Саймън Бекет
Опасни пътища (13)

13

Тъй като Анна не можеше да се свърже с родителите на Марти, бях решил, че спокойно мога да не се безпокоя за тях. От онова, което бях чул, те не изглеждаха особено близки със сина си и ми се струваше разумно да предположа, че няма да разберат за изчезването му поне в близко бъдеще.

Някои неща обаче са непредсказуеми. Когато Анна влезе в галерията седмица след изчезването на Марти, веднага забелязах, че беше много разстроена.

— Какво е станало? — попитах.

Направи опит гласът й да прозвучи спокойно.

— Снощи се обади бащата на Марти.

— Баща му? — Потърсих подходящ отговор. — Има ли някакви вести от него?

— Не. Затова се обади. Преди два дни майка му имала рожден ден и той нито изпратил картичка, нито се обадил. Баща му възнамеряваше да го скастри, че е забравил. — Анна изглеждаше изплашена като малко дете. — За първи път не се обажда на рожден ден.

Опитах се да скрия раздразнението си от тази новина. Нещата досега вървяха толкова добре.

— Анна, хората забравят рождените дни постоянно. Това не означава непременно нещо.

— Но Марти винаги е бил внимателен в това отношение. А и баща му твърди, че никога досега не е пропускал.

Не можех да измисля правдиво извинение за този пропуск на Марти.

— Какво му каза?

Тя вдигна рамене.

— Какво друго бих могла, освен че Марти е изчезнал преди седмица и нямам ни най-малка представа къде е? Искаше да знае защо не съм го уведомила веднага. Отговорих му, че не съм могла, защото нямам телефонния му номер, но разбрах, че не ми повярва.

— Само че сигурно не го е казал?

— Не, но ми даде да разбера, че така мисли. Попита защо Марти е напуснал и когато му отговорих, че нямам представа, той рече: „Е, поне направихте ли нещо, за да го откриете?“ Като че ли на мен просто не ми пука! — Тя сърдито изтри сълзите си с опакото на ръката.

— Хайде. Седни. — Хванах я за ръката и я отведох до един стол. Пръстите ми запазиха осезаем спомен от допира. Налях кафе за двама ни и се настаних срещу нея. — Каза ли му, че си ходила в полицията?

Тя кимна.

— Да, но когато му обясних какво правят, той отвърна: „Значи всъщност не правят нищо.“ После поиска да знае какво друго съм предприела и когато се наложи да му кажа, прозвуча, като че ли не съм направила нищо. Накара ме да се почувствам като безсърдечна кучка.

— Съвсем не си такава.

— Не, но той просто… ох, нали разбираш, накара ме да се почувствам така, като че ли дори не се опитвам да намеря Марти. Едно разбрах — мислеше си, че знам повече, отколкото му казвам. Очевидно смяташе, че съм направила нещо, за да накарам Марти да замине.

Изпитах гняв заради нея.

— Това са глупости!

— Не знам, започвам да се питам. — Гласът й беше на ръба на истерията. Държеше чашата си кафе с две ръце, сякаш се опитваше да се стопли с нея. Изглеждаше много уязвима.

— Ей, не бива! Не му разрешавай да те разстройва, вероятно се е нахвърлил върху тебе само защото ти си била насреща му. Нали спомена, че Марти не се е разбирал с него? — Тя кимна. — Е, значи това е! Сега знаеш защо. Ако си прави прибързани изводи като този, очевидно е напълно лишен от здрав разум! — Вече бях готов да не го харесам.

— Знам, вероятно си прав — отвърна Анна малко по-спокойно. — Но все пак той ме накара да осъзная, че не правя нищо. Марти изчезна, а аз просто си седя и чакам да се върне. Това не е достатъчно.

— Направи всичко, което можеше. Бащата на Марти предложи ли какво друго би могла да направиш или какво самият той ще направи? Или само се задоволи с това да те критикува?

Тя въздъхна уморено.

— Ще отиде в Министерството на външните работи да види с какво биха могли да съдействат, така че му обещах да отида в посолството тук. — Поклати глава. — Трябваше сама да се сетя за това.

Същото важеше и за мен.

— Дали ще са в състояние да помогнат?

— Не знам. Може да успеят да натиснат полицията да вземе по-сериозни мерки. — Не звучеше особено обнадеждена. — Нещо би трябвало да ги принуди. Снощи се обадих да им съобщя какво бе казал бащата на Марти. Помислих си, че това би могло да ги подтикне да приемат случая по-сериозно, но със същия успех можех и да не си правя труда. — При този спомен устните й се свиха. — Говорих с тази… — Потърси подходящо определение. — Тази свиня, сержанта, който просто ми отвърна, че ще си запише. Така че попитах какво друго ще направят и той ми отговори, че Марти вече е в списъка на изчезналите и ще продължават да си отварят очите за него. — Вълнението й нарасна, докато отново преживяваше разговора. Остави кафето си сърдито. Малко от него се изля в чинийката. Анна не забеляза.

— Възразих, че да си „отварят очите“ не е достатъчно! Та Марти е изчезнал, за Бога! Човек би си помислил, че поне трябва да направят опит да го открият! Особено пък сега, когато дори родителите му започват да се безпокоят! Но той само се нервира и каза, че съжалява, задето моят „момък“ ме е напуснал, но те не са детективска агенция и от тях не се очаква да откриват всеки, решил да напусне дома си.

Направи пауза, като очевидно опитваше да се успокои.

— Господи, толкова бях ядосана. Не си направих труда да отвърна нищо повече. Ако го бях сторила, само щях да съжалявам. След разговора с него и с бащата на Марти просто ми се щеше… да крещя. — Пое си дълбоко въздух. — Надявам се само да накарам посолството да предприеме нещо. Не мога повече да издържам да седя така, без да зная нищо. Ако в скоро време не направя нещо, ще полудея!

Осъзнах с прискърбие, че Анна нямаше да продължи да приема пасивно отсъствието на Марти. В този момент реших да променя тактиката си.

— Добре — рекох бързо. — Хайде да се опитаме да измислим какво би могла да направиш. Опита всичко, що се отнася до полицията. Сега да помислим за посолството? Вече обади ли се там?

— Позвъних снощи, но човека, с когото трябваше да разговарям, го нямаше. Казаха ми да се обадя пак тази сутрин. — Погледна часовника си. — Сигурно вече е там.

— Е, обади му се и си уреди среща. Настоявай, че е спешно и трябва да се видите още тази сутрин. Не приемай отрицателен отговор. — Съмнявах се, че така или иначе би го направила. — Ще те закарам дотам, когато и да е.

— Няма нужда. Ще се оправя сама.

— Сигурен съм, но все пак мога да ти предложа морална подкрепа. И като стане дума за това, кой вестник чете Марти?

Изглеждаше озадачена.

— „Гардиан“, защо?

— Можем да пуснем съобщение в колоната за лични обяви. С молба да ти се обади.

Анна видимо се оживи сега, след като имаше какво да върши.

— Не мисля, че обикновено чете личните обяви, но няма да навреди, нали?

Усмихнах й се окуражително.

— Никак.

* * *

Анна можеше да се срещне с някой от американското посолство едва следобед. Преборих се с протестите й относно затварянето на галерията, но се оставих да ме убеди, че ще е по-добре да се появи там сама.

— Така ще приличам по-малко на истерично момиче, което има нужда някой да се грижи за него — каза тя.

Изчаках я в приемната. Беше с бели стени, скромно обзаведена. Украсяваха я няколко картини, които обаче бяха бездарни и скучни. Взех едно от по-малко оръфаните списания от ниската масичка и се опитах да открия нещо интересно в него. Столовете бяха подредени покрай стените на помещението, обърнати към центъра му. По едно време сивокос и доста изискан мъж влезе и седна, а обувките му изскърцаха по паркета. Правехме се, че не се забелязваме. В стаята беше много тихо, освен когато единият от нас си прочистваше гърлото или прелистваше страница.

Вдигнах поглед, когато една врата се отвори надолу по коридора. Мъж на средна възраст я задържа, докато Анна излизаше.

— Моля, обадете ни се, ако има нещо ново — каза той. — Тя тръгна по коридора със свити устни, без да му отговори. Станах и я погледнах въпросително.

— Те много съжаляват, но не могат да се намесват във „вътрешни“ работи — изрече тя. Тонът й беше ужасно хаплив — черта, която не бях забелязал у нея до този момент. — Служителят ме увери, че след като полицията вече го е включила в списъка на изчезналите, те не могат да направят нищо повече по въпроса. Тъй като визата му не е изтекла и по всичко личи, че е напуснал по собствена воля, очевидно нямало причини посолството да се намесва, фактът, че никой не го е виждал и че просто е изоставил многогодишната си изследователска работа, няма значение. — Вървеше толкова бързо, че трябваше да направя усилие, за да бъда в крак с нея. — Какво им коства, за Бога?

Прикрих удовлетворението си.

— Наистина не знам какво друго да предложа, Анна. Досега поне опита всичко възможно. Остава да се надяваме да отговори на обявата в „Гардиан“.

Тя не каза нищо. Излязохме навън. Беше студено, ръмеше и вече се стъмваше, макар че бе едва средата на следобеда. По пътя към колата Анна все така мълчеше. Уважих мълчанието й.

Проговори едва когато потеглихме.

— Мислех си за казаното от онзи полицай. За това, че не били детективска агенция. — Имаше решителен вид. — Ако нямат намерение да се опитат да намерят Марти, ще наема някой, който ще го направи.

Това беше неочаквано.

— Имаш предвид частен детектив?

Кимна.

— Трябваше да се сетя по-рано.

— Това не е ли… ами… — Затърсих думи. — Мислиш ли, че ще има някаква полза?

— Не знам. Но нямам голям избор, нали? Или трябва да наема детектив, или да не правя нищо. Никой друг няма намерение да го потърси.

Опитах се да скрия притеснението си зад делови аргументи. Една кола изскочи неочаквано насреща ми и едва успях да предотвратя сблъскването. Насилих се да се съсредоточа върху пътя. Бях си навлякъл достатъчно неприятности с предишната катастрофа.

— Как ще намериш частен детектив?

— Не знам. Предполагам, чрез „Йелоу пейджиз“^[1].

— Но как ще разбереш дали е с добра репутация или не? Винаги съм имал впечатлението, че някои от тези хора действат на ръба на закона. Може да платиш на някого и той да не направи нищо.

— Е, трябва да опитам.

— Имаш ли представа колко би поискал такъв човек?

— Не, но парите едва ли имат значение, нали?

В гласа й се долавяше неодобрение. Отстъпих пред него.

— Разбира се, че не! Просто имах предвид, че може да не си в състояние да си го позволиш.

— Мога да използвам парите, които спестих за Америка.

Възраженията ми я бяха раздразнили. Побързах да поправя това.

— Няма нужда — рекох. — Само се опитвах да кажа, че ще се радвам да поема разходите. Ако ми разрешиш.

Тя бързо ме погледна.

— О, не. Не мога да приема!

— Защо не?

— Защото просто не мога! Вече направи достатъчно!

— Скъпа ми Анна, не съм направил абсолютно нищо, освен че ти помагах като шофьор. Не бих могъл да те оставя да похарчиш спестеното с толкова труд. Не бих могъл да помогна с нищо друго, но позволи ми поне да направя това.

— Не, Доналд, наистина. Благодаря ти, но няма нужда.

Започвах да се ентусиазирам от предложението си, като се наслаждавах на възможността да проявя щедрост.

— Знам, че няма нужда, но бих искал. Наречи го заем, ако предпочиташ.

— Благодаря, но не мога. Наистина.

— Ако не приемеш, ще ме обидиш. — Анна изглеждаше неуверена. — Моля те!

Подвоуми се още миг, после се предаде.

— Добре. Аз… ами. Благодаря.

Преди смутено да отмести поглед, ми се усмихна с благодарност. И, сигурен бях, с истинска топлота.

Това ми беше достатъчна награда.

* * *

Анна се оказа права за това, че човек можеше да намери детективска агенция в „Йелоу пейджиз“. Никога преди не ми беше хрумвало, че е толкова лесно да откриеш нещо такова. Бяха сравнително малко на брой, но все пак повече, отколкото бях очаквал. Направи избора си почти наслуки, като отбеляза онези с по-големите и по-скъпи реклами с надеждата, че това отразяваше професионализма и успеха им. От тях бързо бяха изключени агенциите с мелодраматични имена. Накрая ни остана да избираме между пет, след като Анна изключи една, защото собственикът й изтъкваше „двадесетгодишен“ опит като полицейски следовател.

— Вече знам какво мисли полицията — рече тя. — Щом толкова дълго е бил полицай, няма да е по-различен.

При първото телефонно обаждане на Анна отговори телефонен секретар: тя затвори, без да каже нищо. Вторият телефон се оказа по-обещаващ. Седях в кабинета срещу Анна, докато тя обясняваше накратко какво иска: забелязах, че ръката, която не държеше слушалката, леко трепери. Приключи с „довиждане“ и остави слушалката на вилката.

— Имам среща с мистър Симпсън в четири часа.

— С него ли говори?

— Не, със секретарката. Каза, че той ще отсъства до следобед.

— Ще пробваш ли другите телефони?

Поклати глава.

— Мисля първо да видя какъв ще е този. — Усмихна ми се притеснено. — Да си призная, чувствам се малко странно. Да карам абсолютно непознати хора да търсят Марти.

Веднага се заупреквах.

— Трябваше да ми кажеш! Можех да го направя вместо тебе.

— О, не. Нямах това предвид. Предпочитам да го свърша сама. Но просто ми изглежда… ами. Знаеш.

Кимнах разбиращо.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Както желаеш. Не ми се ще да смяташ, че си длъжен. И така правиш достатъчно, а за днес вече те откъснах веднъж от галерията.

Виждах, че не й допада идеята да отиде сама. Фактът, че желаеше да ида с нея, ме стопли.

— Вече ти казах да не се притесняваш по този въпрос. Другото е много по-важно.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Естествено. Много бих искал да дойда с тебе.

Изведнъж Анна се усмихна.

— Ако Марти знаеше къде ще ходя, би му харесало. Много е запален по старите детективски истории.

— Чел съм едно-две неща на сър Артър Конан Дойл — рекох. — Доста ми харесаха.

— Марти си пада по американската, по-груба школа. Чандлър, Хамет, Джеймс М. Кейн. И други такива.

Като се вземеше предвид всичко, склонността му ми се стори съвсем уместна.

Детективската агенция на Симпсън съвсем не приличаше на литературните си аналози. Офисът на първия етаж във Финчли беше лишен както от разкоша на резиденцията на Холмс, така и от мъжествения аскетизъм на главните квартири на американските частни детективи. Безличната й анонимност би могла да приюти всичко от стъкларска компания до застрахователна агенция. Сложените в рамка сертификати показваха обичайните неясни квалификации. Седящият зад бюрото под тях Симпсън изглеждаше така, сякаш по би му отивало да се занимава с данъци, отколкото с детективска работа.

Здрависа се както с мен, така и с Анна и ни предложи да седнем. Беше оплешивяващ мъж с безобиден вид, някъде към четиридесетте. От него се носеше мирис на афтършейв и мента. Предложи ни чай или кафе и изглеждаше разочарован, когато му отказахме.

— Е, мис… Палмър? — Погледна Анна въпросително. Тя кимна. — Разбирам, че искате да откриете приятеля си?

— Точно така.

— Бихте ли ми казали името му?

— Марти Уестърмен. — Анна кършеше ръце, докато му разказваше за изчезването на Марти. Той си записваше на някаква бланка и я изчака да свърши, преди да й зададе какъвто и да било въпрос. Записа си отговорите й старателно.

— Имате ли снимка?

Анна извади от чантата си малка моментална снимка. Погледнах я ревниво, но беше само на Марти. Симпсън я прикрепи към бележките си с кламер.

— Какви мислите, че са шансовете да го откриете? — попита Анна. Поведението и гласът й издаваха нервност. Симпсън сви устни.

— Трудно е да се каже. От онова, което чух от вас, изглежда, че е заминал доброволно. Защо го е направил и защо не ви се е обадил, остава да се разбере. Не е добре да правя предположения. Засега само мога да опитам да проследя действията му, да открия кой е последният човек, който го е видял, и дали някой го е виждал след това. Трябва да ви предупредя, че не мога да обещая нищо. Ако даден човек наистина е решил твърдо да не бъде открит, тогава трябва да ви призная честно, че откриването му е въпрос само на късмет.

Анна седеше на ръба на стола си и го слушаше напрегнато.

— Обикновено в такива случаи хората връщат ли се?

Симпсън се усмихна извинително.

— Наистина не могат да се правят сравнения. Ако просто е искал за известно време да остане сам, тогава бих предположил, че възможността е голяма. Но тъй като не знаем защо е заминал, най-добре е да не правим каквито и да било прибързани изводи. Знам, че ви е трудно, но на този етап не искам да ви давам лъжливи надежди. Нека видим какво можем да открием, нали така?

Той се изправи и отново ни подаде ръка.

— Информацията е достатъчна като начало. Ако се обърнете към секретарката в приемната, тя ще ви каже подробностите за хонорарите. След няколко дни ще се свържа с вас да ви уведомя докъде сме стигнали. — Усмихна се на Анна окуражително. — Не се безпокойте. Ще направим всичко възможно.

На излизане се улових, че тайно се надявах тяхното „всичко възможно“ да не е много. Не виждах как би могъл да попадне на сериозна следа. Но в същото време иронията да наема някой, за да разкрие точно онова, което исках да остане в тайна, не ми убягна.

Надявах се за свое собствено добро да не бях попаднал на прекалено подходящ човек.