Белва Плейн
Кръстопътища (9)

Девета глава

Странно е как се нареждат нещата понякога, мислеше си Джуъл. За трите години, през които работеше за госпожа Райт, не бе зървала нито веднъж дъщеря й. После я изпратиха да занесе онези документи в дома на Касандра, където по стечение на обстоятелствата се беше срещнала с Гуен в онази невероятна библиотека. И сега накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на момичето.

Първо Гуен се беше отбила до стъклозавода, за да покаже на майка си прическата, която й бяха направили специално за пътуването до Париж.

— Tres chic^[1] — рече госпожа Райт, докато се носеше през фоайето с Гуен. — Изглеждаш като истинска парижанка.

Джуъл реши, че прическата е ужасна. Някой се беше опитал да подстриже на къса черта твърдата рижавокестенява коса на Гуен. По-добре щеше да бъде, ако я бяха подстригали на пластове. Джуъл сама се беше научила да разбира от прически и грим. Тя изчиташе всяко модно списание, което й попаднеше в ръцете, а по телевизията даваха три модни шоупрограми, на които тя беше ревностна почитателка. Гуен сигурно се мислеше за прекалено възвишена, за да си губи времето с такива неща, но докато двете с майка й вървяха надолу по коридора, Джуъл си припомни пътуването към дома си с бъбривия стар Албърт, който издаваше семейни тайни.

„Аз обаче знам, че не сте толкова велики — мислеше си Джуъл, докато наблюдаваше как двете жени изчезват в свещеното място, наречено «Офис на госпожа Райт». — Знам всичко за вас“.

Джуъл и Гуен се сблъскаха отново една сутрин. Джуъл бе изтичала до магазина за деликатеси под апартамента си, за да си купи геврек и кафе, както обикновено. Гуен седеше на един от високите столове. Отначало Джуъл реши, че се е припознала, защото госпожица Райт нямаше какво да търси в деликатесния магазин „При Бъргър“, който се намираше в квартал, наричан от търговците на недвижими имоти „покрайнините“. Оказа се, че това наистина беше Гуен, която изглеждаше някак не на място.

Джуъл реши да пропусне геврека и кафето, но Гуен я забеляза миг преди да се обърне и да си тръгне. Тя й се усмихна с познатата несигурна усмивка, която беше нейна запазена марка, и Джуъл нямаше как да се измъкне, без да я поздрави.

— Чакам втория си баща — осведоми я Гуен, след като размениха обичайните любезности. — Трябва да си взема паспорта, а градският съвет се намира тук, на ъгъла. Искахме да дойдем навреме, а и Уолтър казва, че тук предлагат най-добрата закуска в града. — Тя сви стеснително рамене. — Така се озовах тук.

В този момент се появи Уолтър и покани Джуъл да закусят заедно, но тя отказа, защото закъсняваше за работа.

„Не съм като някои хора, които имат време да закусят, докато чакат съвета да отвори, та да си вземат паспорта за екскурзията до Париж“.

Докато чакаше автобуса, който щеше да я откара до стъклозавода, Джуъл отново се сети за стария Албърт и тайната, която й беше доверил. После се замисли за това, че някои хора се раждаха с късмет, докато при други определено липсваше. Когато пристигна в завода, настроението й беше отвратително.

Това започна да й се случва все по-често. Младата жена се опитваше да се отърси от гнева и лошото настроение, но споменът за бялата къща, в която живееше Гуен, гривната от злато и диаманти, която проблясваше на ръката й, и мисълта, че Гуен не заслужава нищо от това, не спираха да измъчват Джуъл. Случайните срещи с привилегированата, разглезена дъщеря на госпожа Райт изобщо не й помагаха.

Една съботна утрин съдбата ги събра още веднъж.

 

 

Търговският център „Алгонкуин“ бе гордостта на Райтстаун. Тук се намираха всички скъпи магазини и два от най-луксозните ресторанти в града. Джуъл идваше в този търговски център през седмица, за да се поглези, като си направи маникюр. Докато лакът съхнеше по ноктите й, тя обичаше да разглежда „Райтстаун газет“. В него съобщаваха за всички събития, които се случваха в областта, за новооткрити ресторанти и магазини, имаше и рубрика, посветена на обществения живот, на пристигащите и заминаващите знаменитости.

Естествено съобщенията, свързани със семейство Райт, преобладаваха в рубриката. Тази седмица редакторът бе решил, че най-голямата новина е предстоящата ваканция на Касандра Райт и нейната дъщеря.

„Сякаш има някой в тоя проклет град, който да не знае, че Гуен и мамчето й ще ходят в Париж. Всички го разбрахме“, мислеше си Джуъл.

Въпреки това тя попита маникюристката дали може да вземе списанието и когато мина покрай салона за хранене, си купи чашка кафе и седна да почете.

„С нетърпение очаквам това пътешествие — цитираше списанието думите на госпожа Райт. — За първи път посетих Франция с баща ми, когато бях на възрастта на Гуен. Това бе важен емоционално обвързващ момент за двама ни, от който запазихме прекрасни спомени“.

„Виж ти, това е интересно! Аз също преживях важен емоционално обвързващ момент с баща ми, когато бях на възрастта на Гуен. С него заедно гледахме как майка ми умира. Естествено, няколко месеца по-късно той избяга, така че нямаше как да споделяме милите спомени“.

Джуъл хвърли списанието на масата. Достатъчно! — каза си тя. — Трябва да спреш да мислиш за Гуен и Касандра Райт. Мама винаги казваше, че това, което яде татко отвътре, е завист, и че ако не внимавам, ще свърша като него!

Джуъл се изправи, хвърли в коша списанието и кафената чашка за еднократна употреба и бързо излезе от салона за хранене. Тя се запъти към единственото място, където знаеше, че може да се отърси от паниката. Това беше магазинът за дрехи „При София“, собственост на една отегчена от живота, но невероятно изискана емигрантка от Милано — най-скъпият в Райтстаун. „При София“ беше и любимият магазин на Джуъл. Дрехите, които собственичката му внасяше от Европа и продаваше с огромна надценка, бяха едновременно бляскави, секси и стилни. Младата жена понякога заспиваше с мисълта за тях. Естествено идеята да пазарува в този магазин беше нелепа, защото в него нямаше нищо, което тя можеше да си позволи. Най-скромният копринен шал в него вероятно струваше колкото няколко нейни седмични заплати. През уикенда в магазина обаче работеше една продавачка, с която Джуъл се бе сприятелила. Еди беше на почти същата възраст като нея и разбираше какво означава да си бедна и красива и да копнееш да се обличаш като кинозвезда.

Затова, когато нямаше клиенти в събота сутринта, както често се случваше, защото клиентелата на София беше богата, но не и многобройна, Еди позволяваше на Джуъл да пробва най-красивите дрехи от колекцията на София. Това бяха една кораловочервена копринена рокля с шлейф, черна сатенена рокля с дълбоко деколте и рокля с гол гръб в невероятен нюанс на зеленото, който само млади жени с перфектна външност можеха да си позволят да носят. Когато Джуъл си избереше дреха, Еди изваждаше лъскави сандали с високи токчета на също толкова висока цена и отключваше витрината, пълна с уникални вечерни дамски чанти, обсипани с пайети. След това Джуъл слагаше обувките, пъхваше чантичка под ръка и имитираше перфектна походка на модел върху оцветения в кремаво и сиво-кафяво под на магазина. Оглеждаше се в голямото огледало и когато Джуъл от фантазиите й се усмихнеше насреща, всичките й разочарования изчезваха. Ранното посещение в магазина на София в събота сутрин бе най-доброто лекарство срещу депресия за Джуъл.

Но не и тази сутрин. Когато влезе в магазина, Еди побърза да я пресрещне.

— София е тук. Имаме важна особа в магазина и тя лично я обслужва — прошепна й тя.

Незнайно как Джуъл разбра коя е важната особа, без да погледне в посоката, в която сочеше Еди.

— Мисля, че синьото ще ви хареса, госпожице Райт, макар цветът да ви се струва твърде ярък — рече София, докато затваряше една лъскава кутия с логото на магазина върху капака.

— Благодаря ви, че ми я препоръчахте. Аз нямаше да се спра на нея — отвърна Гуен. Тя обаче не изглеждаше много щастлива от факта, че трябва да облече тази дреха. — Боя се, че не умея да пазарувам — добави тя с извинителен тон. — Майка ми искаше да си купя нови дрехи за пътуването. — Купчината лъскави кутии, подредени до касата, свидетелстваха, че е похарчена огромна сума пари.

Джуъл изгледа първо торбите и кутиите, после — нещастното лице на Гуен, и усети как гневът, който отчаяно се опитваше да потисне, отново се надигна в нея.

„Идвам в магазина, за да се престоря за няколко минути, че мога да си позволя нещо повече от евтини магазини и разпродажби. Тази сутрин дори това не получих, защото тази глезла ме е изпреварила. Изкупила е целия магазин и е нещастна заради това“.

Младата жена знаеше, че трябва да излезе от магазина, преди да е казала или направила нещо, за което ще съжалява. Тя се запъти към вратата и вече излизаше, когато мек, леко високомерен глас я спря:

— Здравей, Джуъл.

Тя си наложи да се обърне и се усмихна широко и приятелски на Гуен Райт.

 

 

Гуен не искаше да заговаря Джуъл, но въпреки това го направи, защото чувстваше, че така е редно. Напоследък й се струваше, че е достатъчно да се обърне, за да се натъкне на нея. И всеки път, когато я видеше, младата жена изглеждаше още по-хубава от преди. Днес например тя беше облечена в червена рокля, която Касандра би намерила за твърде оскъдна, но на Джуъл й стоеше чудесно. Гуен беше сигурна, че и синята блуза, която си бе купила по принуда току-що, щеше да й стои невероятно. Дрехата имаше същия цвят като изключителните очи на Джуъл. Макар София да бе казала, че блузата е перфектна за Гуен, тя щеше да стои много по-добре на Джуъл.

„Какво ли прави тук? — запита се Гуен. — Тя със сигурност не може да си позволи да пазарува в такъв магазин… Това беше злобно и грозно от моя страна. Тя има пълното право да бъде тук също като мен. Пазаруването на дрехи винаги ме кара да се чувствам ужасно, а тя стои там и изглежда толкова хубава в тази евтина рокля! Пак го направих! Каква лицемерка съм! Постоянно мисля за това, че хората са безпричинно жестоки един към друг, а в следващия момент важнича пред някакво момиче, което дори не познавам, само защото е хубаво. В свое оправдание бих казала, че има нещо в начина, по който ме гледа. Струва ми се, че ме гледа високомерно. Не, не мога да се измъкна толкова лесно. Чисто и просто й завиждам и трябва да се засрамя от себе си“.

Тя повика Джуъл, която се бе запътила към вратата:

— Здравей, Джуъл.

Когато момичето се обърна и я дари със своята ослепителна усмивка, Гуен не послуша гласа, който й казваше да избяга час по-скоро от Джуъл. Вместо това, подтикната от чувство на вина, тя я покани на обяд. Джуъл прие.