Белва Плейн
Кръстопътища (32)

Тридесет и втора глава

Стенли Жирар чака два дни, за да научи резултатите от разследването на Марк Ското по случая с раздутите цифри в бюлетина на, „ДжефСан“, но той така и не се обади. Не изпрати дори имейл. Стан опита да му се обади в офиса, но оттам му отговориха, че господин Ското е на среща. Самият Стан не ходеше по срещи, макар те да се организираха ежедневно както преди. Той чуваше как колегите му трополят по коридорите в посока на конферентната зала, но никой не го канеше да се присъедини към тях. Вместо това разни секретарки и асистентки го информираха, че срещите, на които е трябвало да присъства, са били отменени. Казваха му, че ще го уведомят, когато срещите бъдат насрочени отново, но така и не се обаждаха повече. Спряха да му носят и купищата документация, която обикновено се появяваше в офиса му. Това не го притесняваше, защото ангажиментите и безполезните срещи никак не му липсваха, но всъщност май нямаше какво друго да прави.

На четвъртия ден го повикаха в мрачния хромиран офис на Джеф Хенри. Шефът му изглеждаше уморен и гневен. Той заговори директно и по същество:

— Стан, разбрах от Марк, че ровиш в някои данни на компанията, които изобщо не са твоя работа, ако трябва да бъда напълно искрен.

— Просто забелязах, че има грешка в бюлетина…

— Няма никакъв проблем. Марк преглежда лично този бюлетин, както и аз. Но благодарение на теб той загуби часове ценно време, за да прегледа целия бюлетин още веднъж, само за да установи, че няма никаква грешка.

— Но цифрите…

— Стан, за нас работи една от най-добрите счетоводни фирми в страната. Тези момчета са гениални. Завършили са Харвард и Йейл и са натрупали години стаж във фирми, които са в Топ 500 на списание „Форчън“. Въпреки цялото ми уважение към теб, мислиш ли, че с твоята диплома за средно образование и няколкото вечерни курса към търговска гимназия би могъл да намериш грешка, която се е изплъзнала на тях?

Не мислеше. Но не му харесваше сарказмът, изписан на лицето на Джеф Хенри, и презрението в гласа му.

— Вярвам в това, което видях — отвърна той упорито. — И съм сигурен, че печалбата, която докладваме, е нереална.

— Много точно се изразяваш, Стан. — Гласът на Джеф вече преливаше от язвителност. — Нереална печалба. Ще запомня този израз. Позволи ми междувременно да ти разясня няколко факта от финансовия свят. Компания с мащабите на „ДжефСан“, която не може да се сравнява с дребен сервиз за електротехника, припечелващ жълти стотинки от подмяна на кабели на нощни лампи, зависи от добрия си имидж. Трудихме се твърде много за изграждането на репутацията на „ДжефСан“, за да позволим да бъде съсипана от някой недоволен служител.

— Никога не съм казвал…

— Достатъчно добронамерено се отнесох с теб, приятелю. Платих ти в брой, защото не пожела да приемеш акции на „ДжефСан“ в замяна на бизнеса си. Ходът ти е направо гениален, като се има предвид колко би струвал той сега. Ти така и не успя да се сработиш с екипа, а аз се правех, че не го забелязвам. Но стане ли въпрос за разпространяване на слухове…

— Зададох въпрос!

— Не знаеш какво говориш, по дяволите! И си прекалено упорит и арогантен, за да признаеш, че си сгрешил!

В този момент Стан си подаде оставката.

 

 

— Напуснал си? — извика Гуен. — Но защо, Стан? — Опита да скрие разочарованието си, но то пролича в тона й. Беше толкова щастлива, преди това да се случи!

По лицето на Стан се четеше познатото упорито изражение, което означаваше, че няма намерение да й дава обяснения. Той просто очакваше от нея да приеме, че е постъпил правилно.

— Не помисли ли, че би трябвало да обсъдиш това с мен?

— Не съм го планирал. Просто се случи.

— Такива неща не се случват просто така. Ти си го направил. Напуснал си.

— Не ми оставиха почти никакъв избор.

— Какво говориш?

— Много мислих над това, Гуен, и съм сигурен, че Хенри се опитваше да ме принуди да напусна.

— О, я стига!

— Виждал съм го как действа. Когато иска нещата да вървят добре, той се държи прекрасно. Но с мен се отнасяше като с отрепка. Предполагал е, че няма да го изтърпя.

Гуен не можеше да повярва. Джеф Хенри не би могъл да се държи така.

— В думите ти няма смисъл. Защо ще иска да напускаш?

— Започнах да задавам прекалено много въпроси и той поиска да изчезна. Сега, ако реша да разкажа на някого това, което ми е известно, ще съм в ролята на бивш служител, който не се е справил и е напуснал.

Стан вече бе споделил с нея подозренията си, че в „ДжефСан“ става нещо нередно, но Гуен не му вярваше. Ставаше въпрос за огромна престижна компания, възхвалявана от всички медии. Явно Стан преувеличаваше. Навярно е видял нещо, което не му е било ясно, и се е разтревожил прекалено. „Не мисля, че Стенли е достатъчно обигран, за да работи в екип с опитни играчи, които стигат до успеха лесно и бързо“, бе казала Каси. Гуен се гордееше със Стан и вярваше, че е успял да докаже на майка й, че греши. Но сега се оказваше, че Каси е била права. Ами Джуъл Хенри? Тя щеше да е въодушевена от мисълта, че съпругът на Гуен не е успял да се справи в „ДжефСан“.

— Не преувеличаваш ли? — попита Гуен. — Това ми прилича на конспиративна теория.

— Знам какво видях, Гуен.

— Сигурна съм, че то си има логично обяснение.

— Поисках обяснение, но никой не пожела да ми го даде. Те подправят документацията!

— Просто не ми се вярва, че човек като Джеф Хенри би направил нещо такова.

— Но вярваш, че съпругът ти е прекалено глупав, за да разбира от елементарна математика!

— Не съм казвала това! — Но си го беше помислила. Може би не точно това, но почти. — Имах предвид, че Джеф е гениален бизнесмен и едва ли му се налага да подправя документацията…

— О, да, знам за чувствата ти към Джеф Хенри! — ядоса се Стан.

— Това пък какво трябва да означава?

— Падаш си по него.

— Не е честно! Ужасно е от твоя страна, че го казваш! — Гуен се запита дали не я заболя толкова заради факта че обвинението не беше лишено от истина.

— Добре, ти може и да не си падаш по него, но той със сигурност има чувства към теб. Лигите му потичат, щом те види. А на теб това ти харесва.

— Какво?

— Знаеш какво чувства, Гуен, и това ти харесва. Той е съпруг на Джуъл, а ти винаги си й завиждала.

— Джеф Хенри ми е приятел, ясно ли ти е? Наистина го харесвам. Нещо повече, задължена съм му.

— Защото осигури работа на глупавия ти съпруг? Работа, каквато хора като теб разбират?

— „Хора като мен“? — Гуен никога не бе изпитвала такъв гняв. Не беше виждала и Стан толкова ядосан. Очевидно дълго време го беше мислил. — Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Сноби като теб и майка ти!

— Не съм сноб и изобщо не приличам на майка ми!

— За малко да ме заблудиш.

На Гуен й идваше да го зашлеви.

— Първия път, когато видя този апартамент, си помислих, че ще припаднеш — продължи той с презрение. — Мислеше си, че Джеф Хенри и работата в компанията му, която напълно подобаващо за егоцентризма му носи неговото име, ще ти осигурят отново начина на живот, който заслужаваш. Затова ти е толкова скъп и добър приятел.

— Добър приятел ми е, защото ми помогна! Като заговорихме за егоцентризъм, не всичко в живота ми се върти около теб! — Тя разказа на Стан накратко и със стаен гняв за колекцията от стъклени животинки, която Джеф бе открил. — Ако не беше Джеф, нямаше да започна да пиша! — завърши тя, останала без дъх. След това се взря в лицето на Стан. Ако можеше, щеше да върне думите назад. Стан, който я познаваше толкова добре, бе разбрал какво е означавало за нея да види онези стъклени фигури. Той разбираше какво е направил за нея Джеф. Съпругът й, който толкова се гордееше с кариерата й на писател и своя принос в нея, бе дълбоко наранен.

— Стан, не исках да прозвучи така.

— Напротив — отвърна той тихо.

— Ти ме нарече сноб и каза, че завиждам на Джуъл. Каза, че съм като майка ми и аз се ядосах… — Тя млъкна. — Ти помогна за издаването на книгата и… — започна тя отново.

— Виж, не мисля, че ще дойда с теб в Лангам утре вечер — прекъсна я той. После се обърна и излезе.

Гуен искаше да го повика, но гневът отново се надигна в нея. Представянето в библиотеката бе едно от най-важните неща в живота й и тя разчиташе на подкрепата му. Сега съпругът й я изоставяше заради една глупава кавга, точно когато имаше най-голяма нужда от него. Гуен внезапно се почувства отново като малко момиченце, което знае, че ако направи нещо нередно, майка й няма да я иска. Но тя не беше направила нищо лошо. Кавгата не беше по нейна вина. Стан я беше започнал.

— Може би наистина е по-добре да не идваш — викна тя след него.