Белва Плейн
Кръстопътища (6)

Шеста глава

Земята, върху която се издигаше домът на Касандра, беше грижливо поддържана, но не прекалено. Пред къщата имаше просторна морава, отделена от пътя с редица червени кленове, а покрай алеите отпред се виждаха цветни лехи, в които през пролетта цъфтяха нарциси, ириси и божури, а през лятото — цинии, маргаритки, лилиуми, ружи и флокс. Зад къщата имаше друга, по-малка морава, която стигаше до близката гора. През пролетта тя се покриваше с теменужки и момина сълза под навес от клони, а през есента златните, червени и оранжеви листа образуваха естествен килим. Понякога клоните на дърветата край моравата се подрязваха, но във всяко друго отношение се радваха на свобода.

В пътеводителите мястото би било наречено аристократично имение. Безценната съкровищница от произведения на изкуството в този дом бе плод на колекционерската страст на четири поколения Райт с безупречен вкус и достатъчно средства, за да могат да си го позволят. Така всеки, който влезеше в къщата, можеше да види най-доброто от цивилизацията, а излезеше ли навън, го обземаше усещането, че се е озовал в дива гора, заради красивата и естествена природа наоколо. Касандра и семейството й разполагаха с най-доброто от двата свята.

Отвъд моравата зад къщата се виждаше хълм. Приблизително по средата на пътя, който водеше към върха на хълма, сред старите дъбове и борове, между които се прокрадваха случайни слънчеви лъчи, имаше плосък пън, удобен за сядане. Гуен обичаше да идва тук. Това беше нейното място и всички в къщата знаеха, че не трябва да я безпокоят. Момичето идваше тук от дете. Понякога сядаше, за да почете нещо, което изискваше концентрация и спокойствие, като книгите на Дикенс или Достоевски. Друг път просто седеше безмълвна и наблюдаваше малките създания, които живееха наоколо. Катеричките криеха лешници, които щяха да изровят изпод снега през зимата, а бурундуците припкаха навътре и навън от тристайните си „апартаменти“, в които едната стая бе предназначена за бебетата им, в друга складираха храна, а предназначението на третата Гуен бе забравила. Тъкмо заради тези малки създания момичето не искаше да вземе със себе си Миси и Ханк по време на самотните си разходки. Кучетата прогонваха животинките.

Гуен седна на пъна и се приготви да се наслади на тишината, въздуха и компанията на катеричките. Ненадейно я връхлетя друг спомен. Този обаче бе приятен и тя винаги си го припомняше с удоволствие.

 

 

Случи се, докато седеше на същия този пън. Тогава беше на шест години. Един мъж на име Уолтър Амбърн се изкачи на хълма, за да поговори с нея. Гуен винаги щеше да вярва, че той бе променил живота й.

Момичето беше виждало Уолтър и преди това. От няколко месеца той идваше в дома им, предимно вечер, и придружаваше майка й на различни събития. Не беше висок и когато Касандра обуеше обувки с токчета, почти се изравняваше с него. Уолтър не беше красавец. Най-хубавото в него бяха светлокестенявите му къдрици. Носът му беше прекалено голям, за да е хубав, а очите му бяха твърде дълбоко разположени. Въпреки това в лицето му имаше нещо мило и шеговито, което Гуен харесваше.

Момичето винаги можеше да разбере кога ще идва той по необичайния блясък в очите на Касандра. Понякога, докато се обличаше, за да излезе с него, майка й се вглеждаше в образа си в огледалото и намираше недостатъци на роклята, която бе избрала, или обеците си и ги сменяше в последната минута. За решителна жена като нея това бе съвсем непривично. След това се налагаше Касандра да тича по стълбите, потраквайки с токчетата, за да не закъснее да посрещне Уолтър. Това бързане също не отговаряше на характера й. Касандра поздравяваше Уолтър с необичайно развълнуван глас, нареждаше на прислужницата да изнесе пелерината й от дрешника и след това излизаше с мъжа в нощта. Понякога ръката му я придържаше под лакътя и я насочваше нежно към предните стълби, а друг път той я полагаше за кратко на талията й. Колкото и да бе малка, Гуен усещаше, че това докосване е специално. Имаше дни, в които Уолтър и майка й не излизаха веднага, а само планираха да вечерят в местен ресторант или в дома на приятели. Тогава мъжът сваляше палтото си, а Касандра го водеше във всекидневната, където пиеха питиетата си пред огромната камина и хапваха специалитетите, над които готвачката се беше трудила. Случваше се да отнесат питиетата си в някоя от по-уютните стаи, като библиотеката или хола. Тогава говорът и смехът им се носеха по коридорите в къщата.

Гуен се запозна с Уолтър при едно от тези посещения. Казаха й, че той е специален приятел на Касандра, и тя повярва в това. Тогава не успя да разговаря много с него. Така беше до деня, в който той дойде при нея на хълма.

Когато мъжът се появи в нейното убежище, момичето го погледна и отново забеляза добротата, изписана на лицето му, и топлата му усмивка. Уолтър Амбърн излъчваше топлина, която всички усещаха. Той се приведе така, че да може да вижда очите на Гуен.

— Надявам се, че не се натрапвам — каза тактично мъжът. — Гувернантката ти ми каза, че мога да те открия тук. Разбрах, че това е твоето специално място.

Гуен остана безмълвна и кимна срамежливо. Уолтър огледа с одобрение надвисналите над главите им зелени клони, кадифения мъх, слънчевите зайчета и сенките върху тревата.

— Разбирам защо ти е любимо — каза той. — Може ли да поседна?

Гуен кимна отново. Въпреки че по хубавия му панталон можеха да останат петна от тревата, Уолтър седна на земята до нея. Той поведе разговор с нея, но не по онзи глуповат начин, по който възрастните обикновено разговарят с децата.

Разказа й как е пораснал мъхът, който покриваше като килим земята под тях, и я научи как да познава възрастта на дърветата. Без да усети, Гуен му разказваше за петното от слънчева светлина на няколко метра разстояние, в което всяко лято растеше див крем, както и за своите стари познайници катеричките и бурундуците. Каза му, че е измислила приказка за това вълшебно място и той я попита дали има нещо против да му я разкаже.

По-късно, когато стана по-изкусна в разказването на приказки, Гуен осъзна, че историята, която му бе разказала тогава, беше доста дълга и несвързана, но Уолтър я беше изслушал съсредоточено и й бе благодарил, когато приключи.

После тя го попита защо е дошъл и защо седи с нея в гората. Това не бе типично за възрастните, които в повечето случаи бяха неподходящо облечени.

— Реших, че трябва да се опознаем — отвърна той, — защото ще остана в живота ти дълго време. Смятам да се оженя за майка ти и се надявам да получа твоето одобрение за това.

Гуен си припомни блясъка в очите на Касандра и как тичаше по стълбите, за да го посрещне. След това си припомни как Уолтър изслуша приказката й.

— Да, имаш моето одобрение — каза тя.

— Благодаря ти. За мен е голямо облекчение да го чуя — отвърна той сериозно.

 

 

Оказа се, че това е повече от хубаво. Пристигането на Уолтър сложи начало на нов етап в отношенията между Гуен и Касандра. Хладината, която момичето винаги бе усещало, започна да изчезва и дистанцията между двете намаля. Майка й беше по-щастлива и щастието й се изливаше върху всичко и всеки около нея.

Тогава съвсем ненадейно се появи приказката за лека нощ. Гуен така й не разбра как и защо Касандра реши, че ще чете на дъщеря си всяка вечер. Момичето подозираше, че Уолтър има пръст в това, макар да не беше съвсем сигурна. Типично в негов стил беше да подскаже на съпругата си, че Гуен обича приказките, а и самата Касандра беше запален читател. Уолтър имаше инстинкт да сближава хората и да изважда на показ най-доброто у тях. А може би и Касандра търсеше нещо, което да споделя с дъщеря си. Сигурно бе почувствала липсата на близост между тях и търсеше начин да се сближат. Възможно беше и да се е опитвала да обогати съзнанието на Гуен, като й покаже с какво би могла да замени безкрайното гледане на телевизия, което другите деца обожаваха. Може би причината се криеше във всичко това по малко.

Представата за сгушената до нея Касандра, която й чете приказка преди сън, беше толкова невероятна, че Гуен дори не би могла да мечтае за нещо подобно. Но една вечер, когато момичето вече си бе легнало, а Сара бе включила телевизора, който щеше да я приспи, Касандра се появи в стаята й с книга в ръка.

— Донесох един роман, на който мисля, че можем да се насладим заедно — каза тя и изключи телевизора. — Казва се „Хайди“. Твоят педиатър каза, че тази книга е прекалено сложна за възрастта ти, но той просто няма представа колко си умна. Обичам тази история, а и честно казано, не мога да търпя глупостите в днешните книжки за децата.

Така на Гуен й бяха спестени стихчета за котенца или истории за вълшебни принцеси, спасени от принцове на бял кон, но тя нямаше нищо против. Четенето преди сън се превърна в любимата й част от деня. Облегната на възглавниците, изкъпана и облечена в нощницата си, тя очакваше Касандра, която винаги сядаше до леглото на дъщеря си и започваше да чете, макар че понякога изглеждаше готова за излизане.

На Гуен не й беше трудно да следи историята. Двете с майка й заедно се смееха на госпожица Ротенмайер и въздишаха по швейцарските планини и дивите цветя. Няколко седмици поред Гуен отказваше да яде друго, освен сандвичи с разтопен кашкавал, а готвачката беше инструктирана да угажда на прищявката й, защото и Хайди, и дядо й ядяха кашкавал, разтопен върху филия хляб над огъня.

Четенето преди сън се оказа повратен момент в техните отношения. През следващите няколко години Касандра и Гуен откриха и други общи интереси и увлечения. Гуен започна да харесва музиката на Бетовен, Шуберт и Моцарт, която майка й обожаваше. Двете слушаха заедно любимата опера на Касандра — „Бохеми“^[1], и следяха либретото. И майка, и дъщеря изпитваха дълбока любов към животните и необходимост да бъдат сред природата. И двете преживяваха еднакво болезнено отсичането на старите дървета и пресушаването на красивите блатисти местности заради застрояването на поредния жилищен комплекс. И Касандра, и Гуен притежаваха чувство за справедливост и честност. Касандра разбираше нуждата на Гуен от тишина и уединение, а Гуен уважаваше сдържаността на майка си и стремежа й към ред. Техните отношения може и да не бяха идеални, но имаше ли въобще такива? За Гуен нещата се подреждаха много по-добре, отколкото преди.

Но момичето продължаваше да носи старите белези, които може би никога нямаше да изчезнат. Гневеше се, когато осъзнаеше за сетен път, че е различна от връстниците си. В такива моменти Гуен се мразеше заради това, че принадлежи към семейство Райт, мразеше собствения си чудат ум, мразеше висшето създание, за каквото смяташе майка си.

— Да, ти си различна — каза й един ден Уолтър, докато пиеха студен чай в неговото ателие.

Доведеният й баща беше художник и доста търсен портретист. Гуен смяташе, че е открила на какво се дължи успехът му: той винаги откриваше чертата, която правеше обекта му специален, и успяваше да я пресъздаде на платното. Той имаше дарбата да обича хората.

— Знам, че не е забавно да си различен на твоята възраст, когато всичко, което искаш, е да бъдеш като останалите. Но погледни на нещата от друга гледна точка. Повечето велики личности в света са били „странни птици“, както ти сама се наричаш. Отличавали са се от обкръжението си и са откривали спасение в нещо друго, в някакво голямо увлечение, в страст. По такъв начин са се превърнали в гениални поети, композитори, философи и учени. Вярвам, че страстта ни носи радост. Тя невинаги носи щастие, защото за него трябва голяма доза късмет, но радостта ще те спохожда винаги, щом разбереш какво обичаш да правиш и започнеш да го правиш. — Уолтър замълча за момент и после се усмихна с неговата топла усмивка. — Поне така мисли странната птица, която стои пред теб.

Гуен се замисли за миг.

— Когато говореше за великите личности, не спомена нищо за бизнесмените като майка ми. Смяташ ли, че и те вършат работата си със същата страст? — попита го тя след малко.

— Разбира се — засмя се Уолтър. — Майка ти е живото доказателство за това. Начинът, по който управлява фирмата, е гениален. Не бих могъл дори да си представя, че мога да върша това, което Каси върши всеки ден. Но истински уважавам тези, които го вършат. — Сега той я погледна. — Надявам се и при теб да е така. Много е важно да уважаваме увлеченията на другите.

Уолтър бе помогнал на Гуен да погледне по друг начин на странните идеи, които бе имала като малка.

— Попаднала си на точния човек — каза й той. — В твоя въпрос за кутията от масло всъщност се крие идеята за безкрайността. Хората умуват над нея още от древни времена. А що се отнася до въпроса за истинността на съществуването, един невероятен човек на име Декарт, живял през седемнадесети век, се е преборил с него. Той е стигнал до заключението, че след като човек е способен да си зададе този въпрос, това е доказателство, че съществува. Декарт е казал: Cogito, ergo sum, което означава: „Мисля, следователно съществувам“. Това е една от най-известните сентенции в западното мислене, така че, както виждаш, с Декарт сте на едно мнение. Смятам, че трябва да си доволна от себе си.

Думите на Уолтър не можеха да заличат обидата от подигравките на връстниците й, когато кажеше нещо, което те смятаха за странно. Но въпреки това разговорите с Уолтър й помагаха.

А когато двете с Касандра се спречкваха — което бе неизбежно между майка и дъщеря, всяка от които притежаваше силен и своеобразен характер, — отново Уолтър бе този, който ги помиряваше. Тъй като ценеше и двете, той успяваше да покаже на Гуен, че Касандра всъщност изразява обичта си, а не се държи тиранично и надменно. На Касандра обясняваше, че когато се инати, Гуен всъщност проявява решителност също като майка си. Понякога момичето си мислеше, че с майка й имаха невероятен късмет, че Уолтър е при тях. Знаеше, че и Касандра мисли така.

Но имаше и други моменти, в които, независимо какво й казваха другите, в това число и Уолтър, Гуен се чувстваше недостатъчно красива или умна. В тези моменти тя усещаше, дори бе убедена, че нещо не й достига.

 

 

Гуен се настани по-удобно върху пъна и един подплашен бурундук се втурна към дупката си.

Горкото създание! Чудя се какво му минава през ума и дали въобще има ум, в смисъла, в който аз го разбирам. Дали и това животинче разсъждава като мен? Дали процесът на мислене е еднакъв и при двама ни? Сигурна съм, че един учен биолог, който разполага с апаратура и микроскопи, с които може да измерва прецизно, би казал, че при тях процесът е различен. Но се боя, че учените не могат да отговорят на всички въпроси. Погледнато отстрани, този бурундук и аз имаме доста общи черти. И двамата имаме нужда от храна, не обичаме да ни е твърде студено или твърде горещо, искаме да ни е удобно. И двамата се плашим. Страх ни е от различни неща, а и двамата не искаме да се боим. Плашим се от страха. И за какво ли си мисли животинчето? Като дете често си задавах този въпрос. Чудех се защо животните не се карат като хората. Е, и те се карат, разбира се, но за важни неща като храна или територия, или правото да се размножават. Никога не съм виждала някоя катерица да нападне заек само за да му причини болка. Всъщност никога не съм виждала катерица да напада заек. Поне не тук. Предполагам, че храната и мястото тук са достатъчни за всички…

А защо се карат хората? Защо си казваме лоши неща или ги говорим зад гърба на другите? Защо просто се гледаме и не казваме нищо? Защо искаме да си причиняваме болка? Аз също не правя изключение. Ядосвам се. Бог ми е свидетел, че изпитвам завист. За какво си мислим? Какво ни кара да правим това, което правим? Дали една жена може да осинови дете само защото го иска отчаяно? Би ли могла да е доволна от избора си? Така поне твърдят повечето осиновители: „Имах късмет, че те избрах. Ти беше идеалното дете за мен“. Мама никога не е казвала това. Усещам, че я е грижа за мен, но никога не е казвала: „Обикнах те от пръв поглед. Ти беше единственото дете, което исках“…

„Какво ли се е случило с рождената ми майка? Защо ме е изоставила? Дали баща ми се е съгласил да ме изоставят? Дали изобщо е разбрал за съществуването ми? Още ли живеят някъде там в света? Защо си мисля за това? Защо винаги стигам до този въпрос? Кои са истинските ми родители? Не мога да се отърва от усещането, че майка ми знае нещо за тях, но не иска да го признае. Тя дори не иска да говори на тази тема. Ако я попитам, тя би отвърнала: «Гуен, защо искаш да знаеш това?». Веднъж, когато много настоях, тя каза: «Когато те осинових, не сметнах за нужно да разпитвам за миналото ти». Тогава тя подбираше много внимателно думите си. Майка ми не лъже, но когато спестява част от истината, много внимава какво изрича. А може би просто ми се иска да вярвам, че тя знае повече, отколкото в действителност знае. Може би се самозалъгвам“.

Ето какво мислеше Гуен и правеше онова, което можеше.