Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (12)

Дани беше страшно отчаян. Причината беше пак онзи ужасен грях. Беше го правил преди своето обръщение и сега, три години по-късно, отново го направи. Но нека му позволим да ни разкаже историята си.

Зная, че съм християнин, или зная, че съм направил всичко, което Библията казва, че трябва да направя, за да стана християнин. Покаял съм се за своите грехове и съм приел Исус Христос за свой Господ и Спасител. Ако това не е достатъчно, не зная какво повече да направя.

Спасен, но победен

Бедата е там, че нямам победа в живота си. Непрекъснато трябва да се боря с греха. Понякога печеля, понякога губя. Има периоди, когато си мисля, че вече съм победил този Голиат в моя живот. Но тогава идва изкушението. Първата ми реакция е да му се съпротивлявам. Но после си спомням всички приятни неща, свързани с него, и скоро след това отново изгарям от желание и му се поддавам. Накрая се намирам паднал по лице. Моментното удоволствие отминава и идват срамът, вината, поражението, отчаянието и ядът. Ядът срещу самия мен!

След известно време ставам от калта, изповядвам греха си пред Господа и решавам, че с Неговата помощ никога няма да го направя отново. Да! Всичко е прекрасно! Аз се чувствам чист. Отново мога да пея. Отново мога да вдигна лице и да гледам света около мен. Всичко върви добре толкова дълго, че започвам да си мисля, че съм се отървал.

О, не! Не отново!

Тогава Сатана ми нанася още един силен удар. Животното в мен се събужда и отказва да бъде укротено. Напрежението расте. Изкушението изглежда непреодолимо. Зная, че не трябва да му се поддавам. Едната половина от мен не иска да го прави, а другата иска. Ставам един морален шизофреник. Всичките ми добри намерения изчезват и твърдите ми решения се стопяват. Историята отново се повтаря. Сценарият ми е до болка познат. Ето ме — отново паднал и победен. Мразя себе си и предпочитам да не съм жив. Забелязвам също, че след като падна по лице, ставам критичен и нападателен. Вместо да си го изкарам на себе си, си го изкарвам върху най-близките и най-скъпите ми хора. Те често недоумяват защо съм толкова заядлив с тях и се чудят какво лошо са направили. А аз се преструвам, че те са виновните.

Времето минава. Изгарящият ме срам постепенно намалява и аз отново заставам в подножието на Кръста, за да изплача своята изповед. Срамувам се да помоля за прошка след толкова много повторения на греха. Колко ли пъти ще ми прощава Бог, преди да Му дотегне? Но за мен друг път няма и въпреки моето униние и обезсърченост аз отново се позовавам на 1 Йоаново 1:9: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“.

Кога грехът става самоволен?

Ако въобще съм имал самоувереност, вече я нямам. Ходя изпълнен с ужас, че това може да се случи отново. След време отново започвам да се чувствам свободен да участвам в християнски дейности. Истината е, че съзнателно се опитвам да се ангажирам с такива дейности толкова много, че да нямам възможност за никакво изкушение. За известно време това като че ли действа. Но после — о, не! — непреодолимата страст отново се връща и иска да бъде задоволена. Аз добре съзнавам фактите. Знам, че това е грях. Не съм излъган. Отивам и съгрешавам, защото искам. Сигурно ще кажете, че съгрешавам самоволно. На другата сутрин попадам на Евреи 10:26-27: „Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме приели познанието на истината, не остава вече никаква жертва за грехове, а едно страшно очакване на съда и на едно огнено негодувание, което ще изпояде противниците“. Ето това е. Аз сигурно съм извършил своеволния грях. Мисълта за това ме хвърля в най-мрачна безнадеждност. Опитвам се да съвместя някак си това мое своеволно съгрешаване с вечната сигурност на вярващия, но това съвсем ме обърква. Животът ми става като един филм на ужасите. Най-накрая, съвсем отчаян, се хвърлям в краката на Господа и, плачейки, Го моля за милост. Думите на Псалм 51 като че ли съвсем подхождат на моя случай и затова ги използвам, за да изразя своето покаяние и признание.

Не мога да кажа, че веднага се чувствам обновен. Може би Бог ми е простил, но аз не мога да си простя. Може би Бог е забравил, но аз добре помня всичко. Знам, че времето не лекува всичко, но като че ли в този случай времето ми налага да преодолея собствената си вина и срам. Когато си помисля за онзи ужасен грях, сърцето ми се свива от ужас. Хваля Господа за победата всеки ден. Отново си мисля, че животът си заслужава да се живее.

Може ли един християнин да продължи да съгрешава?

По време на една малка почивка на Хавайските острови аз решавам да ставам късно, да ям повече и като цяло да угаждам на тялото си. Тогава отново идва старото изкушение — по-настоятелно от всеки друг път. Плътта ми е слаба. Решителността ми бързо се изпарява. Тук съм далече от дома. Никой не ме познава. Накрая вземам безумното решение и отново съгрешавам. След моментното извисяване идва духовното падение. Аз съм зашеметен, вие ми се свят и нищо не чувствам.

Зная само един път — този към Христос. И отново съм при Неговите крака, и отново изплаквам своя грях и поражение. Боже мой, ще успея ли някога да се отърва от това непрекъснато поражение? Чувствам, че вече съм изчерпал съвсем текста в 1 Йоаново 1:9, но какво друго мога да направя?

Това е историята на Дани. Той е една жива топка от объркани емоции и има нужда от помощ.

Главният въпрос тук е: „Как може Дани (и ние самите) да намери освобождение от властта на живеещия в него грях?“. За добросъвестния вярващ продължителната битка с греха е мъчение за душата му и болест за живота му. Той желае тази победа над неговия Голиат повече от всичко останало. В такъв момент вярващият като че ли се намира на една морална и емоционална люлка — ту горе, ту долу. Ако искаме да открием как да се освободим от това положение, трябва да помним, че има неща, които трябва да знаем, и неща, които трябва да правим. Най-напред трябва да си изясним учението на Словото, а след това да поемем задълженията си в съответствие с него. Това е неизменният ред на Новия Завет.

Това, в което вярваме, е изключително важно. Така например, колкото по-добра и по-вярна е представата ни за Бога, толкова по-свят е и нашият живот. Ако не считаме греха за нещо много сериозно, и животът ни няма да бъде особено свят. И досега е вярно, че Божиите хора загиват от нямане на знание (Осия 4:6) и че те се освещават чрез истината (Йоан 17:17).