Белва Плейн
Кръстопътища (7)

Седма глава

В далечния край на всекидневната имаше голям еркерен прозорец. Касандра обичаше да пие там ранното си сутрешно кафе, защото от това място можеше да гледа как хълмът зад къщата бавно се изпълва с живот. Тя видя как Гуен тръгна на самотната си разходка към мястото, което й служеше за убежище още от детството й.

„Тя си остава дете в толкова отношения! Уязвима и беззащитна е. Оставя се да я сплаши една евтина малка никаквица като онази Джуъл Феърчайлд от стъклозавода. Това момиче е изтъкано от повърхностна хубост и показност, но Гуен не го разбира. Дъщеря ми се чувства неловко в компанията й, защото Джуъл е хубава и самоуверена. Гуен никога няма да притежава тази глупава самоувереност, защото е твърде умна и чувствителна. Дори на десетмесечна възраст, когато я видях за първи път, тя беше различна. Колкото и да е странно, спомням си как помислих, че тя ми напомня за самата мен“.

 

 

Касандра се извърна от еркерния прозорец. Не обичаше да се връща към миналото, но понякога съзнанието й само се понасяше назад към първия й брак и първия съпруг. След всички тези години още помнеше съобщението на първа страница на един вестник от Ню Орлиънс, което гласеше: След тежка катастрофа между лек автомобил и камион мъж и жена загинаха тази нощ.

Новината бе долетяла бързо от Луизиана до Нова Англия, където живееше Касандра Райт. Съпругът й, фамилията на когото никой не си спомняше, беше загинал. Той бе заминал за Ню Орлиънс, за да отстрани повреда в клона на стъклозавода, който бе отворил там. Съобщиха й, че в момента на катастрофата в колата е бил и един от служителите на завода, когото трябвало да откара до дома му.

Трагедията, сполетяла собствениците на стъклозавода „Райт“, беше толкова тежка, колкото би била при всяко друго семейство, но за жителите на Райтстаун тя имаше значителни последици.

Името на съпруга на Касандра Райт, което всички забравяха, бе Брадфорд Къртис Грийли. Касандра се беше омъжила за него по причини, които впоследствие й се струваха несъществени. Но тя бе жена, която държи на думата си, и в момента, в който съпругът й бе починал, имаше десетгодишен брак.

В действителност се бе омъжила за него по любов. Но дори в онези дни любовта й към него не беше безпроблемна. Откакто бе излязла от пубертета, баща й не спираше да я предупреждава да се пази от мъже, които търсят брак по сметка.

„За тях ти си плячка, Каси — казваше й той. — Парите, с които разполагаш, са доста, но истинската награда е стъклозаводът. Има много безскрупулни мъже, които биха направили всичко, за да го управляват“.

Баща й сякаш искаше да й внуши, че нито един мъж не би я пожелал за жена заради нея самата; ако някой го направеше, това щеше да бъде изтълкувано като брак по сметка. Касандра разбираше думите му по този начин.

„Ех, ако имаше брат!“, въздишаше баща й. Това, че нямаше син, бе голямото разочарование в живота му. Нямаше наследник, който да поеме управлението на стъклозавода и да защитава скъпата малка Каси, която нямаше достатъчно ум, за да избегне обвързването с някой от алчните донжуани, населяващи кошмарите му.

„Ако майка ти не бе починала толкова млада…“

Майка й бе починала още преди Каси да проходи, а баща й не се беше оженил повторно и Каси бе единственото му дете.

„Бих могъл да организирам попечителство над авоарите ти, но прадядо ти и дядо ти са заявили недвусмислено, че не желаят стъклозаводът да бъде управляван от банки попечители“.

Благодаря ви за това, прадядо и дядо, мислеше си Касандра. Въпреки че се опитваше да гледа на ситуацията от смешната й страна, предупрежденията на баща й за ловците на брак по сметка оказаха своето влияние върху нея. Когато Брадфорд се появи в живота й, Касандра бе на двадесет и осем години. И освен че не беше омъжена, тя все още беше девствена.

Баща й не вярваше на Брадфорд, въпреки че самият той го бе наел да ръководи ужасно остарелия отдел „Продажби“ в стъклозавода „Райт“.

Прекалено хитър е за вкуса ми — бе казал той по повод на новия им служител. — Твърде изкусен търговец е, макар че точно това се цени при „маркетинговите служители“. Баща й проявяваше подозрителност към модерните бизнес дисциплини и наименования. „Дай ми на мен човек, който е минал през производствения процес“, обичаше да казва той.

Продажбите на стъклени изделия с марката „Райт“ обаче намаляваха в цялата страна и няколко от приятелите на баща й горещо му препоръчваха Брадфорд, който бе учил маркетинг в Харвард. Затова, макар и без желание, баща й го бе наел и тя се беше влюбила в Брадфорд.

Касандра отпи от кафето и се облегна назад на стола си.

„Просто се чудя как съм могла да го обикна. Вярно, че беше интересен и интелектуалец, но това вероятно е било само поза. Той беше чаровен и забавен, но имаше и друго. Брадфорд произхождаше от семейство, което бе много по-известно от моето, освен това споменаваше, макар и много дискретно, за някакъв попечителски фонд, поради което реших, че е богат. Мислех, че мъж, който разполага с достатъчно средства и е независим, няма да се омъжи за мен заради стъклозавода. Влюбих се в Брадфорд, защото мислех, че той се интересува от мен самата, защото се смееше на шегите ми и изглеждаше добре с неговата рижа коса и сини очи. И за да съм искрена, влюбих се в него, защото татко не го харесваше“.

По-късно тя бе научила, че въпреки известните си предци, семейството на Брадфорд не разполагаше с никакви пари. А когато го разбра, всички предупреждения на баща й за ловците на зестра се върнаха и започнаха да я преследват с нова сила. Когато Брадфорд й предложи брак, тя му отказа и продължи да му отказва цяла година.

„Защо все пак се омъжих за него? Защото баща ми почина след ужасна шестмесечна борба с рака и за първи път в живота си останах сама. А след като татко почина, нямаше кой да управлява стъклозавода и си мислех, че ми трябва мъж, който да върши тази работа. Брадфорд можеше да бъде много убедителен, а аз вече бях на двадесет и осем години и ми беше писнало да бъда девствена“.

Тези причини не бяха най-основателните, но тя бе изградила брака си върху тях. А после Брадфорд бе загинал.

Докато се готвеше да отлети за Луизиана, за да прибере тленните му останки, Касандра получи телефонно обаждане от адвокат, за когото до този момент не бе и чувала. Офисът му се намираше в Ню Орлиънс. Той й съобщи, че се е грижил за делата на Брадфорд в Ню Орлиънс, в това число и за онези, свързани със стъклозавода „Райт“. Двамата си уредиха среща за следващия ден.

Облечена в черно, тя седеше срещу бюрото на адвокат на средна възраст, с нисък глас и дружелюбно изражение.

— Знаете, че съпругът ви идваше в града доста често — рече той с леко южняшки акцент.

— Да, по работа. — Нещо в начина, по който този мъж я гледаше, я накара да се почувства неловко. — Негова беше идеята за клон на фабриката тук, в Ню Орлиънс, но се боя, че не се оказа особено добра. Съпругът ми се чувстваше длъжен да контролира нещата лично и да работи на място — поясни ненужно Касандра.

Адвокатът срещу нея отмести поглед встрани. Не можеше да я погледне в очите.

— Но вие се канехте да ми кажете нещо друго — бавно промълви тя. — Имало е и друга причина, за да идва тук толкова често…

Тя винаги щеше да помни последвалото мълчание. Господин Робишо бе свел поглед към пода, после погледна към ярката светлина зад прозореца.

— Животът невинаги е това, което очакваме да бъде, нали? Всеки от нас научава това рано или късно — заговори той с очевидно затруднение.

— С цялото ми уважение, мисля, че научих вече този урок, особено напоследък. — Тя пое дъх. — Моля ви, господин Робишо, кажете ми кое е това, което не съм очаквала.

— Онази жена, жената в колата, не е била… — Той млъкна и лицето му пламна.

В този момент Касандра разбра истината.

— Тя не е била просто служителка, която не е познавал добре. И не я е карал към дома й от любезност…

— Не — поклати глава адвокатът. — Работила е в бара на хотела, където той е отсядал, и тя… ами тя… — заекна той. Опитваше се да улесни Касандра, но същевременно осъзнаваше, че всъщност влошава нещата.

— И какво още? — попита Касандра. Господин Робишо се стегна и каза:

— Скъпа моя, понякога един мъж може да пожелае жена, която не е от неговата класа и изобщо не му подхожда. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

— Да — прошепна тя, но един глас закрещя в главата й: Не заслужавам това! Не е честно! Тя отново погледна адвоката. — Това не е всичко, нали?

Добродушният мъж, който не желаеше да се превръща в лош вестоносец, кимна измъчено и отново заби поглед в пода.

— Кажете ми всичко — нареди му тя.

— Съпругът ви е имал дете. Бебе. Момиченце. Сега е на десет месеца. — Той вдигна очи към нея и погледите им се срещнаха. Касандра се сети за друг поглед, който се бе слял с нейния, и за тържествените думи „Докато смъртта ни раздели“.

— Дете ли?! — недоумяващо попита тя. Умът й отказваше да възприеме тази дума. Тя искаше да има деца, но съпругът й не бе пожелал. — Негово бебе?

Да — отвърна адвокатът. — Боя се, че е така.

От коридора долитаха весели гласове, някакви хора разговаряха шумно: „Здравей! Радвам се да те видя. Изглеждаш чудесно! Имаш страхотен тен!“.

Касандра престана да чува всичко друго, освен гласа, който викаше в главата й: „По дяволите, аз му бях добра съпруга, въпреки всички съмнения, които имах, а Бог ми е свидетел, че ги имах! От доста време усещах, че Брадфорд действително се е оженил за мен по сметка, точно както предсказваше баща ми. Направил го е заради парите и властта, а да не забравяме и хубавия дом. Но все си казвах, че е искал и мен самата. Повтарях си, че повечето бракове са сделка и нашият брак не е по-различен от останалите. О, как съм се самозалъгвала!“…

— Как върви тенисът? — попита бодрият глас в коридора. — Трябва някой ден да дойдеш да поиграеш в моя клуб. Не искам да се хваля, но нашите тенис кортове са най-добрите.

„Аз го подкрепях. Когато го критикуваха заради политиката му по отношение на стъклозавода, отказах да слушам когото и да било. Казах на бригадирите и на мениджърите, както и на служителите, работили за баща ми десетки години, че мъжът ми е човекът, който ще решава какво трябва да се прави. Казвах им, че трябва да изпълняват нарежданията му. Карах ги да го уважават. А ето как ми се отплати той. Жената в колата не е била просто позната. Била е майка на детето му!“…

Касандра усети някакво парене в лявата си ръка. Сведе поглед и видя венчалната халка. Адвокатът продължаваше да я гледа със съчувствен поглед.

„Няма да заплача и няма да проклинам мъжа, който беше мой съпруг. Няма да падна толкова ниско. Брадфорд не го заслужава. Просто мъж като толкова други. Не исках да го проумея, но сега вече го знам“.

Издърпа халката с треперещи пръсти и я постави на бюрото пред себе си.

— Не мога… — заекна Касандра. — Не я искам нито секунда повече. Бихте ли… Има ли някаква благотворителна акция в Ню Орлиънс?

— Мога да я продам от ваше име и да оставя парите от нея в кутията за помощи за бедните в нашата църква.

— Благодаря ви.

Господин Робишо наистина беше добър човек.

Каси се изправи и се приближи до прозореца, за да погледа отново навън. Това не успя да спре спомените, нахлули в съзнанието й, затова тя мислено се върна назад във времето в Ню Орлиънс. Всички казваха, че този град е пълен с чар и колорит, но за нея той винаги щеше да остане мрачен и сив.

Касандра не беше планирала да вижда бебето, защото нямаше нищо общо с него. Някой трябваше да се погрижи за детето, тъй като и двамата му родители бяха мъртви, но това не беше нейна грижа. Тя не искаше да знае какво ще се случи с невръстната дъщеря на Брадфорд и онази жена.

— Детето на съпруга ви си няма никого. Никой от местните агенции не успя да открие роднините на майката, а що се отнася до тези на съпруга ви… — каза адвокатът.

Брадфорд имаше сестра, която живееше в Калифорния. Тя се гордееше с това, че е почтена християнка, и щеше да се ужаси от мисълта, че трябва да приеме извънбрачното дете на брат си.

— Боя се, че вие сте единствената роднина на това дете — каза господин Робишо.

Можеше ли някой да откаже такава отговорност? Освен това Касандра трябваше да признае, че след като отмина първоначалният шок, част от нея бе обзета от любопитство. Изпитваше тъга и гняв и това бе нещо, с което не се гордееше, но въпреки това искаше да види детето, което съпругът й бе създал с друга жена, след като не бе пожелал да има деца от нея.

— Утре съм свободна — каза тя на адвоката.

— Ще ви закарам до дома на детето.

 

 

Детето не беше красиво. То беше дребно за възрастта си и имаше неизразителни черти. Имаше малко носле и тънки устни. Те не бяха на Брадфорд. Кафявите му очи също не приличаха на неговите. Но нямаше съмнение, че Брадфорд бе бащата. Момиченцето имаше неговата ъгловата челюст, брадичката му и най-вече неговата рижокестенява коса, която Касандра можеше да разпознае навсякъде. Тя погледна малката ръчичка с нокти като мидички и остана взряна в нея няколко минути.

Детето беше много тихо. Не трябваше ли едно десетмесечно бебе да лази наоколо? Не трябваше ли да заплаче при появата на непознат човек в стаята?

— Винаги ли е толкова тиха? — попита Касандра жената, която се грижеше за детето. Изглежда, Брадфорд бе осигурил домашна помощница на своята любима.

— Тя е истинско съкровище — отвърна детегледачката и погледна към детето, седнало в скута й. Момиченцето явно се страхуваше, но не се бе вкопчило в бавачката, а наблюдаваше Касандра иззад дебелата й ръка.

„Браво — каза си Касандра. — Не иска да покаже страха си. Мисля, че може би малко си приличаме. Като се изключи рижата коса, разбира се“.

— Тя никога не плаче — осведоми ги детегледачката.

„Но навярно и никога не се смее — помисли си Касандра, докато гледаше малкото сериозно личице. — Чудя се какво би я накарало да се усмихне…“

— Лота оставаше при детето в дома му. Платено й е до края на този месец — обади се адвокатът. — И наемът за къщата е платен до края на месеца. След това… — Той не довърши изречението.

„Горкото малко същество вече е преживяло толкова много неща. Ако някой не се погрижи за нея… Но тази рижа коса… също като неговата… Не знам дали искам да я виждам всеки ден от живота си. Не бъди толкова дребнава, Каси! Татко би казал, че си над тези неща! Но дали наистина е така?“

— Какво ще стане с нея? — попита Касандра.

— Ако не се намесите ли? Щатските власти ще поемат издръжката й.

— И ще й намерят осиновители. Някое добро семейство, нали?

— Ще се опитат да го направят. Но тя е на десет месеца, а повечето семейства предпочитат да осиновят пеленаче. Затова най-вероятно ще остане в системата.

— Каква система?

— Социален дом — каза с въздишка адвокатът. — Това е коварен път. Колкото по-дълго остане едно дете в него, толкова по-трудно е да го изведем оттам.

Нещата стояха така. Един мъж и една жена се бяха отдали на удоволствието и в резултат на това на бял свят се беше появило едно човешко същество, което не се беше родило по собствено желание. Сега то беше малко и беззащитно, но имаше право да порасне и да намери мястото си в света. И нямаше кой друг да му помогне, освен Каси Райт, която не би се поколебала да спаси дори някое беззащитно и уязвимо безпризорно куче, ако се озовеше на стълбите пред вратата й.

„Толкова много исках дете! Така трябва да постъпя. Мога да игнорирам тази рижа коса. С времето ще свикна с нея…“

Господин Робишо каза, че ще се погрижи за документите по осиновяването. Всичко, което трябваше да направят, бе да обърнат гръб на досегашния живот на детето в Ню Орлиънс.

Тогава тя получи прозрение. Най-вероятно къщата, в която живееше детето, детегледачката и банковата сметка, открита на негово име, бяха за сметка на стъклозавода „Райт“.

„Сега, когато Брадфорд го няма, ще се наложи да направя финансова ревизия на компанията“, помисли си Каси.

Това бе първото прозрение за изпитанията, които я очакваха.