Саймън Бекет
Опасни пътища (17)

17

Бяха минали само два дни от вечерята с бащата на Марти, когато двама полицаи дойдоха в галерията. Единият беше униформен, другият — цивилен. Анна и аз веднага прекратихме заниманията си.

— Мис Палмър? — попита цивилният. Той беше по-висок от другия, набит, с вид на военен и с гъсти мустаци, в малко по-светъл оттенък от косата му.

Анна беше напрегната.

— Да?

— Аз съм инспектор Линдзи, а това е сержант Стоун. Можем ли да поговорим с вас?

Цветът беше изчезнал от лицето на Анна. Съмнявам се, че съм изглеждал по-добре. Имах си собствени страхове.

— Защо? За какво?

— Можем ли да поговорим някъде насаме? — Полицаят ме погледна. Усетих параноичен пристъп.

— Всичко е наред, можем да говорим и тук — отвърна Анна, разбирайки погледа му. — Става дума за Марти, нали?

— Може би ще е по-добре насаме.

— Идете в кабинета — предложих аз, но Анна поклати глава.

— Не, всичко е наред, предпочитам да останеш. — Бях прекалено разтревожен, за да се почувствам поласкан, и никак не бях сигурен, че исках да чуя какво имаше да каже полицаят. Анна отново се обърна към него. Държеше се твърдо. — Намерихте ли го? — Гласът й беше преднамерено спокоен.

Полицаят отмести поглед от мен. От този момент нататък аз спрях да съществувам за него.

— Не, още не сме го намерили. Но имаме вероятна следа. — Направи пауза. Долавях киселия му, вмирисан на цигари отвратителен дъх. — Това може да ви разстрои, но трябва да ви попитам дали знаете приятелят ви да е имал хомосексуални наклонности.

Сега Анна изглеждаше по-скоро объркана, отколкото изплашена.

— Хомосексуални наклонности? Не. Няма такова нещо. Защо?

Полицаят не обърна внимание на въпроса й.

— Някога давал ли ви е повод да заподозрете, че може да е хомосексуалист?

— Не, разбира се, че не! Защо?

Изведнъж съзрях връзката. Кръвта нахлу в главата ми, докато се борех да не покажа, че съм разбрал.

— Позна го човек, който твърди, че е виждал приятеля ви в един гейклуб в Сохо — продължи полицаят. Успокоявах се, че може да не е същият клуб, в който Марти се беше срещнал със Зепо. Сигурно никой не би го запомнил само от едно посещение. Но мисълта не успя особено да ме ободри. Дадох си сметка, че сержантът ме наблюдаваше. Опитах да си предам вид, че не забелязвам.

— Наскоро ли? — В гласа на Анна се долови нотка на надежда.

— Преди да изчезне. Не ни е известна определена дата. Но имаме причина да смятаме, че е ходил там няколко пъти.

Част от напрежението напусна Анна. Изведнъж изглеждаше разочарована.

— В кой клуб? В „Пинк Флъмингоу“?

И двамата полицаи я погледнаха изненадано.

— Нима знаете за това? — попита по-старшият.

— Да. Марти ходи там доста пъти. Посети и един-два други клуба, но не си спомням имената им.

Той я зяпна.

— Мисля, че отрекохте да е имал хомосексуални наклонности?

— Нямаше. Не посещаваше само гейклубове. Ходеше и на други места. Това е част от изследването му.

— Изследване? — Равният тон, с който го произнесе, издаваше скептичността му.

— Точно така. Пише докторат по антропология. Пише за поведенческите модели в различни видове нощни клубове. Как се влияят от парите, сексуалността. Такива неща. — Звучеше, сякаш го рецитираше наизуст. Беше достатъчно близко до онова, което Марти бе казал на Зепо, за да се убедя, че е вярно.

Полицаите си размениха погледи.

— Значи вашият приятел ви е предупредил, че ходи в гейклубове във връзка с изследването си?

Сега цветът се беше върнал на лицето на Анна.

Повече от нормалното.

— Думата не е „предупредил“. Каза ми истината. Марти не е обратен, ако такъв се опитвате да го изкарате.

— Не се опитваме да го изкараме никакъв, мис. Просто искаме да установим причината за изчезването му. Някога ходили ли сте в тези гейклубове с него?

— Не.

— Защо?

— Защото съм момиче. Ако отидех с Марти, щяхме да привлечем вниманието. Щеше да е очевидно, че сме двойка. Марти искаше да се слее с обстановката, за да може просто… нали разбирате, да наблюдава, без да безпокои никого.

— И докъде стигаше, за да се слее с обстановката?

— Казах ви, седеше и наблюдаваше. Това е всичко.

— Но никога не сте ходили с него?

— Не. Вижте, какъв е смисълът от всичко това? Искам да знам къде е Марти сега, а не преди седмици.

Полицаят кимна предразполагащо.

— Както и ние, мис. Знам, че това не ви е особено приятно. За нас също, но е първата следа, с която разполагаме, и трябва да видим дали си струва да я проследим или не. Трябва да ви задам тези въпроси, щом само това е начинът да я отхвърлим, нали разбирате? — Изчака краткия отговор на Анна, после продължи. — И така, колко често ходеше в тези клубове?

Анна сви мрачно рамене.

— Не знам. Няколко пъти. Не беше често.

— Веднъж седмично? Два пъти седмично?

— По-рядко. Казах ви, не беше често.

— Веднъж месечно тогава?

— Може би. Нещо такова.

— В определени вечери ли ходеше? Имам предвид, винаги ли беше в петък или в събота? Или по определено време в месеца?

— Не, различно. Ходеше в различни вечери, за да може да ги сравнява.

— А някога споменавал ли е да се е срещал с някого?

Сърцето ми подскочи при този въпрос.

— Не ходеше, за да се „среща“ с някого! — сопна се Анна. — Ходеше само като наблюдател. Колко пъти е нужно да ви го повтарям?

— Значи не е споменавал някого специално? Никакви имена?

— Не.

— Значи просто си е седял в ъгъла и си е гледал работата? Ами ако някой го заговори?

Кръвта на Анна се беше съсредоточил в две червени петна на бузите й.

— Е, предполагам, че очевидно е разговарял с някои хора. Но никога не е поемал инициативата за това. Разговарял е с тях само ако те са го заговаряли. Вижте, знам какво си мислите, но не е така.

— Споменавал ли ви е някога за какво са разговаряли?

— Да, от време на време. Винаги беше свързано с работата му.

— Но не ви е казвал с кого е говорил?

— Обясних ви, не е било с някого специално! Отиваше и просто наблюдаваше… това е. А и не беше ходил от седмици! Ако не ми вярвате, попитайте в университета! Те знаят всичко по този въпрос!

— Сигурен съм, че е така. Някога да не се е прибирал цяла нощ?

— Не, разбира се, че не.

— Да е закъснявал?

— Не! Искам да кажа, понякога се връщаше в два часа или около това време и толкова.

— Имате ли представа защо се интересуваше точно от тази област?

Анна се поколеба, като търсеше някакъв конкретен факт, с който да отхвърли инсинуациите на полицая.

— Той е антрополог! С такива неща се занимават антрополозите. Смяташе, че това е… благодатна област за изследване, нищо повече. Също както и другите въпроси от тезата му. Това беше само част от нея, разбирате ли?

— Имате ли приятели хомосексуалисти?

— Не.

— Водеше ли си бележки за посещенията в тези клубове? Дневник може би?

— Не си е водил дневник, но си записваше неща във връзка с посещенията в клубовете — отвърна Анна. Усетих как сърцето ми отново подскочи. Това никога не ми беше хрумвало.

— Всичките му бележки в университета ли са?

— Повечето да. Някои са в апартамента.

— Имате ли нещо против да ги разгледаме?

Виждах, че идеята не се харесваше на Анна.

Улових се, че отчаяно се надявах да откаже.

— Нямам — отвърна неохотно. — Но ако очаквате да откриете нещо разобличаващо, само си губите времето.

— Не търсим нищо разобличаващо, мис. Само искаме да разберем къде е, също както и вие. — Тонът му беше снизходителен.

— Е, като се опитвате да го изкарате обратен, доникъде няма да стигнете. Не знам защо е заминал, но не е заради това. Аз живея с него, за Бога, не мислите ли, че бих разбрала, ако беше обратен?

— Сигурен съм, че щяхте. Но сме длъжни да проучим всяка вероятност, нали така? Може например някой, когото е срещал в тези клубове, да знае къде е.

— Искате да кажете, че може да е избягал с друг мъж — отвърна Анна категорично.

— Не искам да кажа нищо. На този етап гледам непредубедено на всичко.

— Така ли го наричате?

— Вижте, мис…

— Ако това е всичко, трябва да ме извините. Имам работа. — Обърна им гръб и се отдалечи. Чух я да се качва горе.

Полицаите се спогледаха. Сержантът вдигна вежди. Инспекторът се обърна към мене.

— Бихте ли предали на мис Палмър, че ще й се обадим за бележките на приятеля й? Бихме искали да ги видим колкото е възможно по-скоро.

Кимнах, като се опитвах да се овладея. Не се доверявах на гласа си. Но не можех да оставя нещата така.

— Мислите ли, че това може да има някакво отношение към изчезването му? — попитах.

Раздразнен, че Анна си бе заминала, той реши да ме сплаши. Втренчи се в мен и известно време остана мълчалив.

— Наистина не знам, сър. Имате ли някакви идеи по въпроса?

— Аз ли? О, не, никакви. Е, освен че Марти не ми приличаше на обратен.

— Добре тогава, може би не е бил. Просто ще трябва да проверим, нали така, сър? Благодаря, че ни отделихте от времето си. — Тонът му беше толкова прекалено любезен, че граничеше с подигравка.

— Как разбрахте за нощните клубове? Чрез стандартната процедура ли?

— Ами и да, и не — отвърна той. — Описанието на мистър Уестърмен случайно беше попаднало заедно с това на изчезнали момчета в тийнейджърска възраст. Невероятно е колко много от тях свършват там. Както се оказа, вашият мистър Уестърмен беше единственият, когото нашият източник разпозна. — Усмихна се студено. Изглежда, целеше да ме сплаши още повече. — Така че сам виждате, не всички полицейски грешки са с лоши последствия, нали?

Докато излизаха, сержантът спря да разгледа една картина.

— На жена ми страшно ще й хареса. — За първи път проговаряше. — Колко струва? — Казах му. Погледна я отново. — Исусе Христе!

Тръгнаха си.

* * *

Сега знаех, че не можех да отлагам разговора със Зепо повече. Обадих му се същата вечер. За първи път вдигна телефона почти веднага. Изглеждаше в дразнещо добро настроение.

— Да, да. И ако това не е злочестият любовник. Какво мога да направя за теб? Не ми казвай, че си извършил още някоя глупост. Така ли е?

— Не, не съм. Но мисля, че ще е по-добре да поговорим.

— Защо? Да не би Анна вече да плаче за оная ми работа?

— Просто ела възможно най-бързо. Вкъщи съм си.

Стана по-сериозен.

— Какво има?

— Вероятно нищо, но все пак трябва да поговорим.

— За какво? Какво е станало?

— Ще разбереш, когато дойдеш.

Затворих, преди да успее да се обади отново. Знаех, че това беше най-бързият начин да го накарам да дойде. След като размислих малко, свалих слушалката от вилката. Не изгарях от желание да му съобщя новината лице в лице, но не можех да се доверя на телефона.

Не се забави с идването.

— Е, и какво е станало? — запита той, преди дори да съм затворил вратата. Поех си дълбоко въздух.

— Днес двама полицаи дойдоха в галерията. Изглежда, някой е разпознал Марти в един от гейклубовете.

Зепо затвори очи и отпусна глава назад.

— Мамка му! О, мамка му! — Удари по стената.

— Не е чак толкова страшно…

— Как не! Къде са го видели?

— Не се безпокой, не е в клуба, в който сте отишли. Става въпрос за друг.

— Сигурен ли си?

— Споменаха „Пинк Флъмингоу“. Онзи, в който обикновено е ходел. Това е единствената причина да го разпознаят. И е станало съвсем случайно. — Ръката на Зепо все още беше върху стената. Беше се втренчил в тавана. Продължих бързо: — Няма причини да го свържат с теб. Всъщност може да се окаже, че е за добро. Ако се съди по въпросите, които полицаите задаваха на Анна, те изглежда смятат, че Марти е бил хомосексуалист и вероятно е избягал с друг мъж.

Зепо спря да зяпа тавана и ме погледна.

— Наистина ли си толкова тъп? Щяло да е за добро? Знаеш ли какво ще стане сега? А? Ще започнат да обикалят всички гейклубове в Лондон, за да проверят дали още някой не си го спомня. И какво ще стане, когато стигнат до клуба, в който се срещнахме? Представи си само — някой там се сети, че го е видял с мен?

— Не е много вероятно. Марти не е човек, който се откроява сред тълпата.

— Не, но аз съм, по дяволите! — Оттласна се от стената към мен. Изплю се в лицето ми. — Какво ще правим, ако покажат снимката му и някой педал каже: „О, да, спомням си го, беше с онзи едър, тъмнокос мъжкар“? Какво, по дяволите, ще правим тогава?

Опитах се гласът ми да прозвучи невъзмутимо.

— Защо трябва да правим каквото и да било? Ако се стигне до най-лошото, ако започнат да задават въпроси точно в този клуб, ако случайно някой си спомни лицето му след толкова седмици, дори тогава с какво ще разполага единствено полицията — седял е на една маса с висок тъмнокос мъж. Каквито има стотици. Не си видял никакви познати там, нали?

— Не, но…

— Хайде тогава да не изпадаме в истерии, а? Знам, че си стреснат. Отначало и с мен беше така. Но после, когато можах да се успокоя и да помисля, осъзнах, че няма причини за паника. Колко време бяхте там с Марти? Час? Или няма и толкова? Знам, че се мислиш за забележителен, Зепо, но наистина ли вярваш, че си чак толкова хубав, та дори събеседникът ти да бъде запомнен седмици след случая? Дори да успеят да намерят някой, който е бил там онази вечер и те е видял?

Мускулите на челюстта му заиграха.

— Сигурно не — отвърна неуверено. Възползвах се от колебанието му.

— Освен това какво би могло да те свърже с него? Колко хора знаят за… ами за някогашните ти занимания? За повечето ти си символ на мъжествеността. Така че защо някой би те свързал с някакъв гейклуб в Сохо?

— Ами Анна? Ако полицията получи описанието ми, тя ще ме разпознае.

— Разбира се, че няма! Зепо, полицията смята, че Марти е избягал. По собствена воля. Не се тревожат за него. Няма да излъчат подробно съобщение за изчезването му по новините в шест часа, нито ще пуснат нарисувания ти по свидетелски показания портрет. Ако изобщо има нещо, то ще е само описание. На някой, за когото всички ще предположат, че е хомосексуалист. А тъй като Анна не те смята за такъв, тя няма да направи връзката. Помисли си върху това. Нищо, абсолютно нищо не те свързва с онзи, който се е срещнал с Марти в гейклуб. Никакъв мотив, никаква причина. Нищо.

Сега беше по-спокоен.

— Дано да си прав.

— Прав съм. — Всъщност бях обяснил всичко това така разумно, че за миг се почувствах толкова уверен, колкото бяха и думите ми. После си спомних за бележките на Марти и внезапна вълна на страх незабавно помете мимолетната ми самоувереност. На секундата разбрах, че нямаше да кажа на Зепо за тях.

Но каквото и да бях почувствал, то не се беше проявило по лицето ми. Поне Зепо изглеждаше напълно ободрен.

— В такъв случай мисля, че ще ти позволя да ме почерпиш с едно питие, след като вече съм тук — рече той. Тръгна към дневната. Изведнъж усетих, че не бих могъл да го изтърпя и миг повече.

— Не. Бих искал сега да си вървиш.

Обърна се и ме погледна изненадано.

— Какво?

— Казах, че бих искал да си вървиш.

На лицето му се изписа усмивка на изумление.

— Нещо сме докачливи, а, Доналд? Какво те яде бе, мамка ти?

— Нищо не ме яде. Просто искам да си вървиш, това е.

— Ами задълженията ти на домакин? Настояваш да дойда тук, а пет минути по-късно искаш да си ходя. Не е много гостоприемно, нали?

— Не съм в много гостоприемно настроение.

— Тогава не би трябвало да ме каниш, нали? — Виждах, че започваше вътрешно да се забавлява. Това само ме раздразни още повече.

— Поканих те, защото имах да ти съобщя нещо. След като вече го сторих, не виждам причини да оставаш.

— Доналд, трябва ли да разбирам, че ме накара да бия целия този път само заради това и сега искаш да си тръгна, без да ме почерпиш дори едно питие? Можеше да го направиш по телефона и да ми спестиш разкарването. — Вдигна ръка. — Съжалявам… забравих. Всички телефони се подслушват, нали? Не искаш ЦРУ да научи.

— За човек, който допреди малко бе обхванат от паника, изведнъж стана много смел. Да, така е, не обичам да използвам телефона за такива неща. Нямам желание да свърша в затвора, защото някоя домакиня от Туутинг Бек се е включила в линията ми.

— Много се развълнува изведнъж.

— Може би защото държанието ти ми дойде до гуша. Омръзна ми да търпя избухванията ти. Не те накарах насила да се замесиш в това. Ти сам направи избора си — за пари, а не като услуга за мен — и ми омръзна да ме смяташ за отговорен всеки път, когато нещо не върви точно според плана! Знаехме, че ще има някакво разследване, и аз съм този, който трябва да понесе основния удар, а не ти. Така че спокойно мога да мина и без да търпя един… склонен да убива манекен, който откача дори при най-слабото изхълцване!

Зепо ме беше изслушал с леко сведена на една страна глава.

— Означава ли това, че вече не ме обичаш?

— Означава, че бих искал да си тръгнеш!

— Добре, Доналд. Щом така желаеш. — Отиде до външната врата с подигравателна физиономия. Отвори я и се обърна към мене. — Между другото — рече, — отворен ти е дюкянът.

Зяпнах го. Излезе усмихнат. Погледнах надолу. Наистина беше така.