Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (34)

В преследването на светостта малко неща нанасят по-голяма вреда от прекалената заетост със собственото „аз“. Онези, които търсят победата вътре в себе си, я търсят на погрешното място: те сами отварят врата на разочарованието, обезсърчението и поражението.

Светът поставя на особен пиедестал човека и неговия потенциал. За съжаление в стремежа си към по-голямо признание, популярност и приемане част от църквата също следва този пример, като проповядва светски хуманизъм, леко поръсен с евангелистични термини. На пазара започват да излизат нови книги за самоуважението, издадени от религиозни издателства. При посещение на една християнска книжарница срещнах следните заглавия:

Обичай себе си

Изкуството да се научиш да обичаш себе си

Себелюбието — динамичната сила на успеха

Аз съм добре и ти си добре

Кой казва, че не съм добре?

Един верен поглед към твоето собствено „аз“

Да се сприятелиш със сянката си

Изкуството да разбираш себе си

Разбирането на твоето минало — ключът към твоето бъдеще

Моето най-красиво чувство

Можеш да имаш и добри чувства към себе си

30 дни към едно „аз“ без напрежение и стрес

Ти си нещо особено

Трябва ли да бъда това, което съм? (Или как да живееш със себе си и да се харесваш)

В целия този единогласен хор от лавиците се чуваше само едно тъничко гласче, което звучеше по-различно. То гласеше:

Остави себе си на мира

Голяма част от съвременната психоанализа фокусира вниманието върху „аз“-а на човека. Пациентът трябва да изследва своето възпитание (и най-вече големите неуспехи на родителите си), своите мисли, своите мотиви, своите страхове, своите натрапчиви мисли и своите задръжки (особено в областта на секса). И докато разказва за своите проблеми в един съвсем неконтролиран разговор, отговорите постепенно изплуват — или поне се вярва, че изплуват.

Светът — една лудница

„Норвежкият драматург Ибсен разказва една история за Пер Гинт, който отишъл в една лудница и изненадан открил, че никой не му изглеждал луд. Всички говорели толкова смислено и обсъждали плановете си с такава точност и загриженост, че той си помислил: «Това са съвсем нормални хора». Пер Гинт споделил това свое впечатление с лекаря, който му отговорил: «Не, те всички са луди. Всички говорят много смислено, но говорят само за себе си. И мислят само за себе си. Сутрин, обед, вечер — само за себе си. Тук не можем да избягаме от собственото „аз“. Носим го винаги със себе си — дори и в сънищата си. О, да, млади господине, ние говорим смислено, но това не пречи да сме луди».“

„Светът прилича до голяма степен на болницата, която е посетил Пер Гинт. Той изглежда съвсем нормален, докато не разберем, че се интересува единствено от себе си. Той говори само за своите чувства, своята политика, своите войни, своите бюджети и своите пари. Изобщо не споменава и дума за най-голямото Същество, което съществува във вселената — Бога“.^[1]

За хората, които страдат от умствени, нервни или емоционални разстройства, е особено характерно това, че тяхното собствено „аз“ е центърът и периферията на техния живот. Психоаналитичните техники, които ги насърчават да се отдават на още по-дълбоки самонаблюдения, задълбочават още повече тяхното нещастие. Може би сте чували вица: „Невротиците са хора, които строят въздушни замъци; психично болните са тези, които се настаняват да живеят в тях, а психиатрите са онези, които събират наема“.

Нещастният човек от 77 псалм

В Библията има два класически текста, които разглеждат проблема на егоцентризма и неговото лечение. Първият е 77 псалм, който Булинджър е разделил на следните части:

● Заетост със собственото „аз“ (1–6 ст.)

● Неизбежният резултат от това — нещастието (7–9 ст.)

● Заетост с Бога (10–12 ст.)

● Неизбежният резултат от това — щастието (13–20)

Някой друг е озаглавил тези четири части така:

● Въздишане

● Потъване

● Пеене

● Извисяване

В първата половина на псалма Асаф страда от проблеми със собственото си „аз“, или взимане на свръхдоза „витамин Аз“. Личното местоимение (аз, ме, ми, си) и глаголът в 1 л. ед.ч. се срещат двадесет и два пъти, докато Бог се споменава само тринадесет пъти. Псалмистът е дотолкова обсебен от мисълта за себе си, че дори започва да се съмнява в добротата, благодатта и милостта на Всевишния.

Във втората половина на псалма Асаф съсредоточава вниманието си върху Господа. Божието име (и като съществително, и като местоимение) е споменато двадесет и четири пъти, а неговото „аз“ — само три пъти.

Нещастният човек от Римляни 7

Вторият библейски текст върху тази тема е в Римляни 7:9-25. След като е употребил над четиридесет пъти различни форми на личното местоимение „аз“, най-накрая Павел възкликва: „Окаян аз човек!“. Той не намира никакво успокоение в себе си, а уверено потвърждава: „Зная, че в мен, тоест в моята плът, не живее нищо добро“. На края на главата той откъсва погледа си от себе си и го обръща към Господ Исус Христос, в Когото е неговата победа.

Когато търсим да намерим победата в себе си, ние все едно хвърляме котва вътре в кораба: това е една съвсем сигурна гаранция за духовен дрейф.

Един израелски цар, който е разбрал, че се нуждае от някой по-голям от него самия, е казал: „От краищата на земята ще викам към Тебе, когато примира сърцето ми; заведи ме на канара, която е много висока за мене“ (Пс. 61:2). Канарата, разбира се, е Бог.

Заетостта със собственото „аз“ кара човека да забравя благословенията на Господа и да не Му благодари за тях. Тя го прави да бъде неефективен в своето служение, като намалява способността му да се концентрира и понижава качеството на неговата работа. Той започва да губи всякаква чувствителност по отношение нуждите на другите.

Робът на егоцентризма

Егоцентричният човек е роб на своите чувства и емоции. Той не е особено привлекателна компания за другите хора. Непрекъснато се оплаква от тежкия си живот пред безброй съветници и приятели. За него слушателите са винаги добре дошли, но съветите им — не. Волята му е твърда като стомана, която се съпротивлява на каквото и да било въздействие, и отказва да приеме Божията воля. Той е като хората, които Господ описва в Езекиил 33:3-32:

„Те дохождат при тебе както дохождат людете, та седят пред тебе като Мои люде, и слушат Моите думи, но не ги изпълняват, защото с устата си показват много любов, но сърцето им отива след печалбите им.

И ето, ти им си като любима песен от човек, който има сладък глас и свири добре; защото слушат думите ти, а не ги изпълняват“.

Толкова за патологията на егоцентризма. Нека сега да видим как може човек да се освободи от него.

Пет стъпки на освобождение

Най-напред човек може да престане да се занимава със себе си, а да посвети вниманието си на Христос (2 Кор. 3:18). Само когато гледаме Христос, ние можем да се преобразяваме по Неговия образ. И хиляди добри версии на нашето „аз“ не струват колкото една версия на Христос. Или, казано с други думи, дори и едно осветено „аз“ е лош заместител на прославения Христос. Такъв човек трябва непрекъснато да се моли:

Спаси ме от самия мен, мили Боже,

Остави ме да се загубя в Теб.

Нека повече не живея аз,

а Христос, който живее в мен.

А. Б. Симпсън

Трябва да помним вярното твърдение: заниманието със собственото „аз“ носи нещастие; заниманието с другите носи разочарование; заниманието с Христос носи радост.

Пол ван Годер пише така:

„Отношението, от което се нуждаем, е онагледено в следната история. След едно изпълнение на Деветата симфония на Бетховен публиката дълго аплодирала диригента Артуро Тосканини. Обзет от вълнение, Тосканини се обърнал към музикантите и им казал шепнешком: «Аз не съм нищо. И вие не сте нищо». След което продължил почти благоговейно: «Но Бетовен е всичко».

Някой може да възрази, че всеки човек има нужда от някаква самооценка и че Библията дори препоръчва това. Това наистина е така, но освен това той трябва да следва и правилото на Маклейн: «Винаги, когато поглеждаш към себе си, погледни десет пъти към Христос». Или, както се казва в един стар химн: «Колко е хубаво да избягаш от себе си и да намериш убежище при Спасителя».“

Второто нещо, което човек може да направи, е да се погледне трезво през очите на Библията. От една страна, той трябва да разбере, че е спасен по Божията милост, че греховете му са простени, че е оправдан и че е направен годен за небето. Човек може да застане пред Бога и да бъде приет от Него, защото Бог най-напред е приел Своя възлюбен Син. Той е съвършен в Христос, наследник на Бога и сънаследник с Исус Христос. Той е уникално Божие творение и има определена роля, която трябва да изпълни в своя живот. Човек има голяма стойност за Бога и това го прави да желае да бъде всичко, което може да бъде за Исус.

От друга страна, той трябва да разбере, че сам по себе си е нищо (2 Кор. 12:11; Гал. 6:3) и че в неговата плът не живее нищо добро. Той не трябва да търси доброто в себе си и затова никога няма да се разочарова, когато не го намери.

И едно трето предложение. Егоцентричният човек трябва да загуби себе си в живот на служение за другите. Онези, които постигат пълнота в живота, са хора, които са толкова отдадени на това да помагат на другите, че нямат време да мислят за себе си. Реализацията в живота е резултат на самоотричане, а не на занимаване със себе си. Това има предвид и Исус, когато, казва: „Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на тоя свят, ще го запази за вечен живот“ (Йоан 12:25). Когато попитали психиатъра Карл Менингер какво би направил, ако знае, че ще изпадне в нервна криза, той отговорил: „Бих намерил някой, който е в по-тежко състояние от мен, и бих се опитал да му помогна“.

Също така човек не трябва да си губи времето в желания да бъде някой друг. Независимо от това как изглежда, какви недъзи има и колко са ограничени неговите възможности, човек трябва да приеме себе си така, както Бог го е приел, и да си каже: „С Божията благодат съм, какъвто съм“ (1 Кор. 15:10а). Ако има неща в живота, които не могат да се променят, той трябва да ги приеме и така ще намери мир. В онези области от живота, които са твърдо определени от божествения суверенитет, оплакването е грях и желанието да бъде другояче е напразно.

И на последно място човек трябва да избягва онова, което го кара да се връща назад в миналото — било то мисли за това как е трябвало и как не е трябвало да бъде, книги върху самонаблюдението, семинари върху мисленето с възможности или консултации, които те карат да мислиш повече за себе си, отколкото за Бога. Това, от което имаме нужда, е да забравим себе си и да съсредоточим вниманието си върху Господа, който единствено е достоен.