Саймън Бекет
Опасни пътища (8)

8

— Амстердам?

Анна ме зяпна. Кимнах.

— Знам, че искам ужасно много, и ако можех да измисля друг начин, щях да го направя. Но не мога. — Погледнах я извинително. — Съзнавам, че ти го сервирам изненадващо и че си имаш много работа, но ако успееш да го направиш, страшно ще ми помогнеш. Ако не ти е възможно обаче, трябва да ми кажеш. Не искам да те насилвам.

Тя изглеждаше направо слисана.

— Не, не, разбира се. Просто, ами просто е доста неочаквано. А и никога досега не съм наддавала на аукцион.

Кимнах.

— Разбирам го и ако не можеш да отидеш, няма да ти се сърдя. Ще измисля нещо друго.

— Не казвам, че не мога — побърза да отвърне тя. — Само че ме изненада, това е. — Прехапа устната си. — Виж, нали не трябва да ти отговоря веднага? Можеш ли да изчакаш до следобед? Имам среща с Марти за обяд, така че ще обсъдим какво имам да върша и ще видя какво мисли той. Така добре ли е?

— Разбира се! Не искам да те притеснявам. Съжалявам, че изобщо трябва да те моля за това, но не ми е възможно да отида аз и… — Не довърших. — Поговори с Марти и ми отговори днес следобед. Каквото и да решиш, ще го приема.

Бяха минали два дни от срещата ми със Зепо. Толкова време ми трябваше, за да измисля начин да отстраня Анна от сцената. Бях се сетил за списъка на предстоящите аукциони. Два от тях щяха да се проведат в Амстердам следващата седмица с пролука помежду им от един ден. Те и двата не включваха нещо, което да ме интересува особено, но Анна нямаше защо да го знае. Бях измислил, че ще ме посети важен клиент, за да оправдая невъзможността да замина самият аз, и ако успеех да я убедя да отиде вместо мен, Марти щеше да остане сам за цели три дни.

Върна се от обяд усмихната.

— Говорих с Марти. Казва, че няма причини да не отида. Само за няколко дни е и ще събера полезен опит, нали?

— Прекрасен опит — отвърнах ентусиазирано. — А съм сигурен и че ще ти хареса. Не мога да ти опиша от какво бреме ме отърваваш. Наистина не знам какво друго бих могъл да измисля.

Очевидно сега, след като беше приела, Анна се вълнуваше от предстоящото.

— Не се успокоявай толкова. Никога досега не съм правила подобно нещо. Мога тотално да объркам нещата.

— Скъпа моя, ще се справиш чудесно. Имам ти пълно доверие. Само вдигай ръка, докато не победиш всички или наддаването не надхвърли предвидената граница. Няма нищо трудно.

— Е, ако си сигурен, че ми се доверяваш. — Засмя се. — Наистина е много вълнуващо. Винаги съм искала да наддавам на голям аукцион.

— В такъв случай се радвам, че ти давам тази възможност, преди да отпътуваш. Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен. Стига да си убедена, че няма да ти създаде неудобства. Не бива да се чувстваш задължена да отидеш.

— Не. Напротив. Чакам събитието с нетърпение.

— Сигурна ли си, че Марти е съгласен? — Беше ми лесно да се поинтересувам за желанията на Марти, след като те съвпадаха с моите.

— Разбира се. Смея да кажа, че ще успее да оцелее няколко дни без мен. — Лицето й изведнъж светна. — Всъщност нищо не му пречи и той да дойде, нали? Можем да платим допълнителния самолетен билет и разликата за двойна стая. В случай че не възразяваш.

Успях да се усмихна.

— Естествено, че не възразявам. Но няма ли да му е много досадно? Не на всеки ще е забавно да седи в зала, където се провежда аукцион.

Това не помогна.

— О, Марти не би имал нищо против — отвърна тя. — А и няма да е необходимо да идва, ако не иска. Можем да прекараме заедно останалото време.

— Да, предполагам.

Погледна часовника си.

— Ще изчакам още петнадесет минути и ще му се обадя. Дотогава би трябвало да се е върнал в университета.

Виждах, че беше напълно завладяна от идеята. Качих се в кабинета, където нямаше да ми се налага да поддържам привиден ентусиазъм. Не бях го очаквал. Ако Марти заминеше с нея, всичките ми усилия — и значителни разходи — щяха да отидат на вятъра. И нещо по-лошо, щеше да ми се наложи да се опитам да измисля друг начин да изолирам Марти, а нямаше да е останало много време.

Изпитах нов прилив на антипатия към него. Дори и тук ми пречеше. Това му добавяше още една черна точка в списъка ми. Размишлявайки унило върху проблема, седнах и зачаках.

След известно време дериватът в кабинета ми изщрака, което показваше, че Анна бе вдигнала телефона долу. Устоях на изкушението да се опитам да подслушвам. Веднъж бях успял — случайно. Не се доверявах на късмета си втори път.

Стори ми се, че мина доста време, преди второ прищракване да ми даде да разбера, че разговорът им беше приключил. Овладях чувствата си и слязох долу. Анна още беше до телефона. Изглеждаше обещаващо съкрушена и настроението ми веднага се вдигна.

— Току-що говорих с Марти — рече тя. — Не може да дойде.

— О, срамота.

— Знам. Но настоява, че има да довършва много неща в университета. — Усмихна се, като се опитваше да скрие разочарованието си.

— Е, само за три дни е, нали? А и знаеш какво казват за раздялата.

— Май че да.

— Знам, че не е утеха, но ще ти дам премия, за да ти покажа колко ценя жеста ти.

— О, не е необходимо да го правиш! И така ми се струва, че е истинска безплатна ваканция.

Облекчението ме беше направило щедър.

— И все пак ме спасяваш от трудното положение и съм ти благодарен. Като се върнеш, искам с Марти да отидете в който ресторант пожелаете или на някое шоу. За моя сметка.

Анна се приведе напред и ме целуна по бузата. Устните й бяха хладни, но кожата ми пламна от докосването им.

— Ако продължаваш да бъдеш толкова добър към мен, изобщо няма да мога да замина.

— Но бих могъл и да те принудя — отвърнах, като се изчервих.

* * *

Нямаше повече пречки. Сутринта на заминаването на Анна я закарах до летището. Марти също дойде. Седяха заедно на задната седалка и когато паркирах до входа, видях, че си държаха ръцете. И двамата изглеждаха малко потиснати, докато чакахме Анна — да мине през паспортния контрол, а когато се сбогуваха в залата за заминаващи, никой, който би ги погледнал отстрани, не би повярвал, че се разделяха само за три дни.

Останах дискретно встрани. Последната импулсивна прегръдка на Анна наруши равновесието на Марти. Очилата му се килнаха настрани и той ги оправи разсеяно, докато я гледаше да изчезва през стъклените врати. Остана вторачен след нея още миг и после се обърна към мен.

Тръгнахме мълчаливо към колата.

— Анна ще ти се обади ли по-късно? — попитах, за да прогоня мълчанието.

— Каза, че ще ми се обади довечера.

— Значи няма да излизаш?

— Не, имам много работа.

— Да, Анна спомена, че си зает. Жалко, че не можа да отидеш с нея. Надявам се, нямаш нищо против, че я помолих да замине?

— Не, съвсем не. Опитът ще й бъде от полза. А всичко това ще е от значение, когато започне да си търси работа в Ню Йорк. Между другото имаш ли вече някакъв отговор по този въпрос?

— Отговор ли?

— Нали щеше да се свържеш с твои познати да провериш дали не могат да й помогнат? Имаш ли някаква вест?

Не само че нямах, но бях и забравил за предложението си да опитам. Възмутих се от това, че се смяташе в правото си да пита.

— Не, още не. Обаче сигурно вече са получили писмата ми. Ще изчакам още седмица и ако дотогава нямам отговор, ще опитам по телефона. — Промених темата. — Сигурно сега, останал сам, ще се чувстваш особено в апартамента.

Кимна.

— Предполагам.

Направих опит да се пошегувам.

— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

По устните му пробягна лека усмивка.

— Естествено. Анна ще ми се обажда всеки ден, така че ако имам някакви затруднения, винаги мога да почна да викам за помощ.

Това беше интересна информация.

— Уговорихте ли се за определен час? В случай че ми се наложи да се свържа с нея — добавих.

— Ще се обажда между шест и седем. По това време обикновено вече съм се прибрал.

Оставих Марти до университета и подкарах към галерията. Без Анна тя изглеждаше пуста и лишена от живот. Отърсих се от това усещане и телефонирах на Зепо.

— Тя замина.

— Добре. Някакви проблеми?

— Не. Разбрах още, че довечера Марти ще си бъде вкъщи.

— Тази вечер не става.

Зачудих се дали Зепо не се опитваше да си намери извинение.

— Защо? — Сигурно подозрителността беше проличала по гласа ми, защото той се засмя.

— Хайде, хайде, Доналд, не се ядосвай. Днес не е добре, защото това ще е първата вечер, когато няма да я има, и той сигурно ще обикаля из апартамента, ще плаче, ще души парфюма й и ще се навива, че му липсва. Утре ще е по-добре.

— Но няма ли така да загубим една вечер?

— Това ли е човекът, който ми четеше лекции да не прибързвам?

Отстъпих.

— Добре. Предполагам, че знаеш какво правиш. Но каквото и да е то, отложи го за след седем часа. — Разказах му за онова, което бях научил от Марти: Анна щяла да му се обажда по това време. — Не искам тя да знае, че ще се виждате.

— Колко си великодушен. И като стана дума, имаш ли още някакви нареждания? Може би ще искаш да ми кажеш точно какво да направя с Марти?

— Ще оставя тази страна на въпроса на теб.

Чух го да се смее сухо.

— Роден си за лидер, Доналд.

* * *

Тази нощ сънят се появи отново. Обстановката беше същата като преди. Лежах на дивана и сънено гледах как майка ми реши косата си на светлината на огъня. Седеше с гръб към мен. Този път забелязах, че беше облечена с белия си копринен халат, който често носеше, когато бях дете. Стаята беше тиха, като се изключеха пращенето на огъня в камината и шумоленето на гребена й. Изпълваше ме чувството на топлина и уют, докато гледах хипнотизиран златистите отблясъци в косата на майка ми. После се появи друг, натрапчив и дразнещ, макар и далечен звук, когато в съня звънецът зазвъня.

Събудих се стреснат. Будилникът дрънчеше до главата ми. Протегнах се и го изключих, после се отпуснах назад, за да се съвзема. Чувствах се дезориентиран и объркан. Сънят все още беше много жив в съзнанието ми. Можех да си спомня всеки детайл, но сега искрицата задоволство, което беше предизвиквал допреди малко, бе изчезнала. На нейно място усещах само смътно чувство на безпокойство.

То леко се беше разсеяло, когато седнах да закуся, но все пак не беше напълно изчезнало. Отдадох го на това, че имах да мисля за много неща, и се опитах да го пренебрегна. Имах достатъчно много проблеми в реалността, за да си позволя да се тревожа заради един сън. Изхвърлих го от ума си и тръгнах към галерията и към много по-важните си грижи. И по-точно към очакваното обаждане на Анна по някое време тази сутрин. Първият аукцион беше в десет часа.

Тя позвъни малко след единадесет.

— Доналд, получих я!

Вълнението й се долавяше въпреки лошата връзка.

— Получила си я? — За миг не разбрах какво имаше предвид.

— Картината на Хопър^[1]! Току-що излязох и бързам да ти се обадя! Божичко, страхотно е! А я купих и за петстотин лири по-малко, отколкото каза, че би дал!

Отговорих толкова ентусиазирано, колкото можех.

— Това е фантастично. Как успя, за Бога?

— Просто продължих да наддавам. Мислех си, че един човек ще продължи заедно с мене. И до самия край той го правеше, после изведнъж се отказа! О, не мога да повярвам!

Нито пък аз. Бях избрал по една картина от всеки аукцион и бях упълномощил Анна да спре далеч под сумата, за която смятах, че ще бъдат продадени. Очевидно не си бях направил добре сметката. Сега бях с няколко хиляди лири по-беден и бях горд собственик на картина, която не желаех.

— Справила си се прекрасно! — рекох.

Тя се засмя.

— Е, единствената ми работа беше да вдигам ръка, както ти ми каза.

— Но си надхитрила съперника и си я взела за много по-малко от предвидената сума. Това не е за пренебрегване. Гордея се с тебе.

— Благодаря. Господи, още не мога да дойда на себе си. Предполагам, че съм напомпана с адреналин.

— В такъв случай ти препоръчвам да си купиш бутилка шампанско, за да си успокоиш нервите. Включи го в разходите.

— Не мога да изпия цяла бутилка сама!

— Глупости. А ако наистина не можеш, запази си останалото за след втория аукцион. — На който искрено се надявах да има по-малък успех.

— Трябва да призная, че се изкушавам да го направя. О, нямам търпение да съобщя на Марти!

Усетих силна горчивина. Отново Марти. Винаги Марти.

— Сега ли ще му се обадиш? — попитах.

— Не, не сега. Той е в университета и не искам да му преча. Ще трябва да почакам до довечера.

— Не се съмнявам, че ще разтапя с поглед телефона.

Анна отново се засмя.

— Дано да е така. Умирам от желание да му съобщя. О, сега ще ме прекъснат — възкликна внезапно тя.

— Ще се чуем вдругиден. Още веднъж — добре свършена работа.

— Окей, ще се обадя след… — Линията заглъхна. Задържах слушалката до ухото си още миг, като не желаех да прекъсна връзката между себе си и Анна, после неохотно я оставих върху вилката. Въпреки новината за нежеланата ми придобивка ми беше приятно да я чуя. Ако така се чувствах, след като я нямаше само за няколко дни, не смеех да си представя какво щях да изпитвам, когато заминеше за Америка.

Обзе ме безпокойство. В миналото никога не ми беше липсвало какво да правя. Но сега, когато имаше два дни до завръщането на Анна и предстоеше цяло денонощие, докато разберях дали Зепо щеше да успее с Марти, часовете се нижеха безкрайно бавно.

Скуката ме накара да изям за обяд неща, които не ми се препоръчваха, след което стомахът ужасно почна да ме мъчи. Киселините изгаряха гърдите ми и до вечерта страховете от язвена криза бяха отстъпили пред нещо много по-зловещо. Замислих се дали да не повикам лекар, почти убеден, че бях получил инфаркт. За известно време оставих тази мисъл да ме занимава, като се потапях във фантазии за болници и за смъртния одър, а размишленията ми ставаха все по-ужасяващи, отдалечавайки се от предмета, който ги беше предизвикал. Това или пък лекарствата срещу киселини накрая направиха чудото: почти с изненада осъзнах, че болката се беше уталожила.

Почувствах се дори още по-добре, когато си дадох сметка, че сантименталното ми самосъжаление бе убило значителна част от вечерта. Изведнъж сутринта не ми се стори толкова невероятно далечна. Сега вече почти весело запалих лампите, приготвих си бърза вечеря и се замислих как да прекарам остатъка от вечерта. Утехата на телевизията никога не ме беше привличала. Упорствах да не си купувам апарат, като предпочитах четенето или слушането на музика. Или дори оттеглянето в още по-личен свят. Точно последното избрах.

Частната ми галерия се намира в стая без прозорци на първия етаж. Вътре са творбите, съставляващи тайната ми колекция, чието начало беше сложено със закупуването на онази първа кутия за енфие. Отключих и запалих лампите. Беше тихо като в катедрала, отморяващо. Тревогите на деня изчезнаха веднага, щом затворих вратата. Спрях за миг, за да се насладя на усещането.

Зает с мисли за Анна, не бях влизал тук от седмици. Сега сякаш се бях завърнал у дома. Познавах всяка картина, всяка линия до съвършенство, но от това привлекателността им не беше намаляла. Всяка беше еротична по свой собствен начин, някои много силно, други — по-притъпено. Имаше пасторална сцена от осемнадесети век, типична за този вид изкуство във всяко едно отношение, като се изключеше голата гръд на пастирката и ръката на пастира под фустата й. До нея се виждаше гравюра на Леда, прегърнала лебеда, заровила лице в перата му, докато той пък извиваше шия към гърба й. По-нататък бяха изобразени две голи момичета, легнали в леглото, чувствени и премалели след изживяната страст.

Потопих се в магията, понякога се задържах пред определена творба, друг път само спирах за малко, преди да премина към следващата. Една обаче ме привличаше отново и отново, така че след известно време преместих стол пред нея и седнах да я разгледам по-удобно. На платното беше изобразена двойка, която се любеше пред камината, а иззад един параван някакъв мъж ги наблюдаваше незабелязан. Постепенно забравих за другите картини.

Лицето на наблюдаващия беше прехласнато, както се беше свил зад паравана само на тридесетина сантиметра от мястото, където лежеше двойката. Те, изглежда, не забелязваха присъствието му. Мъжът беше отметнал глава назад в страстта си, а момичето беше затворило очи в екстаз. Едната й ръка беше обвита около врата на любовника, а другата беше протегната очевидно в копнеж. А може би не? Дланта беше обърната нагоре, сочеше към паравана, и спокойно би могла да означава покана. Именно тази двузначност ме очароваше.

Тази протегната ръка променяше цялата картина, приобщаваше наблюдаващия към любовниците и го превръщаше от обикновен воайор в активен участник.

Гледах сцената като хипнотизиран. Момичето се превърна в Анна, мъжът — в Зепо. Фантазията доби очертания, започна да се движи. Аз се свих зад паравана невидим. Приближих се досами протегнатата ръка на Анна. На едно ниво с тях погледнах право в лицето на Анна, когато тя обърна глава. Очите и се отвориха и ми се усмихна…

Дойдох на себе си потресен. Все още бях в стола с лице към сега безжизнената двуизмерна картина. Вратът ме болеше. Разтрих го внимателно с все още размътени от мечтанието мисли. Смътно съзнавах, че нещо ме беше пробудило, и тогава отново чух шума. Глухо, далечно, тихо дрънчене, последвано от притъпено, но силно тропане. Последните остатъци от унеса изчезнаха и аз станах.

Някой наистина тропаше на вратата.