Белва Плейн
Кръстопътища (34)

Тридесет и четвърта глава

Презентацията в библиотеката на Лангам се оказа голям успех. Децата и родителите им слушаха Гуен в захлас, което я беше поласкало. Те останаха след четенето и задаваха въпроси, хапваха от почерпката, осигурена от библиотеката, и се редяха на опашка, за да вземат автограф от Гуен.

Изглежда, всички си прекарваха добре и Гуен си помисли, че биха могли да останат там с часове, ако не се бяха чули няколко гръмотевици, които предвещаваха буря. Чак тогава родителите започнаха да прибират децата си и се втурнаха към колите, за да изпреварят дъжда.

— Ще отседнете в „Лангам Ин“, нали? — попита библиотекарката, която изпращаше Гуен до вратата. — Намира се в старата част на града. Ако искате, мога да помоля някой да ви покаже пътя дотам.

— Благодаря ви, но мисля, че и сама ще го намеря — отвърна Гуен. Не искаше доброволец, който да й покаже пътя до хотела, а Стан, който да я обгърне с нежност и внимание.

Представянето в библиотеката продължи малко повече от два часа. Започнаха още в пет заради децата и сега Гуен разполагаше с цяла вечност. Вечерта щеше да й се стори ужасно дълга, защото трябваше да я прекара сама в хотелската стая в град, в който не познаваше никого. Идеята й беше допаднала преди седмици, когато направи резервация в „Лангам Ин“, но тогава мислеше, че Стан ще бъде с нея. Гуен беше решила, че ще отпразнуват събитието заедно с вечеря и може би няколко чаши шампанско. Точно сега имаше нужда да пийне шампанско. Беше се справила добре, а нямаше с кого да сподели момента.

До последната минута тя таеше надежда, че Стан ще се появи. Надяваше се, че следващия път, когато погледне към препълнената зала, ще го види сред зрителите, взрян в нея с нежната си, изпълнена с гордост усмивка, в очакване да я аплодира на финала. Той обаче не беше дошъл.

Гуен знаеше, че го бе наранила наистина дълбоко. Мразеше се, задето му разказа за стъклените фигурки. Това беше глупаво и подло от нейна страна. Но той също бе изрекъл думи, които я нараниха, а после я беше изоставил.

Гуен се запъти към колата си, паркирана пред библиотеката. След успешната вечер внезапно я заля изтощение и разочарование. Може би трябваше да отмени резервацията си в „Лангам Ин“ и да се върне у дома.

— Гуен! — извика познат глас зад гърба й. Тя се обърна и видя Джеф, който се приближаваше към нея широко усмихнат.

„О, боже!“, помисли си тя. Не знаеше как да реагира.

— Браво! Беше чудесна! — похвали я той.

— Джеф! Какво търсиш тук?

Джеф смяташе да каже на Гуен, че е дошъл в Лангам по работа. Мислеше да се държи така, сякаш срещата им е приятна изненада за него. Смяташе да каже: „Виж ти какъв късмет!“, но когато я видя, разбра, че трябва да е искрен. Време беше да разбере, че е единствената светлина в живота му, смисълът на съществуването му.

— Държах да присъствам на представянето на книгата ти — каза й той. — Нали не си решила, че ще го пропусна?

— Не съм очаквала… не те видях.

— Стоях в една ниша. Боях се да не те разсейвам. — Той се огледа. — Сама ли си? — Джеф вече знаеше, че Гуен е сама. От безопасната си ниша той бе огледал публиката и бе видял, че съпругът й не си беше направил труда да дойде. Стан може и да беше по-умен, отколкото Джеф мислеше, но си оставаше глупак по отношение на жените. Така бе по-добре. Гуен щеше да види кой си е направил труда да дойде заради нея.

— Да, сама съм — отвърна тя.

— Е, не бива да го допуснем в тази невероятна вечер! — каза той жизнерадостно. — Позволи ми да те заведа на вечеря. Чух, че в „Лангам Ин“ предлагат страхотна кухня.

— Аз смятах да се връщам у дома… — каза тя нерешително. В този момент ливна пороен дъжд.

— Не можеш да шофираш в това време — извика той през тътена на гръмотевиците. — Хайде, ще се срещнем в хотела.

Тя се поколеба, но само за миг, защото усети как започна да подгизва.

— Добре — отвърна Гуен и се втурна към колата. Джеф изчака, докато се увери, че поема към „Лангам Ин“, после изтича до ламборгинито.

 

 

Джуъл спря на паркинга пред „Лангам Ин“. Смяташе да пристигне по-рано, за да може да се промъкне в стаята на Джеф и да го изненада, но сви в погрешна посока и се загуби. Тя огледа паркинга, търсейки колата на Джеф, но не видя ламборгинито. Значи още не се бе настанил и имаше възможност да го изненада.

Тя паркира и зачака дъждът да утихне. Не се беше сетила да вземе чадър. А след като смяташе да прелъсти съпруга си, не можеше да си позволи да заприлича на мокра мишка.

След няколко минути Джуъл реши, че дъждът няма скоро да спре и ще се наложи да притича. Тогава чу познатото ръмжене и видя лаборгинито, което спря пред хотела. Джуъл вече не можеше да го изненада и затова реши да му покаже, че е тук. Видя го да излиза от колата и тъкмо се канеше да извика, когато забеляза, че той не бърза да влезе в хотела. Стоеше изправен до колата и дъждът валеше върху него. Очевидно чакаше някого. В паркинга влезе още една кола и той махна на шофьора да паркира до ламборгинито. Чуждата кола спря на мястото до Джеф. В светлината, струяща от прозорците на хотела, Джуъл видя как вратата на колата се отвори и от нея излезе една жена с коса, бухнала като ръждивочервеникав облак край лицето й. Джуъл видя как съпругът й пристъпи напред, свали сакото на ушития по поръчка костюм за пет хиляди долара и го задържа над главата на жената, за да я предпази от дъжда, докато тичаха заедно към хотела. Джуъл замръзна. Тя усети как стомахът й се преобърна. На предната фасада на „Лангам Ин“ имаше два големи еркерни прозореца. През тях се виждаше цялото фоайе.

Джуъл излезе от колата, притича до хотела и с мъка си проправи път между плътната редица чемширови храсти под прозорците. Потискайки съпротивата си при мисълта за всички онези унизителни сцени с ревниви жени и изневеряващи мъже от старите ленти, тя застана там в калта, за да шпионира мъжа си.

 

 

Гуен беше объркана. Мило беше от страна на Джеф да дойде на представянето на книгата й. Но защо се чувстваше неудобно от това? Той я беше повел към фоайето на хотела, за да се скрият от дъжда. Всеки джентълмен щеше да го направи. А сега искаше да я заведе на вечеря. Това бе всичко.

— Струва ми се обещаващо — каза той, докато четеше менюто, окачено пред салона, и се усмихваше ентусиазирано. Може би прекалено ентусиазирано. А може би тя си въобразяваше някои неща само защото Стан бе обвинил Джеф, че изпитва чувства към нея. „Лигите му потичат, щом те види“, бе казал Стан. Той беше казал също, че Гуен го знае и че това й харесва. Не беше честно. Джеф никога не бе направил нещо, с което да намекне, че желае да са повече от приятели. Сега той искаше само да отпразнуват успеха й, на който нейният съпруг не си бе направил труда да стане свидетел. Всичко беше съвсем безобидно. Или не беше? Възможно ли бе толкова ангажиран мъж като него да зареже всичко и да отиде в друг град, за да отпразнува успеха на една жена само защото иска да й бъде приятел?

— Джеф — каза Гуен, — много съм ти благодарна, че си дошъл тук, но предвид случилото се между теб и Стан се боя, че се чувствам малко неловко…

В отговор на думите й той грабна ръката й.

— О, недей! — умолително каза Джеф. — Раздялата ни със Стан е за негово добро. Не мисля, че той някога действително е искал да работи за „ДжефСан“. Просто си изпуснахме нервите. Но не би трябвало да допускаме това да ни попречи.

Той вдигна ръцете й до устните си и ги целуна една след друга. После отново я погледна. В този момент тя го видя в очите му и вече не можеше да го обърка. Тогава проумя всичко. Стан беше прав за Джеф. Майка й беше права, когато я предупреди преди толкова време. Гуен се почувства като пълна глупачка. Тя се ласкаеше от вниманието на Джеф. Наистина й харесваше да превъзхожда красивата, чаровна Джуъл, сякаш бяха безгрижни, съперничещи си тийнейджърки. Гуен се беше държала безотговорно, детински и ужасно неразумно.

Тя се опита да измъкне внимателно ръцете си, но Джеф продължаваше да ги държи.

— Това, което съществува между нас, е нещо много специално, Гуен. Не съм имал такова… приятелство… с никоя друга жена. — Той замълча за момент. — Не позволявай на Стан да застане между нас. — Гуен не се сдържа и потрепери. — Студено ти е — каза Джеф нежно.

— Заради дъжда е… — заекна тя. — Намокри ме… Мисля, че трябва да се кача горе и да се преоблека.

— Добра идея. И двамата трябва да го направим. — Той пусна ръцете й и натисна бутона на асансьора. — Ти си на шестия етаж — каза той, когато вратите на асансьора се отвориха. — Аз също.

 

 

Лицето на Джуъл бе издрано от клоните на чемшира, а обувките й затъваха в калта. За първи път в живота не й пукаше как изглежда. Тя беше видяла как съпругът й хвана ръцете на Гуен и ги целуна. Той никога не беше гледал Джуъл с такава нежност. Дори в началото, когато бяха заедно, не бе държал ръцете й така, сякаш са нещо невероятно крехко и ценно. Двамата с Гуен се качиха в асансьора. Индикаторът показа, че слизат на един и същи етаж. Не й беше нужно повече, за да разбере какво се случва между съпруга й и Гуен Райт. Гуен беше жената, от която Джуъл се беше страхувала през всички тези месеци. Тя беше жената, която Джеф обичаше и заради която той можеше да разруши живота си, като поиска развод. Гуен, на която всичко й се поднасяше на сребърен поднос, а тя не заслужаваше нищо от това! Гуен, която бе дъщеря на неверния съпруг на Касандра Райт и неговата любовница… На Джуъл й идваше да размаже лицето на момичето в някоя стена. Искаше да издере кожата й с перфектно направения си маникюр, докато не й потече кръв. Искаше да я удря, да я осакати, да я нарани… Тя се провря с усилие през чемшировите храсти и се затича към колата си.

 

 

В кабината на асансьора Джеф не спираше да говори за представянето на книгата на Гуен, сякаш не се случваше нищо друго.

— Наблюдавах публиката ти тази вечер — каза той. — Децата бяха като омагьосани. Предричам ти, че един ден Аби ще заеме мястото си до Мечо Пух и героите на Доктор Зюс^[1].

— Тя е само една малка катеричка, която се опитва да разбере коя е и какво иска — опита се Гуен да отхвърли комплимента.

— Не правим ли и ние същото? — попита той, взрян в очите й с особена настойчивост, сякаш търсеше отговор на друг въпрос.

За неин късмет в този момент вратите на асансьора милостиво се отвориха.

— Не мисля, че ще мога да хапна нещо тази вечер — каза Гуен и излезе в коридора. — Мисля да прескоча вечерята. — Тя протегна ръка, за да се ръкува с Джеф. Той не я пое. Отново се усмихваше с онази отчаяна усмивка. — Благодаря ти, че дойде чак дотук — каза тя неуверено.

— За мен беше удоволствие. — Той не помръдна. Когато Гуен се извърна и се запъти към стаята си, Джеф я последва. Стигнаха до вратата на стаята й. Гуен отвори чантата си и затършува за ключовете. — Наистина съм ти адски благодарна, че дойде. Много мило от твоя страна…

Джеф гледаше как Гуен рови в чантата си. Тя беше нервна. Не искаше да седят на дълга вечеря, като знаеше какво ще последва. Затова бе отказала да вечеря. Най-сетне бе проумяла какво се случва помежду им — забележката й за малката катеричка доказваше това — и сега не искаше да чака повече… Сигурно това беше причината.

Гуен намери ключа, но той се изплъзна между пръстите й и падна на килима до краката му. Джеф се наведе преди нея и го грабна. След това мушна ключа в ключалката, отвори вратата и понечи да влезе в стаята й.

По-късно на Гуен й се струваше, че бе наблюдавала последвалите събития като зрител, без да участва в тях. Видя себе си застанала на вратата, в опит да препречи пътя на един мъж, който приличаше на Джеф, но не можеше да е Джеф, защото той не би направил това. Чу непознатият Джеф да прошепва в ухото й, докато се опитваше да преодолее съпротивата й, че тя е единственото нещо, което има значение за него, и не може да си позволи да я загуби. Тя чу как една друга Гуен, която не познаваше, му казва да не прави това. Тази друга Гуен отблъсна непознатия Джеф, но загуби равновесие и когато той отстъпи назад, падна на пода. Чу се остро изпукване като от счупено. Гуен вече не наблюдаваше всичко от разстояние, защото в този миг болката я прониза и се стрелна като нажежена светкавица от китката към рамото й. От замайването, което дойде с болката, на Гуен й се догади. Тя вдигна поглед към Джеф и от очите й бликнаха сълзи. Лежеше безпомощно на пода, а хубавите му мокасини от скъпа кожа бяха на сантиметри от лицето й. Сигурно разбираше колко я боли. Наивно зачака да й помогне да се изправи.

— Уличница! — просъска Джеф. — Дразниш мъжете, караш ги да си мислят… върви по дяволите! Да върви по дяволите всичко! — Той се обърна и излезе.