Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (24)

Преди няколко години в списание „Атланта“ се появи следната забележка:

„Аз съм по-смъртоносна от ужасяващия снаряд на гаубица. Спечелвам, без да убивам. Съсипвам семейства, разбивам сърца, опропастявам животи. Пътувам на крилете на вятъра. Нито една съвест не е достатъчно силна, за да ме уплаши, нито една чистота не е достатъчно голяма, за да ме възпре. Не ме е грижа за истината, не уважавам справедливостта, нямам милост към беззащитните. Моите жертви са безкрайни като морския пясък и също толкова невинни. Никога не забравям и рядко прощавам. Името ми е Клюка!“ (Избрано).

Може би, когато е написал следните думи, Яков е мислел точно за греха на клюкарстването: „… ние всички грешим в много неща; а който не греши в говорене, той е съвършен мъж, способен да обуздае и цялото тяло“ (Яков 5:2).

Толкова е лесно и естествено да клюкарстваш, а е толкова трудно да се освободиш от този навик.

Какво е клюката? Уилям Маршал казва, че това е изкуството да се правиш, че не казваш нищо, а да казваш много нещо. Бил Готард казва, че клюката означава да споделяш информация с някого, който нито участва в проблема, нито може да помогне с нещо за неговото разрешаване. Можем да разширим малко тази дефиниция и да кажем, че клюката е начин да говориш обидно за някого, който отсъства в този момент. Клюката поставя своята жертва в неблагоприятна светлина. Тя казва неща, които не са любезни, не са назидателни и не са необходими. Клюката означава да злословиш по адрес на някого зад гърба му, вместо да му го кажеш лице в лице. Тя е един вид убийство на характера.

Библията изобличава много сериозно този навик.

„Да не обикаляш между людете си като одумник“ (Лев. 19:16а).

„Одумникът обхожда и открива тайните; а верният духом потайва работата“ (Пр. 11:13; вж. също 20:19).

„Опак човек сее раздори; и шепотникът разделя най-близки приятели“ (Пр. 16:28).

„Думите на шепотника са като сладки залъци и слизат навътре в корема“ (Пр. 18:8).

„Дето няма дърва, огънят изгасва; и дето няма шепотник, раздорът престава“ (Пр. 26:20).

В Римляни 1:30 Павел включва клюкарите в един списък с убийците и безнравствените хора.

„Не казвай на никого, че съм ти казал!“

Понякога се опитваме да прикрием клюката, като се преструваме, че споделяме даден проблем като повод за молитва: „Искам да ти кажа нещо като проблем, за който да се молиш. Знаеш ли, че…“ Понякога си мислим, че ако кажем нещо като тайна, не съгрешаваме. Но често резултатът е такъв: Две жени разговаряли в Бруклин.

— Мария ми каза, че ти си й казала онова нещо, за което ти казах да не й казваш.

— Каква подла жена! Казах й да не ти казва, че съм й казала.

— О, аз й казах, че няма да ти кажа, че ми е казала, така че не й казвай, че съм ти казала.

В своята книга „Сезони на живота“ Чарлз Суиндъл говори за хората, които обичат да разпространяват слухове (един вид клюки). Ето какво казва той:

Онези, които хранят умовете си със слухове, са дребни и подозрителни души. Те изпитват удоволствие да разговарят на полутъмни места и да пускат фини бомбички в умовете на другите, които да избухват мигновено под въздействие на една-единствена искрица внушение. Утешават се само когато станат уж невинни канали на несигурна информация… никога източник. Вездесъщото „Казват, че…“ или „Чу ли, че…“, или „Научих, че…“ осигуряват сигурността на разпространителя на слухове.

„Чу ли, че скандалната Мраморна мемориална църква е на път да се разпадне?“

„Разбрах, че Петър и Мария ще се развеждат… Казват, че тя му е изневерила.“

„Говори се, че неговите родители имат много пари…“

„Разбра ли, че пастор Стойчев бил помолен да напусне предишната си църква?“

„Научих, че синът им взимал наркотик… и че са го хванали да краде в магазина…“

„Някой каза, че им се е наложило да се оженят…“

„Някой спомена, че той много пие…“

„Чух, че била голяма флиртаджийка… Внимавай!“

„Носи се слух, че той най-сетне е успял да се добере някак си до върха…“

„Вече няколко души ми казват, че на него не може да се разчита.“

Всички знаем, че докато се предават от един на друг, клюката и слухът неимоверно набъбват. Всеки човек добавя по нещо отрицателно към историята, така че последният вариант има твърде малко общо с първоначалния.

Павел споменава имена, но защо?

Някой може да възрази, че и Павел е говорил критично — за Хименей и Александър (1 Тим. 1:18, 20), за Фигел и Ермоген (2 Тим. 1:15) и за ковача Александър (2 Тим. 4:14). Йоан също не е пощадил Диотреф (3 Йоан. 9–10). Това наистина е така. Но каква е целта на тази критика? Целта на тази критика е да се предупредят вярващите относно тези хора, а не да се отправят клевети срещу тях.

Често пъти се налага ръководителите на местното събрание да обсъждат поведението на отделни хора, за да предприемат някакви дисциплинарни или поправителни мерки. Но целта на това обсъждане не е хората да бъдат унижени и опозорени, а да им се помогне. То няма нищо общо с клюката.

Има няколко положителни стъпки, които можем да предприемем, когато искаме да разрешим въпроса с клюката.

Най-напред можем да се поинтересуваме за източника. Павел ни дава такъв пример в 1 Коринтяни 1:11: „Защото някои от Хлоините домашни ми казаха за вас, братя мои, че между вас имало разпри“.

На второ място можем да поискаме разрешение да кажем името на клюкаря на заинтересования: „Имаш ли нещо против, ако му кажа това, което току-що ми каза за него?“.

Обикновено реакцията е приблизително следната: „Не, моля те, не му казвай. Това ще сложи край на нашето приятелство“.

Можем също така да откажем да чуем клюката, като вметнем съвсем учтиво, че предпочитаме да не слушаме повече, или като се опитаме да насочим разговора към някоя по-назидателна тема. „Ако няма кой да чуе клюката, няма да има и кой да я каже. Когато слушателят оглушее, говорителят ще онемее“ (Уилям Маршал).

Има една турска поговорка, която казва: „Който клюкарства пред теб, ще клюкарства и за теб“.