Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (13)

Има няколко истини, които могат да ни бъдат от голяма полза, когато търсим освобождение от властта на обитаващия в нас грях. Нека да ги разгледаме.

Двете естества

Трябва да знаем, че всеки християнин има две естества (Рим. 7:14-25). Едното е старото, зло и покварено естество, с което той е бил роден. Другото е новото, чисто и свято естество, което той е получил по време на обръщението си. Можем да ги наречем Адамовото естество и Христовото естество. Един християнин беше казал така: „Грехът бе отнет от сърцето ми, но дядо ми все още живее в костите ми“.

Старото естество е изцяло зло. Това, което знае Павел, и ние го знаем много добре: „Защото зная, че в мен, тоест в моята плът, не живее нищо добро“ (Рим. 7:18а). Затова никога не трябва да търсим нещо добро в старото си естество и никога не трябва да се разочароваме, когато не го намерим; Старото ни естество е не само изцяло зло — то е неизлечимо зло! То е зло още при раждането на човека и не е станало по-добро дори когато този човек е живял много дълго един свят живот. Всъщност Бог няма за цел да подобри нашето старо естество. Той го осъди на кръста на Голгота и иска от нас да бъдем мъртви за опитите му да отрови живота ни.

Павел оприличава старото си естество на старо тяло, което е прилепнало към неговата плът. (Очевидно това е един труп, който гние и мирише.) То върви навсякъде с него и толкова го измъчва, че той е принуден да извика: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта?“ (Рим. 7:24).

Новото естество е Христовият живот. То е изцяло добро и е способно само на добро. То е чисто, благородно, праведно, прекрасно и истинно. Всички негови мисли, желания, подбуди и действия са христосоподобни.

Не е изненадващо, че две такива противоположни естества се намират в постоянен конфликт едно с друго. (Едва ли можем да очакваме мирно съжителство, как мислите?) Конфликтът между двете естества започва още при обръщението. Новоповярвалият изпитва такава вътрешна борба, каквато никога досега не е изпитвал. Неговата стара природа се опитва да го дърпа надолу като действието на гравитационните сили, докато новата му природа се стреми да го издигне на все по-големи висоти на святост. Борбата е толкова напрегната, че вярващият често пъти се изкушава да се съмнява в спасението си. Но не бива да се съмнява. Самият факт, че той изживява този конфликт, е признак за неговото спасение. Той нямаше да го изживява, ако нямаше две природи.

Борбата между двете естества се сравнява с усещането на Ревека, когато тя разбира, че в утробата й се борят два живота. Тогава тя извиква: „Защо съм така?“^[1] Това, което се е случило в утробата на Ревека, се случва в сърцето на всяко истинско Божие дете, което се стреми да продължи да живее с Бога:

„Когато осъзнаем присъствието на Духа, ние също така осъзнаваме и присъствието на изменника вътре в нас. Младият християнин като че ли винаги е готов да извика: «Защо съм така?». По-големият брат, плътта, иска да живее посвоему. По-малкият брат, Духът, е тих и спокоен и като че ли не може да надвие на по-големия брат. Но както при синовете на Ревека, така и при нас «по-големият ще слугува на по-малкия». Защото Бог е обещал благословение не на онова, което идва от плътта, а на онова, което идва от Духа.“ (Барнхауз)

Битката, която започва при обръщението, продължава цял живот. Това е една война, в която няма уволнение, докато не дойде моментът на смъртта или на Грабването. Но добрата вест е, че ние ще бъдем освободени от старото си естество в момента, в който видим Спасителя, защото фактът, че Го виждаме, означава, че сме като Него.

Важно е да се разбере, че всяко Божие дете преживява този конфликт. Павел ни напомня, че никакво изкушение не ни постига освен това, което е човешко (1 Кор. 10:13). Младите хора, които воюват с младежките си страсти, са склонни да мислят, че старите хора или проповедниците са освободени от тъмни страсти и огнени изпитания. Глупости! Също както двете бебета се бореха в утробата на Ревека (Бит. 25:22-23), така и двете естества не престават да се борят във всеки вярващ до края на неговия живот на земята.

Старата природа се храни с това, което е нечисто, докато новата природа търси чистото и святото. Те са като гарвана и гълъба, които Ной изпрати от ковчега. Нечистият гарван остана, за да яде от всичката гнилоч и мръсотия, които плуваха по водата, а гълъбът се върна в ковчега и не остана на сушата, докато не се появи някое чисто място за живеене и за хранене (Бит. 8:6-12). Така е и с нашето старо естество. То обича да се храни с пикантни холивудски истории и неприлични телевизионни филми. Но новото ни естество обича да пие чистото мляко на Божието Слово. Това е много важно да се знае, защото побеждава онова естество, което ние храним. Един човек се оплакал на приятеля си, че двете му кучета непрекъснато се бият. Приятелят му го попитал: „И кое побеждава?“. Първият отговорил: „Това, на което казвам: «Дръж!».“ Така е и с нашите две естества. Побеждава онова, на което казваме: „Дръж!“. Същото може да се види и при кукувицата. Тя снася яйцето си в чуждо гнездо и го оставя там, за да го измъти другата птица, докато мъти своите яйца. Когато майката донесе храна, тя вижда само отворените гърла. Оттук нататък всичко зависи от това кои птиченца ще грабнат храната. Ако малкото кукувиче успее да направи това най-напред, то скоро става толкова силно, че избутва останалите птиченца от гнездото. Така става и в гнездото на нашия живот.

Старото ми естество е виновно за това

Ние не трябва да извиняваме греховете си, като прехвърляме топката към старото си естество. Това е една форма на прехвърляне на вината, която изобщо не върши работа. Бог ще държи отговорна личността, а не естеството. Може би сте чули измислената история за един шофьор на автомобил, който превишил скоростта. Когато бил изправен пред съда, нарушителят казал на съдията: „Ваше благородие, не аз, а старата ми природа надвиши скоростта“. На това съдията отговорил: „Тогава аз ще глобя старата ти природа с 50 долара, защото е надвишила скоростта, а младата ти природа с още 50 за това, че й е станала съучастник“. Прехвърлянето на вината върху старото естество не е начинът, по който можем да разрешим въпроса.

Отделни грешни действия срещу постоянното вършене на грях

Друга истина, която трябва да се знае, е, че има разлика между отделните грешни действия и постоянното вършене на грях. Всеки християнин извършва отделни грешни действия, но животът му не е управляван от греха. Той не става безгрешен, но започва да греши по-малко.

В първото си Послание апостол Йоан съвсем ясно пише, че вярващите грешат. Той казва, че ако ние не признаем това, „лъжем себе си и истината не е в нас“ (1:8-9). По-нататък обаче той казва: „Никой, който стои в Него, не съгрешава; никой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал… Който върши грях, е от дявола; защото дяволът съгрешава от началото… Никой, който е роден от Бога, не върши грях, защото Неговото семе живее в него; и не може да съгрешава, защото е роден от Бога“ (3:6, 8а, 9). Фактът, че Йоан говори за съгрешаването като за практика, се подкрепя от твърдението, че дяволът съгрешава от самото начало (3:8), т.е. това е негово характерно поведение. Но вярващите не са от дявола; грехът не е характерен за техния живот.

Това повдига въпроса: „Кога извършването на един грях става практика в живота на човека?“. Библията не ни дава отговор. Ако имаше отговор на този въпрос, ние сигурно щяхме да си позволяваме да грешим до определената граница. В този смисъл мълчанието на Словото като че ли играе ролята на едно здравословно предупреждение срещу съгрешаването изобщо.

Възможно ли е вярващият да бъде безгрешен до съвършенство?

Има хора, които искрено вярват, че за християнина е възможно да стигне до положение, когато повече няма да съгрешава и когато ще постигне пълно освещение. Те се обосновават с това, че след приемането на Светия Дух, което обикновено настъпва след обръщението, греховното естество на човека бива напълно унищожено и от този момент нататък той престава да съгрешава.

Хората, които проповядват това, просто не разбират какво означава грях. Грях е всяко действие, мисъл или дума, които не отговарят на Божието съвършенство (Рим. 3:23). „Грехът е беззаконие“, т.е. да решиш да вървиш по своя си път (1 Йоан 3:4). Ние вършим грях не само когато вършим зло, но и когато не вършим доброто, което знаем да вършим (Яков 4:17). Вършим грях и когато вършим нещо, за което ни изобличава съвестта (Рим. 14:23). „Грехът разваля най-доброто, което върши вярващият. Той помрачава неговото покаяние. В неговите сълзи има мръсотия, а във вярата му — неверие.“ Един духовен вярващ каза, че дори и покаянието му трябва да бъде очистено от кръвта на Христос. Друг един светия, който съзнаваше, че всяко нещо, което прави, е опетнено от греха, написа следните стихове:

И в най-светите часове, които прекарваме

в смирена молитва на колене,

и в минутите, когато се надяваме,

че хваленията ни стигат до Твоето небе,

Ти, Познавачо на всички сърца,

изливаш прощение върху нашите слова!

„Истинският християнин не е онзи, който е загубил способността си да съгрешава, а този, който е загубил желанието си и готовността си да съгрешава.“ Сега вече той мрази греха. Когато съгрешава, се срамува и се чувства ужасно мръсен.

Но някой може да попита: „Ако християнинът не може да бъде безгрешен, защо тогава в 1 Йоаново 2:1 се казва: «Дечица мои, това ви пиша, за да не съгрешите».“ Отговорът е, че Божият критерий винаги посочва съвършеното ниво. Един свят Бог не може да оправдае какъвто и да било грях. Той не може да каже например: „Съгрешавайте колкото е възможно по-малко“. Това би означавало, че Бог оправдава греха, а Бог не може да прави това. Затова критерият на Бога за Неговия народ е съвършеното ниво. Но веднага след това Бог дава изход и при случай на неуспех. В същия този стих Той казва: „Но ако някой съгреши, имаме Застъпник при Отца — Исус Христос Праведният“. А само една глава по-рано Той вече ни е съобщил, че християните съгрешават. Вижте какво казва Той:

„Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас.“ (1:8) „Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Бога лъжец и Неговото слово не е в нас.“ (1:10)

Вярно е също така, че има стихове, които като че ли казват, че вярващият може да бъде безгрешен. В Римляни 6:2 се казва, че вярващият е умрял за греха. Но това се отнася до неговото положение. Бог вижда вярващия като един, който е умрял заедно с Христос. Той гледа на стария човек като на един, който е бил разпънат заедно с Него. Но в 11 ст. Павел казва, че ние трябва да считаме себе си мъртви за греха, и това се отнася до нашия всекидневен живот. Ако текстът в 2 ст. искаше да ни каже, че сме безгрешни, тогава изобщо нямаше да има нужда от увещанието в 11 ст.

Има още три стиха, които описват вярващия като човек, който е бил освободен от греха (Рим. 6:7, 18, 22). Във всички тези стихове апостолът използва сравнението със слугите и господарите. Преди спасението си ние сме били слуги на греха. В Христовата смърт ние сме умрели за греха, в смисъл че той вече не е наш господар. Ние сме освободени от властта на греха и сме станали слуги на правдата и на Бога.

В Новия Завет има няколко стиха, в които се използват думите „съвършен“, „усъвършенствам“ и „съвършенство“ и които може би създават у обикновения читател асоциации с безгрешността (Мат. 5:48; Фил. 3:12; Фил 3:15; 2 Тим. 3:16-17; Евр. 6:1; 9:9; 10:14; 13:20-21; Яков 3:26; Откр. 3:1-2).

Общото значение на думата „съвършен“ е „цялостен“, „напълно развит“ или „зрял“. Когато тази дума се употребява във връзка с християните, които все още живеят на земята, тя никога не означава „безгрешен“. В Евреи 9:9 тя се отнася до съвършената съвест; в Евреи 10:14 тя описва съвършеното положение на християните пред Бога.

Друг един текст, който е бил използван за проповядване учението за безгрешното съвършенство, се намира в 1 Солунци 5:23. Трябва да кажем обаче, че тук Павел се моли за това освещението да се разпростре върху всяка част от съществото на вярващия — дух, душа и тяло — така че той да бъде „без порок при пришествието на нашия Господ Исус Христос“.

Накрая нека да споменем тези доста обезпокоителни стихове в Първото послание на Йоан (3:6, 9; 5:19). Както вече казахме, тези стихове говорят за обикновеното поведение на вярващия, формите на глаголите са в сегашно продължително време. Човекът, роден от Бога, не върши грях като нещо обичайно. Той не живее в грях. Грехът не е характерен за неговия живот.

Но дали учението за безгрешното съвършенство е толкова сериозна опасност за християнина? Всяко учение, което се противопоставя на Божието Слово, е сериозна опасност за християнина. Имало е и има много вярващи, които са били ревностни и искрени и които са се стремели към безгрешно съвършенство, но са били разочаровани, а в много случаи са изпадали и в депресия или умствени разстройства. Книгата на Айрънсайд „Святост — фалшивата и истинската“ е един такъв разказ за безплодните търсения на автора на съвършеното освещение, за неговия емоционален срив и за мира, който е дошъл в неговия живот, след като се е запознал с истинското учение за християнската святост.

Не мога нищо да направя — трябва да съгреша

Не трябва да казваме, че ни се налага да съгрешаваме. Библията никъде не казва това и затова то не е вярно. Ако кажем, че сме принудени да съгрешаваме, ние всъщност казваме, че Светият Дух не е достатъчно силен, за да ни помогне да устоим на изкушението, а това не е истина. Проблемът не е в Него, а в нас. Ние съгрешаваме, когато не приемаме предложението за помощ от Негова страна. Съгрешаваме, когато искаме да съгрешим.

„Когато един вярващ казва, че е принуден да греши, той всъщност отхвърля основата на християнството, защото грехът не владее християнина (Рим. 6:14). Когато казва, че не може да съгреши, той всъщност лъже себе си (1 Йоан 1:8). Когато казва, че няма нужда да съгрешава, той всъщност изразява един жизнен принцип, защото законът на животворящия Дух в Христос Исус ни освободи от закона на греха и на смъртта (Рим. 8:2). Да благодарим на Бога, който ни дава победата!“

(Избрани бележки)

Връзка и общение

Когато един християнин съгреши, той не изгубва своето спасение, но изгубва радостта от него. Общението с Божието семейство е нарушено, но връзката с Бога си остава цяла. Чрез новорождението християнинът става Божие дете и нищо не може да промени този факт. Но когато той съгреши, неговото общение с Бога се нарушава, защото „Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина“ (1 Йоан 1:5). Щастливите семейни взаимоотношения остават помрачени до момента, в който християнинът изповяда и изостави своя грях (1 Йоан 1:9; Пр. 28:13).

Има ли непреодолим грях?

Вярващият трябва да знае, че има освобождение от всеки грях, който той може да извърши (1 Кор. 10:13). Всички ние имаме един или повече големи грехове; един нежелан натрапник, който като че ли ни владее изцяло; някакъв грешен навик, който ни кара да се чувстваме притиснати до стената. Колко често изпадаме в отчаяние и не вярваме, че някога ще получим пълно и окончателно освобождение от това робство! Истината е, че и Словото, и човешкият опит показват, че няма проблем, който да е прекалено труден за Бога; няма грях, който да надвишава Неговата мощ.

Не действие, а процес

Също така е важно да знаем, че няма едно-единствено преживяване, което ще ни освободи окончателно и напълно от властта на обитаващия в нас грях. За нещастие днес този факт често се отрича в църквата. Много често проповедници предлагат на хората един пряк и много къс път към светостта. Те застават при олтара и призовават своите слушатели да излязат отпред и да приемат изпълването или кръщението, или победния живот като нещо, което може да стане в един миг. Хората се мамят, ако мислят, че такова едно мигновено преживяване може автоматично да ги изстреля във високото плато на светостта, където да останат завинаги.

Освобождението е един постепенен процес, а не мигновено постижение. Библията ни дава обещанието, че „силата ти ще бъде според дните ти“ (Второзак. 33:25). Когато Писанието ни казва: „Изпълвайте се с Духа“ (Еф. 6:18), буквалното значение на тази заповед е: „Непрекъснато се изпълвайте с Духа“. Това е едно продължително действие в сегашно време. Никакво върховно преживяване, което може да сме изпитали миналата вечер, не може да ни гарантира освобождение днес, когато дойдат изкушенията.

Своеволният грях

Някои вярващи се безпокоят напразно, че са извършили своеволния грях, за който се говори в Евреи 10:26-27. Те разсъждават така: след като тяхната воля взима участие в съгрешаването, тогава те са извършили своеволния грях и сега могат единствено да очакват съда и огненото негодувание, което ще погълне Божиите противници. Но това тяхно безпокойство е излишно. Много е важно да се разбере, че има разлика между отделни грешни действия и своеволния грях, описан в Евреи 10 глава. Своеволният грях е отстъплението. В 29 ст. той се определя като потъпкване на Божия Син, като считане за просто нещо кръвта на завета, с която този човек е бил осветен, и като оскърбление на Духа на благодатта. Нито един истински вярващ не може да бъде виновен за такова нещо! Самият факт, че един човек се тревожи, че е извършил самоволния грях, показва, че той не го е направил. Тези, които отстъпват от християнската вяра, са толкова закоравели и нагли, че не си и помислят да се безпокоят за такива работи. Те не се боят нито от Бога, нито от Неговото наказание.

Неща, които не ни помагат да спечелим победата

Преди да приключим с разглеждането на нещата, които трябва да знаем, полезно е да си припомним, че има определени разбирания и действия, които не ни помагат в търсенето на светостта. Едно от тези неща е аскетизмът. В Колосяни 2:23 Павел казва, че макар да създават впечатление за святост, самобичуването и самонаказанието „нямат никаква стойност, а са за угаждането на плътта“. Монашеството също е едно от тях. Човек може да се отдели от света в една монашеска килия, но не може да се отдели от своето собствено старо естество. Самонаблюдението също не може да ни помогне. Няма победа в „себе-то“. Когато един човек обърне цялото си внимание към своето „аз“, той все едно хвърля котва вътре в кораба. Пасивността също не може да бъде разрешение. Светостта не пада като камък от небето върху онези, които я чакат, без да правят абсолютно нищо. Нито пък идва чрез интензивно изучаване на изкушението. Колкото повече мислим за изкушението, толкова по-голяма става вероятността да му се поддадем. И най-накрая, победата не идва и чрез предаване и отчаяние. Това е поражение, а Бог не може да употребява победените християни.

Толкова за нещата, които трябва да знаем. Нека сега да видим какви са действията, които трябва да предприемем.