Саймън Бекет
Опасни пътища (16)

16

Вече бях стигнал до извода, че Уестърмен е противен по рождение, и поведението му по време на вечерята у Анна с нищо не промени мнението ми. Бях очаквал, че враждебността му ще намалее — ако не съвсем да изчезне — поне за тази вечер. Но от мига, в който пристигна, стана ясно, че нямаше да ни зарадва с подобно нещо.

— С Доналд се видяхте за малко в събота — каза Анна, като взе палтото му. — Той е собственик на галерията, в която работя.

Уестърмен и този път разтърси ръката ми без ентусиазъм и отвърна на поздрава ми с леко кимване. Вече бе ясно, че на Анна й е трудно да се усмихва.

— Искате ли питие? — попита го тя.

— Не, благодаря.

— Има минерална вода и плодов сок, ако предпочитате нещо безалкохолно. Или пък мога да ви приготвя чаша чай или кафе.

— Не, благодаря.

Последва неловко мълчание.

— Е, най-добре ще е да погледна вечерята — рече Анна, като ми хвърли извинителен поглед. Влезе в кухнята и ни остави сами.

— Няма да е зле да седнем — предложих любезно. Разположих се на дивана. Уестърмен се настани сковано срещу мене. Запитах се дали някога се отпускаше. Не даваше признаци, че ще го направи сега. Никой от нас не заговори. Смятах, че е негов ред да подхване разговор, и го чаках да каже нещо. Той, изглежда, нямаше такова намерение. Наред с проточващата се тишина нарасна и раздразнението ми и се изкушавах да го надиграя в собствената му игра. Ако не беше Анна, щях да го направя. Но тя разчиташе да й помогна през тази тежка вечер, а едва ли щях да постигна нещо, ако се държах толкова лошо, колкото бащата на Марти. Заради нея трябваше да се държа възпитано.

Етикетът — Уестърмен явно малко го беше грижа за него — изискваше да заговоря за сина му.

— Зарадвах се да узная, че полицията най-после прави нещо, за да открие Марти.

— Крайно време беше някой да си мръдне пръста.

Критичността му беше прекалено широкообхватна, за да ми се хареса.

— Да, на Анна й беше дяволски трудно, докато се опитваше да убеждава кого ли не да помогне. Затова се наложи да прибегнем до наемането на частен детектив.

— Запознах се с него. Стори ми се аматьор. Сега, след като полицията пое нещата в свои ръце, няма смисъл той да им се пречка.

В тона му не се долавяха нито извинение, нито благодарност, а имаше и дразнещия навик да не ме гледа, докато говори. Забележките му бяха отправени към празното пространство пред него.

— Е, това ми спестява по-нататъшни разноски, струва ми се. Вчера получих сметката му. Аматьор или не, не е евтин.

— Тогава предполагам се радвате, че не се налага повече да ползвате услугите му. Макар че не ми се иска да говоря за това дали вашата полиция ще бъде достатъчно ефективна.

Начинът, по който произнесе „вашата полиция“, предполагаше, че общата национална принадлежност означаваше и обща отговорност. Този човек с всяка секунда ми се нравеше все по-малко и по-малко.

— Колко време смятате да останете? — попитах, като се опитвах да сменя темата.

— Трябва да се прибера до десет дни. Налага се да се грижа за бизнеса си, както на Марти му е добре известно. Нямам време за такива истории. Но при дадените обстоятелства изборът като че ли не беше голям.

Значи негодуванието му засягаше дори неговия изчезнал син. Ако същевременно беше загрижен за него, добре го прикриваше. Направих нов опит да бъда любезен.

— Знам, че сте бизнесмен, но за жалост не ми е известно нищо повече от това. В коя област сте?

— Аксесоари за баня.

— На дребно или на едро?

— И двете.

— Е, надявам се, че американската икономика е в по-добро състояние от нашата. В момента ние тук сме в нещо като рецесия.

— Така чувам и аз.

— Добре ли върви бизнесът?

— По-добре е, когато съм там да го ръководя.

Изоставих по-нататъшните опити да го въвлека в разговор и вместо това се опитах поне да създам илюзията за нещо общо помежду ни.

— Да, разбирам какво имате предвид. Аз самият съм бизнесмен. — Усмихнах се пренебрежително. — Е, ако можете да наречете управляването на галерия бизнес. Продавам картини.

— Знам.

Очевидно не възнамеряваше да ми помогне за разговора. А аз нямах какво друго да му предложа освен обиди. Въздържах се и направих един последен опит. Надявах се, че дори той не би пренебрегнал тази тема.

— Мисля, че Анна понася случилото се доста храбро. Сигурно й е много тежко.

— Много тежко е за доста хора. Включително за майката на Марти и за мен.

— Да, предполагам, че е така. Как го приема мисис Уестърмен?

Уестърмен ми хвърли кратък поглед, преди отново да извърне очи към онова, което ги беше приковало, каквото и да беше то.

— Както може да се очаква. Първо и двамата не искахме той да идва тук. Американските университети се оказаха достатъчно добри за брат му и за сестра му и не виждам защо за него не беше така. А сега се наложи да дойда и да го издирвам, защото се е скарал с приятелката си.

За първи път се споменаваха братът и сестрата на Марти. За първи път ставаше ясно и какво мисли бащата за изчезването му.

— Затова ли смятате, че е заминал?

— Не виждам друга причина. Според преподавателите работата му в университета вървяла добре. Нямал е финансови проблеми. В миналото винаги е бил емоционално уравновесен. Защо иначе ще напусне?

Почувствах се длъжен да възразя.

— Е, аз разбира се не знам, но Анна твърди, че изобщо не са се карали.

Устата му леко се изкриви. Би могло да мине и за усмивка.

— Така твърди тя.

Знаех, че спорът би бил против собствените ми интереси, но не можех да отмина това.

— Не смятам, че Анна би излъгала за такова нещо.

Позволи си отново да ми хвърли кратък поглед.

— Значи според вас е чисто съвпадение, че това се случва точно преди да се върне в Америка с английско момиче, което познава само от няколко месеца? Боя се, че ми е трудно да го повярвам.

— Доколкото ги познавам, изглеждаха много щастливи заедно.

— Тогава защо е заминал?

Естествено, нямах отговор за това. Би трябвало да съм доволен, че Уестърмен с такава готовност приемаше очевидното обяснение, но лъхащата от думите му обида спрямо Анна ме вбеси. Никой от двама ни не проговори, докато Анна не влезе и не обяви, че вечерята е готова.

Беше тъжна работа. Анна всячески се мъчеше да поддържа разговора, и заради нея го правех и аз. Уестърмен обаче упорито отказваше да бъде въвлечен в него. Започнах да се чудя защо изобщо беше дошъл. Ядеше механично и припряно, като отговаряше само когато му се зададеше директен въпрос, и дори тогава отвръщаше едносрично, ако това беше възможно. Накрая на Анна не й остана какво повече да каже, а аз не можех да измисля нищо, за да й помогна. Продължихме да се храним в пълна тишина, нарушавана само от стърженето и подрънкването на приборите. Единствено бащата на Марти като че ли не го забелязваше, сякаш неудобното положение беше нещо нормално за него. Ако винаги се държеше толкова невъзпитано, сигурно наистина беше така.

— Кафе? — попита Анна, след като приключихме с десерта. Уестърмен последен привърши с яденето, като не си правеше труда да бърза, докато Анна и аз седяхме и го чакахме. Надявах се и смятах, че ще откаже. Нямаше никакъв смисъл да остава повече.

Попи устните си със салфетката.

— Пия го чисто, без захар.

— Ще ти помогна да разтребиш масата — предложих на Анна.

Щом вратата на кухнята се затвори, тя се облегна на стената и изду бузи.

— Господи. Наистина съжалявам. Ако имах представа, че ще е толкова зле, нямаше да те каня.

— Глупости. Никой не бива да бъде наказан да изтърпи сам компанията на този човек за цяла вечер.

— И все пак проблемът не е твой. Не беше нужно да се измъчваш.

— Нито пък ти. Знаех го какво представлява, когато приех. — Опитах се да омаловажа нещата. — Освен това за нищо на света не бих пропуснал случая. Не всеки ден човек има възможността да вечеря с най-неприятния тип на света.

— Не е много забавен, нали?

— Боя се, че не е. — Усмихнахме се съзаклятнически.

— В такива моменти ми се ще да имах отрова за мишки. Мислиш ли, че би забелязал, ако сложа малко в кафето му?

— Той може и да не забележи, но всички останали ще си помислят, че е настъпило забележимо подобрение.

Разсмяхме се, като се опитвахме да сподавим гласовете си, така че да не се чуе в съседната стая. Изведнъж вратата се отвори. Уестърмен ни погледна студено.

— Прекъсвам ли ви?

Смехът на Анна мигновено изчезна. Но не можа да скрие усмивката си, докато бършеше сълзите от очите си.

— Не, съвсем не. Съжалявам, ние само…

— Разказвах й за нещо, което стана в галерията — обясних аз, като й се притекох на помощ.

Бащата на Марти премести поглед от единия към другия и после го зарея в пространството, докато казваше:

— Дойдох да ви предупредя да не си правите труда за кафето, що се отнася до мен. Късно е. Ако ми извикате такси, ще ви оставя да се забавлявате с анекдотите си на спокойствие.

Анна направи каквото се очакваше, за да го разубеди.

— Сигурен ли сте, че няма да останете за една чашка?

— Не, благодаря. — Обърна се и се върна в дневната. Последвахме го. Стоеше в средата на стаята, докато Анна поръчваше такси.

— Между другото — рече той, когато тя затвори — днес се обадих в университета. Разбрахме се, че могат да дадат стаята на Марти на някой друг. Предложиха да я запазят за него, но аз им отвърнах да не си правят труда. Не виждам защо е нужно, след като не е имал възпитанието дори да ги предупреди, че заминава.

Анна изглеждаше ужасена.

— Не можете да го направите!

— Вече е свършен факт.

— Ами всичките му книги? Изследването му? Всичките му записки, бележки, те са там! Какво ще стане с тях?

Уестърмен не се трогна от протестите на Анна.

— Честно казано, не ме интересува. Ако Марти се върне скоро, може да си ги потърси. Или пък вие ги вземете, ако желаете. Ако това не стане, предполагам ще ги изхвърлят, освен ако някой благосклонен преподавател не реши да му ги запази. Поне аз ги посъветвах да ги изхвърлят.

— Нямате право да постъпвате така! — Анна беше почервеняла.

— Имам всички права. Аз съм негов баща. Ако Марти смята да се държи безотговорно, тогава независимо дали това ви харесва или не, от мен зависи да уредя нещата, както намеря за добре.

— Но в тях е вложен тригодишен труд! Повече дори!

— Ако беше толкова важен, нямаше да го изостави. Тъй като го е направил, едва ли може да очаква другите да се погрижат вместо него, докато реши да се върне. Ако бях шеф на катедрата, бих изгорил всичко още сега. Но предполагам, че са прекалено либерални, за да се осмелят.

— Не мога да повярвам, че говорите сериозно! — Анна почти крещеше. — Той ви е син, за Бога! Как можете да бъдете толкова безчувствен, по дяволите? Марти изчезна, а вие искате да изгорите труда му! Що за баща сте?

— Такъв, на който му се наложи да прекоси Атлантика, за да оправи бъркотията, оставена от сина му, когато е решил да избяга.

— Да избяга? — Анна беше готова да се нахвърли отгоре му. — Марти изчезна, разбирате ли? Той не е… разглезено малко дете, което се крие в гардероба! Изчезна! Никой не знае къде е, нито какво му се е случило, а вие се държите така, сякаш го е направил, за да ви ядоса!

Никога не бях виждал Анна така вбесена. Никога не бих повярвал, че може да се разгневи дотолкова. От своя страна Уестърмен изглеждаше напълно спокоен.

— Може да не знам къде е сега, но причината, поради която е заминал, е достатъчно очевидна.

— Недейте така… — започнах аз, но Анна сякаш изобщо не ме беше чула.

— Какво трябва да означава това? — запита тя.

— Означава, че не се налага да търсим причината по-далеч от тази стая.

— Искате да кажете, че е заминал заради мен?

— Не виждам друго обяснение. А след това представление то ми се струва повече от достатъчно.

Анна се втренчи в него. Когато заговори, гласът й беше станал нисък и гърлен от овладелите я емоции.

— Как смеете! Как смеете! Какво право имате да идвате тук и да ми говорите по този начин? За какъв, по дяволите, се мислите?

— Аз съм му баща, това е…

— Тогава защо не започнете да се държите като такъв? — кресна тя. — Покажете малко загриженост за разнообразие! Държите се така, сякаш изобщо не ви пука какво му се е случило! Като че ли се интересувате единствено от „неудобството“, което ви е причинил, и от завръщането си във вашата… вашата загубена малка фирма! И имате наглостта да стоите тук и да ми разправяте, че вината за изчезването на Марти е моя? Исусе Христе, че откъде вие бихте могли да го знаете? Първо на първо, вие сте една от причините той да дойде в тази страна. Ако някой е прогонил Марти, то това сте вие, още преди години!

Последва мълчание. Областта около носа на Уестърмен беше побеляла.

— Мисля, че ще изчакам таксито отвън.

Анна трепереше. Червенината й беше изчезнала и лицето й беше бледо.

— Съжалявам. Не биваше да го казвам.

— Ще бъдете ли така любезна да донесете палтото ми?

Без да промълви дума повече, Анна отиде да го вземе. С Уестърмен стояхме, без да се поглеждаме. Анна се върна и му го подаде.

— Благодаря. Няма нужда да ме изпращате.

Помислих си, че Анна щеше все пак да добави нещо, но тя не проговори. Уестърмен мина през кухнята, после чухме външната врата да се отваря и затваря.

— По дяволите! — изстена Анна. Изглеждаше така, сякаш щеше да избухне в сълзи. — Извини ме. — Почти изтича от дневната. Чух я да се заключва в банята.

Сипах си бренди и останах да чакам.

Мина доста време, преди да се върне. Лицето й беше почистено от грима. Очите й бяха зачервени. Седна и ми се усмихна немощно.

— Е, не беше голям успех, нали?

Отидох да й налея питие.

— Едва ли вината беше твоя. Този мъж е от най-отвратителните хора, които някога съм срещал.

Тя прехапа тъжно устни.

— И все пак не биваше да му казвам това за Марти.

— Не виждам защо съжаляваш. Този човек изобщо не се съобразяваше с чувствата ти.

— Знам, но… е, просто ми се ще да не го бях правила. Отношенията им с Марти са достатъчно лоши без и аз да усложнявам нещата.

— И все пак мисля, че си го търсеше. Той беше несправедлив. Ти само се защити.

Тя не отговори. Облегна глава назад в стола. Изглеждаше изморена.

— Най-добре ще е утре да се обадя в университета. Не искам да изхвърлят нищо.

— Сигурен съм, че няма да го направят. Поне не и защото той така им е казал. Смея да твърдя, че онзи, с когото е разговарял, сам би могъл да прецени що за човек е.

— Надявам се. И все пак мисля да им се обадя. — По лицето й пробяга спазъм. — Как е могъл да направи такова нещо?

— Може би така наказва Марти за „притесненията“.

— Притеснения! — възкликна тя. — Господи, надявам се наистина да е само това. — Изведнъж млъкна. — Е, май ще е най-добре да поразтребя. Благодаря ти, че дойде, Доналд. Съжалявам за отвратителната вечер.

— Поне яденето беше хубаво.

Тя се усмихна любезно, но не отговори на комплимента. Очевидно искаше да остане сама. От възпитание предложих да й помогна в миенето на съдовете, но не се учудих, когато отказа. Сбогувах се и си тръгнах.

Независимо от мнението на Анна по въпроса според мен вечерта в никакъв случай не беше толкова лоша. Колкото и да презирах Уестърмен, все пак бях достатъчно голям реалист, за да осъзная, че предубежденията му бяха най-доброто нещо, което можеше да се случи. Особено ако ги предадеше и на полицията. Щеше да си замине след десет дни. При положение че през това време не се появеше нещо неблагоприятно, не виждах как разследването щеше да продължи много дълго след това. Позволих си отново да изпитам предпазлив оптимизъм.

Именно затова се почувствах толкова смутен, когато полицията откри първата следа.