Тиери Жонке
Тарантула (2) (Кожата, в която живея)

II

Камериерката Лин имаше свободен ден и тази неделя Роже трябваше сам да приготви закуската. Той дълго чука на вратата на Лафарг, преди да получи отговор.

Ришар яде с наслада, поглъщайки лакомо пресните кроасани. Беше в радостно, почти закачливо настроение. Нахлузи джинси, лека риза, обу си мокасини и излезе да се разтъпчи из градината.

Лебедите кръстосваха гладката повърхност на водата. Когато Лафарг се появи край водните лилии, те приближиха брега. Подхвърли им няколко корички хляб и клекна, за да ядат от ръката му.

После тръгна из градината; площите с цветя образуваха ярки петна сред зелената шир на прясно окосената трева. Насочи се към двайсетметровия басейн, разположен в самия край на градината. Стена, обграждаща отвсякъде имота, скриваше от погледа улицата и дори околните вили.

Запали лека цигара, изпусна дима, подсмихна се продължително и се върна в къщата. Роже бе оставил на кухненската маса подноса със закуската за Ева. В хола Ришар натисна копчето на интерфона и изрева с пълна сила: ЗАКУСКА! СТАВАЙ!

После се качи на горния етаж.

Отключи вратата и влезе в спалнята; Ева още спеше в голямото легло с балдахин. Лицето й едва се подаваше изпод чаршафите, а кестенявите й, гъсти и къдрави коси образуваха тъмно петно върху бледолилавия сатен.

Лафарг седна на края на леглото и остави подноса до Ева. Тя потопи устни в чашата с портокалов сок и неохотно захапа намазана с мед филийка сухар.

— Днес е двайсет и седми… — каза Ришар. — Последната неделя на месеца. Забравили ли бяхте?

Ева леко поклати глава, без да поглежда Ришар. Очите й бяха безизразни.

— Добре — продължи той, — тръгваме след 45 минути!

Излезе от апартамента. В просторния салон се приближи до интерфона и извика:

— Казах 45 минути, разбра ли?

Ева бе застинала, заслушана в усиления от високоговорителите глас.

* * *

Мерцедесът пътува три часа, преди да напусне магистралата и да поеме по тесен, криволичещ второстепенен път. Нормандското поле бе изпаднало във вцепенение под лятното слънце. Ришар си отвори газирана вода и предложи на Ева, която дремеше с полуотворени очи. Отказа поднесената й чаша. Той затвори вратата на малкия хладилник.

Роже караше бързо, но умело. Не след дълго паркира мерцедеса пред входа на замък, разположен край малко селце. Гъста гора обграждаше имението, чиито пристройки, защитени от метална ограда, приближаваха първите къщи на селото. Групички излезли на разходка хора седяха на стълбището и се наслаждаваха на слънцето. Сред тях сновяха жени в бели блузи и табли, отрупани с разноцветни пластмасови чаши.

Ришар и Ева изкачиха стъпалата към входа и се насочиха към гишето, зад което се бе настанила внушителна служителка. Тя се усмихна на Лафарг, подаде ръка на Ева и извика един санитар. Ева и Ришар се качиха в асансьора, който спря на третия етаж. Дълъг коридор се простираше в безкрайна права, прекъсван от полуколони, приютяващи врати, снабдени с правоъгълни шпионки от прозрачна пластмаса. Безмълвният санитар отвори седмата врата вляво. Отдръпна се, за да пропусне двойката.

* * *

На леглото седеше жена — съвсем млада, въпреки бръчките и прегърбените рамене. Преждевременното състаряване, оставило дълбоки бразди по все още детското лице, представляваше мъчителна гледка. От чорлавите коси стърчаха безразборно кичури. Изцъклените очи се въртяха във всички посоки. Кожата бе осеяна с черни корички. Долната устна потрепваше конвулсивно, а тялото бавно се полюшваше напред-назад, равномерно, като метроном. Бе облечена само в синя престилка, без джобове. Босите й крака висяха отпуснато в пантофи с помпони.

Сякаш не бе забелязала влизането на посетителите. Ришар седна до нея и я хвана за брадичката, за да извърне лицето й към себе си. Жената бе покорна, но нямаше нищо в изражението или в жестовете й, което да подскаже поне бегло чувство или вълнение.

Ришар я прегърна през раменете и я притегли към себе си. Полюшването спря. Изправена до леглото, Ева наблюдаваше гледката през прозореца с бронирано стъкло.

— Вивиан — промълви Ришар — Вивиан, сладка моя…

Внезапно се изправи и сграбчи Ева за ръката. Принуди я да се извърне към Вивиан, която отново се полюляваше с безумен поглед.

— Дай й ги… — каза задъхано.

Ева отвори ръчната си чанта и извади кутия шоколадови бонбони. Наведе се и подаде кутията на жената, на Вивиан.

Вивиан я сграбчи несръчно, разкъса капака и започна лакомо да поглъща бонбоните един след друг. Ришар я наблюдаваше като в унес.

— Добре, стига толкова… — въздъхна Ева.

Избута лекичко Ришар извън стаята. Санитарят чакаше в коридора; заключи вратата, докато Ева и Ришар отиваха към асансьора.

Върнаха се при гишето, за да разменят няколко думи със служителката. Ева направи знак на шофьора, който, облегнат на мерцедеса, четеше Л’Екип^[1]. Ришар и Ева седнаха отзад и колата потегли по пътя към магистралата, към Париж и накрая — към вилата във Везине.

* * *

Ришар бе заключил Ева в апартамента на първия етаж и бе освободил прислугата до края на деня. Отпуснат в хола, похапваше студените блюда, които Лин му бе поднесла, преди да си тръгне. Наближаваше седемнайсет часът, когато седна в мерцедеса и пое към Париж.

Спря до площад „Конкорд“ и влезе в голяма жилищна сграда на улица „Годо дьо Мороа“. Бързо се изкачи до третия етаж с връзката ключове в ръка. Отвори вратата на просторната гарсониера. В средата на стаята имаше голямо кръгло легло, застлано с бледолилави сатенени чаршафи, а стените бяха украсени с няколко еротични гравюри.

На нощното шкафче имаше телефон с автомат-секретар. Ришар пусна касетата и прослуша обажданията: три за последните два дни. Дрезгави, задъхани гласове: мъжки гласове, оставящи съобщения за Ева. Отбеляза си часовете на предложените срещи. Излезе от гарсониерата, бързо се смъкна до улицата и се качи в колата. Когато се върна във Везине, отиде до интерфона и с престорено любезен глас повика младата жена:

— Ева, чуваш ли ме? Трима! Тази вечер!

Качи се на етажа.

Тя бе в будоара, заета да рисува някакъв акварел. Спокоен, прелестен пейзаж: окъпана в светлина поляна, а в центъра, нарисувано с черен въглен — лицето на Вивиан. Ришар избухна в силен смях, сграбчи шишенце червен лак за нокти от тоалетната масичка и го изля върху акварела.

— Наистина ли никога няма да се промените? — изсъска той.

Ева се бе изправила и методично прибираше четките, боите и статива. Ришар я притегли към себе си и почти лице в лице й прошепна:

— Благодаря ви от все сърце за покорността, с която се подчинявате на моите желания…

Лицето на Ева се сгърчи; от гърлото й се разнесе продължителен, глух и нисък стон. После в очите й проблесна гняв.

— Пусни ме, долен сводник!

— Ау, колко смешно! Да, да! Уверявам ви, много сте чаровна, когато се възмущавате…

Тя се бе освободила от прегръдката му. Оправи косите и дрехите си.

— Добре — каза тя, — значи тази вечер? Наистина ли го искате? Кога тръгваме?

— Ами… веднага!

 

 

Не размениха нито дума по време на пътуването. Все така безмълвни се озоваха в гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“.

— Пригответе се, скоро ще дойдат — нареди Лафарг.

Ева отвори стенния гардероб и се съблече. Сгъна дрехите, преди да си сложи дълги черни ботуши, кожена пола и мрежести чорапи. Гримира силно лицето си — бяла пудра, алено червило — и седна на леглото.

Ришар излезе от гарсониерата, за да влезе в съседната гарсониера. На една от стените огледално стъкло позволяваше да се наблюдава тайно всичко, което се случваше в стаята, където чакаше Ева.

 

 

Първият клиент — наближаващ шейсетте търговец, зачервен от задух — пристигна след около половин час. Вторият — чак към двайсет и един часа — бе провинциален аптекар, който редовно посещаваше Ева и се задоволяваше да я гледа как се разхожда гола из тясната стая. И накрая третият — Ева го накара да почака малко, след като бе молил задъхан по телефона да дойде. Ставаше въпрос за издънка от добро семейство, потиснат хомосексуалист, който се възбуждаше крачейки, ръсейки ругатни и мастурбирайки, докато Ева вървеше до него и го държеше за ръка.

Зад огледалото Ришар се възторгваше от гледката, смееше се безмълвно, поклащаше се на люлеещ се стол, аплодирайки всяка гримаса на отвращение на младата жена.

Когато всичко свърши, отиде при нея. Тя захвърли кожените дрехи и облече семпъл костюм.

— Отлично! Вие сте все така съвършена… Прекрасна и търпелива! Елате — промълви Ришар.

Хвана я под ръка и я отведе на късна вечеря в някакъв славянски ресторант. Засипа с банкноти музикантите от циганския оркестър, скупчени около масата им — банкнотите от нощното шкафче, оставени от клиентите на Ева в замяна на извършената услуга.

* * *

… Спомни си. Беше лятна нощ. Жегата бе ужасна, влажна, непоносимо тежка. Бурята все не се наканваше да започне. Качи се на мотора и изчезна в нощта. Нощният въздух, мислеше си, ще ме освежи.

Караше бързо. Вятърът издуваше ризата ти, развяваше плющящите й краища. Насекоми се размазваха по очилата, по лицето ти, но вече не ти бе горещо.

Мина доста време, преди да се притесниш от постоянството на двата бели фара, разкъсващи мрака след теб. Две втренчени в теб електрически очи, които вече не те изпускаха от поглед. Обезпокоен, ти изстиска докрай газта на твоите 125 кубика, но колата зад теб бе мощна. Продължи да те следва без никаква трудност.

Започна да лъкатушиш из гората, най-напред разтревожен, после обзет от паника заради упорството на погледа, който не те оставяше на мира. Беше успял да видиш в огледалцето, че водачът е сам. Изглежда, не искаше да се приближи.

Най-сетне бурята се разрази. Първоначално лек, а после проливен дъжд. Колата се появяваше отново след всеки завой. Ти потрепери, целият вир-вода. Лампичката за бензин бе започнала застрашително да мига. Имаше още едва за няколко километра. Докато обикаляше из гората, бе успял да се загубиш. Вече не знаеше в коя посока се намира най-близкото село.

Пътят бе хлъзгав, ти намали скоростта. Колата изведнъж се приближи, почти те изпревари, опита се да те избута извън шосето.

Натисна спирачки, моторът поднесе. Когато отново даде газ в обратната посока, чу изскърцването на спирачките му: той също бе обърнал и продължаваше да те преследва. Беше непрогледна нощ и изливащият се от небето пороен дъжд ти пречеше да различаваш ясно пътя пред себе си.

Рязко насочи предното колело към някакъв насип, с надеждата да минеш напряко през гората, но се подхлъзна в калта. Моторът полегна на една страна, а двигателят изгасна. Опита се да го изправиш, но не се получаваше.

Яхна отново седлото, натисна педала, но бензинът бе свършил. Мощен фенер освети храсталака. Снопът светлина те изненада, докато тичаше да се скриеш зад едно дърво. Опипа в горната част на десния ботуш острието на ножа, камата от Вермахта, която винаги носеше в себе си…

Да, колата също бе спряла на пътя и вътрешностите ти се свиха на топка, когато забеляза тъмния силует, който се прицелваше с пушка. Дулото сочеше към теб. Изстрелът отекна заедно с трясъка от гръмотевицата. Оставеният на покрива на колата фенер изгасна.

Хукна с всички сили. Трънаците, които отстраняваше, за да си проправиш път, деряха дланите ти. От време на време фенерът просветваше и лъч светлина отново бликваше зад теб, проследявайки бягството ти. Вече не чуваше нищо, сърцето ти биеше лудо; полепналата по ботушите кал забавяше напредването. Стискаше камата в ръка.

Колко време продължи преследването? Останал без дъх, ти прескачаше в тъмнината повалените стъбла. Спъна се на някакво коренище и се просна на подгизналата земя.

Докато лежеше по очи в калта, дочу звук: някакво изръмжаване. Той скочи върху ръката ти, премазвайки я с тока на ботуша си. Ти изпусна камата. После се стовари върху теб, ръцете му притиснаха раменете ти, едната се плъзна към устата ти, другата обгърна врата ти, докато коляното му те блъскаше в бъбреците. Опита се да захапеш дланта му, но зъбите ти попаднаха само в буца пръст.

Държеше те извит към себе си. Останахте така, сраснати един с друг в мрака… Дъждът бе спрял.