Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (23)

За никого не е изненада, че езикът на християнина е барометърът на неговия характер, „защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“ (Мат. 12:34б). Достатъчно е само да послушаш как говори един човек, за да кажеш къде се намира в духовно отношение.

Яков ни напомня това, което ние вече сме научили от опит — че макар и малък, езикът е способен на голямо добро и голямо зло. И въпреки че човекът може да укротява всички диви животни, езикът е нещо, което той не може да укроти: „неудържимо зло е, пълен със смъртоносна отрова“. За разлика от другите природни творения езикът може да произвежда противоположни неща — сладко и горчиво, благословение и проклятие (Яков 3:1-12).

Но дори и да не можем да укротим езика, ние можем завинаги да бъдем благодарни на Бога за това, че Той може. Чрез силата на Светия Дух Бог може да накара острия език да говори милостиво, а клюкарския език — назидателно.

Ето някои от качествата, които трябва да характеризират нашето говорене:

То трябва да бъде истинно

„Затова, като отхвърлите лъжата, говорете всеки с ближния си истината; защото ние сме части един на друг“ (Еф. 4:25). Бог не може да лъже и не може да допусне никого да го прави. Това означава, че ние трябва да се откажем от всякакви измислици, благородни лъжи, преувеличения, ласкателства и неизпълнени обещания. Никога не трябва да преувеличаваме докладите за християнското си служение. Секретарката не трябва да казва, че шефът й го няма, когато той всъщност е в канцеларията си. Децата не трябва да бъдат принуждавани да лъжат, че не сме у дома, когато дойде някой нежелан гост.

Честният човек не трябва непременно да има добра памет. Както казва Е. Стенли Джоунс, „ако казваш лъжи, трябва да имаш добра памет, за да ги прикриваш; но ако казваш истината, не е необходимо да имаш добра памет — просто казваш истината. Това е много по-просто“.

Трябва да има смисъл

„Никаква гнила дума да не излиза от устата ви…“ (Еф. 4:29а). Тук „гнила“ означава „лоша“, „негодна“, „безполезна“. Когато се появиха касетофоните, ние често се шегувахме, като ги скривахме и записвахме разговорите на хората около масата. Често пъти слушателите се чувстваха много неудобно поради празните приказки, които бяха казали. Исус ни предупреждава, „че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“ (Мат. 12:36). Следователно ние трябва да изповядаме празните си думи като грях и да ги изхвърляме от речта си.

Трябва да е назидаващо

„… а само онова, което е добро за назидание…“ (Еф. 4:29б). Това ще рече, че ние непрекъснато трябва да се стремим да говорим така, че да назидаваме другите с това, което казваме. Х. А. Айрънсайд винаги насочвал разговора към назидателни теми. Той често обичал да задава въпроса: „Според теб, какво означава този стих?“, след което цитирал някой дискусионен текст. Ако другият не можел да отговори, той учтиво предлагал мнението си: „Мислиш ли, че може да означава това и това?“. Обясненията му били незабравими.

Един мой приятел беше започнал да разказва нещо лошо за друг човек. От думите му личеше, че щеше да последва една пикантна клюка. Но точно по средата на изречението той се спря и каза: „Не! Няма да продължа! Това няма да бъде назидателно“. Аз и досега умирам от любопитство да разбера какво искаше да каже той, но за мен това беше един ценен урок по владеене на езика.

Трябва да бъде подходящо

„Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а само онова, което е добро за назидание според нуждата…“ (Еф. 4:29). Много е важно да можеш да казваш подходящото нещо в подходящото време. Като един благочестив старейшина, който застанал до леглото на един умиращ светия и му казал текста от Песните на Соломон 8:5: „Коя е тая, която идва от пустинята, опираща се на възлюбения си?“. Или като един обичан пастор, който облекчил скръбта на едно опечалено семейство с думите от Псалм 30:5: „Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“. Или като една християнка, която написала писмо на един обезсърчен проповедник, завършвайки го с думите от Исая 49:4: „Но аз си рекох: Напразно съм се трудил, за нищо и напусто съм изнурявал силата си. Все пак обаче правото ми е у Господа и наградата ми е у моя Бог“. Когато Александър Уайт отишъл на посещение при един адвокат, бил посрещнат със следния въпрос: „Носите ли някакво послание за един стар грешник?“. Уайт веднага отговорил с думите, върху които в момента размишлявал: „Защото Му е угодно да показва милост“ (Мих. 7:18). Адвокатът му благодарил, защото това били единствените думи, които можели да му дадат мир и които отговаряли на нуждата на момента. „Дума, казана на място, е като златни ябълки в сребърни съдове“ (Пр. 25:11). „И дума, навреме казана, колко е добра“ (Пр. 15:23)!

Трябва да бъде благодатно

Това, което казваме, трябва да бъде не само подходящо, но и благодатно. „Това, което говорите, да бъде винаги с благодат…“ (Кол. 4:6а). Нашият Господ беше дотолкова благодатен, че хората „се удивляваха на благодатните думи, които излизаха от устата му“ (Лука 4:22б). Нима Господ не прояви благодат, като поиска да пие вода от една жена самарянка — Той, който е юдеин (Йоан 4:7)? И нима не прояви благодат, когато каза на треперещата жена, хваната в прелюбодейство: „И Аз не те осъждам“ (Йоан 8:11б)? Благодатта изисква от нас да се въздържаме от остри и язвителни забележки, от невнимателни намеци, от саркастичен език. Спомнете си какво каза лейди Естър на сър Уинстън: „Сър Уинстън, ако бях Ваша съпруга, щях да сложа в кафето Ви отрова“. На което господин Чърчил отговори така: „Лейди Естър, ако бях Ваш съпруг, щях да го изпия“. Ужасно забавно, но не ужасно благодатно, нали!

Нашето говорене трябва да бъде не само благодатно, но и „подправено със сол“ (Кол. 4:6б). Същият Господ, който каза: „Дай ми да пия“, каза след това и: „Иди, повикай мъжа си и ела тук“ (Йоан 4:16). И след като каза, „И Аз не те осъждам“, добави: „… и отсега не съгрешавай вече“. Думите съдържат „острота“ и „соленост“.

Солта е консервант; тя предпазва от разваляне. Солта също така произвежда жажда. И така, с нашето говорене ние трябва да запазваме нормите на моралната чистота от разваляне и да създаваме жажда за живата вода на Христос.

Трябва да бъде чисто

Разбира се, говоренето на вярващия трябва да бъде чисто. „А блудство и всякаква нечистота или сребролюбие да не се даже споменават между вас, както прилича на светии; нито срамни или празни приказки, нито подигравки, които са неприлични неща, а по-добре благодарете“ (Еф. 5:3-4). Колкото по-свободно говорим за греха и за моралната нечистота, толкова по-несериозни започват да ни се струват те и не само на нас, но и на тези, които ни слушат. Те стават нещо много познато и ние преставаме да се ужасяваме от тях. Наистина в Библията се описват и някои отвратителни грехове, но това винаги се прави с цел да се създаде отвращение към тях, а не за да бъдат одобрени или подиграни.

Не трябва да използваме клетви

Ние не трябва да потвърждаваме това, което казваме, като се заклеваме: „… никак да не се кълнете — нито в небето… нито в земята… нито в главата си да не се кълнеш… Но говорът ви да бъде: Да!; да!; Не!; не!; а каквото е повече от това, е от лукавия“ (Мат. 5:34-37). „А преди всичко, братя мои, не се кълнете нито в небето, нито в земята, нито с някоя друга клетва; а нека вашето «Да» да бъде «Да»; и вашето «Не» да бъде «Не»; за да не паднете под осъждение“ (Яков 5:12). Говоренето на християнина трябва да бъде толкова последователно и честно, че да не трябва да има нужда да го потвърждава с клетва. Както беше казал някой: „От клетвите няма никаква полза. За добрия човек няма нужда да се кълне, а за лошия няма смисъл да се кълне“.

Всички знаем, че е грешно да се използва името на Господа напразно, както е грешно да се използват оскърбителни думи и ругатни. Но какво трябва да бъде отношението ни към евфемизмите, т.е. думи или изрази, които се използват вместо забранени думи или изрази и смекчават тяхното значение? Трябва да знаем, че тези думи или изрази са нарушения на Библията също толкова, колкото и техните съответствия.

Как трябва да се държим в съда, когато ни извикат като свидетели? Когато нашият Господ беше изправен на съд, първосвещеникът каза: „Заклевам Те в живия Бог да ни кажеш Ти ли си Христос, Божият Син?“. С този въпрос той искаше да Му заповяда да свидетелства като юдеин под клетва (Лев. 5:1) дали Той е Христос. Исус се подчини на тази заповед. За много християни това е отговор и на проблема за свидетелстването в съда. Но ако някои християни не са убедени, че могат да се заклеват в съда, те могат да свидетелстват, като просто потвърждават това, което ги питат. Това означава, че могат да отговарят на въпроси и да дават свидетелски показания, без да се заклеват пред Бога.

То трябва да бъде почтително

Ние не трябва да говорим пренебрежително или непочтително за свети неща. Не трябва да се шегуваме с Писанията — да изваждаме стихове от Библията и да ги цитираме като шега или стихотворение за забавление. Трябва да се отнасяме сериозно към божествените неща.

Няма нищо лошо в чистия хумор, но истината е, че прекалената несериозност води до изтичане на духовна сила. Потокът от безвкусни шеги и вицове много често е угасявал Светия Дух в събранията. Забавните анекдоти са прогонвали тържествеността на призива на евангелието.

Христовите служители трябва да избягват да правят саркастични забележки и хитроумни подмятания. Навикът да се намесваш във всеки разговор, като пускаш духовитости, или да привличаш вниманието към себе си с разни анекдоти, може да ти създаде заслужената репутация на духовен перко.

Трябва да е кратко и по същество

„В многото говорене грехът е неизбежен; но който въздържа устните си, е разумен“ (Пр. 10:19). Колкото повече говорим, толкова по-голяма е вероятността да сгрешим. Можем да избегнем тази опасност, като устояваме на желанието винаги да казваме нещо. „Не прибързвай с устата си, нито да бърза сърцето ти да произнася думи пред Бога“ (Екл. 5:2). Макар това да се отнася най-вече за заклеването пред Бога, съветът може да се използва и за всичко останало, което казваме.

Всъщност човекът, който много говори, е голям досадник. В неговото говорене няма паузи. Никой друг не може да вмъкне нещо в разговора. Той монополизира целия разговор и вниманието и времето на всеки нещастен слушател.

В заключение бих искал да цитирам едно изказване, което обобщава всичко това много съдържателно. Не зная кой го е написал, но ми се иска да бях аз:

„Какво трябва да прави християнинът със своя език? Да го контролира и да се стреми никога да не доминира в един разговор. Да го тренира така, че да казва винаги по-малко, отколкото може да каже. Никога да не го използва, за да лъже, да казва някакви полуистини, злобни думи, злонамерени намеци, саркастични забележки, оскърбления или празни приказки. Винаги, когато обстоятелствата позволяват това, да го използва за свидетелство, изповед или насърчение. Ако е един от онези странни хора, на които им е много трудно да кажат «благодаря», ще трябва да се научи да произнася тази дума и да изгонва от себе си злата гордост, която му пречи да я произнася“.

Езикът трябва да следва мисълта, а не да я изпреварва. Мнозина са хората, които са съжалявали за казаните от тях думи, малцина — за мълчанието. Който говори — сее, а който слуша — жъне.