клитор.

Вратата на спалнята бе винаги заключена. През спуснатите капаци виждаше някаква градина, езерце, лебеди. Тарантулата те посещаваше всеки ден в продължение на дълги часове. Говорехте за твоя нов живот. В какво се бе превърнал… Превърнала.

Върна се към пианото, рисуването… Понеже имаше гърди и онази дупка там, между бедрата, налагаше се да играеш играта. Да избягаш? Да се върнеш у дома след толкова време? У дома? Беше ли вече „у дома“ онова място, където бе живял Венсан? Какво щяха да кажат неговите познати? Нямаше никакъв избор. Гримът, тоалетите, парфюмите… Един ден Тарантулата те изведе на една алея в Булонския лес. Вече нищо не можеше да те трогне.

Днес този мъж спи до теб. Сигурно му е неудобно, свит в креслото. Когато те откри в мазето, те бе целувал, бе те взел в обятията си. Вратата е отворена. Какво иска сега?

* * *

Ришар отвори очи. Болеше го кръстът. Изпитваше странно чувство: цяла нощ бдя над Ева, после долови нещо, шумолене на плат — чаршаф — или пък Ева се бе събудила, наблюдавайки го на утринната светлина…

Тук е. Тук, в леглото, с широко отворени очи. Ришар се усмихва, става, протяга се, сяда на ръба на леглото. Говори, отново използва наложеното от него абсурдно обръщение „вие“ с непристойните цензури по време на пристъпите на омраза.

— Вече сте по-добре — каза той. — Всичко свърши. Аз… всъщност, край, можете да си тръгнете, ще се погрижа за документите, можеш да получиш нова самоличност, нали знаеш? Ще отидеш в полицията и ще им кажеш…

Ришар не спираше да говори, бе жалък, признавайки поражението си. Пълно и унизително поражение, което идваше твърде късно, за да накаже вече заглъхналата омраза.

Ева стана, изкъпа се и се облече. Слезе в салона. Ришар я откри на брега на езерото. Носеше натрошен хляб, който хвърли на лебедите. Тя клекна край водата и призова птиците с изсвирване. Дойдоха да ядат от ръката й, като извиваха шии, за да погълнат коричките.

Денят бе слънчев. Тръгнаха заедно към вилата и седнаха един до друг в люлката с навес край басейна. Останаха така дълго време, без да промълвят и дума.

— Ришар? — каза накрая Ева. — Искам да видя морето…

Извърна се към нея, погледна я с безкрайно тъжни очи и кимна. Върнаха се в къщата, Ева отиде за сак, напълни го с няколко неща. Ришар я чакаше в колата.

 

 

Тръгнаха. Тя свали страничното стъкло и протегна ръка във въздуха, извън вратата. Препоръча й да престане заради насекомите и камъчетата, които можеха да я наранят.

Ришар караше бързо, вземайки почти гневно завоите. Тя го помоли да намали. Скоро се появиха стръмните скали на морския бряг.

Каменистият плаж на Етрета^[1] бе почернял от народ. Туристите се бяха скупчили край водата; имаше отлив. Разходиха се по пътеката, която лъкатушеше покрай скалата и свършваше с тунел, извеждащ на друг плаж, където се издигаше Кухата игла^[2].

Ева попита Ришар дали е чел романа на Льоблан — странната история за бандити, скрити в издълбана в носа пещера. Не, Ришар не го беше чел… Каза през смях, с известна горчивина в гласа, че от работа не му остава особено свободно време. Тя настоя — стига де, всички познават Арсен Люпен!

Поеха обратно, за да се върнат в града. Ева бе огладняла. Седнаха на терасата на ресторант с морски дарове. Тя си поръча плато със стриди и морски охлюви. Ришар опита щипка от морски паяк и я остави да довърши храната сама.

— Ришар — попита тя, — каква е тази история с гангстера?

Отново й разказа за завръщането във Везине, за празната спалня и отключената врата, за ужаса си от изчезването й. И как накрая я бе открил.

— И остави бандита да си тръгне? — настоя тя, изпълнена със скептично недоверие.

— Не, завързан е в мазето.

Отговори тихо, с безизразен глас. Тя за малко не се задави.

— Ришар! Трябва да се върнем там, не можеш да го оставиш да пукне така!

— Той ти причини болка, заслужава си го!

Блъсна с юмрук по масата, за да го върне към реалността. Имаше чувството, че играе в някаква пиеса на абсурда — бялото вино в чашата й, остатъкът от рака и неуместният разговор за мъжа, гниещ в подземието на къщата във Везине! Той гледаше встрани с отнесен вид. Тя настоя да се приберат. Той веднага се съгласи. Тя имаше чувството, че ако му каже да скочи от скалата, би го направил, без да се замисли.

* * *

Бе вече късно, когато се върнаха в имението. Тръгна пред нея по стълбите към мазето. Отвори вратата, включи осветлението. Онзи бе тук, на колене, с ръце, опънати от веригите, които тя познаваше толкова добре. Когато Алекс вдигна глава, тя нададе продължителен вик, стенание на животно, което не може да разбере какво му се случва.

Сломена, останала без дъх, сочеше с пръст пленника. Изтича в коридора, падна на колене и повърна. Ришар бе дошъл при нея и я подкрепяше, придържайки я за челото.

* * *

Значи това беше последното действие! Тарантулата си бе измислил безумната история за гангстера, за да приспи доверието ти. Бе те залъгал с ласки, отстъпвайки пред прищявката ти да видиш морето, за да те захвърли в безкрайния ужас!

А хитростта му да ти покаже пленения Алекс, също като теб преди четири години, бе имала за цел единствено да те пречупи още повече, да те тласне още повече — беше ли възможно? — към лудостта…

Да, такъв беше планът му! Не да те унижи, като те прави на проститутка, след като те бе скопил, накълцал, смлял, след като бе унищожил тялото ти, за да изгради друго — играчка от плът. Не, всичко това бе една игра, началото на истинския му замисъл: да те тласне в обятията на лудостта, като дъщеря му… Понеже бе издържала всички изпитания, той вдигаше мизата!

Постепенно те бе принизявал, потапяше главата ти в тъмните води, от време на време те сграбчваше за косите, не позволяваше да се удавиш напълно, за да ти нанесе накрая последния удар: Алекс!

Тарантулата не бе луд: той бе гений. Кой друг можеше да измисли толкова умело подготвяна развръзка? Мръсник, трябваше да го убие!

От Алекс нищо нямаше да се получи, трябваше да му е ясно… Със сигурност не възнамеряваше да му приложи същите мъчения, Алекс бе недодялан дървеняк, животно, навремето ти бе забавен, правеше с него каквото си поискаш, би те последвал навсякъде, като куче!

Тарантулата не можеше нищо да направи с него: изтънчеността, която ти познаваше, нямаше да му въздейства. Може би щеше да те принуди да го… Да, той беше окован, гол като червей, точно това искаше Тарантулата!

Не се бе задоволил с един, искаше да владее и двамата. Четири години, на Тарантулата му бяха нужни четири години, за да открие Алекс… Какво бе станало с Алекс? Но най-вече как Тарантулата бе успял да го залови? Та ти нищо не му бе казал!

Тарантулата стоеше до теб. Подкрепяше те. Локвата повърнато се разливаше по бетона. Тарантулата шепнеше нежни думи — душичка, миличка, — бързаше да избърше устата ти с носна кърпа…

Вратата на другото помещение бе отворена. С един скок ти се озова в операционната, взе един скалпел от масата и с бавни стъпки се върна при Тарантулата, насочвайки острието срещу него.