Саймън Бекет
Опасни пътища (7)

7

Останалата част от деня беше ужасна. Следобед, в който като че ли всичко напук вървеше зле. Счетоводителите се обадиха да ми съобщят, че половината от документите ми са се изтрили, тъй като компютърът се повредил. Малко след това разбрах, че един от клиентите ми беше умрял и затова нямаше да си вземе акварела, който бе купил само преди два дни. Нещо повече, дъщеря му, користолюбива млада харпия, ме информира, че щели да оценят, ако им върна пълната сума. И като капак на всичко писалката бе протекла в джоба на сакото ми, образувайки неизличимо синьо петно с големината на петдесетпенсова монета.

Стомахът ми гореше от раздразнение. Дори фактът, че Анна беше облечена само с една тънка риза, която възбуждащо загатваше за формата на гърдите й, не успя да оправи нещата. Обикновено не бих свалил поглед от нея, но точно в този момент гледката ме измъчваше, защото не знаех какво бе станало между нея и Зепо.

Реших, че всичко това беше достатъчно за деня, и затворих галерията по-рано, като по пътя за вкъщи спрях в една аптека да си купя по-силно лекарство за стомаха. Приготвих си набързо бъркани яйца, измих съдовете и тъкмо се чудех какво друго да направя, за да убия времето, когато на вратата се позвъни. Погледнах часовника си. Беше само шест и половина. Доста рано за Зепо. Отидох да отворя.

На най-горното стъпало беше застанал Зепо.

— О, не те очаквах толкова рано — рекох глупаво.

— Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще се наложи да стоя тук цялата вечер?

Дръпнах се встрани, за да му направя път.

— Подранил си — повторих и тръгнах към дневната. Нервността ми и преждевременното му появяване се бяха съюзили и аз се чувствах тромав и неуверен.

— Искаш ли да си отида и да дойда по-късно?

— Не, разбира се, че не. Просто… — Прекратих оплакванията. — Питие?

Той прие сдържано и седна. Налях и на себе си въпреки киселините. Държането на Зепо ми подсказваше, че може да имам нужда. Ако ме будалкаше, беше прекалил.

Подадох му питието и се опитах да изглеждам спокоен.

— Е? — попитах. — Какво стана следобед?

Той отпи доста голяма глътка от уискито. Мускулите на челюстта му се стегнаха и се раздвижиха.

— Кучката ме отблъсна.

Стаята като че се люшна пред очите ми. Зяпнах го.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че отговорът й беше „не“.

— Не?

— Да, „не“! Божичко, да не би да искаш да го чуеш буква по буква?

Все още не можех да приема факта.

— Значи наистина те е отхвърлила?

— Да! Наистина ме отхвърли! Сега достатъчно ясно ли е?

Започваше да ми става ясно. Седнах срещу него.

— Защо?

— Защото тъпата кучка не иска да мами онзи мършав нищожен никаквец, затова!

— Надявам се, не си я попитал по този безцеремонен начин?

Ухили ми се подигравателно.

— О, повярвай, че имам малко здрав разум! Разбира се, че не! Не се наложи, тя ми го заби, преди да успея да попитам каквото и да било!

Затворих очи и ги потрих.

— Май ще е най-добре да ми кажеш точно какво се случи.

— Първо искам още едно питие.

Взех чашата му и я напълних, като долях и собствената си. Зепо прие питието, без да ми благодари.

— Сигурно очакваше нещо — каза той, след като изгълта половината. — Отначало всичко вървеше добре. Смеехме се и чудесно се разбирахме. После я попитах дали би искала да излезе с мен някоя вечер да пийнем по нещо и тя отвърна, че не смята идеята за много добра. Попитах я защо и тя отвърна, че на Марти нямало да му хареса. Така че аз рекох: „Не е необходимо той да знае“, а тя просто отговори: „Мисля, че се сещам накъде биеш, и предпочитам да не го правиш.“ Помислих си, че само се преструва на труднодостъпна, нали разбираш, и иска да я увещавам, така че направих необходимото, изпях й как не мога да се преборя с чувствата си и всички подобни дивотии, но тя не се поддаде. Просто ме сряза! Излезе ми с простотията как предчувствала, че така ще стане, и била поласкана, но обичала Марти и предпочитала нещата да си останат непроменени. После кучката имаше наглостта да ми каже, че ме цени като приятел! Мен! Не можех да го повярвам! Щеше ми се да й избия този шибан разбиращ поглед от лицето!

Бях прекалено зашеметен, за да реагирам на езика му.

— Ти какво й отговори?

— Какво, по дяволите, бих могъл да й отговоря? Тя беше достатъчно ясна, че не желае да участва. Не се интересува от никого освен от онова нищожество!

Отпих още една глътка. Алкохолът изгори стомаха ми. Почти не обърнах внимание.

— Значи това бяха уверенията ти. Доколкото си спомням, твърдеше, че „моментът е назрял“, така беше, струва ми се?

— Сега не се заяждай! Откъде можех да знам, че е шантава? Господи, бих могъл да имам десет по-хубави момичета само с едно щракване на пръстите!

— Тогава е жалко, че има имунитет към пръстите ти, както и към всичко останало! Знаех, че е прекалено рано!

— О, ти си големият експерт, нали? Щом имаш такъв опит, защо не се пробваш да постигнеш по-добър резултат?

Направих усилие да потисна по-нататъшните обвинения.

— Е, станалото станало. С пререкания няма да променим нищо. Най-добре е да решим какво ще правим по-нататък.

Зепо се втренчи унило в чашата си.

— Какво можем да направим? Тя достатъчно ясно ми даде да разбера, че не иска и да знае.

— Сигурно не възнамеряваш да се предадеш толкова лесно?

— Тогава ми кажи какво друго можем да направим! Ако имахме повече време, добре, но нямаме! След няколко седмици ще емигрира, по дяволите!

— И толкова, така ли? Един отказ и подвиваш опашка пред някакъв като Марти?

— Не е моя вината, че има краен срок!

— Може пък това дори да е хубаво. Поне ти дава възможност да си намериш извинение.

— Не насилвай нещата, Доналд.

— Не ги насилвам. Просто правя очевидните изводи. Очаквах от теб по-добри резултати.

— Само че нъцки!

Тези разправии нямаше да ни доведат доникъде.

— Сигурно все пак може да се опита нещо!

Той сви рамене.

— Освен да я упоим, не се сещам за друго. — Погледна ме. — Като се замислиш, идеята не е лоша.

— Не! — Мисълта ме ужаси.

— Както желаеш. — Изгълта останалата част от питието си. — Само ми се ще да бях казал на тая кучка, че скъпоценният й приятел е извратен като касапска кука. Да видим тогава колко романтични чувства щеше да изпитва към него.

Това напълно ми беше изхвръкнало от акъла.

— Не си й намеквал нищо за това?

Той поклати глава.

— Не, а ми се ще да бях. Но толкова се изненадах, че се сетих едва после. — Погледна ме с гадна усмивка. — И все пак не е прекалено късно, нали?

Взех чашата му и отидох да я напълня.

— Ако сега й го кажеш, ще прозвучи като в баснята за киселото грозде.

— И какво от това, Марти така или иначе ще падне в ямата с лайната, нали? Тогава не си представям как ще иска да замине за Америка с него.

— Ами ако вече знае? Така ще загубиш шансовете си веднъж завинаги.

Взе чашата от мен.

— Само че те и без друго не са големи, нали?

— Не, но ако я настроиш срещу себе си, ще стане още по-лошо.

Сви рамене.

— Окей, тогава ще накарам Стиви да го направи. В края на краищата той го е видял. Можем да уредим да ги срещне случайно и да го спомене между другото.

Слушах го с половин ухо. В мен започваше да се оформя една идея.

— Не ми се ще да забъркваме още хора. Само ще усложним нещата.

— Тогава какво предлагаш? Остават ни няколко седмици. Какво друго можем да направим?

— Зависи. — Говорех бавно. — Може би подхождаме от неправилен ъгъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Бяхме насочили усилията си да съблазним Анна, така че да зареже Марти. Може да имаме по-голям късмет, ако пробваме обратното.

Той се намръщи.

— Да не си наумил отново да поработим върху него?

— Струва си да опитаме. А и сега, като знаем какви са предпочитанията му, можем да пробваме с някой по-подходящ от твоята фатална жена.

Зепо се замисли.

— Да, идеята не е лоша. Ще поговоря със Стиви. Може да излезе скъпичко, но вярвам, че ще измислим нещо.

Разклатих алкохола в чашата, като подбирах внимателно думите си.

— Нямах предвид да използваме него. Както казах, не искам да въвличаме още хора.

Зепо ме зяпна.

— По-добре ще е, ако не си мислиш онова, което предполагам.

— Защо не? Изглежда ми най-разумното.

По лицето му се разля невярваща усмивка.

— Я чакай малко. Хайде да изясним този въпрос. Сега искаш да се опитам да съблазня Марти? Така ли е?

— Накратко да.

Той започна да се смее.

— Трябва да ти го призная, Доналд. Не правиш нещата половинчато, нали? Първо ме наемаш да си легна с Анна, а сега искаш да пробвам с гаджето й! Исусе Христе!

— Предполагам, че сигурно ще поискаш по-голямо заплащане?

— О, много благородно от твоя страна. Но няма нужда. Няма да го направя.

— Наистина ми се струва, че трябва да размислиш.

— Забрави. — Смехът му беше изчезнал. — За какъв, по дяволите, ме смяташ?

Направих грешката да се опитам да се помайтапя.

— Перифразирайки една стара шега, мисля, че и двамата знаем какъв си. Става дума само за цената.

Зепо тресна чашата върху масата.

— Начукай си го, Доналд! — Тръгна към вратата.

Последвах го.

— Съжалявам, ако съм те обидил, но наистина не разбирам какъв е проблемът.

Той се нахвърли върху мен.

— О, хайде! Дори и ти би трябвало прекрасно да знаеш! Тя е момиче. А той е момче. Както и аз.

— Това има ли някакво значение?

— Естествено, че има, по дяволите!

— Това ли е единственото ти възражение?

— Исусе, а не е ли достатъчно?

Станах.

— Чакай тук. — Минах покрай него към вратата. — Сипи си още едно питие.

Оставих го там, като се наслаждавах на озадаченото изражение на лицето му. Влязох в кабинета си и се насочих към малкия стенен сейф. Отворих го и извадих един голям кафяв плик. Бях готов да изиграя коза си.

Когато се върнах, Зепо беше седнал. Беше напълнил чашата си, както забелязах. Помислих си не без задоволство, че щеше да има нужда от нея. Подадох му плика и седнах срещу него.

Погледна го.

— Какво е това?

— Отвори и виж.

Наблюдавах как остави чашата си и измъкна снимките. Погледна първата и изтръпна. После със заучена нехайност прегледа останалите.

— Откъде ги взе? — Остави ги до себе си. Гласът му беше спокоен, но не кой знае колко.

— От бизнеспартньор. Специализирал се е в много по — да го наречем ли „префинен“? — тип изкуство от останалите дилъри. Учудих се, като видях тези снимки при него. Обикновено не се занимава с порнография, но предполагам, че твърде класическите теми на тези снимки са го привлекли. При това са и доста добре направени. Смея да твърдя, че определено можеш да ги наречеш изкуство, а не порнография, макар и да не съм сигурен, че всички ще се съгласят.

— От колко време ги имаш?

Взех ги и ги върнах в плика.

— От доста. Всъщност се натъкнах на тях преди няколко месеца, дълго преди да ми хрумне, че ще имам нужда от услугите ти. Веднага те познах, разбира се. Това е един от недостатъците да имаш такова характерно лице. Не че си помислих нещо от този род тогава. Ти беше просто човек, когото бях срещал на едно-две вечерни партита, и тъй като не се интересувам особено от фотография независимо от тематиката й, бях само леко заинтригуван. Всъщност забравих всичко за тях, докато не реших, че ще имам нужда от помощ при Анна и Марти. Тогава ми се стори, че ти си идеалният кандидат. Така че се върнах при партньора си и за мой късмет те още бяха у него.

Зепо ме гледаше студено.

— Какво възнамеряваш да правиш с тях?

— Да направя ли? — Вдигнах рамене. — Абсолютно нищо. Но реших, че моментът е не по-лош от всеки друг да ти кажа. Особено след като на няколко от тях се вижда, че се занимаваш с дейността, която обсъждаме в момента.

Направи опит да изглежда невъзмутим.

— Е, и какво? Аз съм манекен, а не политик. В моя бранш никой не го е еня за гей снимки.

Усмихнах се.

— Възможно е. Но някои от партньорите ти изглеждат малко… млади, така да се каже. Вероятно в ученическа възраст?

Лицето му беше пребледняло.

— Слушай, дърто копеле, не се опитвай да ме изнудваш. Ще съжаляваш.

— Сигурен съм, че и двамата ще съжаляваме. Макар че ако се разпратят копия на определени хора, сто на сто ти ще си по-пострадалият. Не вярвам такова нещо да помогне на чиято и да било кариера. Но няма защо да се притесняваш, че ще направя такова нещо. Доста добре се разбираме като бизнеспартньори и не бих искал да развалям нещата. Не, само ми се щеше да ти напомня, че не ти предлагам нещо, което да не си правил преди, това е.

— Онова беше различно. Случи се доста отдавна и имах нужда от парите.

— Зепо, няма защо да се оправдаваш пред мене. Просто изтъквам, че щом веднъж си направил нещо за пари, можеш да го направиш пак. И този път за значително по-голяма сума.

— Какво би ми попречило да взема снимките?

— Нищо. Всъщност би могъл да ги раздадеш на приятелите си. Аз имам няколко копия. На различни места, разбира се.

Погледна ме гневно. За първи път осъзнах, че беше способен на жестокост.

— Дебел, самодоволен, надут дърт мръсник!

— Такива приказки не помагат на никого. Е, сключваме ли сделката?

Отначало не отговори. После кимна неохотно.

— Добре. Но правиш грешка.

Помислих, че ме заплашва.

— А защо?

— Защото идеята не струва.

— Като че ли изведнъж си промени мнението. Преди малко твърдеше, че си заслужава да се опита.

— Да, но с някой друг. Не с мен. Ами ако Анна разбере? Мислех си, че целта е накрая да се озова с нея в леглото. Ако открие, че се опитвам да изчукам гаджето й, сигурно няма да си падне много по тази идея, а?

— Ако действаме внимателно, никога няма да разбере. Не си представям Марти да й каже. А ти?

Той сви мрачно рамене.

— Сигурно не. Но в такъв случай какво би я спряло да не замине в Америка с него?

— Ти. След като той… ъ… се компрометира, ще бъде уязвим и податлив на убеждаване. Ще можеш да го манипулираш, както си искаш. Последното нещо, което ще желае, е Анна да разбере, че е имал връзка с друг мъж. Много по-лесно ще му бъде просто да се откаже и да се върне в Америка сам, отколкото да й го признае. При положение че все още иска да я вземе със себе си, разбира се.

Зепо пренебрегна галантния ми опит да се пошегувам.

— В момента е много по-лесно да го изнудваме. Иначе става прекалено сложно.

— Съвсем не. Първо, единственото нещо, с което можем да го изнудваме, е трудно доказуемото твърдение, че е видян в нощен гейклуб. С другото ще го уловим в мъртва хватка.

Не изглеждаше убеден.

— Продължавам да мисля, че е прекалено рисковано.

Като се връщам назад, осъзнавам, че беше прав, и се чудя дали още тогава не предизвиквах крайната развръзка. Но дори и така да беше, не си давах сметка.

— Разбира се, че не е — отвърнах. — Само си търсиш извинения.

Зепо въздъхна и вдигна ръце.

— Окей. Ще го направим по твоя начин. Но не ме обвинявай, ако нищо не излезе.

— Ако не бях уверен в противното, бих си помислил, че си загубил самоувереността си. Да не би Анна да те е накарала да загубиш вяра в способностите си?

— Виж, казах, че ще го направя. Не предизвиквай съдбата. — Без да ме попита, стана и си сипа ново питие. — Ще трябва да измислим начин да отстраним Анна за известно време.

— Не се тревожи — отвърнах. — Аз ще се погрижа за това.