Тиери Жонке
Тарантула (8) (Кожата, в която живея)

I

Ужас! Всичко започва отначало… Нищо не разбираш или по-скоро се боиш, че много добре разбираш: този път Тарантулата ще те убие!

От три дни не ти е проговорил. Носеше ти храна в стаята, избягвайки дори да те погледне… Когато нахлу в студиото, за да спре ударите с камшика на смахнатия Варнроа, ти бе изумена. Пропукваше се, за първи път показваше съчувствие. При завръщането във Везине бе нежен, внимателен към страданието ти. Намаза раните ти с мехлем и ти объркана видя сълзи в очите му…

После сутринта го чу да тръгва за болницата. Върна се, без предупреждение се нахвърли върху теб, удари те по главата и ето те отново затворена в мазето, окована в мрака.

Адът щеше да се повтори, точно както преди четири години, след като те залови в гората.

Полуделият, още по-луд отпреди Тарантула ще те убие. Да, Вивиан е имала нов пристъп, посетил я е в Нормандия и не е издържал. Не му е достатъчно да те прави на проститутка. Какво още ще измисли?

При това последните месеци се бе променил много. Вече не бе така зъл. Естествено, продължаваше да крещи по проклетия интерфон, за да те стряска…

Всъщност май бе по-добре да умреш. Винаги ти е липсвала смелостта да се самоубиеш. Той бе унищожил в теб всякакви наченки на бунт. Превърнал си се в негова вещ! Превърнала си се в негова вещ! Вече си нищо!

Често мечтаеше да избягаш, но къде да отидеш в това състояние? Да се срещнеш с майка си, с приятелите? С Алекс? Кой щеше да те познае? Тарантулата бе успял… Обвърза те завинаги към себе си.

Надяваш се това „завинаги“ да приключи бързо. Да сложи край на това, да спре да те манипулира!

Здраво е завързал въжето, не можеш да помръднеш. Циментираният под на мазето дращи кожата ти. Въжето наранява гърдите ти и ги пристяга. Болят те.

Гърдите ти…

* * *

Гърдите ти… Той положи неистови грижи да се появят. Те започнаха да растат известно време след първите инжекции. Първоначално не им обърна внимание, отдавайки появата на мастните издатини на безгрижния живот, който водеше. Но при всяко посещение Тарантулата опипваше гърдите ти и поклащаше глава. Нямаше никакво съмнение. С ужас наблюдаваше как гърдите ти се издуват и оформят. Ден след ден следеше нарастването на циците и мачкаше все така безнадеждно омекналия си член. Често плачеше. Тарантулата те успокояваше. Всичко било наред. Да не би да ти липсва нещо? Какво още можел да ти подари? Да, бе толкова мил, толкова внимателен.

Спря да плачеш. За да забравиш всичко, рисуваше, прекарваше дълги часове на пианото. Нищо не се променяше, Тарантулата те посещаваше все по-често. Беше направо смешно. Познавахте се вече от две години, бе унищожил свенливостта ти; в началото на пленничеството вършеше естествените си нужди пред него, а ето че прикриваше гърдите си. Постоянно оправяше халата, за да притвориш деколтето. Тарантулата ти даде да пробваш сутиен. Не бе необходим: твърдите и здрави цици можеха и без него. Но така бе по-добре. Сутиен, корсаж — чувстваше се по-удобно.

Точно както с веригите, с килията и с инжекциите, постепенно свикна с новото си тяло, до степен да го приемеш. Пък и защо да се вълнуваш за това?

А косата… Отначало Тарантулата те подстригваше. После я остави да порасне. Дали бе под влияние на инжекциите, на хапчетата или на ампулите? Бе придобила обем, Тарантулата ти носеше шампоани, подари ти и фризьорски комплект. Започна да ти доставя удоволствие да се грижиш за нея. Опита различни прически — кок, опашка, — накрая я накъдри и оттогава я носиш така.

 

 

Ще те убие. В мазето е горещо, жаждата отново се връща… Преди малко те поля със студена вода, но не успя да пиеш.

Очакваш смъртта; вече нищо няма значение. Спомняш си училището, селото, момичетата. Момичетата… Твоя приятел Алекс. Никога повече няма да ги видиш, въобще нищо повече няма да видиш. Бе свикнал със самотата: единствен другар ти бе Тарантулата. На моменти те обземаха изблици на носталгия, пристъпи на депресия. Мръсникът ти даваше успокоителни, обсипваше те с подаръци само за да те докара дотук…

Какво чака? Сигурно подготвя изтънчени мъчения, мизансцена на твоето убийство… Дали сам той ще те убие, или ще те остави в ръцете на някой Варнроа?

Не! Вече не понася някой друг да те докосва, да те доближава — много добре го видя, когато удари смахнатия Варнроа! Той ти причиняваше болка с камшика си.

Може би вината бе твоя? Напоследък му се подиграваше… Щом влезете в стаята, ако ти бе на пианото, веднага засвирваше The Man I Love, най-омразната му мелодия. Или пък, и това беше още по-извратено, го предизвикваше. Той от дълги години живее сам. Може би си имаше любовница? Не… не е способен на любов.

Забеляза смущението, което го обземаше, когато те виждаше гола. Бе сигурна, че те желае, но естествено изпитваше отвращение да те докосва. Съвсем разбираемо. И въпреки това те желаеше. Та ти винаги стоеше гола в стаята си, веднъж, седнала на столчето пред пианото, се обърна към него, разтвори бедра и му показа вулвата си. Видя как адамовата му ябълка заподскача, целият се изчерви. Това го влуди още повече: да те желае след всичко, което ти стори. Да те желае напук на това, което си!

Колко дълго ще те остави да гниеш в това мазе? Първия път, след гонитбата в гората, те остави осем дни сам в тъмнината. Осем дни! Чак после ти го призна.

Може би, ако не бе заигравала с желанието му, днес нямаше да си отмъщава така?

Ами, нелепо е да си го мислиш… Заради Вивиан е, Вивиан е луда за връзване вече четири години… Колкото повече време минава, толкова по-очевидно е, че е неизлечима… А той не може да се примири. Не може да приеме, че този парцал е неговата дъщеря. На колко години е сега? Беше на шестнайсет, сега е на двайсет. А ти беше на двайсет, сега си на двайсет и четири…

Не е честно да умреш на двайсет и четири години. Да умреш? Но ти вече умря преди две години. Венсан умря преди две години. Призракът, който го надживя, е без никакво значение.

Призрак, но може да страда безкрайно. Не искаш повече да те бъзика — да, това е точната дума, — уморена си от неговите интриги, от извратените му машинации. Ще страдаш още. Един Бог знае на какво е способен! Специалист е по мъченията, доказа го.

Трепериш, пуши ти се. Липсва ти опиумът; вчера ти даде, ти си го взе. Моментът, винаги вечер, когато идва да те види и приготвя лулите, е момент на върховно удоволствие. Първия път повърна отвратен. Но той настоя. Това бе денят, когато трябваше да приемеш очевидното: гърдите ти растяха! Хвана те да плачеш сам в мазето. За утеха ти предложи нова плоча. Но ти безмълвно му показа гърдите си, не можеше да говориш. Излезе и след малко се върна с необходимото: лулата и мазните топчета. Отровен дар. Тарантулата е паяк с разнообразни отрови. Остави се да те убеди и вече сам си искаш дрогата, ако забрави ежедневния ритуал. Първоначалното ти отвращение от опиума остана далече в миналото. Веднъж, след като пуши, заспа в ръцете му. Издишваше последните облачета от лулата; той те държеше в обятията си, седнал до теб на дивана. Несъзнателно те галеше по бузата. Ръката му милваше гладката ти кожа. Ти неволно му бе помогнал да те преобрази: никога не си имал брада. Когато бяхте хлапета с Алекс, нетърпеливо очаквахте поникването на косми, на мъх над горната устна. Много скоро Алекс успя да пусне мустаци, най-напред възредички, после по-гъсти. Ти си оставаше напълно голобрад. Една подробност по-малко за Тарантулата. Но той ти каза — това нямаше никакво значение! При всички положения инжекциите естроген щяха да те направят безкосмен. Въпреки това ти се вбесяваше, задето така добре отговаряш на очакванията му с красивото си момичешко лице, както казваше Алекс…

И тялото ти, толкова изящно, с крехки стави, бе влудило Тарантулата. Една вечер те попита дали не си също и хомосексуалист. Не разбра това „също“. Не, не беше хомо. Не че понякога не бе изпитвал мимолетно изкушение, но не, не се бе случвало. И Тарантулата не беше, както ти първоначално си бе помислил. Да… онзи ден, когато дойде да те опипа. Ти обърка прегледа с ласки. Още бе прикован, спомни си, беше в самото начало. Плахо протегна ръка към него. И той те удари!

Остана объркан. Защо те държеше пленник, ако не да се възползва от теб като сексуална играчка? Това бе единственото ти обяснение за начина, по който се отнасяше с теб… Долен вманиачен педал, който иска да разполага с опитомен любимец! При тази мисъл се изпълни с ярост, но после си каза: няма значение, ще му играя по свирката, да прави, каквото ще, някой ден ще избягам, после ще се върна с Алекс и ще му смачкаме кратуната!

Но малко по малко несъзнателно започна да играеш една друга игра. Тази, на която Тарантулата бе определил правилата: „не се сърди, човече“ на твоето падение… Едно квадратче/болка, едно квадратче/подарък, едно квадратче/инжекция, едно квадратче/пиано… Едно квадратче/Венсан, едно квадратче/Ева!

* * *

Следобедът бе изтощителен за Лафарг: многочасова операция на дете с изгорено лице, чиято кожа на врата се бе свила и се налагаше търпеливо да се присаждат парчета.

Освободи Роже на излизане от болницата и се прибра сам във Везине, като по пътя спря при един цветар и поръча да му приготвят великолепен букет.

Когато видя зейналата, отключена врата на апартамента на Ева на горния етаж, изпусна букета и обезумял хукна натам. Столчето пред пианото бе съборено, една ваза беше счупена. По земята се валяха рокля и бельо, покривката на леглото бе изчезнала. До леглото бяха забравени обувки с високи токчета, едната бе почти смачкана.

Ришар си спомни нещо странно: порталът бе широко разтворен, а сутринта Роже го бе затворил. Някой разносвач? Преди да замине на почивка, Лин сигурно бе направила поръчки… Но отсъствието на Ева? Беше избягала… Разносвачът е дошъл, озовал се е пред празната къща и по настояване на Ева е отлостил резетата.

Обзет от паника, Ришар обикаляше в кръг. Защо не бе облякла явно приготвените на леглото дрехи? Ами липсващата покривка? Версията с разносвача не се връзваше. Впрочем това за малко не се случи веднъж, преди година, именно когато Лин бе в отпуск. За късмет Ришар се бе върнал тъкмо навреме, за да чуе как Ева умоляваше зад вратата; бе успокоил разносвача: всичко било наред, жена му била в тежка депресия, заради това имало резета…

Що се отнася до Лин и Роже, предполагаемата „лудост“ на Ева бе достатъчен довод, за да не проявяват повече любопитство: пък и Ришар се държеше много мило с младата жена и от една година вече й позволяваше да излиза все по-често… Понякога вечеряше с нея в трапезарията на партера. Лудата по цял ден свиреше на пиано или рисуваше. Лин почистваше апартамента, без да проявява никакво любопитство.

Всичко изглеждаше наред. Отрупваше Ева с подаръци. Веднъж Лин бе повдигнала бялото платно, покриващо статива; виждайки портрета на Ришар като травестит, седнал на бара, си бе казала, че май наистина на господарката й хлопаше дъската! Господинът заслужаваше похвала, че търпи това положение: по-добре беше да я остави в болница, но щеше да звучи зле, нали, жената на професор доктор Лафарг при лудите! При положение че и дъщеря му вече беше там!

* * *

Отчаяният Ришар се свлече на леглото. Държеше роклята в ръка и поклащаше глава.

Телефонът иззвъня. Хукна към партера да го вдигне. Не разпозна гласа.

— Лафарг? Държа жена ти…

— Колко искате, кажете направо, плащам…

Ришар викаше с пресеклив глас.

— Успокой се, не ми трябват парите ти! Всъщност ще видим, ако можеш да ми дадеш и пари…

— Моля ви, кажете ми, жива ли е?

— Естествено!

— Не й причинявайте болка…

— Спокойно, няма да я съсипвам…

— Тогава?

— Трябва да се видим. Да поговорим.

Алекс определи среща на Лафарг: същата вечер, в 22 часа, пред търговския център до Операта.

— Как ще ви позная?

— Нямай грижа! Аз те знам… Ела сам и не прави глупости, иначе ще й се случи случка.

Ришар прие. Човекът отсреща вече бе затворил.

Ришар направи същото като Алекс преди няколко часа. Грабна бутилка скоч и отпи дълга глътка направо от гърлото. Слезе в мазето, за да се убеди, че нищо не е пипано. Вратите бяха заключени, поне тук всичко бе наред.

Какъв беше този тип? Несъмнено някой бандит. Обаче не искаше откуп, поне засега не. Искаше нещо друго: но какво?

Не бе казал нищо за Ева. През първите дни при пленяването на Венсан той бе взел мерки присъствието му да не проличи по нищо. Направо бе освободил двамата слуги преди Лин и Роже, наети много по-късно, когато положението с Ева отчасти се бе „нормализирало“. Страхуваше се полицията да не надуши дирите му. Родителите на Венсан не се отказваха от издирването, научаваше го от местните вестници… Разбира се, всичко бе минало идеално, бе заловил Венсан посред нощ, далече от всякакво населено място, бе унищожил уликите, но знае ли човек? Самият той беше пуснал жалба относно Вивиан, винаги можеше да се получи някаква случайна връзка.

После бе минало време. Шест месеца, година, две, днес — вече четири… Случаят бе забравен.

Ако онзи знаеше коя е Ева, нямаше да говори така, нямаше да каже „жена ти“. Явно, вярваше, че Ева и Ришар са женени. Понякога Лафарг се появяваше с нея и тогава всички мислеха, че си има млада любовница… От четири години бе прекратил всякакви връзки с бившите си приятели, които си обясняваха отдръпването му с лудостта на Вивиан. Бедният Ришар, казваха си те, какъв лош късмет: жена му загина при самолетна катастрофа преди десет години, а сега и дъщеря му е в психиатрията, горкичкият!…

Хората, на които показваше Ева, бяха единствено служебни познати, колеги, никой не се учудваше на присъствието на жена до него по време на редките приеми, които посещаваше. Шепотът на възхита, който придружаваше появата на неговата „любовница“, го изпълваше със задоволство и… професионална гордост!

Следователно бандитът не знаеше нищо за Венсан. Това бе повече от ясно. Но какво искаше?

* * *

Лафарг подрани за срещата с Алекс. Пристъпваше на тротоара, блъскан от хората, които влизаха и излизаха от търговския център. На всеки двайсет секунди поглеждаше часовника си. Най-сетне Алекс отиде при него, след като се убеди, че лекарят бе сам.

Ришар внимателно огледа лицето на Алекс — четвъртито, грубовато лице.

— С кола ли си?

Ришар посочи паркирания наблизо мерцедес.

— Да вървим…

Алекс му направи знак да седне зад волана и да потегли. Бе извадил колта от джоба си и го държеше на коленете си. Ришар тайно оглеждаше мъжа, надявайки се да открие някое слабо място в поведението му. Първоначално Алекс не казваше нищо. Задоволяваше се с „направо“, „наляво“, „надясно“; мерцедесът се отдалечи от квартала на Операта и извърши дълга обиколка из Париж — от „Конкорд“ до кейовете, от „Бастилия“ до „Гамбета“… Алекс не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане. Когато се убеди, че Ришар не бе предупредил ченгетата, се реши да започне разговор.

— Ти си хирург, нали?

— Да… Ръководя отделението по пластична хирургия в…

— Знам, имаш и клиника в Булон. Дъщеря ти е луда, затворена е в лудница, в Нормандия — както виждаш, всичко знам… А жена ти е добре засега, вързана е за един радиатор в едно мазе, затова ме слушай добре, иначе няма да я видиш повече… Онзи ден те видях по телевизията!

— Да, давах интервю преди месец — потвърди Ришар.

— Дрънкаше как оправяш носове, как опъваш сбръчканата кожа на дъртите, такива неща… — продължи Алекс.

Ришар вече разбираше. Въздъхна. Мъжът не искаше Ева, а самия него.

— Мен ме търси полицията. Гръмнах едно ченге. Ако не си сменя мутрата, спукана ми е работата. И ти ще го направиш… По телевизията каза, че не отнема много време. Съвсем сам съм, нямам съучастници в удара. Няма какво повече да губя! Ако се опиташ да кажеш на ченгетата, жена ти ще пукне от глад в мазето. Не ми играй номера, както ти казах, нямам какво да губя. Ще си отмъстя на нея. Ако ме издадеш, никога няма да кажа на ченгетата къде е и тя ще пукне от глад, което хич не е приятно…

— Ясно, приемам.

— Сигурен ли си…

— Естествено, щом ми обещаете, че няма да я нараните.

— Обичаш я, а? — отбеляза Алекс.

Ришар се чу да произнася с безизразен глас „да“.

— Как ще го направим? Ще ме вкараш в болницата, не, по-добре в твоята клиника…

Ришар караше, стиснал с ръце волана. Трябваше да убеди мъжа да дойде във Везине. Очевидно не бе от най-умните. Наивността на действията му го доказваше. Дори не му бе минало през ума, че щом се озове под упойка, е напълно зависим. Глупак, най-обикновен глупак! Мислеше, че ще се измъкне, задържайки Ева. Смешно, направо смешно! Да, но трябваше да го накара да дойде във Везине: в клиниката Лафарг не можеше нищо да направи и идиотският му план можеше да успее, защото Ришар никога, за нищо на света не би се обърнал към полицията…

— Чуйте — каза той, — ще спечелим време. Всяка операция изисква дълга подготовка. Трябва да се направят изследвания, нали знаете?

— Не ме вземай за тъпанар, все пак…

— Да… Ако дойдете в клиниката, ще изникнат редица въпроси, операциите са предвидени отдавна, има разписание…

— Нали ти си шефът? — измърмори изненаданият Алекс.

— Така е, но ако ви издирват, съгласете се, че колкото по-малко хора ви видят, толкова по-добре.

— Така е, и какво?

— Ще отидем у нас, ще ви покажа какво мога да направя, ще скицираме нов нос, имате двойна брадичка, можем да я премахнем, всичко…

Алекс бе недоверчив, но прие. Изглежда, всичко се развиваше без грешка: докторчето се страхуваше за мацката си.

Когато пристигнаха във Везине, Лафарг покани Алекс да седне удобно. Бяха в кабинета; Ришар извади папки със снимки и намери някакъв мъж, който бегло напомняше на Алекс; с бял флумастер постепенно изтри носа и нарисува нов с черен контур. Алекс го гледаше със зяпнала уста. После Лафарг направи същото и с двойната брадичка. Набързо нахвърли портрет на Алекс в профил и анфас и друг, изобразяващ бъдещия Алекс.

— Супер! Ако ме издокараш така, няма защо да се безпокоиш за жена си…

Алекс грабна първата рисунка и я накъса.

— Ей, нали няма след операцията да дадеш описанието на ченгетата? — попита той разтревожено.

— Не ставайте смешен, за мен е важно единствено да видя отново Ева!

— Значи се казва Ева? Добре… При всички положения ще взема предпазни мерки…

Лафарг не се заблуждаваше: ако направеше операцията, мъжът възнамеряваше просто да го убие. Колкото до Ева…

— Вижте, да не губим време. Трябва да направя някои изследвания преди операцията. В мазето имам оборудвана малка лаборатория и можем веднага да започнем.

Алекс смръщи вежди.

— Тук?

— Ами да — отговори Ришар с усмивка, — често работя извън болницата!

Двамата се изправиха и Ришар посочи пътя към мазето. Помещението бе много голямо, имаше няколко врати. Лафарг отвори една от тях, запали осветлението и влезе. Алекс го последва. Ококори очи, удивен от гледката: дълга кушетка, множество уреди, пълен с инструменти остъклен шкаф. С колта в ръка обиколи малката операционна, която си бе направил Ришар.

Спря се пред масата, огледа огромния изгасен прожектор, който висеше отгоре, взе маската за анестезия, разгледа банките. Не знаеше какво съдържат.

— Какво е всичко това? — попита слисан…

— Ами… това е лабораторията ми…

— И оперираш тук хора?

Алекс посочи масата, големия прожектор. Разпознаваше най-общо уредите, които бе видял по време на телевизионния репортаж.

— О, не! Но нали знаете, принудени сме да правим опити… върху животни.

Ришар усещаше как потта избива по челото му, пулсът му се учестяваше, но той се стараеше страхът да не му личи.

Озадаченият Алекс поклати глава. Така беше, знаеше го, в крайна сметка лекарите правят разни експерименти с маймуни и други такива…

— Ами то тогава няма нужда да ходя в клиниката. Просто ще ме оперираш тук. Нали? Щом има всичко необходимо! — предложи той.

Ръцете на Лафарг трепереха. Скри ги в джобовете.

— Нещо се умисли, проблем ли има? — попита Алекс.

— Не… може би ще ми липсват едно-две неща.

— Колко време трябва да остана в леглото след операцията?

— О, съвсем малко! Вие сте млад, силен, а операцията не е тежка.

— И ще мога веднага да сваля превръзките?

— А, не! Ще трябва да изчакаме поне осем дни — увери го Ришар.

Алекс замислен крачеше из стаята, опипвайки апаратурата.

— Ако го направиш тук, няма ли някакъв риск?

Лафарг разтвори ръце, преди да отговори: не, всъщност никакъв риск…

— А сам ли ще си, няма ли да има медицинска сестра?

— О, няма нужда, мога да се оправя сам. Достатъчно е да не се бърза.

Алекс избухна в смях и с все сила потупа лекаря по гърба.

— Знаеш ли какво ще направим? Ще се настаня при теб и щом си готов, ще ме оперираш… Утре?

— Да… утре, щом искате… Но по време на, така де, на вашето „възстановяване“ кой ще се грижи за Ева?

— Споко, в добри ръце е…

— Мислех, че сте сам?

— Не съвсем, споко, няма да й направим нищо лошо… Ще ме оперираш утре. И оставаме двамата тук осем дни. Слугинята ти е в отпуск, ще се обадиш на шофьора да не идва утре… Заедно ще отидем да вземем каквото ти липсва. Трябва да си вземеш отпуск от болницата. Хайде, идвай…

 

 

Върнаха се на партера. Алекс накара Ришар да се обади на Роже в дома му. Когато Ришар свърши с разговора, Алекс му посочи стаята на първия етаж.

Вкара го в апартамента на Ева.

— Жена ти не е ли наред? Защо я заключваш?

— Тя… ами понякога тя се държи странно…

— Като дъщеря ти?

— Донякъде, понякога…

Алекс залости трите резета, пожелавайки лека нощ на Лафарг. Огледа другата стая и излезе да се поразходи в парка. Сигурно времето вече й се струваше доста дълго на Ева там, в Ливри Гарган, но всичко се нареждаше… След десет дни, след като свали превръзките, Алекс щеше да убие Лафарг и много поздрави на всички! След десет дни Ева може би щеше да е мъртва? Какво значение имаше?

 

 

На другата сутрин Алекс събуди Ришар много рано. Откри го излегнат с дрехите на леглото. Алекс приготви закуска, която изядоха заедно.

— Ще отидем до клиниката ти, да ти вземем нещата. Можеш ли да ме оперираш следобед? — попита го.

— Не… трябва да направя изследвания, да ти взема кръв.

— А, да, урина и всичко останало!

— Щом получа резултатите, можем да започваме. Да речем, утре сутринта…

Алекс бе доволен. Докторчето изглеждаше свястно. Седна зад волана на мерцедеса, за да отидат в Булон. Остави Лафарг пред клиниката.

— Не се бави много… нямам ти доверие!

— Не се безпокойте, трябва ми само минута.

Ришар влезе в кабинета си. Секретарката се изненада, че го вижда толкова рано. Помоли я да предупреди в болницата, че няма да присъства на сутрешната консултация. После порови в чекмеджето, взе две случайни шишенца, замисли се за миг и отиде да потърси кутия със скалпели, надявайки се това да впечатли допълнително Алекс, да го убеди още повече в неговото искрено „съдействие“.

Когато се върна в колата, Алекс прочете етикетите на лекарствата, отвори кутията със скалпели и внимателно прибра всичко в жабката. Във Везине направо слязоха в лабораторията. Лафарг взе кръв на бандита. Сведен над микроскопа, той огледа бегло стъклата, смеси произволно няколко капки реактиви и накрая разпита Алекс за предишни болести.

Алекс сияеше от задоволство. Следеше действията на Лафарг, надничаше зад рамото му и дори погледна за миг през микроскопа.

— Добре — каза Ришар, — всичко е наред. Няма нужда да чакаме до утре. Вие сте в цветущо здраве! Ще почивате цял ден. Няма да ядете на обяд и вечерта ще ви оперирам!

Приближи се до Алекс, опипа носа, врата му. Алекс извади от джоба скицата на новото си лице и я разгъна.

— Така ли? — попита, сочейки рисунката.

— Да… така! — потвърди Лафарг.

 

 

Изпънат на леглото на заключения в другата стая Лафарг, Алекс се излежава в продължение на няколко часа. Искаше му се да пийне нещо, но му бе забранено. В осемнайсет часа отиде да потърси хирурга. Бе напрегнат: винаги го бе плашила мисълта да се озове на операционната маса. Ришар го успокои, накара го да се съблече. Алекс неохотно остави колта.

— Не забравяй жена си, докторе… — измърмори, лягайки.

Ришар запали големия прожектор. Бялата светлина бе ослепително ярка. Алекс запримигва с очи. Почти веднага се появи Лафарг, облечен в бяла блуза и с маска. Алекс се усмихна успокоен.

— Почваме ли? — попита Лафарг.

— Почваме… И не прави глупости, иначе няма да видиш жена си!

Ришар затвори вратата на операционната, взе една спринцовка и се приближи до Алекс.

— Инжекцията ще ви отпусне… После, след четвърт час, ще ви приспя…

— Добре… И без глупости!

Върхът на иглата внимателно се заби във вената. Алекс виждаше над себе си усмихващия се хирург.

— Без глупости! Нали, без глупости…

Внезапно заспа. По време на последната секунда, докато бе в съзнание, разбра, че става нещо нередно.

Ришар свали маската, загаси прожектора и метна бандита на гръб. Отвори вратата на операционната, излезе в коридора и залитайки, се насочи към другата врата, която водеше към подземието.

След като заключи, отнесе Алекс до облицованата с пенопласт стена. Диванът и креслата все още бяха тук, както и други вещи, останали от Венсан. Прикова Алекс за стената и скъси веригите, като премахна няколко халки. Върна се в операционната, взе един катетър и го заби във вената на ръката му: щом се събудеше, макар и в окови, Алекс със сигурност щеше да се опита да вилнее, за да попречи на Ришар отново да му бие инжекция… Лафарг бе убеден, че този отчаян и преследван от полицията тип щеше да намери достатъчно сили, за да издържи на „класическо“ мъчение, поне за известно време. А Ришар бързаше… Оставаше само да чака.

Захвърли престилката си на земята. Отиде да вземе бутилката скоч и една чаша. После се настани на креслото срещу Алекс. Дозата упойка бе съвсем слаба, затворникът му скоро щеше да се събуди.