Белва Плейн
Кръстопътища (30)

Тридесета глава

Пазете се, мой скъпи генерале, не се отдавайте на ревността — това чудовище зеленооко, което прави смешни тез, които му служат за храна.^[1]

Уилям Шекспир, „Отело“

В някои моменти Стан не можеше да повярва, че са изминали две години, откак бе започнал работа в „семейството на компания ДжефСан“, както лицемерно се изразяваше Джеф Хенри. Всички тези месеци и дни се бяха изнизали толкова бързо!

Но имаше и дни като днешния, в които имаше чувството, че работи в компанията откакто се помни, и започваше да се задушава между стените на офиса. Обикновено се случваше, когато му се налагаше да седи твърде дълго зад бюрото или да присъства на съвещания. Може би три четвърти от времето, посветено на работата му, минаваше в разговори и съвещания. Въпросът, който обсъждаха на тях, беше едни и същ: как да превърнат „ДжефСан“ в по-привлекателна за потенциалните акционери компания.

Стан хиляди пъти предпочиташе да е навън и да решава технически или инженерни проблеми. Той се беше занимавал с това в началото, постъпвайки на сегашната си длъжност. Тогава имаше големи планове за модернизиране на съществуващите електроцентрали и за закупуване на нови. Но внезапно всички планове бяха замразени. Няколко дни до Стан долитаха слухове за проблем с паричния поток, но те бяха отшумели бързо и скоро след това „ДжефСан“ отчиташе голяма печалба. Сега нашумелите акции на „ДжефСан“ се търгуваха на борсата по-скъпо от всякога, а Джеф Хенри обикаляше из цялата страна, печелеше награди за предприемач на годината и изнасяше речи за неограничените възможности пред бизнеса, който беше негово творение.

Слабото гласче в съзнанието на Стан продължаваше да настоява, че той все повече затъва в бумащина и ходене на съвещания, вместо да произвежда нещо реално, но този глас сигурно грешеше. Стан реши, че очевидно самият той не разбира как трябва да се ръководи един наистина голям бизнес. Може би просто не харесваше чак толкова големия бизнес. Но сега, след като беше станал част от него, не можеше да направи много по въпроса.

Стенли стана, за да се разтъпче из офиса и да раздвижи кръвта в жилите си. Той се спря пред една малка полица, върху която нямаше нищо друго, освен тънка книжка с рисунка на катеричка върху корицата. Това беше сигнален екземпляр на детската книжка, написана от Гуен. Тя я беше нарекла „Аби“, по името на главната героиня. Книжката щеше да се появи в книжарниците в края на месеца.

Гуен вече бе планирала няколко презентации на книгата си в близки градове, а след това щеше да замине на презентационно турне. Неговата Гуен! Стан още не можеше да повярва. Съпругата му беше подписала договор със същия издател за още три книги за Аби и горските й приятели.

— Ще напълня всички рафтове с книги на Гуен Жирар — каза Стан, след като получиха сигналния екземпляр на „Аби“. — Един ден ще имам цяла стена с твои книги.

Той беше изключително горд с Гуен.

Гордееше се малко и със себе си, защото имаше някаква заслуга за нейния успех. Той отнесе книгата на бюрото си, облегна се на стола и се замисли за това как се беше случило всичко.

Гуен завърши книгата си няколко месеца след като той бе започнал работа в „ДжефСан“. Вече беше продал бизнеса си на компанията и ясно осъзнаваше, че Каси е ядосана, задето с Гуен не бяха последвали съвета й.

Съпругата му се ядосваше на майка си.

— Ние сме големи хора, за бога! — възмущаваше се тя.

Майка трябва да се научи да зачита мнението ни. „Желая ти успех!“, беше си помислил Стан. Той полагаше всички усилия да стои далече от своята властна и сърдита тъща.

После Стенли прочете ръкописа на Гуен и веднага разбра, че книгата е специална. Очарова го не просто историята за малката катеричка, която бе различна и срамежлива и се беше научила да се приема такава, каквато е, а начинът, по който Гуен представяше своите герои.

Нейните малки създания не мислеха като хората, макар че те също имаха мисли и чувства. Гуен беше успяла да ги накара да се изразяват по уникален начин. Стан не знаеше как го е постигнала, но докато четеше книгата й, си представяше много ясно катеричките, бурундуците и птиците. Съпругата му бе описала природата с такава любов, че и дърветата, и небето се бяха превърнали в герои от приказката. Едва сега Стан успя да разбере каква жертва бе за нея да се премести в града.

— Какво възнамеряваш да направиш с това? — попита той, след като прочете принтирания ръкопис.

— Не съм мислила по въпроса. Просто се радвам, че я завърших.

— Някой трябва да я публикува.

— Стан, нещата не стават толкова лесно. Могат да минат години, преди да излезе една книга.

— Но тази е добра.

— Естествено е да мислиш така, защото ме обичаш.

След този разговор Стан ходи в библиотеката всяка събота в продължение на месец и изчете доста детски книги.

— Казвам ти, че твоята е по-хубава — настояваше той пред Гуен. — Вече съм експерт в тази област.

— Не знам как да си намеря издател — каза му тя.

Това не беше единствената причина, поради която съпругата му се колебаеше. Гуен споделяше опасенията на почти всички млади автори. Тя бе вложила много от себе си в приказката, особено в главната героиня, и се боеше, че хората няма да харесат катеричката Аби и тя отново ще се превърне в някогашната „странна птица“. Стан го разбираше, но не можеше да остави нещата така.

Той се порови в интернет, извади оттам списък с издателства и им изпрати копия от ръкописа. После само седеше безпомощно, докато писмата с откази пристигаха.

— Видя ли? — казваше Гуен сърдито. — Казах ти, че не е достатъчно добра.

Но книгата бе хубава и той го знаеше. Струваше му се, че повечето издателства отхвърлят книгата, защото бе неподходяща за тях, а не защото е слаба. Той осъзнаваше, че това може би е просто любезен отказ. Но Стенли вярваше на интуицията си. Имаше нужда да поговори с някой, който разбира повече от тези неща, затова се обади на пастрока на Гуен.

Уолтър прочете книгата и веднага забеляза това, което бе направило впечатление на Стан.

— Човекът, с когото трябва да говориш, е Каси — посъветва го той. — Тя участва в много благотворителни организации и комитети, в това число няколко, които са със седалище в Ню Йорк. Познава и доста важни клечки в издателския бизнес.

— Точно сега не съм сред любимците на тъща ми — отвърна Стан обезсърчено.

— Меко казано. Не са много хората, които пренебрегват съветите й — каза Уолтър.

— Е, аз пък не обичам да ми казват какво да правя.

— Знам. Но общото между теб и Каси е, че и двамата оценявате добре свършената работа. А тази книга е много добра. — Уолтър замълча за миг. — И разбира се, и двамата обичате Гуен.

— Не съм сигурен, че точно аз трябва да говоря с госпожа Райт.

— Има още нещо, което трябва да знаеш за Каси. Тя уважава всеки, който има смелостта да се изправи срещу нея.

Така, въоръжен с копие от ръкописа на Гуен, Стан пое към къщата на семейство Райт, за да се срещне с тъща си. Каси работеше в градината, но не спря, когато го видя да паркира на алеята. Изчака да се приближи и едва тогава вдигна глава.

— Гуен с теб ли е? — попита Касандра. Тя носеше голяма сламена шапка и Стан не можеше да види добре лицето й, но му се стори, че долови в гласа й копнеж.

— Дойдох сам. Имам нужда от помощта ти — каза той.

Тя се зае отново с розите си.

— Не е ли малко късно за това? Чух, че вече си продал бизнеса си. Ако си дошъл да ми кажеш, че се разкайваш за глупавата си постъпка, наистина не виждам какво бих могла…

— Не става дума за мен — прекъсна я той, решен да запази спокойствие. — Става въпрос за Гуен. — Касандра вдигна рязко глава. — Не е болна или нещо такова — побърза да я увери той. — Тя направи нещо, което е… ами написа една книга.

— Книга? Гуен?

— Казва се „Аби“. Книгата е детска и е наистина хубава, това поне е моето мнение. — Той млъкна и се взря в жената, която винаги го бе смятала за полуидиот. — Погледни на нещата от друг ъгъл — каза той. — Мислиш, че само дърпам дъщеря ти назад. Ако тази нейна книга е толкова добра, колкото аз вярвам, Гуен ще разполага със собствени средства и кариера и няма да зависи от мен. Не ти ли харесва идеята? Не мислиш ли, че си струва заради това да спреш да подрязваш розите и да прочетеш книгата?

Касандра довърши храста, който подрязваше, махна градинарските ръкавици и протегна ръка за ръкописа. Стан стоеше срещу нея, докато тя го четеше. Когато Каси вдигна поглед, на лицето й се четеше странно изражение — смесица от тъга, нежност и гордост, което се стопи след миг.

— Ако ми позволиш, ще задържа ръкописа и ще се обадя на няколко места — рече тя.

— Благодаря ти — отвърна Стан и се обърна да си върви.

— Стан — повика го Касандра. Той се обърна. — Всички грешим — каза му тя. — Ако има нещо… ако някога с Гуен имате проблем… моля те да ми кажеш.

Той кимна и си тръгна. Шест седмици по-късно Каси се обади, за да ги информира, че е намерила издателство, което ще публикува „Аби“.

Стан взе копието от книгата на Гуен и погледна снимката й на задната корица. Тя бе снимана в анфас, но замисленият й поглед се рееше някъде далече. Фотографът, нает от рекламния отдел на издателството, бе положил усилия да я накара да гледа в обектива, но Гуен не можеше да го направи насила. Тя беше отказала и услугите на гримьора и фризьора, наети за „фотосесията“, както я нарече служителката от „Връзки с обществеността“. Жената не остана доволна от Гуен, но Стан смяташе, че съпругата му е права, когато настоява да прави нещата както намери за добре. Тя нямаше да прилича на себе си, ако носеше тонове грим по лицето си и косите й бяха гладко сресани назад в елегантна, но претенциозна прическа. Интелигентността й струеше от големите кафяви очи, а замечтаният поглед беше типичен за нея.

Стан погледа снимката още някое време. Това бе Гуен, която познаваше и обичаше. Според него дори се бе разхубавила през изминалите години. Естествено не беше красавица като Джуъл Хенри, но той винаги щеше да предпочита Гуен пред онази жена.

Стан се намръщи леко при тази мисъл. Сигурен беше, че съпругът на Джуъл споделя това мнение.

Той се облегна отново назад и нова вълна от спомени заля съзнанието му. Тези обаче не бяха хубави като предишните. Той не беше ревнив по природа, не страдаше от параноя и в подозренията му към Джеф Хенри имаше поне зрънце истина.

Всичко започна, когато Стан и Гуен отидоха за първи път на тържество на компания „ДжефСан“. Когато получи поканата под формата на бележка в офиса, първата му мисъл бе да откаже.

— Не си го и помисляй — посъветва го един от колегите му. — Четири пъти в годината ни канят в дома на господин Хенри на вечеря с Големия бос и съпругата му. Не се залъгвай, представлението е по височайше нареждане.

Така Гуен и Стан, подходящо издокарани, се появиха на вратата на дома на Джеф и Джуъл. Стан моментално реши, че къщата е прекалено пищна за неговия вкус. Въведе ги една прислужница, а Джуъл, която изглеждаше зашеметяващо, се втурна към тях, нареди им да „се слеят с тълпата“ — израз, който изобщо не допадаше на Стан — и ги остави да се оправят сами.

Скоро ангажираха Стан в разговор по работа и Гуен се отдалечи. Когато най-сетне успя да се измъкне, тя се беше присъединила към група от жадни слушатели, които бяха наобиколили Джеф Хенри в напомнящия пещера хол. Шефът на Стан говореше за история, а Гуен изглеждаше впечатлена.

— Световните войни са избухнали, защото немскоговорещите страни са загубили престиж в сравнение с Франция и Англия и техните колонии — говореше Джеф. — Тази разлика се е проявила внезапно през хиляда деветстотин и четиринадесета година и до хиляда деветстотин тридесет и девета вече е станала взривоопасна. Не ви ли се струва интересно, че членовете на кралските семейства в Европа са били близки роднини? Кралят на Англия и императорът на Германия са били внуци на кралица Виктория! — Той се извърна към Гуен и й се усмихна. Не направи нищо повече. Но нещо в усмивката му задейства предупредителната аларма в съзнанието на Стан.

Вечерята бе поднесена на малки кръгли маси в хола. Гуен бе настанена на масата на Джеф. Предупредителните сигнали в главата на Стан се усилиха.

Джеф не флиртуваше с Гуен и по никакъв начин не пристъпваше границата, но беше очевидно, че й се възхищава. А Гуен, която дълги години се бе смятала за непривлекателна и странна, се чувстваше поласкана от това. Това също беше очевидно. Но дали всичко се изчерпваше с това? Тя не обичаше големи светски събирания като това, но сега очевидно се забавляваше. Стан не усещаше между Гуен и Джеф онова сексуално напрежение, подобно на електричество, което се появяваше между мъж и жена, които се привличат. Съпругата му се смееше щастливо и безгрижно, а това нямаше да е така, ако бе в плен на тайна страст към друг мъж. Жена като Джуъл Хенри бе способна да се прикрива, но не и съпругата на Стан. Моята Гуен е невинна — каза си той. — Много интелигентна и безкрайно наивна.

Онази вечер Стан се бе въздържал, макар че му се щеше да удари Джеф Хенри в лицето сред собствения му претрупан хол. Но през следващите две години винаги, когато се случеше да попаднат в компанията на Джеф, Стан беше нащрек. Той ставаше все по-уверен, че въпреки невинността на Гуен, Джеф Хенри изпитва към нея скрити чувства. Но Стенли не можеше да направи нищо по въпроса. Щеше да е глупаво и обидно за Гуен, ако съпругът й се конфронтираше с Джеф, при условие че той не му бе дал и най-малък повод.

Стан върна детската книжка на рафта. Той се беше научил да живее с подозренията си към Джеф Хенри, защото вярваше безрезервно в почтеността на жена си. Но Стенли така и не успя да свикне с мисълта, че работи в „ДжефСан“. Той не се присъедини към фирмения отбор по бейзбол и избягваше сутрешните мотивационни срещи. Стан вероятно бе единственият човек, който работеше тук, но не се бе възползвал от възможностите за закупуване на акции на компанията. Парите, които получи за бизнеса си, бяха прибрани в банкова сметка. Той не бе похарчил нито стотинка от тях, защото не можеше да забрави предупреждението на Касандра. Цели две години очакваше нещо ужасно да се случи в „ДжефСан“. Притесняваше се, че ще го уволнят и двамата с Гуен ще се нуждаят от парите, докато си стъпи отново на краката.

Но през последните няколко седмици бе сметнал, че се държи глупаво. Наскоро списание „Форчън“ бе номинирало „ДжефСан“ за една от десетте най-успешни компании в страната за втора поредна година. Колегите на Стан, които бяха инвестирали в компанията, печелеха луди пари, а неговите му носеха мизерна лихва. Време беше да приеме факта, че е част от проклетото семейство на компания „ДжефСан“, без значение колко лицемерно му звучеше това, и че няма да се махне оттук. Трябваше да престане да къта парите си и да купи акции на компанията. Трябваше също да купи къща на Гуен. Стан й беше казал да започне да търси и тя вече бе открила място, което харесваше. Днес щяха да се срещнат на обяд, за да му покаже няколко брошури от агенцията, която се занимаваше с този имот.

Стан погледна часовника си. Оставаха му два часа до срещата с Гуен.

На бюрото му се намираше проектът за текст на един от бюлетините, които „ДжефСан“ публикуваше, за да информира настоящите и потенциалните акционери за делата на компанията. Стан обикновено не ги четеше, защото смяташе, че в тях има само суперлативи, но днес се чувстваше прекалено уморен, за да се заеме с документацията, затрупала бюрото му. А и след като планираше да купи акции на „ДжефСан“, редно би било добре да прочете нещо за компанията.

Двадесет минути по-късно, силно обезпокоен, той остави настрани бюлетина и включи компютъра си. Трябваше да провери някои цифри.