Саймън Бекет
Опасни пътища (2)

2

От този момент нататък се превърнах в човек, обсебен от фикс идея. Вече не можех да гледам на Анна като преди. Или по-точно, за първи път започнах истински да я виждам. Забелязвах неща, за които по-рано не си бях давал сметка — нито в нея, нито в когото и да било друг. Всяка сутрин я очаквах с нетърпение да пристигне в галерията, като се чудех как ли ще е облечена, дали косата й ще е вързана отзад или разпусната. Забелязвах как дрехите й докосваха или прилепваха към тялото й, когато се движеше, и специфичния й парфюм. Всичко в нея ми изглеждаше съвършено.

Но дори това да беше мания, то тя беше скромна. Не минавах определените граници, нито имах амбицията да я направя своя любовница. Такова нещо беше толкова непознато за мен, че беше практически невъзможно. Най-доброто, на което можех да се надявам, беше да й стана приятел и затова започнах да се опитвам да преодолея резервираността помежду ни. Беше учудващо лесно. Най-трудното се оказа да направя така, че внезапният ми интерес да не изглежда прекалено очевиден. Можех да прекарам часове, наблюдавайки я, боготворейки всяко несъзнателно движение, като го съхранявах за по-късно, когато щях да му се насладя насаме. Извивката на шията й, няколкото сантиметра гола плът можеха да ме държат омагьосан с часове. Непрекъснато си давах сметка за тялото й под дрехите. Те по-скоро сякаш подчертаваха онова, което скриваха. Един ден беше съвсем очевидно, че не носеше сутиен, и аз почти не можех да откъсна поглед от трептящите й изпъкнали гърди. Самоубедих се, че това беше знак — започнала е да се чувства по-спокойно с мен. Всъщност обаче по-рано изобщо не бях забелязвал дали носеше сутиен или не.

След като започна да се чувства по-свободно с мен, научих повече неща за личния й живот. И особено за Марти, нейния приятел. Чувствата й бяха съвсем очевидни и колкото повече слушах за него, толкова по-силна ревност започнах да изпитвам към този непознат мъж. А също и любопитство. Опитах се да си представя как изглежда. И в мислите ми се оформи следния образ: висок, тъмен красавец, мъжки еквивалент на Анна. Признавам си, не одобрявах особено това, че беше американец, но бях готов да го отдам на собствените си предразсъдъци. Обектът на чувствата на Анна не можеше да не бъде изключителен. Бях убеден, че не би се задоволила с по-малко.

И тогава ми се удаде случай лично да се запозная с него. Един следобед Анна се обърна към мен:

— Зает ли си довечера? — попита тя.

Опитах се да прикрия внезапното си вълнение.

— Не, не съм. Защо?

— Е, ако не си, би могъл да ми направиш много голяма услуга. Но само ако няма да ти представлява проблем.

— Сигурен съм, че няма. За какво става дума?

— Една моя приятелка е художничка и днес е първата й изложба. Чудех се дали, ако не си зает, не би могъл да дойдеш? Ужасно е нервна, така че колкото повече хора отидат, толкова по-добре. А тъй като ти имаш влияние в тези кръгове, знам, че ще й хареса, ако присъстваш.

Изпълних се с удоволствие.

— Ще се радвам.

— Сигурен ли си, че няма да те затрудни? Знам, че късно ти го казвам.

— С удоволствие ще дойда наистина.

Анна ми се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ти. Това е страхотно. Марти каза, че ще се съгласиш.

Не бях сигурен дали значението на това ми харесваше или не. После ми хрумна нещо друго.

— Марти ще дойде ли довечера?

— Да. Ще бъдем там около осем. Но не е необходимо и ти да идваш толкова рано.

Уверих я, че не е прекалено рано за мен, и се опитах да слушам внимателно, докато ми обясняваше къде се намира изложбата. Но почти не я чувах. Щях да се запозная с приятеля на Анна. С любовника й.

Изведнъж се почувствах ужасно нервен.

* * *

Изложбата беше в малка галерия близо до Кемдън. Пристигнах там преди осем. Стомахът ми се беше свил от напрежение. Не бях ял нищо от обяд, но бях прекалено изнервен, за да усещам глад. Галерията изглеждаше уютна и светла и докато приближавах, забелязах гъмжащите вътре хора. Надникнах през витрините, като се опитвах да видя Анна и да успокоя нервите си, преди да вляза, но не успях нито в едното, нито в другото. Поех си дълбоко въздух и отворих вратата.

Мъртвешки блед младеж с размъкнат пуловер моментално бутна в ръката ми чаша с вино. То очевидно беше купено от супермаркета, но въпреки това го приех с благодарност и се огледах за Анна. Нямаше и помен от нея. Погледнах часовника си. Все още нямаше осем и с чувство на разочарование и облекчение едновременно, аз насочих вниманието си към изложбата.

Картините бяха по-аматьорски, отколкото се бях опасявал. Не харесвам абстрактното изкуство дори когато е добро, а в случая и дума не можеше да става за това. Зърнах един познат критик и погледът, който ми хвърли, подкрепи собственото ми мнение. По-голямата част от присъстващите явно се интересуваше далеч повече от безплатното вино, отколкото от творбите, и не можех да ги виня. Тъкмо си мислех дали и аз да не си взема втора чаша, когато зад мен прозвуча гласът на Анна.

— Здрасти. Отдавна ли си тук?

Обърнах се изненадан и развълнуван.

— Не, не. Току-що пристигнах.

Вдъхнах парфюма й. Все още беше с палто, а около врата й беше завързан шал. Лицето й изглеждаше посиняло от студ.

— Съжалявам, че закъсняхме. Влакът се забави, не можахме да вземем такси, така че дойдохме пеша. — Отдръпна се встрани: — Не познаваш Марти, нали?

Бях забелязал, че някой стоеше точно зад нея, но само с периферното си зрение. Той беше толкова далеч от представата ми за това как трябваше да изглежда Марти, че не му бях обърнал внимание. Сега, когато пристъпи напред с протегната ръка, шокът, който изпитах беше толкова силен, че едва успях да реагирам.

Високият, красив Марти от въображението ми го нямаше. Съществото, което Анна ми представи, беше дребно, слабичко изтърсаче. Дрехите висяха на мършавата му фигура, а очилата с тъмни рамки правеха очите му несъразмерно големи за тясното лице. Косата му беше неподдържана и рядка, завършвайки образа на книжен плъх.

Успях да се усмихна, докато се здрависвахме.

— Приятно ми е да се запознаем. Много съм чувал за вас.

— Не знам дали е хубаво или лошо. — Американският му акцент беше сравнително лек. Но в този момент националността му беше най-малкото, от което можех да се оплача.

Вече започвах да се съвземам от първоначалния стрес.

— О, няма защо да се притеснявате. Само хубаво.

— Казала съм му само за добрите ти страни — рече Анна. Усмихнаха се един на друг.

— Дай. Ще потърся някъде да оставя палтото ти — предложи й той. — Искате ли още една чаша вино, мистър Ремзи?

Чувствах, че имам нужда.

— Ако не ви затруднява. — Стиснах зъби. — И, моля, наричайте ме Доналд.

Марти свали палтото на Анна и изчезна в тълпата. В него нямаше нищо, което да го откроява сред нея.

— Е, какво мислиш? — попита Анна. Примигнах.

— Моля?

— За изложбата. Успя ли вече да я разгледаш?

За миг ми бе хрумнало, че искаше да чуе мнението ми за приятеля си.

— Ами, не съм я разгледал цялата — измъкнах се аз.

— О, ето я Тереза — възкликна Анна, като гледаше някъде зад гърба ми. — Тя е художничката. Май е по-добре да отида да си поговоря с нея. Искаш ли да ви запозная?

Почти не се сещах за нещо, което да желаех по-малко. Но така щях да бъда близо до Анна.

— Да, добре.

Тереза беше слаба, напрегната млада жена, облечена изцяло в черно. Гримът й беше почти толкова крещящ, колкото творбите й. Заради Анна се опитах да прозвуча възможно най-окуражаващо, без да се обвързвам. След малко Марти се присъедини към нас и вечерта достигна до най-ниската си точка, когато художничката настоя лично да ни покаже работите си, обяснявайки ни своите намерения и методи до най-дребните детайли. Но дотогава реакцията ми спрямо Марти беше започнала да се проявява и бях доволен, че младата жена обичаше звука на собствения си глас достатъчно, за да не се налага да говоря аз.

Най-сетне тя тръгна да си търси други жертви. С Марти и Анна стояхме пред голямо платно, което изглеждаше така, сякаш някое дете го беше оплескало с крем карамел.

— Струва ми се, че Тереза е нервна — обади се Анна след малко. — Обикновено не е толкова напориста.

— Предполагам, че първата изложба е истинско изпитание за нервите — отвърнах заради Анна.

Марти огледа картината.

— Достатъчно изпитание е и за очите.

— Марти! — Анна се опита да прозвучи строго.

Той сви извинително рамене.

— Съжалявам, но предпочитам да бъда честен. Не ми е приятно да го кажа, но никак не ми харесва, това е всичко. — Едната му ръка се стрелна нагоре, за да намести очилата. — Ти какво мислиш, Доналд?

Подразних се, че ме хвана натясно.

— Е, всъщност този тип творби не са по вкуса ми. Никога не съм си падал по абстракционизма.

— Поне би ли казал, че са добре направени? — попита Анна. — Знаех, че няма да ти харесат, но мислиш ли, че в тях… има нещо?

Вдигнах рамене дипломатично.

— Ами има очевиден ентусиазъм. И това е едва първата й изложба, но… — въздържах се от критика.

— Но не мислиш, че са добри — довърши мисълта ми Анна.

Въздъхнах.

— Не, наистина не. Но това, разбира се, е само мое мнение.

— Знам, че Тереза ти е стара приятелка и не искаш да нараняваш чувствата й — присъедини се Марти, — но е добре да признаеш, че това е грешка. Трябваше да продължи да рисува портрети пред Ковънт Гардън. Нямаше да я направят известна, но поне й носеха пари. Губи си времето с това.

Анна погледна платното пред себе си и неохотно кимна.

— Горката Тереза. Вложила е всичко, на което е способна.

— Това не говори много добре за Тереза — измърмори Марти. Анна леко го бутна и се обърна към мен с печална усмивка.

— Съжалявам, че те накарах да дойдеш тук, Доналд. Не си давах сметка, че ще е толкова ужасно.

Все още ми беше странно, като я чувах да използва малкото ми име.

— Няма нужда да се извиняваш. Преживяването беше приятно, макар и картините да не ми харесаха.

Марти погледна часовника си.

— Е, изпълнихме си задълженията. Не виждам защо трябва да оставаме повече, а ти?

Изведнъж почувствах някаква празнина при мисълта, че щяха да си тръгнат. Спомних си, че не бях ял, и се зачудих дали щях да посмея да ги поканя на вечеря. Но докато се опитвах да набера смелост да го направя, изпуснах шанса си.

— Нямаш нищо против да си тръгнем, нали? — попита Анна. — Все още не сме вечеряли, така че ще отидем да хапнем пица или нещо такова.

Усмихнах се.

— Не, разбира се, че нямам нищо против.

Изчаках до вратата, докато Анна се сбогуваше с художничката, а Марти беше отишъл за палтата им. Тези няколко минути бяха достатъчни, за да превърнат потиснатостта ми в тъпа, гневна болка. Излязохме заедно. Сега нищо не можеше да ни попречи да тръгнем по различни пътища. Аз — към самотния си дом, а те двамата — към онова, което бяха планирали, каквото и да беше то. И най-накрая — в леглото.

— Искате ли да ви откарам?

Анна поклати глава.

— Не, благодаря, няма смисъл.

— Не ме затруднявате. Твърде студено е за разходки тази вечер.

— Не, честно, няма смисъл. — Обърна се към Марти за подкрепа. — Още не сме решили къде да отидем, нали?

— Не. Спорът е дали да бъде италианска или китайска вечеря. Но все пак благодаря. — Подаде ми облечената си в ръкавица ръка и се усмихна. — Приятно ми беше да се запознаем.

Стиснах я. Сбогуваха се и се отдалечиха. Докато ги гледах, забелязах, че хилавата му фигура не беше по-висока от нейната. Той я прегърна и аз усетих горчива, оловна тежест в гърдите си. Непоносима ми беше мисълта, че се бе отдала на такова жалко създание. Разочарованието ме завладя с цялата си сила. Подкарах към къщи, като си ги представях заедно. Сега бяха в някой ресторант, помислих си. А сега, малко по-късно вкъщи. И после: голи. Образите бяха толкова живи, сякаш ги виждах, но този път това не ми беше приятно. Изведнъж си представих тялото му върху нейното и бързо прогоних видението от ума си. Беше безполезно да се измъчвам. Колкото и жалък да беше Марти, той все пак беше избраникът на Анна. Не можех да направя нищо, за да променя това.

Успокоих се с мисълта, че поне й бях станал по-близък отпреди. Сега ледът беше разчупен и я бях видял извън работата, така че имах някакво упование. Не беше много, но само това имах. Щеше да ми се наложи да се задоволя и с него.

Едва когато съзрях опасност да ми бъдат отнети и тези трохи, се видях принуден да действам.

* * *

Разбрах го случайно. Стана малко след изложбата. Бях горе в кабинета си, а Анна — долу, в галерията. Нямах представа, че говори по телефона, докато не вдигнах деривата и не чух гласа й.

Нямах намерение да подслушвам. Но имаше нещо съблазнително в това, че можех да слушам, без тя да знае. А след като се бях поколебал, вече нямах избор. Не бяха забелязали изщракването, когато вдигнах слушалката, но ако ме усетеха, че я оставям, щяха да разберат, че съм ги чул. Затова трябваше да слушам.

Отначало не можах да разбера за какво ставаше дума. После Анна каза:

— Знам, че е важна стъпка, но искам да замина. — И аз застанах нащрек. Думата „замина“ ми изглеждаше наситена с ужасяващо съдържание.

— Стига да си сигурна, всичко е наред — отговори момичето, с което Анна разговаряше. — Но мислила ли си какво ще стане, ако не се получи? Знам, няма да ти е приятно да го чуеш, но вие не се познавате от достатъчно дълго, нали?

— О, не започвай, Деби. Вечното опяване от родителите ми. Знаеш каква е майка.

— Е, този път я разбирам. Искам да кажа — наистина харесвам Марти, но все пак рискът е огромен, нали?

— Знам, че е така, но трябва да го поема. Не го правя лекомислено. Понякога се ужасявам, като си помисля за това, но не мога просто да си остана тук и да го оставя да си замине сам, не е ли така?

— Не би ли могла да заминеш по-късно?

— Какъв е смисълът? Ако ще заминавам, най-добре е да замина с него. Защо да бъдем разделени Бог знае колко време, само, за да се уверя, че постъпвам правилно? Има един-единствен начин да го разбера, нали?

Другото момиче въздъхна.

— Знам. И предполагам, че бих постъпила точно така, ако бях на твое място. Просто завиждам, че не съм аз тази, която отвличат в Америка.

Стаята се залюля пред очите ми. Опитах да се успокоя с това, че може би говореха само за заминаването на Анна на екскурзия, но после и тази сламка ми беше отнета.

— Вече съобщи ли на шефа си? — попита момичето.

Анна заговори по-тихо.

— Не, все още не. Дотогава има два месеца, така че ще му кажа, когато наближи. Ще имаме нужда от всичките пари, които можем да припечелим, докато си намеря работа там, затова не бих искала да ме уволни. Не мисля, че ще има нещо против, но не желая да рискувам.

Затворих очи. Щеше ми се никога да не бях вдигал телефона. Анна заминаваше. Отиваше в Америка с онова жалко подобие на мъж. Не само че я погубваше, но сега я и отвеждаше оттук. А тя дори не смееше да ми каже. Почти не чух останалата част от разговора. Имах сили единствено да оставя слушалката, когато приключи.

Седях и се опитвах да събера мислите си, като вече изпитвах усещането за загуба. И на зараждащ се гняв. Марти беше виновен. Анна щеше да замине за Америка с него и никога нямаше да я видя отново. Не можех да направя нищо, за да й попреча: колкото и жалко същество да беше Марти, аз бях още по-жалък съперник.

Сега за първи път помислих за себе си като за такъв. Но осъзнах, че точно такива бяхме. Съперници. Когато тази мисъл се оформи в главата ми, започнах да размишлявам какви преимущества имах пред него. Болезнено ясно беше, че е само едно — той не знаеше. Нито Марти, нито Анна гледаха на мен като на заплаха за връзката им. До този момент и аз самият не бях мислил за себе си в този аспект. Сега знаех, че се налагаше. Щях да направя всичко, за да му попреча да я има. Всичко.

Въпросът беше какво наистина можех да направя? Здравият разум ми казваше, че няма смисъл да търся отговора в себе си. Именно тогава ми хрумна идеята да потърся чужда помощ.

Два дни по-късно се обадих на Зепо.