Саймън Бекет
Опасни пътища (22)

22

— Търси те някой си мистър Драйдън.

Анна стоеше очаквателно, но макар че бях чул думите, значението им не беше достигнало до мен. Разтърсих се.

— Извинявай, Анна. Какво каза?

— Търси те някой си мистър Драйдън. Да му съобщя ли, че си зает?

— Не, не, всичко е наред, ще говоря с него. — Бях в задното помещение на галерията под предлог да завърша почистването на една зацапана с тютюн маслена картина. Но материалите лежаха в краката ми почти неизползвани, а платното си беше мръсно като преди с изключение на едно ъгълче, където цветовете бяха станали по-ярки. Бях стигнал едва дотам, преди мислите ми да ме отнесат.

— Добре ли си? — попита Анна. Беше внимателна през целия ден, загрижена след „болките ми в гърдите“ предишната вечер. Но аз бях прекалено угрижен, за да се чувствам трогнат. Усмихнах й се окуражително.

— Чудесно. Просто се бях завеял. — Това беше почти самата истина. Срещата със Зепо същата вечер ме тормозеше, но имаше и друга причина за разсеяността ми.

Сънят отново се беше появил.

Пак се намирах в същата стая и гледах как майка ми си разресва косата. Но този път в онова, което тя вършеше нямаше нищо успокояващо. Чувството за задоволство и сигурност беше изчезнало. Вместо това, докато лежах на дивана и гледах как косата й блещука на светлината на огъня, ме изпълни предчувствието за нещо лошо. Всяко изпращяване на огъня, всяко движение на гребена ми се струваха наситени с надвиснала катастрофа. Знаех, че щеше да се случи нещо ужасно, но нямах представа какво. Можех единствено да лежа с все по-нарастващо напрежение и да чакам неизвестната беда да ме връхлети.

Този път не се събудих, когато звънецът издрънча в съня ми. Видях майка ми да оставя гребена си и да идва към мен. Бялата коприна на пеньоара й блестеше на слабата светлина, докато се вглеждаше в мен, преди да излезе от стаята. Последва тишина. Чух вратата да се отваря и с ужас се вслушах в приглушените гласове. На майка ми и някакъв друг. Мъжки. На непознат.

Тогава майка ми се засмя и страхът ми прерасна в паника. С ужасна увереност разбрах, че мигът беше настъпил, и с пълен ужас я чух да казва:

— Всичко е наред. Той спи.

Събудих се. Бях потен. Огледах стаята с думкащо сърце, докато не осъзнах къде съм. Постепенно се успокоих. Но не можах отново да заспя. Лежах, втренчен в тавана, и гледах как изсветлява с настъпването на утрото. Не разбирах защо сънят беше толкова разстройващ. Не приличаше на кошмар. Беше най-обикновен сън в края на краищата. Нищо в него не оправдаваше такава силна реакция.

Но тези мисли не ми помогнаха. Дори дневната светлина не успя да разсее мрачното предчувствие, което сънят беше оставил. Едва не направих нова катастрофа по пътя към галерията, а след като пристигнах, не успявах да се съсредоточа върху нищо за повече от няколко минути.

В момента вървях към телефона под погледа на Анна и едва когато осъзнах какво правех, спрях.

— Ще се обадя от кабинета.

Качих се горе и затворих вратата. Вдигнах слушалката.

— Благодаря ти, Анна. — Чу се изщракване, когато остави другата слушалка. — Доналд Ремзи на телефона.

— Здрасти, Доналд. Чарли Драйдън се обажда. — Гласът беше плътен и доста самодоволен. — Реших да ти кажа, че се натъкнах на една-две творби, които може да те заинтересуват.

Преди време това щеше да е достатъчно, за да накара стомахът ми да се свие от вълнение. Драйдън се беше специализирал в продажбата на еротични творби. Бях купувал от него няколко пъти в миналото, макар и да не го харесвах особено. Нямаше усет към произведенията, които минаваха през ръцете му. За него те бяха само предмети за покупко-продажба, които оценяваше право пропорционално на пазарната им стойност. Но от Драйдън имаше и полза. Чрез посредничеството му се бях сдобил с няколко прекрасни произведения. Така че в известен смисъл на него трябваше да благодаря — или да го обвинявам — за положението си в момента. Именно в задното помещение на неговия магазин се бях натъкнал на свидетелствата за по-малко познатите занимания на Зепо като модел.

Сега обаче обичайното ми вълнение се сведе само до леко любопитство.

— О, така ли?

— Две гравюри на Роулъндсън^[1]. И една творба на Фюзъли^[2]. — Начинът, по който спомена последното, издаваше мълчалив триумф.

— На Фюзъли? Сигурна ли е автентичността?

— Разбира се. — Звучеше леко възмутено. Въпреки меркантилните си мотиви все пак имаше професионална гордост. — Няма съмнение. Бих я определил като една от късните му рисунки на куртизанки. От същата колекция като гравюрите на Роулъндсън е. Всичките са с несъмнен произход. Но картината на Фюзъли е направо изключителна. Абсолютна прелест.

Усъмних се в последното, тъй като естетическите критерии на Драйдън бяха напълно монетарни по своята природа. Но той рядко грешеше за автентичността на творбите и Фюзъли, изключителен или не, безспорно беше находка. Всеки сериозен колекционер отчаяно би искал да го притежава. До не много отдавна така щеше да е и с мен. Сега усетих, че съм напълно безразличен.

— Оценявам, информацията, но мисля, че този път ще мина без тях — рекох.

— О! — Изумлението на Драйдън беше очевидно. — И двете работи са прекрасни екземпляри. Особено картината на Фюзъли. Сигурен съм, че ще е точно по вкуса ти.

— Напълно е възможно, но се боя, че все пак трябва да кажа „не“.

— Е, разбира се, ти си решаваш. Но мисля, че ще съжаляваш. Може би ще искаш да ги видиш, преди да вземеш окончателно решение?…

— Не мисля, че е необходимо. Наистина не съм заинтересован да купувам в момента.

Гласът му едва доловимо се промени.

— В такъв случай може би ще решиш да продаваш? Знам, че самият ти имаш значителна колекция. Ако мислиш да се освободиш от някои други неща, сигурен съм, че ще се споразумеем.

С изненада осъзнах — той смяташе, че причините за отказа ми са финансови. Неприязънта ми към него нарасна.

— Не възнамерявам нито да купувам, нито да продавам. Просто в момента не искам да разширявам колекцията си.

Долови студенината в гласа ми. Сега, след като вече не бях евентуален клиент, той ми отвърна със същото.

— Изборът си е твой, мистър Ремзи. Сигурен съм, че няма защо да ти казвам каква възможност изпускаш. Но не се съмнявам, че си имаш причини. Ако промениш решението си — за каквото и да било, — знаеш къде да ме откриеш.

— Благодаря. Не мисля, че ще го направя. — Побързах да затворя преди него, бесен, че беше имал нахалството да се опитва да се държи надменно. Този човек беше най-обикновен търговец. Не се съмнявах, че Драйдън вече звънеше или възнамеряваше да позвъни на други вероятни купувачи, опитвайки се да ги противопостави един на друг в прикрит аукцион. Бях доволен, че го лиших поне от един вероятен участник в наддаването. Но като почнах да се успокоявам, се замислих над казаното от него и се запитах дали не беше прав поне в едно нещо. Въпреки че нямах финансови затруднения, може би трябваше да помисля върху продажбата на някои от творбите. Те повече не криеха очарование за мен, а няма смисъл да държиш нещо, след като страстта ти към него е преминала.

Тогава си спомних за срещата си със Зепо същата вечер и изведнъж колекцията ми, Драйдън и неговите стоки ми се сториха маловажни. Дори разстроилото ме въздействие на съня най-сетне се разсея в далечината при сблъсъка с тази много по-реална опасност. Това беше повратният момент. Всичко зависеше от реакцията на Зепо на онова, което щях да му кажа.

Като се отърсих от последните остатъци от предишните си мисли, съсредоточих своите усилия върху подготовката за предстоящата среща, представяйки си почти всички възможни реакции на Зепо на онова, което имах да му съобщя, и подготвяйки аргументите си предварително. Съществуваше една възможност обаче, върху която избягвах да се замислям задълбочено. Отказа.

Въпреки това страхът от този отказ беше доста осезаем следобеда, докато казвах довиждане на Анна, затварях галерията и пътувах към апартамента на Зепо.

Отвори вратата със саркастична усмивка на лицето.

— Колко мило, че се отбиваш. — Нямах какво да отговоря. Последвах го мълчаливо вътре. — Питие?

— Бренди, ако имаш.

— О, струва ми се, че ще успея да намеря. — Отиде до една черна масичка, на която имаше богата колекция от бутилки. Доколкото виждах, всички бяха скъпи и от известни марки. Но не задължително най-добрите. Представите му за качество, изглежда, до голяма степен зависеха от етикета и цената и аз си помислих, че работата му като модел очевидно му носеше доста по-големи доходи, отколкото бях предполагал. Стаята също беше скъпо, макар и доста безвкусно обзаведена. Но точно в този момент това не ме интересуваше. Той ми подаде питието и се изтегна на огромното черно кожено канапе срещу мен. Усмихна ми се снизходително.

— Е, време е за изповед.

Забих поглед в чашата си.

— Едва ли може да се нарече изповед. По-скоро трябва да си изясним нещата.

— Доналд, можеш да го наречеш, както искаш, по дяволите, стига да ми кажеш какво кроиш.

— Не „кроя“ нищо.

— Е, определено измисляш все нови и нови правила с течение на времето. Така че, хайде, изплюй камъчето. Какво се мъти в тази твоя лукава малка главичка?

— Изкарваш нещата много по-макиавелистични, отколкото са. Не кроя нищо, мога да те уверя.

— Тогава какво? Да не си се отказал?

— Не, съвсем не. Далеч съм от това.

— Но какъв е проблемът? Или все още искаш да легна с Анна, или не искаш. Кое от двете?

Не можех да го погледна.

— Искам.

— Тогава защо е това губене на време? — В гласа му прозвуча нетърпелива нотка. Усещах втренчения му поглед. Вече нямаше как да се измъкна.

— Защото… — Спрях. Думите отказваха да излязат.

— Да? Защото? — подкани ме Зепо. — Чакам, Доналд.

Зачудих се дали пък не знаеше. Щеше да е напълно в стила му да ме поизмъчва.

— Защото искам да гледам — рекох.

Тъй като не отговори веднага, вдигнах поглед. Беше се вторачил в мене онемял. Изпитах леко задоволство. Очевидно не се беше сетил в края на краищата.

— Искаш да гледаш? — възкликна той.

— Да.

Самоувереността му се върна. Усмивката също; отпусна се на дивана.

— Чудесно. Сигурен съм, че Анна няма да има нищо против. Просто ще сложим един стол до леглото за теб. Искаш ли и пуканки?

— Говоря сериозно.

— Също и аз. Има ли още нещо, което да желаеш, като сме подхванали темата? Някакви други изненади, които да си ми подготвил?

— Не.

— О, добре.

— Не намирам шегите ти за забавни.

Изсумтя.

— Е, ти какво очакваше? Поздравления? Господи! — Погледна ме остро. — Само искаш да гледаш, а? Не си ли мислил и да се включиш?

— Разбира се, че не.

— Не прави толкова ужасена физиономия, Доналд. Едва ли си в положение да морализаторстваш. — Изсмя се невярващо. — Всичките ти превземки, когато говорех как ще я чукам, а се оказва какво? Че си само едно мръсно старче, което се възбужда, като гледа как някой друг шиба момичето, което си е харесал.

— Не е това.

— О, не, разбира се, че не е. Тогава какво е? Научен интерес?

— Плащам ти. Не е необходимо да ти обяснявам и мотивите си.

— Доналд! — Дразнеше ме. — Искаш да споделиш с мен един красив момент, а дори не желаеш да ми обясниш защо? Засрами се!

Усещах как лицето ми пламва.

— Вече знаеш защо. Така… така ще съм възможно най-близко… до това да притежавам Анна самият аз. Не мисля, че искам от теб кой знае колко.

— О, така ли? — Зепо ме изгледа с полуусмивка. — А не смяташ ли, че и Анна трябва да има думата по въпроса? Или сериозно си въобразяваш, че няма да има нищо против да зяпаш представлението?

Забих поглед отново в чашата си.

— Не е необходимо Анна да знае за това.

Усмивката на Зепо се разшири.

— Ааа, сега разбирам. Искаш свое лично пийпшоу! Ах ти, хитър дърт воайор такъв?

— Трябва ли да опорочаваш всичко?

— Какво има за опорочаване? Да утрепеш нечий приятел, така че да можеш да се скриеш в килера и да киризиш как я обслужва платен самец едва ли е благородно начинание, нали?

— Не смятам, че имаш моралното право да критикуваш когото и да било.

— Кой критикува? Всичко се свежда до това да си задоволиш страстта и щом този е начинът, който ти харесва, то си е твоя работа. Просто изтъквам, че няма защо да се правиш на светец.

— Не очаквах да ме разбереш.

— О, разбирам те прекрасно. Може би по-добре, отколкото ти сам се разбираш. — Подигравателната му усмивка ме вбесяваше.

— Това не ме интересува. Искам да знам само ще ми сътрудничиш ли?

Кожата прошумоля и изскърца, докато се изтягаше върху дивана.

— Ами ако откажа?

— Не забравяш ли малкия проблем с някои снимки?

— Майната им. Сега няма да посмееш да ги използваш. Така че, повтарям, ами ако откажа?

Направих непроницаема физиономия.

— Тогава ще намеря друг.

— Мислиш, че можеш ли?

— Ще има известно неудобство, но не виждам защо не.

— Ами онова, което ми дължиш до този момент?

— Предполагам, че ще се споразумеем. Все пак тъй като няма да си свършил работата, за която първоначално те наех, вероятно сумата няма да е много голяма.

— Ами Марти?

— Ще го имам предвид. Но това беше странична работа, не главната.

Зепо поклати глава, подсмихвайки се.

— Доналд, невероятен си. Мръсник и то невероятен. Е, добре, нищо няма да ми стане. Щом искаш да гледаш твореца в процес на работа, кой съм аз, за да ти развалям удоволствието?

Тонът му беше снизходителен — възрастен, който отстъпва пред каприза на малко дете, — но не ми пукаше. Отпих от брендито, за да се успокоя и да скрия облекчението си.

— И все пак остава малкият проблем с Анна, нали? — продължи той. — Как предлагаш да действаме, за да не разбере, че е на сцената? Освен ако не си променил мнението си за това да я упоим?

— Не — отвърнах твърдо. — Нищо такова.

— Защо? Тогава няма да има нищо против, каквото и да правим. Дори ще можеш и ти да я изчукаш после, ако ти се прииска.

— Отвратително предложение!

Той се засмя.

— Помислих, че ще ти хареса. Не се безпокой, само се шегувам. Не смятам, че бих могъл да преглътна възможността за тройка с тебе. Но все пак ми се струва, че не е лоша идея да я упоим. Ще бъде много по-лесно.

— Не. За това не може да става и дума. — Не бях хвърлил целия този труд само за да видя Анна в наркотично вцепенение.

Зепо сви рамене.

— Окей. Беше само идея. Но докато говорим по този въпрос… — На ниската масичка за кафе имаше малка лакирана дървена кутийка. Той я отвори, извади огледало и известно количество бял прах. Наблюдавах го как раздели праха на две тънки линии върху огледалото и след като ми се усмихна, ги смръкна рязко — по една във всяка ноздра.

— Ооу. — Примигна няколко пъти, все още вдишвайки. — Това удря в целта. Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Както желаеш. — Той върна огледалцето в кутията и я затвори. — Та какво казваше? Наркотиците отпадат.

— Предполагам, че това малко представление беше предназначено да ме разтревожи?

— Че защо ми е да го правя? Просто обичам да смъркам по малко, това е. Помага ми да мисля. Ако някога ти се прииска, между другото, обади ми се. Цените ми са приемливи.

Въпреки всичко бях шокиран.

— Искаш да кажеш, че продаваш това нещо? Че си търговец?

Той се усмихна развеселен.

— И двамата сме дилъри, Доналд. Търсене и предлагане. Но не се безпокой. Аз съм дилетант. Все още не съм стигнал дотам да го продавам на ученици. Само на един-двама приятели.

Запитах се какво ли още не знаех за него. Опитах се да скрия колко потресен бях, но трябва да го бе разбрал по изражението ми. Засмя се.

— Хайде, Доналд. Познаваш ме. Готов съм на всичко. Така човек успява да се прехрани, нали? Осигурява си и тези малки удоволствия. — Вдигна лакираната кутийка и я завъртя. — А този малък лукс не е евтин, повярвай ми.

Направих усилие да се успокоя.

— Онова, което правиш през останалата част от времето си, не ме засяга. Говорехме за Анна.

— Да, точно така, нали? Искаш да гледаш как я чукам, но по морални съображения не одобряваш използването на наркотици. Прав съм, нали? — Очите му бяха светнали — нещо, което бях забелязвал и преди. Сега знаех защо. Не възразих нищо. — Така че след като опиатите отпадат, как предлагаш да го направим?

Изхвърлих от ума си всичко останало и се отдадох на непосредствения проблем. Бях имал седмици да мисля върху него.

— Мога ли да разгледам останалата част от апартамента ти? — попитах.

* * *

След като ме беше развел из жилището и аз му бях обяснил идеята си, отново седнахме, за да обсъдим по-тънките подробности. За момента разногласията ни бяха забравени. Накрая Зепо кимна.

— Ясно. Ще се погрижа за това. Но ще ми трябват ден-два да го уредя.

— Няма значение. Имаме достатъчно време до уикенда. При положение че Анна наистина се окаже толкова податлива, колкото смяташ. — Мисълта предизвика у мен студена тръпка.

— Не се безпокой. Така е. — Беше напълно уверен.

— Сещаш ли се за нещо, което да сме пропуснали?

Зепо сви устни.

— Не — отвърна той след секунда. — Е, какво ще правим сега?

Почувствах в мен да се надига първата лека вълна на еуфория. Последните съмнения и страхове бяха изчезнали.

— Можеш да ни поканиш и двамата на вечеря — подсказах.