Саймън Бекет
Опасни пътища (21)

21

Това беше последната ми среща с госпожа Торнби. След случилото се почти очаквах да се опита да ме осъди за катастрофата, вероятно откривайки някакъв нов „свидетел“ или късно проявила се телесна повреда. Но нищо подобно не се случи. Жалбата ми продължи да се придвижва без всякакви спънки.

Повече от всичко се радвах, че поне нямаше да ми досажда отново. Споменът за ужасната вечер все още беше болезнен, но само когато си помислех за нея. Следователно избягвах да го правя. Не след дълго инцидентът бе благополучно изхвърлен от съзнанието ми и ме караше да изпитвам съвсем леко угризение, ако нещо случайно ми напомнеше за него. И тогава пристигна новина, която прогони дори това от ума ми.

Анна се връщаше у дома.

Получих още една картичка, в която пишеше, че ще бъде отново на работа следващия понеделник. Текстът беше кратък, но явно настроението беше много по-жизнерадостно от предишния път. Сякаш изщрака някакъв ключ и аз отново оживях.

Следващите няколко дни бяха едновременно щастливи и мъчителни. Съзнанието, че Анна скоро щеше да бъде пак край мен, правеше дори най-досадната работа приятна, но същевременно чакането беше непоносимо. До уикенда вече се бях превъзбудил до такава степен, че се чувствах направо болен.

В понеделник сутринта отидох в галерията рано. Купих букет цвета за Анна и се опитах да ангажирам вниманието си, като проверявах дали всичко е както трябва за пристигането й. Когато свърших, ми остана още половин час за запълване. Седнах и загледах часовника. Двумесечното чакане навлизаше в последните си минути и времето течеше все по-бавно с минаването на всяка една от тях.

После, малко преди девет, чух издрънчаването на звънчето при отварянето на вратата и изведнъж Анна се появи на прага.

— Върнах се! — рече тя усмихнато.

— Анна! — Не можех да намеря думи. — Изглеждаш великолепно!

Наистина беше така. Нямаше и помен от бледото, безжизнено момиче, на което бях казал довиждане. Кожата й блестеше с мек златист загар, а привързаната й на хлабава опашка коса грееше като бронз под слънчевите лъчи. Изглеждаше във форма, здрава и по-красива откогато и да било.

— Благодаря. Един месец на слънце прави чудеса. — Целуна ме по бузата. Допирът опари кожата ми. Вдъхнах познатия парфюм, допълнен от лекия аромат на загоряла от слънцето кожа. — Успя ли да се справиш без мен?

— Кретах с помощта на някаква бавноразвиваща се заместничка. Как беше в Тунис?

— Горещо. И доста отегчително след първите две седмици.

— И все пак не си личи да ти е навредило. — Не можех да престана да се усмихвам. — Радвам се да те видя. О, купих ти това. — Измъкнах цветята малко смутено.

— Доналд, прекрасни са! Благодаря! — Засмя се. — Само че аз бях на пътешествие. И би трябвало аз да ти дам подарък. Та като стана дума… — Тя зарови из чантата си и измъкна увит в хартия предмет. — Купих ти бутилка от долнопробното местно вино. Ужасно е, но човек трябва да донесе нещо за спомен, като се върне, нали? Е, нося ти и това.

Подаде ми малко пакетче.

— Намерих го случайно — заобяснява тя, докато го развивах. — Един ден се загубихме и минахме през някакво малко затънтено селце. Правеше ги един старец.

Хартията падна. Вътре имаше ръчно изработена дървена женска фигура. Беше грубо, но умело издялкана и въпреки че не беше точно по вкуса ми, трябва да призная, че все пак беше красиво нещо.

— Всички бяха различни, но тази ми хареса най-много — каза Анна. — Надявам се и на теб да хареса. В противен случай ще ми бъде трудно да я сменя.

— Чудесна е. Благодаря. — Дори да беше най-безвкусният боклук, вероятно щях да се чувствам по същия начин. Беше подарък от Анна и затова — безценен.

— В знак на признателност, че беше толкова внимателен. Нали разбираш. — Изглеждаше смутена. Аз също бях. Но бях и трогнат.

— Не биваше да ми носиш нищо. Но все пак благодаря. Ще я сложа на видно място. Благодаря ти и за виното. Щях да предложа да го отворим следобед, но ако е толкова лошо, колкото твърдиш, може би идеята не е особено добра.

— Наистина не е, ако се грижиш за стомаха си.

— В такъв случай ще го запазя за някой, който ми е неприятен. — Вероятно за Зепо. Поколебах се. Чувствах се неловко. — Как си сега? — Знаех, че трябва да попитам.

Тя кимна уверено.

— Добре съм. Мама и татко бяха прави за заминаването. Точно от това имах нужда. Сега вече съм добре. — Усмихна ми се, за да го потвърди, и изведнъж очите й започнаха да се наливат със сълзи. Засмя се смутено и ги изтри. — Е, почти. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Бях решила да не правя такива неща. — Избърса ги окончателно.

— Няма защо да се извиняваш.

— Не искам да си мислиш, че ще цивря с повод и без повод. Вече го превъзмогнах.

— Всичко е наред наистина.

— Просто съм малко изнервена, след като се върнах в апартамента снощи. Всичко си беше същото и си помислих… — Очите й отново се насълзиха. — О, по дяволите!

Подадох й кърпа, но тя поклати глава.

— Не, вече съм добре, благодаря. Само трябва да свикна с това, че съм се върнала. Малко по-трудно е, отколкото си мислех.

— Не би трябвало да очакваш прекалено много от себе си. Тези неща не стават бързо.

— Да, знам. Не беше толкова лошо, докато отсъствах, но сега, след като се върнах, всичко е… всичко си е същото, нали разбираш? Нищо не се е променило. — Пое си дълбоко и неспокойно въздух. — Ще се почувствам по-добре, когато прибера нещата на Марти. Снощи имах чувството, че влизам в гробница, където всичко негово го чака непокътнато. Като че ли той щеше да влезе всеки миг. — Сви рамене. — И все пак знам, че това няма да стане. Знам също, че вероятно никога няма да разбера какво му се е случило, но това е нещо, с което ще ми се наложи да свикна да живея. И колкото по-скоро стане, толкова по-добре.

Усмихна ми се унило.

— Поне на теория. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, нали?

— Мисля, че се справяш забележително добре.

— Не личи особено. — Изправи се и изтри и последните сълзи. — Е, след като приключих с това, имаш ли нещо против чаша кафе? — Усмихна се, вече по-убедително. — Обещавам този път да не го изливам върху тебе.

Това беше последният път, когато Анна плака пред мен. През следващите няколко дни от време на време имах впечатлението, че бодростта й е само привидна. Но беше колкото в неин интерес, толкова и в мой да оставя нещата така. Дадох й една седмица да заживее постарому и да свикне с мисълта, че се е върнала.

После се обадих на Зепо.

* * *

Възнамерявах отново да го въведа в живота й постепенно в разстояние на няколко седмици. Зепо обаче имаше други планове. Въпреки това първата им среща мина достатъчно добре. Стана в същия ресторант, където „случайно“ го бяхме срещнали преди, и той се държа идеално. Беше ми приятно да забележа, че Анна като че ли искрено се зарадва да го види.

— Изглеждаш страхотно — каза й Зепо. — Къде беше? В Тунис ли?

— Точно там. Но и ти май си бил на почивка. Само не ме заблуждавай, че си хванал такъв тен тук.

Зепо наистина изглеждаше много загорял и във форма. Двамата добре си подхождаха. Изведнъж ясно си дадох сметка за собствената си болезнена бледност.

— Е, правих снимки в Карибския басейн — рече той. — Две седмици в Доминиканската република. Беше ад.

— Не мога да го повярвам.

Не казах нищо. Макар да не се бях виждал със Зепо от вечерта, когато го бях изхвърлил от дома си, бях разговарял с него няколко пъти по време на отсъствието на Анна. Ако бе ходил наскоро в Карибския басейн, значи беше взел телефона със себе си.

— Е, как си сега? — В гласа му се прокрадна лека загриженост, за да покаже на Анна какво имаше предвид. Анна я посрещна с усмивка и кимване.

— Добре, благодаря.

Учудих се на такта му. Нещо повече, изпитах известно облекчение. Когато предишната вечер разговарях с него, го бях предупредил, че Анна все още не е превъзмогнала случилото се. Той не беше проявил почти никакво разбиране.

— Не се тревожи. Щом й бръкна в гащичките, ще се почувства много по-добре — беше ми отвърнал.

Знаех, че само ме дразнеше, но все пак не му вярвах напълно. Не исках да притиска Анна независимо дали пред мен или, още по-лошо, когато ме нямаше. Но този следобед не ми даде поводи за оплакване. Държеше се безупречно и не я сваляше, поне доколкото забелязах. Остана точно половин час, както се бяхме разбрали, после погледна часовника си и се извини.

— Щом си вече тук, отбий, се в галерията — поканих го.

— Може да мина по-нататък през седмицата — отвърна той и си тръгна.

Това по-нататък през седмицата се оказа следващият ден, както се бяхме уговорили. Престорих се на приятно изненадан, когато се отби да изпие едно кафе, и прикрих раздразнението си, че беше закъснял с един час. Но когато се появи и на следващия ден, учудването ми бе не по-малко искрено от това на Анна.

— Има ли някаква особена причина за тази самоинициатива, или просто проявяваш ентусиазъм? — попитах, когато Анна отиде да посрещне един клиент.

— По малко и от двете. Момичето, с което трябваше да се срещна довечера, излязло и си счупило ръката, тъпата кучка. Така че реших да убия с един куршум два заека и вместо с нея да изляза с Анна. — Зепо ми се усмихна дяволито. — С малко късмет това може да се окаже голямата вечер. Бързо питие, нощен бар, после в апартамента ми и я чукам до припадък.

За първи път умишлено грубият му език не ми направи почти никакво впечатление. Опитах се да скрия внезапната си паника.

— Не смяташ ли, че малко избързваш?

Подсмихна се.

— Мисля, че това е последното нещо, за което трябва да се притесняваш.

— Но тя се върна само преди седмица. И все още не е преживяла Марти.

— Е, това ще отвлече мислите й от него. След първите десет минути няма да може да си спомни дори името му. — Намръщи се. — Защо гледаш така? Хайде, Доналд, нали това искаше?

— И все пак според мен е прекалено рано.

— Как не. Малко нежност и любов — точно от това има нужда. Съчувстващ слушател. Рамо, на което да поплаче. — Ухили се злорадо. — И един хубав, корав, с който да си поиграе.

Усетих как устните ми се свиха. Поклатих глава.

— Не.

— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Точно, което чуваш. Струва ми се, че не е толкова трудно да разбереш.

Зепо ме зяпна.

— Е, ще трябва да извиниш глупостта ми, но се боя, че не разбирам. Колкото и смешно да ти звучи, бях останал с впечатлението, че искаш да я вкарам в леглото. Така че защо сега се дърпаш?

— Не се дърпам. Просто не виждам причини да разваляме нещата, като избързваме. След като вече посветихме толкова време, не виждам защо да не можем да изчакаме още седмица-две.

Продължаваше да ме гледа.

— Хитруваш, Доналд. Има ли нещо, което трябва да знам? Защото, ако има, най-добре е да ми го кажеш.

Опитах се да не забележи, че се измъквам.

— Разбира се, че няма. Само си мисля, че трябва да й дадем още малко време да се окопити, това е.

— Няма голям смисъл, след като ще я катурна, нали? — Остроумието, изглежда, му достави удоволствие. Въздъхна тежко и сви рамене. — Но ти си шефът. Волята ти е закон за мен. Няма да чукам Анна довечера. Доволен ли си?

Поне чувствах облекчение.

— Да, благодаря.

— А разрешено ли ми е поне да я изведа? Или и това е забранено?

Поех си дълбоко въздух и се хвърлих с главата напред.

— Всъщност предпочитам да не го правиш.

Това му подряза крилцата. Но само за миг.

— О, майната му, Доналд! Какво ти става?

— Нищо не ми става. Просто…

— Просто какво? Искаш ли да продължим, или не искаш? Ако не, кажи ми го още сега, защото нямам намерение да си губя времето до безкрайност!

— Никой не те е карал. Само ти обяснявам, че все още не искам да се виждаш с Анна насаме вечер.

— И защо не, за бога? Тя е голямо момиче! Над осемнадесет години е! Да не се страхуваш, че ще я замъкна в някоя тъмна уличка и ще я изнасиля?

— Имаш ли нещо против да говориш по-тихо? — изсъсках аз. — Тя е долу. Вярно, и такава мисъл ми мина през главата.

Той се отпусна назад в стола си.

— Не мога да повярвам. Наистина ли смяташ, че съм такъв отчаян случай? Не може да говориш сериозно!

— Боя се, че мога. Вероятно няма да я замъкнеш в някоя тъмна уличка, но си давам сметка, че едно нещо може да повлече след себе си друго. Особено вечер след няколко питиета. И не желая всичките досегашни неприятности и разходи да отидат на вятъра, като някоя сутрин дойдеш при мен и ми заявиш, че то „случайно“ се е случило предишната вечер. Вече ти казах: искам да знам преди събитието, не след това.

Зепо се изсмя невярващо.

— Какво искаш, да пусна обява в „Таймс“?

— Не, само да знам кога ще се случи.

Зачаках. Ако Зепо продължеше да ме притиска, щеше да ми се наложи да го осведомя за останалото. А все още не бях готов за това. Но злобното му чувство за хумор ме спаси. Усмихна се със садистично превъзходство.

— То? Какво имаш предвид под това „то“, Доналд?

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Не съм сигурен. Трябва да се научиш да бъдеш по-точен. Под „то“ имаш предвид, когато чукам Анна ли? Това ли всъщност се опитваш да кажеш?

— Не се опитвам да кажа нищо. И нямам намерение да играя детински игрички. Знаеш за какво говоря.

Подсмихваше се. Усещах, че лицето ми започва да се изчервява.

— Защо не кажеш „ебеш“, ако това имаш предвид? Или „шибаш“? Или „чукаш“, ако предпочиташ. Естествено, ако искаш да бъдеш старомоден, винаги можеш да използваш и захаросаното „правя любов“. Не че любовта има нещо общо с тая работа в повечето случаи. Но дори и това е по-добре от „то“, не мислиш ли? — Ухили се още по-широко. — Хайде, Доналд, по-смело. Изплюй камъчето. Това са само думи.

— Вече казах, каквото имах.

Той се изкикоти.

— Наистина си предвзето копеле, нали? Добре, Доналд, ако това ще те направи щастлив, няма да извеждам Анна след шест часа, без някой да ни свети.

Изглеждаше безкрайно доволен от себе си. Но за първи път нямах нищо против. Заяждането му не ме беше разстроило и наполовина толкова, колкото той си мислеше. Беше го отклонило от много по-неудобни въпроси и бях благодарен за това.

— Ако толкова ти се иска да започнете да се виждате вечер, предлагам тримата да отидем някъде — рекох. Все още омекнал, Зепо сви рамене.

— Май го очаквах, нали? Добре, Доналд, щом искаш да ни светиш, това си е твоя работа. Само кажи кога.

— Четвъртък ми е удобно. Не мисля, че и Анна има някакъв ангажимент за тогава. Ти как си?

— Ще си го отбележа в календара. В каква светлина си представяш вечерта? Имаш ли нещо против да я прекараме в някой стриптийз клуб? Или предпочиташ обикновените клубове?

Не му обърнах внимание.

— Тази седмица в Уест Енд дават балетът на Рамберт. Мисля, че все още мога да намеря билети. Обичаш Прокофиев, нали?

— Умирам си за него. Направо не мога да чакам. — Зепо вдигна очи към небето. — Балет! Боже прости!

* * *

След този случай знаех, че не можех да отлагам още дълго и трябваше да му кажа останалото. И все пак изчаквах. Не беше само от страхливост. Сега, след като развръзката беше толкова близо, вече не бързах. Предвкусването беше достатъчно приятно само по себе си. Така че протаках, отлагах неизбежното и скъпернически удължавах последните дни, в които Зепо нямаше да знае.

Тримата сега започнахме да излизаме по-често. Обикновено само за по едно питие веднага след работа — Анна изглеждаше доволна да отложи прибирането си у дома, — но понякога ходехме на театър или на ресторант и прекарвахме цялата вечер заедно. За мен това бяха най-хубавите моменти — скъпоценни и съвършени. Дори забравях за неприязънта си към Зепо, като се оставих на измамата от доброто му поведение.

Само веднъж се случи нещо неприятно. Бяхме в една кръчма вечерта и към масата ни приближи някакъв младеж.

— Анна! Какво търсиш тук?

Вдигнах поглед към човека, изрекъл думите. Анна му се усмихна весело.

— О, здрасти, Дейв. Трябваше да се сетя, че ще те срещна на това място. Пак течна вечеря, а?

— Хич не ми говори. Обзалагам се, че това, дето го пиеш, не е лимонада, нали?

Анна се подсмихна.

— Различно е. Тук съм с шефа си, така че е позволено. Да ти представя Доналд. — Усмихнах се. — И Зепо. — Опита се да измисли него как да представи.

— Нали не си размислила за утре вечер? — попита новодошлият. Анна кимна.

— Осем часа. Ще дойда.

Той се усмихна.

— Чудесно. Ще се видим тогава. — Кимна към една група в другата част на кръчмата. — По-добре да се връщам. Мой ред е да черпя.

Усмихна се още веднъж на двама ни със Зепо и си тръгна. Седях сковано. Нямах представа кой беше той, но фамилиарното му държане с Анна намекваше за всякакъв вид интимности. А и тя щеше да се срещне с него на следващата вечер. Изпълни ме огромна, изгаряща ревност.

— Някой приятел? — попита Зепо.

— Е, гадже е на моя приятелка — отвърна Анна. — Много е симпатичен, но пие като смок. Каролайн — това е гаджето му, за утре ни е поканила на вечеря и е абсолютно сигурна, че той ще е направил главата още преди да сме приключили. Чудя се как го търпи.

Ободрен, направих опит да бъда великодушен.

— Изглежда приятен.

— О, така е. И пак ще е приятен, когато след около два часа няма да може да се държи на краката си. Това е единствената причина да му се разминава.

Зепо започна да ни разказва за някакъв свой познат с алкохолен проблем — Зепо, изглежда, вечно имаше готова история за всякакви случаи, — но аз само се преструвах, че го слушам.

Неувереността ми беше изчезнала, но все още бях разстроен. Напомнянето, че Анна продължаваше да има свой живот, за който не знаех нищо, беше доста болезнено. Казах си, че би било неправдоподобно да очаквам друго и стига да не пречеше на отношенията ни, това нямаше значение. Но ревността остана. Не исках да се вижда с никого освен с нас. Исках да я притежавам изцяло.

Ядът ми към другите й приятели обаче, знайни и незнайни, се оказа краткотраен. Той не можеше да съществува без нещо, което да го разпалва, а Анна не ми даваше поводи. Вече нямах усещането, че съм само неин работодател. През следващите няколко седмици тримата излизахме заедно по-често от всякога. Почти успявах да се залъгвам, че това щастливо равновесие ще е вечно, и макар някъде в дъното на съзнанието си да знаех, че краят е неизбежен и че ще се стигне до точката, когато щях да стана нежеланият трети, гледах на това като на нещо, което щеше да се случи в далечното бъдеще. Настоящето, където играех равностойна роля, изглеждаше неизменно.

Първият намек, че бях станал излишен, дойде една вечер, след като бяхме ходили на театър. Тя с нищо не се различаваше от всички други вечери, през които, след завръщането на Анна, бяхме излизали заедно. Не бях забелязал промяна в отношението й нито към Зепо, нито към мен. Беше топла вечер и бяхме отишли в малка кръчма с дворче, за да можем да седнем навън. Зепо отново разказваше един от анекдотите си, но аз не му обръщах особено внимание.

После Анна се засмя.

Това беше първият път, когато я чувах да се смее и то истински, — след като Марти беше изчезнал — и не бях сляп за факта, че Зепо бе предизвикал смеха й. Нито пък той. При следващата му остроумна забележка Анна, която все още се заливаше от смях, се пресегна и докосна голата му ръка. Беше напълно спонтанно и невинно движение, но същевременно интимно и очите на Зепо бързо ме стрелнаха. После вниманието му отново се насочи към Анна. Докато продължаваше разказа си, той сложи длан върху ръката й. В неговия жест нямаше нищо невинно и спонтанно, но Анна като че ли не забелязваше. Или пък нямаше нищо против.

Изведнъж осъзнах, че бях излишен. Няколко секунди като че изобщо не бях там и изпитах неприятно усещане в стомаха си от това, че ме бяха изключили. Мигът бързо отмина — Анна беше достатъчно мила, за да ме пренебрегне за дълго, — но усещането остана. И сега за първи път си дадох сметка, че начинът, по който тя гледаше и отвръщаше на Зепо, бе едва доловимо по-различен от начина, по който гледаше и отвръщаше на мен. Не можех да се самозалъгвам повече. Времето на отлагането беше приключило.

Дори все още да имах някакви съмнения, те бяха пометени само след минути. Като продължаваше да се усмихва, Анна се извини и отиде в тоалетната. Зепо изчака да се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чуе, и се приведе към мен.

— Доналд, старче, защо не отпрашиш за вкъщи и не ни оставиш да продължим?

Устата ми пресъхна. Отпих, за да печеля време.

— Мисля, че ще й се стори доста подозрително, ако си тръгна сега.

— Глупости. Просто ще изглеждаш в очите й романтичен. Ще ти бъде благодарна за това. — Ухили се. — Почти толкова, колкото ще бъде и на мен.

Отчаяно затърсих извинение. Не беше нито времето, нито мястото за този разговор.

— Не. Не тази вечер.

— О, за Бога, Доналд, хайде! Досега задържах, защото твърдеше, че е прекалено рано. Е, моментът е назрял. Ако не направя нещо скоро, горката крава ще започне да се търка в крака на масата!

— Отвратителен си!

— А ти си дърт мръсник. Виж, искаш ли да я чукам, или не искаш? Ако не искаш, кажи ми го сега, защото ми писна да си губя времето. Ако обаче си падаш по тая работа, тази вечер не е по-лоша от която и да било друга. Настояваше да знаеш предварително, ето, казвам ти. Така че кое ще бъде?

— Няма да позволя да ме насилваш…

— Никой не те насилва да правиш нищо. Ако не ти се ще да си тръгнеш сега, добре, остани. Но така или иначе после ще я отведа в апартамента си. Окей?

Държането му ме вбеси.

— Не — отсякох категорично.

Зепо сви юмруци.

— Исусе Христе! Какво ти има бе? Добре, защо? Защо не? Посочи ми една свястна причина!

Огледах се, за да се уверя, че никой не ни слуша.

— Не съм готов да го обсъждам в момента.

— Е, това е дяволски лошо, защото ще ти се наложи! Писна ми от малките ти игрички. Или ми казваш защо не бива да я чукам тази нощ, или ще го направя независимо от всичко!

— Да не си посмял! — Бях се разтреперил. В този момент ми се искаше никога да не го бях срещал.

— Защо не? И двамата сме възрастни хора. Анна е голямо момиче и може сама да решава. Така че как възнамеряваш да ни попречиш?

Почти се задушавах.

— Предупреждавам те, ако го направиш, няма да ти дам нито пени!

Сега той се подсмихваше, вбесяващо самоуверен.

— Е, и какво? При тази скорост така или иначе ще съм умрял от старост, преди да получа нещо. Освен това може да се окаже толкова добра, че да не ме интересува дали ще ми бъде платено.

Изведнъж поведението му рязко се промени. Подигравателното му изражение стана загрижено.

— Сигурен ли си, че нямаш нужда от лекар? — попита той.

Това напълно ме извади от равновесие. И в същия момент до мен се появи Анна.

— Какво има?

Зепо ме гледаше загрижено.

— Доналд има болки в гърдите.

— Не, аз… добре съм — запънах се, като се опитвах да овладея новосъздалото се положение.

— Силни ли са? — И изражението, и гласът на Анна издаваха загриженост.

— Не, наистина…

— Малко си почервенял — каза Зепо. Сквернословното, сипещо заплахи същество отпреди малко беше изчезнало. — Въздух ли не ти достига?

— Не, добре съм — отвърнах и се опитах да прозвуча нормално, но всъщност бях задъхан.

— Искаш ли да извикам лекар? — попита Анна.

— Добре съм, наистина. — Насилих се да се усмихна. — Вероятно е от киселините. Сега преминаха.

— Май ще е най-добре да тръгваме — предложи Зепо на Анна и внезапно осъзнах какво се опитваше да направи.

— Не! — отчаяно настоях аз. — Няма нужда. Чувствам се добре. Действително.

Анна все още изглеждаше разтревожена.

— Мисля, че трябва да тръгваме. И бездруго става късно.

Колкото и да се противях, не успях да я разубедя. Излязохме от кръчмата и Зепо махна на едно такси. Преди да успея да го спра, той даде адреса ми на шофьора.

— Първо трябва да оставим Анна — рекох отчаяно.

— Предпочитам да те изпратим до вас — рече тя. — Мога и сама да се прибера след това.

— Но ти живееш по-близо.

— Мисля, че и двамата ще сме по-спокойни, ако първо те изпратим до вас. — Нищо в гласа на Зепо не издаваше ликуването му. — Колкото по-бързо си легнеш, толкова по-добре. Сигурно ще се почувстваш облекчен, след като хубаво се наспиш.

Не можех да направя нищо. Седях мълчалив и безпомощен, като си давах сметка, че Анна ми хвърля тревожни погледи от време на време. Напълно вероятно беше наистина да не изглеждах добре. В този момент действително се чувствах зле.

Таксито спря пред къщи и аз бръкнах за портфейла си. Но Зепо хвана ръката ми и не ми позволи да извадя пари.

— Не се тревожи — рече той. — Аз ще платя.

Пресегна се и отвори вратата, за да изляза. Не можах да измисля разумно извинение да не го направя. Лицето му беше непроницаемо, докато Анна ми пожелаваше лека нощ и ме караше да обещая да извикам лекар, ако болките в гърдите отново се появят. Останах на улицата, докато вратата се затръшна и таксито потегли. Анна ми махна през задния прозорец. Също и Зепо. После свиха зад ъгъла и изчезнаха.

Бях извън кожата си от гняв и паника, когато влязох вкъщи и си налях питие. Заставих се да изчакам достатъчно време, докато таксито остави Анна у тях и закара Зепо до дома му, след което позвъних. Слушалката трепереше в ръката ми. Телефонът иззвъня глухо в ухото ми, но никой не вдигна. Тогава едва не се обадих на Анна. Но не можех открито да я попитам дали Зепо е при нея, а не можех да измисля и повод за обаждането.

Насилих се да изчакам още пет минути и отново телефонирах на Зепо. Изчаках още пет. И още. Бях загубил представа колко пъти бях опитвал и тогава се чу „щрак“, докато в другия край вдигаха слушалката.

— Зепо? — Сърцето ми подскочи и запрепуска. Но гласът отсреща не беше онзи, който очаквах.

— Ало? — Беше глас на старица, креслив и кисел. Разочарованието ме накара да почувствам умора.

— Извинете. Сгрешил съм номера.

— Кой?

— Набрал съм погрешен номер. Съжалявам, че ви обезпокоих. — Готвех се да оставя слушалката, но тя отново заговори.

— Кой сте вие? — Гласът й беше писклив и немощен. Заговорих по-високо.

— Казах, че съм набрал погрешно номера, съжалявам.

— Кого търсехте?

— Един човек на име Зепо. Трябва да съм набрал погрешно.

— Степту?

Затворих очи.

— Не. Няма значение. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.

— Тук няма никой, който да се казва Степту.

— Да, знам. Грешката е моя.

— Какво?

— Казах, че знам!

— Тогава защо ми се обаждате?

— Беше грешка. Съжалявам. Довиждане.

Заговори по-високо и по-раздразнено.

— Знаете ли кое време е?

Затворих. Вбесен, отново се обадих на Зепо, като внимавах да набера правилно номера. Когато някой вдигна почти незабавно, очаквах да чуя пак гласа на старицата. Но този път беше той.

Първото чувство, което изпитах, беше на облекчение. Но то бе бързо пометено от вълната гняв.

— Как смееш да постъпваш така с мен! — извиках аз. — Как смееш!

— Здравей, Доналд! Нали не си ядосан от нещо?

Почти виждах подигравателната му усмивчица.

— Този път прекали! Как смееш!

— Вече го каза два пъти.

— Къде е Анна?

— В спалнята е. Секунда, ще я повикам.

Преди да успея да отвърна нещо, го чух да вика:

— Анна, облечи се, Доналд е. Иска да говори с теб.

Бях като парализиран. Опитах се да се насиля да затворя, но не можах. Обзе ме ужасна паника, докато чаках да чуя гласа на Анна.

— Само се шегувах — обади се гласът на Зепо, вместо нейния. — Обзалагам се, че това те накара да се насереш, нали?

Изведнъж краката ми отказаха да ме държат. Седнах разтреперан.

— Доналд? Там ли си?

— Да. — Гласът ми беше слаб. Опитах се да намеря опора в гнева си. — Не мисля, че чувството ти за хумор е много забавно.

— По-добре е, отколкото изобщо да нямаш. — Изсмя се. — О, хайде, Доналд, изпроси си го. Ще ти се отрази добре.

Не знаех кое от настроенията му мразех най-много — мрачното, агресивното или подигравателното.

— Къде е Анна? — попитах все още със стаено някъде в дъното на съзнанието ми безпокойство.

— У дома здрава и читава. Спряхме да пийнем в една кръчма и после я изпратих до вратата й. Всичко беше съвсем прилично, не се притеснявай. Дори не я целунах за лека нощ.

Преживеният шок започваше да си казва думата. Липсваха ми сили да споря.

— Вярвам, че си се забавлявал с малката си шегичка?

— Да, прав си. Но го приеми като предупреждение. Следващия път няма да се шегувам. Писна ми да ме разиграваш. Не обичам да се държат с мен като със слуга и ако се случи отново, няма да оставя Анна пред вратата й. Така че или ми кажи какво кроиш, или можеш да си навреш отзад парите и картините си, а аз ще я изчукам така или иначе. Кое ще бъде?

Потрих очи. Чувствах се ужасно изморен. Внезапно усетих, че нямам търпение да се отърва от него.

— Ще се срещнем утре, след като затворя галерията. В твоя апартамент.

— Защо не сега?

— Утре — повторих. — Тогава ще ти кажа.