Саймън Бекет
Опасни пътища (24)

24

Възнамерявах да изляза от къщи рано на следващата сутрин. Но спах до късно — резултат от това, че бях лежал буден почти до зори. Когато осъзнах колко е часът, ме обзе паника. Бързо взех душ, облякох се и слязох долу. Душът беше грешка, но макар че се бях изкъпал предишната вечер, все още чувствах тялото си мръсно и потно. Въпреки това може би щях да успея да избягам навреме, ако не бях се забавил да пия кафе. Нямах апетит, за да закусвам, но ми се струваше неестествено да изляза от къщи съвсем без нищо. Казах си, че десет минути повече нямаше да променят нещата, и тъкмо отпивах първата глътка, когато телефонът иззвъня.

Не вдигнах. Знаех кой щеше да е и се проклех, че не бях тръгнал по-рано. Или поне да бях имал благоразумието да махна слушалката от вилката. Опитах се да не обръщам внимание на звъненето с надеждата, че щеше да спре, но телефонът продължи да дрънчи, и да претендира за вниманието ми.

Вдигнах слушалката.

— Добрутро, Доналд. Не съм те събудил, нали? — рече Зепо.

— Не.

— Какво ти става бе?

— Нищо.

— Не ми звучи като нищо.

Мразех дори звука на гласа му.

— Какво искаш?

— Леле, нещо сме докачливи тази сутрин! Мислех си, че ще цъфтиш от радост. Очевидно съм сгрешил.

— Попитах какво искаш.

— Е, малко любезност няма да е излишна. Но ако това ти се струва прекалено много, възнамерявам да се отбия да се видим. Да си побъбрим. Да разменим впечатления. Да си уредим сметките.

— Тъкмо излизах.

— О, сигурен съм, че можеш да останеш още малко. Не искаш ли да поговорим за снощи?

— Ще трябва да почака.

— Доналд, ако не те познавах, щях да си помисля, че се опитваш да ме отбягваш. Не го правиш, нали?

— Разбира се, че не.

— О, добре. Тогава да речем след около час.

— Казах ти, че излизам.

— Е, сега вече не излизаш — отвърна той и затвори.

Изкушавах се да изляза въпреки всичко. Нямах желание нито да се виждам, нито да разговарям със Зепо и щеше да му се отрази добре да се разкара напразно. Но знаех, че рано или късно щеше да ми се наложи да се изправя срещу него. Може би щеше да е по-добре да приключа с това.

Както трябваше да се очаква, той закъсня. Когато му отворих, изглеждаше дори по-самодоволен от обикновено, ако такова нещо изобщо беше възможно.

— Кой е станал със задника нагоре тази сутрин? — попита той. Не му обърнах внимание и го оставих да ме последва в дневната. — Не ми казвай, че не ми говориш, Доналд?

Обърнах се към него.

— Ще съм ти задължен, ако уредим въпроса бързо. И без това закъсня.

— Приемам, че си ме плеснал през ръцете за наказание. — Отиде до масичката с питиетата. — Не възразяваш, нали? Можеш и ти да пийнеш, ако искаш.

— Не, благодаря.

Въпреки че аз стоях прав, той седна и протегна краката си, докато отпиваше.

— Е, ще ми изповядаш ли какво не е наред или не? Лицето ти прилича на тоалетна чиния.

— Няма нищо. Просто имам много работа и колкото по-бързо си тръгнеш, толкова по-скоро ще се захвана с нея.

— Наистина сме в шибано настроение, а? Ако си ядосан, че закъснях, то е, защото изпратих Анна до тях, преди да дойда. Сега извинен ли съм, или желаеш бележка от майка ми?

— Искаш да кажеш, че Анна е била още в апартамента ти, когато ми се обади?

— Не се пули, Доналд. Тя беше под душа. Нищо не чу. И не съм й споменавал, че идвам при тебе, така че няма за какво да се тревожиш. — Протегна се. — Както и да е, трябва да се оплача. Очаквах една отморяваща сутрин в леглото, но тъпата кучка изведнъж бе обзета от чувство за вина и реши, че трябва да си тръгва. Успях да я изпраскам набързо под душа, след като ти се обадих, но това беше всичко. Мисля, че изпита угризения, задето толкова много й хареса. — Ухили се. — Това обаче не я притесняваше особено снощи, нали? Как ти се стори шоуто между другото?

Не отговорих.

— Хайде, кажи. Добре ли беше, или не? — Отместих поглед и ми се прииска този човек да се намираше всякъде другаде, но не и при мен. Ухили се. — Само не ме лъжи, че не ти е харесало. Твоята велика нощ! — В гласа му се долавяше подигравателна загриженост.

— Дойде да вземеш картината. Предлагам да го направиш и да си тръгваш.

— Къде ти е възпитанието, Доналд? Не те изгоних от апартамента си снощи, нали? Бъди любезен. Просто искам да се уверя, че всичко е било, както трябва, това е. Целта ми е да доставям удоволствие. Ако имаш някакви оплаквания, искам да ги чуя.

— Нямам.

Той истински се забавляваше.

— Боя се, че не ти вярвам. Хайде, Доналд, довери на чичо Зепо какво те притеснява. Виждам, че има нещо. Такъв съм си, чувствителен. — Зачака. Не отвърнах нищо. — Ако не ми кажеш какво има, ще ми се наложи да правя догадки.

Мразех игричките му.

— Нищо няма. Всичко беше чудесно.

— Аха, Доналд. Послъгваш. Може би съм забравил да направя нещо, това ли е? Опитах се да ти предложа избор, но предполагам, че вероятно съм пропуснал нещо. Ако си очаквал малко по-екзотично изпълнение, трябваше да ми кажеш. Не възразявам да изпълнявам поръчки.

— Скицата е на масата. Взимай я и изчезвай.

— Доналд, Доналд, не бива да се държиш така с някой, с когото току-що си споделил едно красиво преживяване, нали? — Придаде си силно загрижено изражение. — Не ревнуваш, нали? Това ли те притеснява? Не ти хареса да гледаш как някой друг оправя възлюблената ти. Това ли е?

— Трябва ли да играем на гатанки?

Ухили се.

— Да, боя се, че трябва. Получи, каквото искаше, и след като е съвсем ясно, че не ти е харесало, мисля, че ще е справедливо да ми кажеш защо. След целия тоя труд смятам, че заслужавам да знам. — Останах мълчалив. Зепо въздъхна. — Добре, щом няма да ми помогнеш, продължаваме с отгатванията. Да видим, ако не ревнуваш, какво друго може да е?

— Това ти е приятно, нали?

— Само се опитвам да помогна. Ако ти не си щастлив, и аз не съм щастлив. Така че, защо не си щастлив?

Искаше ми се да го изкарам от самодоволното му състояние.

— Защо не ми каза, че истинското ти име е Криспин?

Усмивката му изчезна.

— Не се прави на много умен, Доналд. Не ти отива.

— Май засегнах някой нерв.

— Не се самозалъгвай.

— Тогава значи няма да имаш нищо против, да разглася навсякъде как е истинското ти име?

— Не бих се правил на много умен задник на твое място. Не си в положение да си го позволиш.

— Така ли? Не виждам защо не.

Усмихна ми се злобно.

— Защото, ако ме прекараш, такъв ще ти забия в стомаха, че ще пропикаеш кръв. — Усмивката му стана по-малко напрегната. — Но се отвличаме от темата, нали? А защо не ти хареса представлението? Хайде, Доналд, какъв е проблемът? Не си ли го представяше така? — Извърнах се настрани. — Аха! Мисля, че сега аз засегнах болезнен нерв, прав ли съм?

Насилих се да не му правя удоволствието да му отговарям. Погледна ме цинично.

— Значи гледката как шибат Анна не се покри с мръсните ти представи как трябва да бъде, така ли? Реалността се размина с фантазията? — Подсмихна се. — Прав съм, нали?

Повече не можех да мълча.

— Нарочно го направи, нали?

— Какво да съм направил нарочно?

— Да опорочиш всичко! Нарочно реши да го развалиш!

Изглеждаше искрено изненадан.

— Да го разваля? За какво говориш? Как съм го развалил?

Знаех, че правя грешка, но не можех да спра.

— Направи го толкова противно, колкото можа! Нещата, които вършеше! Всички тези… тези пози, за да мога да видя всичко!

— Мислех, че това искаш?

— Сигурно! Беше отвратително!

Подсмихна се.

— Лично аз смятам, че беше доста добре. А и скъпоценната ти Анна, изглежда, също не го смяташе за ужасно.

— Реши да провалиш всичко за мен от самото начало, нали?

Зепо вдигна рамене с безразличие.

— Искаше да ме гледаш как чукам Анна и го направи. Вината не е моя, ако не е било, както си си го представял.

— Не беше необходимо да го правиш така!

— Аз не съм го направил никак. Това е сексът. — Гласът му беше изпълнен с присмех. — Какво, по дяволите, очакваше? Нещо като някоя от хубавите ти картини? — Изсумтя. — Е, не е така. Реалният живот не е замръзнали пози. Истинските хора се движат. Пот, звуци, миризми. Някой път трябва да опиташ.

Извърнах се. Зепо се изсмя.

— Не прави такива физиономии, Доналд. Истина е. Ето. Помириши.

Стана от стола и навря пръстите си под носа ми. Дръпнах глава назад и бутнах ръката му настрани, като със закъснение осъзнах, че тя миришеше само на сапун и одеколон. Но си спомних мириса на поквара във въздуха предишната нощ и този спомен предизвика други, дори още по-нежелани образи. Бързо ги прогоних и се обърнах към него.

— Отвращаваш ме!

Усмивката на Зепо се вкисна.

— Ти се отвращаваш от мен? Господи, това е велико! Кой, по дяволите, си ти, за да се отвращаваш от когото и да било?

Точно такава сцена бях искал да избегна.

— Не виждам никакъв смисъл да продължаваме с това — рекох, но Зепо нямаше намерение да престане.

— Да, обзалагам се, че е така — надсмя ми се той. — Мистър Благовъзпитан шибан праволинеен Ремзи! Ти, шибан лицемер. Как можеш да продължаваш да се правиш на много морален след всичко това? Господи, повдига ми се от тебе!

— Чувствата ни са взаимни, мога да те уверя.

— Дрън-дрън! Ти не си способен да чувстваш каквото и да било! — Гласът му беше изпълнен с презрение. — Ти си шибан евнух, Доналд! Трябваше да продължиш да си колекционираш всички онези хубавички стерилни картинки. Те са много по-безопасни от действителността. Не правят неща, които не искаш. И освен това можеш да се залъгваш, че са изкуство, нали? — Изсмя ми се. — Можеш да заблудиш себе си, Доналд, но не и мен. Ти си само един нещастен, мръсен старец, който се възбужда, като гледа картини, в които други хора правят онова, което той самият не може. Само че си твърде страхлив, за да го признаеш.

Думите му вече не ме засягаха.

— Не си спомням да съм ти искал мнението — отвърнах спокойно.

— Не си спомням да ме е интересувало.

Погледите ни се срещнаха.

— Ако си свършил, няма да те задържам. Скицата на Кокто е ей там.

Той отиде до масата и я вдигна.

— Получавам и рамката, нали? Късметлия съм аз.

— Не е точно така. Тя е грозна и безвкусна. Като скицата. Мисля, че идеално ще ти пасне.

Той се усмихна, отново спокоен.

— Хайде, хайде, Доналд. Ала-бала. Мога ли поне да получа някакъв плик? Забравил си да я опаковаш като подарък.

— Уговорката ни беше за картината. Нищо повече.

— Наистина си жалко дърто копеле, нали? — Сложи я под мишница и излезе в коридора. Последвах го.

— Преди да си тръгнеш, бих искал да си получа чека обратно. Ще ми спести необходимостта да го анулирам.

Бръкна в джоба си.

— Изхвърча ми от ума. — Смачка чека и го хвърли на пода. Отворих вратата — не от любезност, а заради удоволствието да я затворя след него.

— Ще се виждаш ли с Анна, след като се върнеш? — попитах.

Той се намръщи престорено.

— С кого?

— В такъв случай няма защо да те моля да не идваш повече в галерията.

— Не мога да се сетя за нищо, което по-малко да ми се нрави. Освен теб. — Зепо слезе по стълбите. — Щастливо живуркане, Доналд.

Затворих вратата.

* * *

Не отидох в галерията до средата на седмицата. Обадих се на Анна с извинението, че съм болен. Беше някак странно да говоря с нея. Гласът й звучеше както винаги, непроменен. Чувствах се така, сякаш някога я бях познавал добре, но бях загубил връзка с нея.

В сряда ми стана ясно, че не можех повече да отклонявам настояванията й да ме посети и отидох в галерията. Предпочитах да се видим на работа, отколкото в дома ми. Беше много загрижена. Прекалено дори. Костваше ми усилия да не бъда груб.

— Какво стана с колекцията на приятеля ти? — попита тя. — Онзи, когото ограбиха — добави в отговор на недоумението ми. Отне ми известно време да осъзная за какво говореше.

— О, не беше толкова лошо, колкото той смяташе — отвърнах неопределено.

— Полицията откри ли нещо вече?

— Не, още не.

При първата възможност се затворих в кабинета си. Анна, изглежда, долови настроението ми и ме остави сам. Но не можех да остана вечно там. След известно време слязох долу и с престорена усмивка я уверих, че съм добре. Тя отново се зае с работата си и аз я поглеждах крадешком, докато се навеждаше над бюрото. Беше с тънка тениска, която почти не скриваше гърдите й. Те висяха свободно под нея и се клатушкаха тежко, когато се местеше. Бедрата й се бяха разплескали на стола — месести и грозни. Беше обута с шорти и виждах как платът се впиваше в слабините й. Помислих си за мръсната ивица, скрита под тях, и отместих поглед.

Когато стана и прекоси стаята, гледах как плътта й се движи. Крака, ръце, гърди. В нея имаше нещо тежко и тромаво и се зачудих как не го бях видял преди. Изведнъж сякаш зърнах майка й, която се криеше зад младежката фасада, и прозрях отпуснатата плът на жената, в която щеше да се превърне. Тя се обърна, забеляза, че я гледам и ми се усмихна. Устните й се разтеглиха и аз си спомних как лигавеха Зепо. Хрумна ми, че бяха прекалено големи за лицето й. Устата беше прекалено широка, почти гумена.

Тревогата, с която бях очаквал да я видя отново, изчезна. Учудих се защо толкова се бях вълнувал. Тя беше най-обикновено момиче. Само настоятелността, с която проявяваше дружелюбността си, ми пречеше да се оттегля отново в предишната си, сега привлекателна за мен черупка. Беше неприятно, но скоро свикнах да отвръщам механично, без каквото и да било да ме засяга. Дори честото споменаване на Зепо ме оставяше равнодушен. Също като нея и той принадлежеше на миналото. А то беше нещо, върху което предпочитах да не мисля.

— Получи ли картичка от него? — попита тя един ден.

— Не. — После, тъй като се налагаше, добавих: — А ти?

Опита се да отговори непринудено:

— Не. Предполагам, че е много зает. Или ще пристигне едва, след като той се върне.

— Предполагам.

После попита:

— Доналд, всичко наред ли е?

— Разбира се. Защо?

Сви рамене.

— О, просто се чудех. Изглеждаш ми малко… не знам… отчужден напоследък.

— Така ли? Съжалявам. Много неща са ми на главата.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря. — Импулсивно добавих: — Някой друг дребен финансов проблем. Това е всичко.

Прояви загриженост.

— Сериозно ли е?

— Е… първо да видим какво ще стане, нали така? — Усмихнах се бързо и се отдалечих. Почувствах се доволен от себе си. Бях подготвил почвата. Сега, ако решех, винаги можех да доведа нещата докрай. Тя беше само някаква помощничка в края на краищата. Беше имало и други преди нея. Щеше да има и след нея.

Един ден тя се приближи до мен широко усмихната.

— Познай какво? Една моя приятелка започна работа в Барбикън и може да ни намери безплатни билети за руския балет тази събота! Ако си свободен, разбира се.

Придадох си разочарован вид.

— Тази събота? О, много би ми се искало, но вече имам ангажименти.

— О! Е, добре, няма значение. — Усмихна се и сви рамене. — Както и да е. Само си помислих, че може би ще искаш да дойдеш.

— Може би друг път.

* * *

Изчаках една седмица, и тогава се обадих на Чарлз Драйдън.

— Радвам се да те чуя — рече той. — Купуваш или продаваш?

— Купувам — отвърнах.