Белва Плейн
Кръстопътища (33)

Тридесет и трета глава

Главата на Джеф се пръскаше от главоболие. То го измъчваше още от малката сцена, която бе изиграл предишния ден, принуждавайки Стан Жирар да напусне работа. Ако мъжът не се беше хванал на тази въдица, Джеф щеше да се види принуден да го уволни, което по-късно щеше да изглежда много подозрително, ако Стан се явеше в съда, за да свидетелства срещу служителите на „ДжефСан“ и собственика на компанията.

Не че щеше да има съдебен процес. Нямаше да има и разследване и никой нямаше да свидетелства срещу служителите на „ДжефСан“ или срещу Джеф Хенри. Компанията все още имаше своя шанс. Спасението щеше да дойде от Токио, Лондон или Дубай. Но дори и това да не се случи, докато се разнесе пушекът, никой нямаше и да разбере какво се е случило. На Джеф, Марк и счетоводителите просто им трябваше достатъчно време, за да запълнят всички липси. Това беше всичко, от което се нуждаеха сега. Време.

Джеф затвори очи. Те действаха предпазливо и добре си изиграваха картите. Но в документацията винаги оставаха следи и някой можеше да започне да задава неудобни въпроси — като Стан Жирар, който вече не работеше в компанията и се беше измъкнал от капана.

Несъответствието в цифрите, което той бе забелязал, бе замаскирано отново. А в случай че Стенли реши да разкаже на някой за това, обвинението щеше да звучи неправдоподобно от устата на един бивш служител.

Джеф се сети за деня, в който нае съпруга на Гуен. Тогава си бе помислил, че Стан е по-обигран и корав, отколкото изглежда. Никога не би го наел, ако не беше Гуен. В това бе цялата ирония.

Джеф погледна бюрото си. В миналото, когато се гордееше с бизнеса и работата си, лъскавото му бюро винаги беше напълно опразнено, преди да си тръгне към къщи. Без значение до колко късно му се налагаше да остане, той довършваше всяка започната работа. Сега пред него се издигаше малка планина от документи и дори само мисълта, че трябва да ги прочете, го караше да се чувства уморен. Главоболието му като че ли бе намаляло. Той се изправи, грабна документите и без да ги чете, ги пусна през машината за унищожаване на документи. Това бе единият от начините да се справи със следата в документацията.

Тази вечер Джеф мислеше да се измъкне от работа. Той се беше обадил в рекламния отдел на издателството, което щеше да публикува книгата на Гуен, и бе научил, че тази вечер тя ще представи за пръв път книгата си в библиотеката в Лангам. Джеф щеше да присъства. Сега надеждата, че ще види Гуен, бе единственото, което го крепеше. Трябваше да я накара да осъзнае, че тя е единственото хубаво нещо в живота му. Главоболието му бе изчезнало. Джеф се беше обадил по-рано на Джуъл, за да й каже, че тази вечер няма да се прибира, защото му се налага да пътува извън града. Както очакваше, тя не си бе направила труда да го попита къде отива и с каква цел и той бе затворил телефона с въздишка на облекчение.

Истинско предимство беше да имаш съпруга, която не се интересува достатъчно от теб, за да те разпитва.

Джуъл си приготвяше нещата, които щяха да й трябват през нощта. Тя се беше обадила на секретарката на Джеф и бе разбрала, че мистериозната му командировка беше до Лангам. Тя бе решила да отиде дотам с колата си и да го изненада, като се появи в романтичното хотелче, единствено в града, в което съпругът й беше отседнал. Преди седмица нямаше и да си помисли за такова нещо. Бяха изминали години, откак омаяният от любов Джеф настояваше да го придружава в командировките му, за да се изфука с нея и да си позволи кратки интимни паузи между две бизнес срещи.

Но преди три дни той й бе прехвърлил къщата. Джеф я беше информирал, че е прехвърлил и други активи на нейно име. Джуъл не беше толкова глупава, че да сметне това за подарък. Сигурна беше, че в основата на това прехвърляне е някаква бизнес причина. И все пак съпругът й не би го направил, ако не й се доверяваше. И което бе още по-важно, не би го направил, ако планираше да се разведе с нея. По тази причина тя реши, че би могла да отиде до Лангам, да вземе със себе си най-хубавата си нощница и парфюм. Щеше й се да опита да разпали отново стария огън в Джеф. Може би в крайна сметка бракът им не бе загинал.

Тя приключи с опаковането на багажа си и слезе на долния етаж, за да го качи в колата.

През целия ден Стан очакваше Гуен да каже, че иска да я придружи в Лангам. С такова нетърпение бе чакал да я види, застанала пред запленената публика, четейки книгата си. Той бе очаквал с нетърпение и нощта, която щеше да последва. Десетки пъти искаше да й каже, че съжалява за скарването, макар че това не отговаряше на истината. Стан не можеше да прогони от ума си представата за това как Гуен стои до Джеф Хенри в Музея на стъклото и гледа подаръка, който Джеф й бе направил. Откриването на тези фигури беше подарък, какъвто един мъж би направил, ако иска да се хареса на една жена и да я спечели. Джеф Хенри не искаше да бъдат просто приятели с Гуен. Той искаше много повече.

Стан бе обвинил съпругата си, че се е увлякла по Джеф Хенри от завист към Джуъл. Той обаче се чудеше дали няма и нещо повече. Гуен не бе повярвала на твърденията му, че в „ДжефСан“ има нещо гнило, и бе защитила Джеф Хенри с ярост, която го бе изненадала. Това бе разтърсило Стан повече, отколкото бе готов да си признае. Той бе сигурен в това, което бе видял, и бе убеден, че цифрите никога не лъжат. Въпреки това се питаше дали Джеф не е бил прав. Допускаше, че може би се е сблъскал с някакъв счетоводен метод, който не разбира. Стенли се чудеше най-вече дали не бе търсил съзнателно нещо такова, дали не бе станал жертва на собствената си завист. Докато се караха с Гуен, Стан бе осъзнал, че завижда на Хенри от месеци, може би от деня, в който работеше в компанията му. Погледни се, Стан! А ако си вдигнал целия този шум за нищо?

Гуен се насочи към входната врата на апартамента, понесла куфара, екземпляр от книгата и подготвената анотация за презентацията. Стан се запъти към вратата. Канеше се да й каже: „Ще те откарам. Искам да дойда“. Стори му се, че лицето й се проясни, сякаш бе разбрала какво се кани да направи, но думите не излизаха от устата му. Вместо това в съзнанието му изникна образът на Гуен, която съзерцава стъклените фигурки, поръчани от баща й. Не можеше да забрави, че не беше споделила това с него.

— Карай внимателно — каза той.

Лицето на Гуен посърна. Тя кимна и излезе от апартамента.