Лиза Макман
Сбогуване (1)

Юни 2006

24/7/365

Има чувството, че вече не може да диша, каквото и да прави.

Че всичко я притиска. Задушава. Заплашва.

Изслушването. Разбулването на истината. Изживяването на спомена за партито на Дърбин пред съдията и тримата мръсници, които не я изпускаха от поглед. Камерите, които неотлъчно я следваха след напускането на съдебната зала. Разкритието, че работи като внедрен агент за отдела по наркотиците на местната полиция. Цялата гимназия „Фийлдридж“ говори само за това.

Говори за Джейни Ханаган.

Седмици наред е част от местните новини. За нея клюкарстват в магазина. В целия град. Хората я сочат и си шушукат на групички с онези особени изражения на лицата. Нахално я приближават с безочливи въпроси. Напълно непознати или бивши съученици навлизат в личното й пространство, шептят в ухото й, сякаш са й най-близки довереници: „Е, какво всъщност ти сториха?“

Джейни не я бива за това — тя обича да е сама. Незабележима. Още повече че не й остана време да осмисли другите неща — истинските, важните. Нещата, които променят живота й. Нещата от зелената тетрадка.

Ослепяването. Безполезността на ръцете й.

От напрежението не може да диша.

Задушава се.

Иска да избяга.

Да се скрие.

За да може просто да съществува.