Саймън Бекет
Опасни пътища (19)

19

За Анна последният пирон в ковчега на Марти не закъсня. Банковото извлечение и последвалата незаинтересованост на полицията бяха тежки удари за нея и аз отдавах нарастващата й мълчаливост на това. Бях загубил представа за времето и не осъзнах значението на датата до сутринта, в която тя разля кафето отгоре ми.

Говорех по телефона, когато Анна пристигна в галерията, и не забелязах веднага в какво състояние беше. Направих й знак, че имам нужда от кафе, и й посочих шварцмашината; бях я включил, но после телефонът иззвъня и не успях да си налея обичайната чаша. Слушах събеседника си с половин ухо и гледах разсеяно как памучната пола на Анна — дар, за който трябваше да благодаря на затоплящото се време — се върти около нея, докато се движи.

Тя изчезна в кухнята. Чувах стъпките й там, после долетя трясък от изпуснати съдове. Не ми се стори обаче нещо да се е счупило и миг по-късно Анна се появи отново и тръгна към мен с чашка и чинийка. Кимнах й в знак на благодарност, съсредоточавайки се отново върху телефонния разговор, и когато се пресегнах да взема кафето, тя изведнъж трепна непохватно и изсипа цялата чаша върху краката ми.

Изпуснах телефона и подскочих, когато врялата течност се изля отгоре ми.

— Бързо, дай кърпа! — извиках аз, като тръсках предната част на панталона в опит да задържа димящата тъкан далеч от кожата си. Анна не помръдна. — Побързай! — настоях нервно. И млъкнах. Лицето й се беше сбърчило. Раменете й се разтърсваха от мълчаливи ридания и пред очите ми рукна порой от сълзи.

— Съжалявам. — Едва чувах гласа й. — Съжалявам.

— Няма нищо, всичко е наред. — Изправих се и трепнах, когато все още горещият плат докосна бедрата ми.

— Съжалявам. — Като че ли не можеше да каже нищо друго. Ръцете й потрепериха до тялото й, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Нищо страшно не е станало. Можеше да бъде и по-зле. — Наистина можеше, и то още как. Върху коленете ми имаше разтворено списание и по-голямата част от кафето се беше изляло отгоре му.

Но уверенията ми не помогнаха. Анна продължаваше да стои и да хлипа. Бързо вдигнах слушалката и казах на объркания си събеседник, че ще му позвъня по-късно. После се обърнах към Анна в нерешителност. През последните седмици на няколко пъти я бях виждал на ръба да заплаче. Но нищо толкова сериозно като това. Тя беше безутешна.

— Какво има? Какво се е случило? — попитах. С нищо не показа, че ме е чула. — Анна, моля те, кажи ми какво е станало.

Тялото й се стегна и потрепери.

— Той е мъртъв.

Думите й ме стреснаха.

— Кой е мъртъв? — Въпросът беше глупав. Можеше да има предвид само един човек.

— Мъъ… Марти.

Изстинах.

— Как… Полицията ли го е открила?

Отне й известно време да изрече думите. Чаках, агонизирайки.

— Нъ… не, но е мъртъв. Зъъ… знам, че е така.

Зави ми се свят от облекчение. За един ужасен миг си бях помислил, че са го открили. Но ако бяха, щеше да ми каже. Думите й се основаваха на вътрешно убеждение, не на факти.

— Разбира се, че не е мъртъв. Не говори такива неща.

Тя потърка очи с ръба на ръката си като малко дете. Риданията я задавяха.

— Мъртъв е. Мъртъв, знам, че е така!

Пристъпих колебливо напред. Емоциите й ме разстройваха.

— Не знаеш нищо такова, Анна.

— Зъъ… знам. — Обви тялото си с ръце. — Днес трябваше да заминем за… Америка.

Тогава разбрах.

— О, Анна, съжалявам. Не се сетих.

— Ако беше оо… още жив, щъъ… щеше да ми се обади досега.

Потърсих подходящи думи.

— Може да е забравил датата.

— Нн… не, не бъ… би я забравил. Все си мислех, че все пак ще за… заминем някак си, че той ще се въ… върне преди това, но сега знам, че нн… никога няма да се върне. Ссъ… самолетът излетя преди час и тогава… разбрах… разбрах.

Не каза нищо повече. Риданията я завладяха изцяло. Сложих неуверено длан на ръката й и тя политна напред, като зарови лице в рамото ми. Поколебах се и после я прегърнах. Горещият й влажен дъх проникваше през ризата ми, сълзите й пареха. Галех гърба й, усещайки топлината на плътта през тънката тъкан. Тялото й се притискаше към моето. Гърдите й опираха в моите. Затворих очи. Издрънчаването на входното звънче ме накара да ги отворя: на прага на галерията стоеше една двойка и ни гледаше втренчено.

— Затворено е — рекох. — Бихте ли дошли по-късно? — Те си тръгнаха не особено доволни. Не ме интересуваше. Бях горд, че държа Анна в прегръдките си.

Но когато тя продължи да ридае така, като че ли нямаше скоро да спре, започнах да се безпокоя. Минутите минаваха без никаква промяна и трябва да си призная, че не беше по силите ми да се справя със ситуацията. Нямах представа как да я утеша. Колкото и да ми се искаше да остане в прегръдките ми, осъзнах, че имам нужда от помощ.

Единственият човек, за когото се сещах, беше Деби, момичето, което бях срещнал в апартамента на Анна. Не постигнах нищо, когато попитах Анна за телефонния номер на приятелката й, и накрая я заведох до един стол, настаних я и затърсих в чантата й. Номера на момичето открих в малък адресник, в който за щастие Анна беше записала хората по малките им имена. Обадих се на Деби в службата и тихо й обясних положението. Предишната ми ревност се беше изпарила напълно. Изпитах единствено облекчение, когато ме увери, че веднага ще дойде.

Анна се хвърли в прегръдките й моментално щом тя пристигна. Отстъпих смутено встрани, когато Деби заплака не по-малко безутешно. Закарах ги до апартамента на Анна и след като се убедих, че са вътре, си тръгнах в секундата, когато приличието го позволяваше. Не бях необходим. А и от такива изблици се чувствах неудобно.

Потеглих напрегнат и изтощен. Подкарах по навик обратно към галерията, но на половината път изведнъж разбрах, че нямах желание да прекарвам остатъка от деня там. Все още щяха да витаят спомените от сутрешните събития. Почувствах, че имам нужда от разтоварване, от време да се поразсея и да си поема дъх след емоционалното кръвопускане.

Някога представата ми за почивка беше да потъна за час или два из някоя от големите галерии. Сега обаче мисълта да разглеждам картини никак не ме привличаше. Затърсих алтернатива, но самият аз бях твърде разстроен, за да измисля нещо. Тогава отстрани на пътя видях един плакат и на секундата взех решението си. Със спонтанност, каквато не бях проявявал от години, се насочих към лондонския зоопарк.

Не бях ходил в зоопарк от дете и мисълта за живи експонати вместо безжизнени ми се струваше невероятно привлекателна. Съвсем леко смутен си платих входната такса и влязох вътре.

Беше средата на седмицата и независимо от това, че денят бе слънчев, в зоопарка цареше приятна тишина. Тръгнах покрай клетките и оградените места, спомняйки си острите, застояли миризми от детството. Привидната заспалост на смъртно опасните влечуги задържа вниманието ми приковано почти половин час, но големите котки ме разочароваха. Извадени от характерната за тях среда, мързеливите отегчени зверове бяха загубили подвижността и достойнството си. Представляваха тъжна гледка.

Продължих нататък. Група ученици се бяха скупчили пред клетката на зебрите и шумно се боричкаха за възможността да погледнат вътре. Отидох да видя какво ги беше развълнувало. Един от мъжкарите душеше задницата на женската зебра. Между задните му крака сгърчеше удивително дълга и изумително пурпурна ерекция. Без особени задръжки от присъствието ми, децата весело се побутваха и пищяха, докато мъжкарят се опитваше да възседне женската. Побързах да се отдалеча, доволен, че грубите коментари и смехът на младата публика останаха зад гърба ми.

Подминах секцията на приматите и спрях в кафенето за чаша чай, а също, поддавайки се на детински хедонизъм, и за сладолед. Настаних се на една маса отвън и се наслаждавах на топлото слънце. Не забелязах седналия на съседната маса мъж, докато не ме заговори.

— Хубав ден, нали?

Погледнах го, не много сигурен, че говори на мен. Беше на средна възраст, с оредяваща пясъчноруса коса.

— Да, много. — Не бях в настроение за разговори и се надявах да не настоява. Но не стана така.

— Обичам да идвам тук. Вълнуваща атмосфера, нали? — Усмихнах се и кимнах. — Не съм ви виждал тук преди. Често ли идвате?

— Не. Днес ми е за първи път от години.

Усмихна се така, сякаш отговорът ми потвърждаваше нещо.

— Аха. — Завъртя чашата си. — Аз непрекъснато идвам. Макар че, трябва да призная, никак не ми харесва мисълта, което и да било живо същество да бъде затворено в клетка. Предпочитам далеч повече живота на свобода. Но невинаги е възможно, нали?

Чакаше отговор.

— Да, предполагам, че е така.

Той изглеждаше доволен и леко се раздвижи в стола си, за да застане с лице към мен.

— Тогава значи разбирате какво имам предвид?

Въпросът ми се стори странен.

— Да, струва ми се.

— О, добре. Добре. — Изведнъж сякаш се смути. Погледна часовника си. После със заучена небрежност попита: — Искате ли да пийнем нещо в апартамента ми?

Трябваха ми секунда-две, за да осъзная, че ми се правеше предложение. Усетих как лицето ми започна да се изчервява.

— Не. Благодаря.

— Не е много далеч.

— Не. Наистина. Трябва да вървя. — Все още не бях допил чая и не бях доял сладоледа си. Изоставих ги, бутнах стола назад и бързо се изправих. Бедрата ми удариха в ръба на масата и я разклатиха. Съдовете се раздрънчаха и част от чая се изля в чинийката. Не успявах да се измъкна и трябваше да бутна стола по-назад. Той изстърга отвратително силно по пода и изтрака, когато стъпалото ми се закачи в един от краката, така че едва не се препънах. Докато се отдалечавах забързано, хвърлих бегъл поглед на мъжа с пясъчнорусата коса. Лицето му беше извърнато встрани, но вратът му бе станал яркочервен. Сигурно и моят беше такъв.

Излязох от зоопарка, без да се интересувам повече от животните. Ядох навън и пристигнах вкъщи малко след осем. За първи път мисълта да прекарам вечерта у дома не ме ужасяваше.

Приготвих си питие и се обадих в апартамента на Анна. Вдигна Деби.

— Легна си — осведоми ме тя, когато я попитах как е Анна. — Трябваше да извикам лекар малко след като си тръгнахте. Не можех да се справя с нея. Искам да кажа, виждала съм я разстроена и преди, но никога така. Изплаших се.

Изпитах тайно задоволство, че и на нея й се беше наложило да потърси помощ.

— По-добре ли е сега?

— Ами докторът й даде лекарства и това малко я поуспокои. Сега спи, слава Богу. Може би в момента е най-доброто за нея. Тази нощ ще остана тук. Не мисля, че е добре да я оставям сама. Искам да кажа — не смятам, че ще направи нещо, но трябва да има някой, в случай че отново изпадне в истерия.

— Ами утре? — Обзе ме паника при мисълта, че ще се наложи сам да се оправям с Анна, когато е в такова състояние.

— Взех си отпуска за сутринта, но следобед на всяка цена трябва да отида на работа. Обадих се на родителите й и майка й ще пристигне тази вечер. Радвам се, защото Анна наистина има нужда от някой да се грижи за нея, докато преодолее това. Искам да кажа, при цялото напрежение напоследък рано или късно се очакваше да рухне. Предусещах го. Потискаше го седмици наред и смятам, че вчера просто й дойде твърде много. Нали разбирате, при мисълта, че в този ден трябваше да заминат за Щатите… Това като че ли беше върха или нещо такова. Опитах се да я успокоя, че това все още не означава нищо, но тя не искаше да ме слуша. Сега е убедена, че Марти е мъртъв, и като че ли вече няма думи, с които човек да я ободри, нали така? Имам предвид, какво може да й се каже? Положението не изглежда твърде розово, нали?

Не възнамерявах да се оставя да ме въвлече в това.

— Колко време ще остане майката на Анна?

— О, няма да остава. Ще отведе Анна със себе си у дома.

— У дома? — повторих аз.

— В Шелтънхам.

Това беше нещо, което не бях очаквал.

— За колко време?

— Не знам. Докато се съвземе, предполагам. — Нещо в гласа ми, изглежда, я разтревожи. — Нямате нищо против, нали? Да си вземе отпуска имам предвид?

— Мили боже, не. Разбира се, че не. Както казвате, тя има нужда някой да се грижи за нея. — Много по-лесно ми беше да се правя на доволен, отколкото да се чувствам такъв. Мисълта да бъда разделен от нея може би за седмици ме изпълни с чувство за празнота. Убеждавах се, че трябва да й дам време да свикне и че промяната на обстановката би помогнала, на Анна да се възстанови значително по-бързо. Но от това не се почувствах много по-щастлив.

Перспективата да живея без Анна дори и за кратко ми се струваше ужасна.

* * *

Отидох да я видя на следващата сутрин, преди да замине. Вратата отвори Деби.

— Как е тя? — попитах тихо.

— Изглежда по-добре. Поне не е в истерия като вчера. Някак е притихнала, като че ли е в шок или нещо такова. Майка й е тук.

Влязохме в дневната. Анна седеше на дивана. Промяната в нея ме стресна. Изглеждаше по-бледа и по-безжизнена от всякога. Отправи ми насилена усмивка, която почти веднага изчезна. Майка й седеше наблизо. За разлика от Анна тя сякаш властваше над цялата стая още преди да е заговорила. Беше едра и приятно закръглена — дори роклята й с цветен десен приковаваше вниманието.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Ремзи — каза тя, когато Деби ме представи. — Чувала съм много за вас.

Издадох обичайните междуметия на скромност. Ръката й беше суха и хладна, почти безжизнена.

— Как се чувстваш, Анна? — попитах.

— Добре. — Отново вяла усмивка.

— Искате ли чаша чай, мистър Ремзи? — предложи майка й. Не изчака отговора ми. — Деби, мога ли да те помоля да сложиш чайника? Мисля, че не е зле всички да пийнем по чашка, преди да потеглим.

— Аз ще го направя — обади се Анна и понечи да стане. Майка й опря длан в ръката й.

— Не, не е нужно, скъпа. Сигурна съм, че Деби няма да има нищо против. Нали, мила?

Деби обаче очевидно имаше против. Остави нежеланието да се изпише на лицето й и се обърна към мен.

— Искате ли чай, Доналд?

— Ако обичате. Стига да не ви затруднява.

— Всъщност аз мисля да пия кафе — рече майката на Анна. — Да ме ободри за шофирането до дома. Половин лъжичка захар, моля те.

Деби напусна стаята с каменна физиономия. Мисис Палмър ми се усмихна като церемониалмайстор.

— Надявам се, не сме ви отвлекли от работата ви. От онова, което чувам, и така отделяте много от времето си.

— Не, съвсем не.

— Сигурна съм, че просто сте любезен. — Насочи царственото си внимание към дъщеря си. — Анна, скъпа, защо не приключиш със събирането на багажа, докато Деби приготвя чая? Така ще можем всички да седнем заедно.

— Почти е готов.

— Знам, скъпа. Но е добре да привършиш, нали? Така ще можем да тръгнем веднага, щом решим.

Без по-нататъшни възражения Анна стана и излезе от стаята. Майка й изчака вратата да се затвори и после се обърна отново към мен.

— Искам да ви благодаря за онова, което сте направили за Анна. Доколкото разбрах от нея и Деби, много сте помогнали.

— Всъщност нямаше в какво толкова да помогна.

— Не е така. Подкрепили сте я, а това е вече много. И детективът. Защо Анна не се обърна към нас с баща й, не знам. Тя е такова независимо момиче. Но ако ми кажете колко е струвало, ще ви напиша чек. Няма причина вие да плащате за това.

— Не е необходимо.

— Разбира се, че е! И така сте направили достатъчно за Анна. Сега трябва да ми кажете колко ви дължа.

Не беше трудно да се разбере защо Анна не бе пожелала да се обърне към родителите си по-рано. Това би означавало постоянна битка за глътка въздух.

— Не, не е необходимо наистина.

— Настоявам.

— Както й аз. Това беше най-малкото, което можех да направя. — Усмихнах се, но тонът ми беше твърд. Не възнамерявах да разреша на тази жена да ме принуди.

— О! — Изглеждаше смаяна от отказа ми. — Е, предполагам, че не мога да направя нищо, щом сте непреклонен. Благодаря ви. Много благородно от ваша страна. — Въздъхна. Подуших промяна на курса. — Голяма каша, нали?

— Боя се, че да.

Тя снижи съзаклятнически глас.

— Какво мислите за всичко това, мистър Ремзи?

— Наистина не знам. Не съм сигурен какво да мисля, честно да ви призная.

— Да, доста обезпокоително, нали? Трябва да ви доверя, че когато отначало Анна се обади и ни съобщи, че Марти е изчезнал, си помислих — много шум за нищо. Е, не, това звучи коравосърдечно. Нямам предвид, че е било нищо за Анна, но си помислих, че просто я е напуснал. И ако трябва да бъда напълно откровена, макар че не бих й го казала, не съжалявах особено. Преди всичко, не ми се искаше да заминава за Америка. Беше толкова прибързано. Срещаш някого и веднага заживявате заедно. А после планираш да заминеш в чужбина с него. Може да съм старомодна, но това ми се струваше малко преждевременно. Разбирате ли какво имам предвид?

Кимнах с глава неопределено. Тя го прие за съгласие.

— От самото начало предвидих, че това няма да продължи дълго. За Анна, разбира се. Знаех си. Струваше ми се… ами, да речем, малко нереалистично. Така че, когато чух, че е заминал, си помислих: „О, хайде, може би е за добро. За предпочитане е сега, отколкото по-късно.“

Бях повече от съгласен. Но лоялността към Анна ми попречи да го призная.

— Мина толкова време обаче без никаква вест от него — продължи тя, — и човек наистина започва да се чуди какво всъщност му се е случило, нали? Би трябвало да е много жесток, за да не се обади изобщо на Анна, а никога не ми е правил впечатление на такъв. Макар че трябва да призная, почти не го познавах. Живееха много уединено. — Направи пауза. Изчаках следващия въпрос. — Какви са впечатленията ви от него, мистър Ремзи, ако не възразявате да ви попитам? Вероятно сте го познавали по-добре от мен.

Отговорих предпазливо.

— Познавах го само чрез Анна, така че не мога да претендирам да съм го познавал много добре. Но и на мен не ми правеше впечатление на такъв.

Тя отново въздъхна. Стори ми се, че долових известно разочарование.

— Да, така си мислех и аз. Но както казвате, познавали сте го само чрез Анна. А в края на краищата и тя го познава само от броени месеци. Поне по-малко от година. Може да прозвучи цинично, но според мен това не е достатъчно, за да знаеш всичко за някой, независимо какво смяташ.

Престорих се, че се замислям, но не отговорих.

— Мислите ли, че може да я е изоставил заради някоя друга? — попита тя след малко.

— Не знам. Анна, изглежда, не е на това мнение, а ми се струва, че тя би трябвало да знае най-добре.

Погледна ме доста лукаво.

— Е, зависи. — Приведе се към мен. Когато отново заговори, гласът й беше приглушен, сякаш се намираше в църква. — Полицията, както разбрах, смята, че може да е бил хомосексуалист.

Забелязах, че употреби минало време.

— Не мисля, че са го казали точно така — отвърнах, — но… — Свих рамене. Тя кимна, сякаш бях потвърдил подозренията й.

— Трябва да призная, че такова нещо никога не ми беше хрумвало. Но те кара да се замислиш, нали? Дава възможност за най-различни предположения.

Не направих коментар. Това очевидно не я задоволи. Продължи да ме притиска.

— Мислите ли, че това би могло… ами, би могло да има нещо общо със случилото се?

— Наистина не бих искал да гадая.

— Да, разбира се. — Поколеба се. — Но все пак какво мислите? Смятате ли, че би могъл да има такива наклонности?

Спомних си как бях насърчил Зепо да разсъждава именно така.

— Сигурен съм, че Анна би го разбрала, ако имаше.

Сега разочарованието й беше очевидно.

— Не е задължително. Човек не афишира такива неща, нали? Една моя приятелка живя с мъжа си в продължение на двадесет години, без да заподозре, че той е травестит, докато един ден не го заварила в своите дрехи.

Изглеждаше не по-малко човекомразка от бащата на Марти.

— Струва ми се, че изобщо не е ставало дума Марти да е обличал дрехите на Анна — рекох.

— Да, сигурна съм, че е така. Но е ходил в онези клубове, нали? И Анна има само неговата дума за онова, което се е случвало там. — Погледна ме многозначително. — Все пак изглежда малко странно, не мислите ли?

Очевидно бях срещнал някой, чиято антипатия към Марти съвпадаше с моята. Но не исках да се изложа, като се съглася с нея. Трябваше да бъда лоялен към дъщеря й и не съжалих, когато Деби ме спаси от отговор, връщайки се с чая. И с кафето на мисис Палмър. С половин лъжичка захар.

Подканена от майката, Деби извика Анна от спалнята. Мисис Палмър направляваше разговора и аз с радост я оставих да го прави. Някоя и друга забележка от Деби или от моя страна бяха достатъчни, за да поддържат словоизлиянията й. Анна мълчеше. Като че ли дори не слушаше.

Накрая, като остави чашата си — забелязах, че Деби й беше дала нащърбена — майката на Анна обяви, че е време да тръгват. Не бях допил чая си, нито пък Деби. Анна изобщо не беше докоснала своя.

До този миг бях успял да не мисля за заминаването на Анна. Изведнъж усетих болка под лъжичката.

— Сигурни ли сте, че не искате да останете за обяд?

— Не, но все пак благодаря. Не ми се ще да попаднем в най-натовареното движение.

— Имате много време. Освен това, според мен, ще откриете, че натоварването по пътищата е целодневно.

Мисис Палмър обаче нямаше намерение да се остави да бъде разубедена.

— Все пак най-добре ще е да вървим. Колкото по-скоро потеглим, толкова по-скоро ще пристигнем.

След като произнесе тежката си дума, тя се зае с подготовката за отпътуването им: нареди на Анна да донесе куфара си от спалнята и на Деби — да отнесе чашите в кухнята.

— Изплакни ги набързо, мила, моля те — каза. На мен ми беше позволено да остана, докато тя бръкна надълбоко в чантата си и после поднови червилото и пудрата си.

Излязохме от апартамента. Отнесох куфара на Анна долу и го сложих в багажника на волвото на майка й. Деби я прегърна и я целуна; аз стоях неуверено встрани. Анна дойде и ме прегърна. Като че ли отново беше готова да заплаче.

— Благодаря ти, Доналд. Не знам какво бих правила без тебе.

Потупах я по гърба. Тя се отдели от мен и се качи в колата. Помахах им, докато потегляха, и след малко те изчезнаха.

Деби изпъшка сърдито.

— Господи, жал ми е за бедната Анна, че има такава майка. С други думи: „Кой умори последната ми прислужница?“

Не отвърнах нищо. Бях прекалено разстроен, за да говоря.