Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (11)

Кое е правилното поведение за един вярващ? Какво може и какво не може да прави той? Кое е правилно и кое — неправилно?

Библията ни дава общите очертания на това как вярващият може да живее достойно за своето небесно призвание. На много от въпросите тя отговаря толкова ясно, че няма нужда повече да търсим. Така например Библията ни учи, че вярващият не трябва да се впряга в неравен ярем с невярващ (2 Кор. 6:14). Вярващият не трябва да се жени за невярващ, да участва в някакъв бизнес като съдружник на невярващ или да се ангажира в християнско служение с невярващ. За да научим това, няма нужда нито да се молим, нито да търсим специална консултация. Отговорът е вече даден в Божието Слово.

Но в християнския живот има стотици ситуации, които не са разгледани изрично в Писанията. Ако Библията разглеждаше всички възможни проблеми, тя щеше да бъде толкова голяма, че нямаше да можем да я носим.

Затова Бог е направил следното: Той ни е дал една система от принципи. Когато се наложи да си зададем въпрос: „Какво е добре да направя сега?“, ние прилагаме принципите един по един. Не мога да се сетя за нито един проблем, който да не може да бъде разрешен по този начин. Това е като да зададеш една задача на компютър, да натиснеш необходимите бутони, след което да получиш отговора на монитора и да го прочетеш. Нека сега изброим тези принципи под формата на въпроси.

Когато се питаме дали да направим едно нещо, или не, първият въпрос, който трябва да си зададем, е:

Това носи ли слава на Бога?

Ние никога не забравяме да се запитаме: „Това вредно ли е?“. Но освен това не трябва да забравяме да се запитаме и: „Това носи ли слава на Бога, или не?“. Апостол Павел формулира този принцип, като казва, че каквото и да правим, трябва да го правим за Божията слава дори и когато извършваме такива обикновени дейности като яденето и пиенето например (1 Кор. 10:31). Един известен евангелист проповядва благовестието за Божията слава, а жена му мие чиниите вкъщи със същия мотив. Над кухненската мивка виси надпис: „Тук се провеждат богослужения три пъти дневно“.

Всяко почтено дело може да се извършва за Божията слава. Дори и робите християни, които работят на полето, могат да работят „като на Христа“, „като Христови слуги“, „като на Господа, а не като на човеци“ (Еф. 6:5-7).

Но има много неща, които не носят слава на Бога — неща, за които знаем, че са нечестни, нечисти, неправедни и дори съмнителни. Преди да се обвържем с такива работи, би било много глупаво да наведем глава в молитва и да се помолим: „Господи Исусе, прослави се в това, което ще направя“.

Това „от света“ ли е?

Светът на неспасените хора си има свой начин на живот, своя мода, изкуство, религия и философия, които са предназначени за тялото, а не за Духа, за покварената природа на човека, а не за това, което Христос е предназначил за него.

Вярващите вече не са от света, както Христос не е от света (Йоан 17:16). Тъй като светът никога не е престанал да бъде враждебен на Бога, всеки, който обича света, е Негов враг (Яков 4:4; 1 Йоан 2:15).

Когато се новороди, човекът получава от Духа една интуиция за това кое е от света. И докато той расте в благодат, тази интуиция става все по-остра. Един вярващ си купил нов модерен телевизор. Когато дошъл камионът с доставката, той погледнал през прозореца и видял на него следната реклама: „С този телевизор светът ще влезе във вашия дом!“. За него това било достатъчно. Телевизорът бил върнат обратно в склада на фирмата.

Исус би ли го направил?

Спасителят ни даде пример, че ние трябва да вървим по Неговите стъпки (1 Петр. 2:21). Затова трябва да си зададем и този въпрос: „Исус би ли направил това, което аз искам да направя?“.

Преди години Чарлз Шелдан написа една книга със заглавие „По Неговите стъпки“, в която се разказва как едно християнско събрание решило да се подложи на тази проверка във всекидневния си живот. В резултат на това животът на събранието се променил из основи.

Някой би могъл да ни напомни, че Исус е ял с бирниците и грешниците (Марк 2:15-16). Това наистина е вярно, но също така е вярно, че Той винаги е оставал верен на Своя Отец, когато го е правел. Той никога не е толерирал греховете им, нито е правел компромис със собственото си свидетелство. Ние също можем да ядем с грешниците, ако изобличаваме техните грехове (Еф. 5:11б) и ако споделяме евангелието с тях (Рим. 1:14). „Примерът на Христос за това как Той живя на земята трябва винаги да стои пред нас като единствения образец за святост.“ (Р. Чапмън)

Как бих се чувствал, ако Исус се върнеше, докато го правя?

Никой не знае времето на връщането на Спасителя. Той може да дойде всеки момент. Апостол Йоан ни напомня за възможността да се засрамим при Неговото идване (1 Йоан 2:28). Ние бихме се засрамили, ако Той ни завари, че вършим някакви нечестни или дори съмнителни неща, че гледаме порнографски филми, четем непристойни книги и задоволяваме телесните си страсти. Бихме се засрамили, ако Той трябваше да ни каже: „Какво правиш тук?“. Или, ако трябваше, ни попита, както попита отреклия се от Него Петър: „Обичаш ли ме повече, отколкото тия?“.

Надеждата за скорошното идване на Христос упражнява пречистващо въздействие върху живота на вярващия (1 Йоан 3:3). Но да държим истината интелектуално не е достатъчно; тя трябва да ни държи съвсем практически. „Всички, които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тим. 4:8), са хората, които позволяват животът им да бъде моделиран от тази благословена надежда.

Кое естество ще бъде подхранено с това?

По-нататък ние ще разгледаме подробно темата за двете естества, но тук е достатъчно само да я обобщим накратко. Всеки вярващ има две естества — старо и ново. Старото естество е неизлечимо зло; новото е неописуемо добро. Тези две естества са в непрекъсната борба едно срещу друго. Побеждава онова естество, на което ние даваме храна.

Ние храним естествата чрез това, което виждаме, чуваме и правим; чрез хората, с които общуваме, и чрез мислите, които насърчаваме. Ако ние храним вълка в себе си, не можем да очакваме, че ще победи агнето.

Чувстваш ли се свободен да го правиш, когато си спомниш, че тялото ти е храм на Светия Дух?

В момента на спасение на един човек Светият Дух се настанява да живее за постоянно в неговото тяло (1 Кор. 6:19). Третото Лице на Триединството гледа на нашето тяло като на храм — едно свято място, където може да живее. Ние трябва да живеем със съзнанието, че тялото ни е свято и че в него обитава една Свята Личност. Докато живеем с тази истина, ще можем да противостоим на сексуалната нечистота, алчността и пиянството. Няма да си позволим да се пристрастяваме към канцерогенни препарати (като тютюна) или променящи мисленето опиати, а ще следваме разумните здравни норми и ще поддържаме добра физическа форма, за да може Господ да ни употребява.

Това поведение подхожда ли на едно Божие дете?

Като деца на Царя от нас се очаква да живеем подобаващо за това високо призвание (Еф. 6:8б; Кол. 1:10).

Има една история (която може би е измислена) за сина на Луи XVI, френски крал, в която се разказва как една зла жена се опитала да го накара да каже нещо непристойно. Малкият принц стиснал юмручета и, тропайки с крака, казал: „Няма да го кажа, няма да го кажа! Аз съм роден, за да бъда цар, и няма да говоря по този начин!“.

Когато видим как един човек от предградията се търкаля на улицата, това сигурно ще ни натъжи, но едва ли ще ни учуди. Но когато видим, че синът на президента живее като скитник в някоя долнопробна кръчма, ще бъдем поразени. Никой от нас не очаква такова нещо от сина на президента.

Хората от света очакват от вярващите много по-добро поведение, отколкото от самите себе си. Когато някой вярващ се подхлъзне, те започват да му викат: „Пфу, мислех, че си християнин!“. Никой от тях не се замисля, че върши същия грях всеки ден!

Но така и трябва да бъде. Светът очаква повече от нас и трябва да го получи.

Ако се касае за харчене на пари, не бихме ли могли да ги употребим за нещо по-добро?

Някои неща в живота са добри, други — по-добри, а трети — най-добри. За да бъдем най-ефективни, ние непрекъснато трябва да определяме приоритетите.

Често пъти доброто е враг на най-доброто. Понякога ние харчим пари за нещо, което не е грешно, но което може да бъде маловажно, преходно и несъществено. От друга страна, можем да употребяваме парите си за разпространяване на евангелието и за да си осигурим много приятели във вечните ни жилища (Лука 16:9). Този принцип няма за цел да всее у нас чувство на вина за всеки лев, който харчим, а има за цел да ни покаже вълнуващата възможност да използваме парите си за Божията работа, която ще устои и през вечността.

Дали не можем да прекараме това време по-добре?

Нека да кажем още веднъж, че начинът, по който използваме времето си, не трябва да бъде въпрос на законна практика, а на славна свобода. Ние всички имаме на разположение двайсет и четири часа в денонощието и имаме право да решим как да ги използваме.

Това крие безкрайно много възможности за правене на добро, за правене на зло и за губене на време.

Като добри настойници ние трябва да изкупуваме благоприятното време (Еф. 5:16), което означава да използваме максимално всяка възможност. Това неизбежно води до отказване от някои дейности, които не са толкова важни. Води и до отказване на много покани. Понякога може да се наложи да намалим работното си време, за да имаме повече време за молитва и служение на Словото. Може също така да решим да се лишим от някои семейни празници и други обществени ангажименти, за да отидем на събранията на църквата.

Верността при вземането на тези решения води до разширяване сферите на служение.

Какъв ще бъде ефектът от моето поведение върху другите?

В живота има дейности, които са неутрални в морално отношение. Това са неща, които не засягат основни морални норми на поведение. Християнинът може да ги върши спокойно, защото в тях няма нищо лошо.

Има моменти обаче, когато тези дейности могат да станат лоши, ако например станат причина за съблазняването или препъването на друг наш брат. Обърнете внимание на начина, по който Павел се отнася към тези въпроси в Римляни 14:

„… а по-добре да съдим така — никой да не поставя спънка или съблазън пред брат си“ (ст. 13б).

„… ако брат ти се наскърби поради това, което ядеш, ти вече не ходиш… вече не ходиш според любовта. Не погубвай с яденето си онзи, за когото е умрял Христос“ (15 ст.). „Не унищожавай Божието дело заради ядене“ (20 ст.).

И отново в 1 Коринтяни 8:9-13 апостолът казва:

„Но внимавайте да не би по някакъв начин тая ваша свобода да стане спънка на слабите. Защото, ако някой види, че ти, който имаш знание, седиш и ядеш в някой храм на идол, няма ли съвестта на този, който е слаб, да се насърчи, така че и той да яде идоложертвено? И заради твоето знание ще загине слабият, братът, за когото е умрял Христос. А когато съгрешавате така против братята и наранявате слабата им съвест, вие съгрешавате против Христос. Затова, ако храната, която ям, е спънка на брат ми, аз няма да ям месо вовеки, за да не препъна брат си“.

Когато Павел казва „всичко е позволено, но не всичко е назидателно“ (1 Кор. 10:23б), основната му мисъл не е, че то трябва да е назидателно за мен, а че трябва да бъде назидателно за другите.

„Водещият принцип за всичко, което правим и което касае другите, трябва да бъде съображението дали това ще бъде средство за тяхното назидание, т.е., дали ще помогне за духовното им изграждане. Свободата, на която ние се наслаждаваме, причинявайки вреда на другите, не може да бъде наистина благотворна свобода и за самите нас.“ (У. Вайн)

И тъй, макар че християнинът има право да яде свинско месо и раци и да пие умерено вино, той има едно по-висше право — да се откаже от тази си свобода, за да не наскърби някой брат в Господа.

Известно е, че Чарлз Хедън Спърджън е бил пушач. Той доста упорито защитавал този си навик, макар че като християнин бил един от най-големите дарове на Бога за църквата. Говори се, че един ден Спърджън видял следната реклама: „Пушете тютюна, който пуши Спърджън“. Това било достатъчно, за да сложи край на неговото пушене.

Това съмнително ли е?

„Всичко, което не става от вяра, е грях.“ (Рим. 14:23) Тук Павел все още говори за въпроси, които са неутрални в морално отношение, неща, които не са лоши сами по себе си: ако аз смятам, че едно нещо не е правилно, и въпреки това го правя, върша грях. То може да бъде съвсем правилно за друг християнин и той може да бъде напълно свободен да го върши. Но ако аз чувствам, че съвестта ми не е чиста, ако аз самият го върша с убедеността или със съзнанието, че това не е позволено, тогава върша грях.

Понякога, когато е трудно да преценим дали бельото е чисто, или вече е за пране, правилото е, че „ако имаме съмнения, тогава е мръсно“. Нека да прилагаме това правило и към проблемите, които са неутрални в морално отношение: „Ако ни е трудно да определим какви са, то тогава не трябва да ги вършим“.

Има ли вид на зло?

В оригиналния превод на Библията от Кинг Джеймс текстът в 1 Солунци 5:22 звучи така: „Въздържайте се от всичко, което изглежда зло“. И макар че съвременните преводи на Библията обикновено ни наставляват да се въздържаме от всякакъв вид зло, този стар прочит на текста не е небиблейски и съдържа в себе си едно необходимо предупреждение. Една неженена двойка може да излезе сред природата съвсем сама, без да прави нищо лошо, и въпреки това да породи подозрения у другите. Един учител в неделно училище може да влезе в някой бар, за да изпие една кола, но сигурно ще му бъде много трудно да убеди своя ученик, който го види да излиза оттам, че е влязъл само за това.

Това тежест ли е за нас?

Има разлика между грях и тежест или бреме. Грехът винаги е лош; бремето може да не бъде лошо, но може да бъде пречка. Ние трябва да „отхвърлим всяко бреме… и нека тичаме с издръжливост в поставеното пред нас състезание“ (Евр. 12:1). При олимпийските игри има правила, които трябва да бъдат съблюдавани. Ако играчът не ги спазва, ще бъде дисквалифициран. Тези правила не забраняват на играча да си слага двукилограмови тежести на глезените на краката. Но ако той си ги сложи, няма да спечели състезанието.

Когато Павел пише: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно“ (1 Кор. 6:12а; 10:33а), той има предвид точно този вид тежести. Те не съдействат за напредването в Христа. Не са грешни сами по себе си, но от тях просто няма полза.

Какво може да бъде тежест в християнския живот? Тежест може да бъде всяко недуховно приятелство, работата, която поглъща цялото ти време; хобито, което изцяло те обсебва; безразборното и безредно гледане на телевизия — всичко, което може да попречи на вярващия да спечели награда. Всъщност всяко нещо, което те кара да хабиш времето си за нещо второстепенно, може да бъде тежест.

Това заробва ли ме?

Има още една област, в която ние може да правим нещо съвсем законно, но което ни кара да се пристрастяваме към него и затова трябва да се избягва. Апостолът казва: „Всичко ми е позволено, но не искам да съм подвластен на нищо“ (1 Кор. 6:12б). Той говори за неща, които не са лоши сами по себе си, но които стават лоши, ако ни държат в своята власт. Павел не би си позволил да се пристрасти към някаква храна или питие. Към този списък биха могли да се добавят и опиатите, спортът и телевизията.

Как изглежда това в очите на Христос?

Някой беше казал, че най-важният критерий за християнско поведение е как то изглежда в очите на Христос. Дали Христос би одобрил това, което правим, или би се чувствал неудобно, ако стои до нас? Истината е, че Той стои до нас през цялото време. Както се казва в една стара духовна песен: „Той вижда всичко, което ние правим; Той чува всичко, което ние казваме; моят Господ е през цялото време с мен“.

Съзнанието за това, че светият Спасител е наш постоянен Спътник през цялото време, оказва пречистващо въздействие върху нашия живот.

И така, това са принципите, които Бог ни е дал, за да ни водят при вземането на морални решения. Когато ги знаем, помним и прилагаме, ние ще вземаме решенията, които ще бъдат по Неговото сърце и които ще ни пазят по пътя към светостта.

За съжаление, повечето от нас преживяват големи сътресения в живота си. Ние се люшкаме между победата и поражението. Това, което искаме, е да се освободим от властта на живеещия в нас грях. Имаме нужда от непрекъснато обновление. Има начин, по който можем да го постигнем.