Белва Плейн
Кръстопътища (25)

Двадесет и пета глава

Гуен разбра, че поговорката за времето, което лекува всичко, не е вярна. Имаше болки, които никога не отшумяваха. Такава бе болката, когато разбра, че Каси я беше лъгала за родителите й. Тя никога нямаше да забрави триумфалното изражение на Джуъл, когато се „изпусна“ и издаде тайната. Нямаше да забрави и изражението на Каси, когато й призна, че това е истина. Тази болка оставаше постоянна, както и въпросите, породени от нея относно мъжа и жената, които й бяха дали живот.

Но загубата на едно бебе бе нещо различно. И тази болка никога не отшумяваше, но човек най-накрая я приемаше. Тя стана част от Гуен и я промени.

Отначало вярваше, че никога няма да бъде щастлива и сивата мъгла, която я обгръщаше, ще остане там завинаги. След това се събуди една сутрин и видя, че есента бе дошла, а дърветата в парка на края на улицата, където живееше, застилаха земята с традиционния златно-оранжев килим.

В този момент тя усети красотата на свежите цветя, които съпругът й носеше всеки ден. Гуен откри, че вече не само не избягва малката стаичка, която Стан бе превърнал в стая за гости, но дори й харесваше да чете в нея. Бежовокафявият цвят на стените й действаше успокояващо, а светлината бе идеална. Само тази стая в апартамента беше просторна. По тази причина я бе избрала за детска стая. Когато откри, че вече може да каже „детска стая“, без да се просълзи, Гуен осъзна, че бе обърнала нова страница. Болката от несбъднатата мечта за дете все така тлееше в сърцето й, но вече бе свободна да продължи живота си.

Стан сякаш също осъзнаваше, че съпругата му е готова да продължи напред. Една вечер той й подари кутия, увита с розова хартия и панделка с изкуствени рози. В нея имаше лаптоп. Съпругът й разполагаше със служебен лаптоп в сервиза, но нямаха компютър за лично ползване.

— Вече умееш да си служиш с него — говореше той бързо и развълнувано. — Знам, че техниката не ти е слабост, но с него се работи толкова лесно, че няма да ти отнеме много време да се усъвършенстваш. — После Стан се усмихна с онази негова усмивка, която предизвикваше бръчици в ъгълчетата на очите му. — Защо не опиташ да пишеш, Гуен? Винаги си го искала.

И тя го направи. Учеше се да пише на компютъра, докато не се увери, че може да работи на него достатъчно бързо, за да не затруднява хода на мисълта й. След това Гуен седна в малката стая за гости и се опита да напише приказка за гълъб, който живее в парка. Тя обаче не успя да се превъплъти в градски гълъб, който се изхранва, просейки трохички от непознати хора.

След това се опита да напише разказ за катеричка, която живее близо до един пън на билото на хълма, в чието подножие се издига голяма бяла къща. Тогава откри, че е прекъснала връзката си с катеричките и бурундуците, които някога бе наблюдавала с часове в убежището си.

Накрая тя остави компютъра в хола, за да го ползват двамата със Стан, и се върна отново към четенето в стаята за гости.

Но Стан не се предаваше.

— Когато се запознахме, ти мечтаеше да пишеш. Твърдиш, че няма за какво да разказваш, но аз съм сигурен, че един ден ще го направиш — говореше й той.

Тя не му каза, че се нуждае от пространство и небе, за да разказва историите си. Това беше едно от нещата, за които не говореха. Но Гуен се сви отново в черупката си.

Тя се сприятели с няколко от жените, с които се засичаха в пералното помещение в мазето на жилищната сграда. От тях младата жена научи много за популярните телевизионни програми, любовните романи и модерните обувки.

Гуен, от своя страна, им разказа за чуждестранните филми, представленията на „Метрополитън опера“ в събота следобед и за Емили Дикинсън. И макар че тя така и не си купи от онези неудобни обувки и й беше трудно да повярва, че те биха посегнали към томчето с поезия на Дикинсън, Гуен осъзна, че й е приятно да разговаря с някой, докато сгъва прането.

Няколко от новите й приятелки посещаваха вечерни курсове по готварство и тя също се записа. Каси остана особено впечатлена от това нейно начинание, защото сама не можеше дори да стопли вода.

Веднъж или два пъти седмично Гуен мяркаше от апартамента си дългата черна лимузина на Джеф Хенри, забързан за среща в града или към летището, откъдето трябваше да отлети за някое екзотично място на другия край на света. Тя обикновено можеше да познае на кое от двете места се е запътил по количеството багаж, което внимателно подреждаха в багажника на колата.

С Джеф се засичаха от време на време, когато ходеше до магазина или парка. Той я канеше на кафе и тя приемаше, защото й бе приятно да общува с мъж, който споделя интереса й към Дикенс и Толстой. Двамата истински се наслаждаваха на постоянния си диспут относно достойнствата на Вагнер — любимия композитор на Джеф — срещу тези на Пучини, който бе неин фаворит. На Гуен й харесваше начинът, по който той нагласяше наперената си пиратска походка към нейната, докато се разхождаха заедно по улицата. И макар че съзнанието й се бунтуваше, една детинска част от нея се радваше може би повече от нормалното, защото той бе съпруг на Джуъл Феърчайлд, която сега носеше името Джуъл Хенри.

Джуъл имаше толкова много — като се започне от красотата, с която бе надарена, до също толкова красив и вълнуващ съпруг и цялото богатство, което можеше да пожелае. Гуен не виждаше нищо лошо във възхищението, което забелязваше в очите на Джеф, докато пиеха скъпото кафе и разменяха банални фрази.

Постепенно, както се случва между добри приятели, тя и Джеф започнаха по-рядко да си споделят банални неща и по-често лични.

Той й разказа за тийнейджърските си години, в които бе живял като недодялан син на двама претенциозни интелектуалци, а Гуен му разказа за детството си, в което я бяха смятали за „странна птица“, за животните, които обичаше, и историите, които понякога измисляше за тях. После усети желание да се разкрие дори още повече пред него.

— Аз съм осиновена — призна му тя. — Много съм мислила за истинските си родители. Чудех се какви са били. А после… — Тя замълча. Искаше да му разкаже всичко за тези две непознати личности, които все още се появяваха в живота й, но не можеше. Историята за съпруга на Каси Райт, който й беше изневерил с друга жена, беше нещо, което Каси трябваше да разкаже. Джуъл беше издала тайната без позволението на Каси и това бе лошо. Гуен не искаше да постъпва по същия начин. Тя смени темата. — И после, когато разбрах, че ще имам дете, се чувствах така, сякаш нося не точно наследника им, но… — Тя се опита да намери точните думи.

— „Оставяш след себе си техните отпечатъци в пясъка на времето“ — помогна й с цитат Джеф.

— Лонгфелоу — позна тя.

— Леко перифразиран — отвърна той с усмивка.

— Благодаря ти.

— За какво?

Тя отново замълча, опитвайки се да намери точните думи. Той й беше дарил насладата, която човек получава, когато се докосне до произведение на изкуството, издържало проверката на времето. В такъв момент човек осъзнава, че не е сам, че мислите и чувствата, които го вълнуват, са вълнували някой друг, живял векове преди него, и се усеща свързан с цялото човечество.

— За това, че ме накара да погледна на нещата в перспектива — отговори тя накрая.

Джеф кимна разбиращо. Онази детинска част от съзнанието й отново тържествуваше, защото Гуен осъзнаваше, че той по никакъв начин не би могъл да води подобен разговор с красивата си и чаровна съпруга. Това беше една малка безобидна победа за Гуен.

Времето минаваше, а сивата мъгла около нея се разсейваше с всеки изминал ден. Преди да усети, вече беше изминала година от загубата на бебето.

На годишнината от този ден мъглата заплаши да се спусне отново. Тя не бе споделила с никого, че се бе надявала тъжната годишнина да я завари бременна. Това не беше нещо, което можеше да сподели със Стан. На него можеше да му се стори неестествено, че помни тази дата, а и нямаше смисъл да казва нещо, което можеше да му причини страдание. Въпреки това тя изпитваше нужда да поговори с някого. Сети се за Джеф, който я изслушваше и сигурно щеше да намери утешителни думи. Докато излизаше от апартамента на път към асансьора, тя си помисли, че би било добре, ако се засекат с него днес. Гуен отиваше в квартала, за да вземе сакото на Стан от химическо чистене.

 

 

Джеф стоеше до прозореца в офиса си и видя Гуен да излиза от сградата. Помисли дали да не се втурне навън и да инсценира още една случайна среща, но после погледна зад гърба си бюрото, на което го чакаше един доклад.

Служителите му го бяха изготвили по негово искане, но Джеф още не го бе прочел. Знаеше, че след това ще му се наложи да вземе решение, затова отлагаше. Решението беше от най-трудните, защото в него се преплитаха бизнес интереси и личен живот. То засягаше жената, която сега вървеше навън по улицата в посока на ателиетата, обслужващи квартала. Гуен Жирар навярно беше излязла да свърши някоя домакинска работа — да пазарува в последния момент или да прибере поправените обувки от обущаря. Джеф се намръщи. Не му харесваше мисълта, че се занимава с такива банални дейности, но наскоро бе разбрал от нея, че вече намира в тях душевно спокойствие. Той знаеше, че Гуен все още таи мечта за собствена къща. Тя бе споделила, че Стан не бърза с покупката на жилище, защото не са заделили достатъчно пари за първоначална вноска. „Стан е предпазлив“, бе казала тя през смях. Стан е глупак, бе помислил Джеф. Сравнението между скромните желания на Гуен и постоянния ламтеж на Джуъл бе просто неизбежно.

 

 

Джеф седна отново на бюрото си. От известно време системно изневеряваше на жена си. Лесно му се удаваше да бъде дискретен, тъй като често пътуваше далеч от дома им. Въпреки това се чудеше дали ако Джуъл разбере, това би имало значение за нея. Той най-сетне беше осъзнал, че страстта й е насочена не към него, а към това, което можеше да й осигури. Вероятно винаги го бе знаел, но не бе искал да си го признае. Тя никога не му отказваше ласките си и беше идеалната съпруга. Но Джеф беше имал достатъчно жени, за да усети разликата между умелата преструвка и истинската страст. Джуъл изпитваше истинска възбуда единствено когато искаше нещо или когато току-що бе получила желаното.

В първоначалното си заслепение той на драго сърце й бе подарявал дрънкулките и подаръците, за които Джуъл копнееше. Но след като първоначалната му дива страст пресъхна, между тях не остана нищо друго. Баща му го беше предупредил, че това се случва с увлеченията. Джеф го осъзна постепенно.

По същия начин осъзна, че таи безплодни надежди за възможността един ден съпругата му да споделя неговите вкусове и интереси. Опитите му да я запознае с това, което той наричаше „истинските неща в живота“, се бяха провалили с трясък. Джуъл никога не отказваше да го придружи на балет или музей. Тя стоеше до самия край на спектаклите на Die Zauberflote^[1] и Die Meistersinger^[2], но беше очевидно, че няма търпение да се приберат у дома, за да се заеме отново с клюкарските списания и пазаруването. Надеждите, че ще отвори съзнанието си за хубавите книги и голямото изкуство, когато разполага с достатъчно свободно време и пари, за да може да им се наслади, си останаха празни фантазии.

Съпругата му нямаше вина, че това го дразнеше. Джеф беше този, който се бе променил. Той разбираше страстта й към скъпите вещи, защото той самият я споделяше. Но Джеф искаше нещо повече от това, а тя — не.

Последната капка преля, когато се преместиха в гротескната къща, която тя бе проектирала и харесваше изключително много. Къщата беше унижение за него и му доказваше какъв глупак е бил.

Джеф започна да забелязва колко дразнеща и шумна е съпругата му. Не беше само неспирното й празно бърборене. По ръцете й подрънкваха гривни, високите й токчета потракваха по коридорите на големия безвкусен дом, сладкият й глас дразнеше слуха, а смехът на Джуъл, който Джеф някога намираше за топъл и безгрижен, сега му приличаше на шумен опит за привличане на вниманието. Нищо чудно, че тихата и интелигентна Гуен Райт го привличаше.

Джеф вдигна папката от бюрото си и започна да чете, но после я остави. Докладът съдържаше резултатите от проучването на Стенли Жирар, което бе възложил на служителите си. Бизнес решението, което трябваше да вземе, засягаше съпруга на жената, която Джеф желаеше. Но по какъв начин я желаеше?

Той усещаше, че Гуен харесва компанията му, и бе уверен, че може да прехвърли връзката им на друга основа. Все пак Стенли Жирар не можеше да се мери с него. Съпругът на Гуен вероятно бе един от онези недодялани, примитивни мъже, които купуваха на жена си миксер за рождения ден и всяка година я водеха на почивка някъде, където можеха да ловуват и да ходят на риболов.

Въпреки това Джеф не правеше опити да промени отношенията им, защото Гуен Райт не беше от жените, които биха се впуснали в авантюра с някой мъж. За да изневери на недодялания си съпруг, тя трябваше да се влюби отчаяно и безнадеждно. Джеф усещаше, че Гуен е способна на такива чувства. След това най-вероятно щеше да настоява да прекрати брака си. Изневерите, лъжите и тайните сексуални връзки не бяха приемливи за нея. И макар да му допадаше идеята точно той да запали в нея отчаяната и страстна любов, която бе сигурен, че Гуен таи в себе си, Джеф не бе уверен, че е готов да захвърли всичко заради нея.

Обективно погледнато, все още имаше някои елементи в брака му с Джуъл, които му вършеха работа. Тя все така изглеждаше великолепно до него и можеше да бъде и чаровна, стига разговорът да се ограничаваше до лек непринуден брътвеж.

Съпругата му никога не беше изразявала желание да имат деца, каквито той изобщо не искаше. Както сам бе установил, тя не ограничаваше свободата му, нито контактите му с други жени, при условие че поема всички сметки. Но ако опиташе да се разведе с нея, Джеф щеше да плати скъпо. Джуъл може и да не беше влюбена в него, но нямаше да се откаже от положението на съпруга на Джеф Хенри без битка. А в този момент съществуваха сериозни бизнес причини, поради които Джеф не можеше да си позволи това.

Той разтри слепоочията си, където усети първите признаци на главоболие. Сделката за концесията на водната централа в Бразилия бе сключена преди около година. Отначало изглеждаше като поредния печеливш ход, но напоследък от Буенос Айрес долиташе притеснителен ропот.

Дръзкият младеж на име Марк Ското, когото Джеф бе наел за свой заместник, отмъквайки го срещу голяма сума пари от една немска компания, беше привлякъл нова счетоводна фирма от Ню Йорк, която да им помогне да се справят с нарастващите проблеми. Експертите от „Д. Е. Александър“ увериха Джеф, че най-доброто решение е да се учреди отделна фирма за водната концесия, „за да се подсигури инвестицията“, както се изразиха. По този начин внимателно му казваха, че трябва да се опитват да разпределят риска. Част от новата компания би могла да бъде пусната на нюйоркската фондова борса. Необходима беше известна доза изобретателност в счетоводството, за да се надуе стойността на акциите на пазара, но тази практика не беше нещо необичайно. Налагаше се да се движат почти по ръба на регламентираното от Федералната комисия по търговия, но това нямаше значение. Джеф го беше правил и преди.

Марк и счетоводителите предложиха на Джеф да инвестира по-голяма част от собствените си средства в „ДжефСан“ като начин да подобри позициите на фирмата на фондовата борса. По негласно споразумение, ако се стигнеше до най-лошото, той щеше да разполага с достатъчно време, за да изтегли средствата си, макар всички да твърдяха единодушно, че това няма да се случи.

Всичко изглеждаше логично, а и други го правеха, но без видима причина Джеф си припомни предупреждението на баща си: Пази се от фаустовски сделки, Джефи. Той не би искал адвокатите на Джуъл при евентуалния развод да се ровят в документацията му, а това със сигурност щеше да се случи, ако проявеше неблагоразумието да разклати лодката.

При все това той мислеше за Гуен и за начина, по който се чувстваше, когато тя му говореше. Понякога му разказваше забавни случки от уроците по готварство или за пуловера, който се бе опитала да изплете и бе захвърлила с отегчение. Разказваше му и за стария си дом и хълма зад къщата, където бе седяла и наблюдавала катеричките и бурундуците. Гласът й беше безкрайно нежен, а интелигентният й поглед — изпълнен с любопитство и въодушевление.

Джеф погледна доклада за Стенли Жирар върху бюрото си. Вече знаеше какво съдържа. Младият служител, който бе направил проучването за съпруга на Гуен, му бе съобщил основното от информацията. Той му беше казал, че Стенли Жирар е талантлив мъж, а малкият му сервиз се е специализирал в инсталиране, поддръжка и ремонт на сложни електрически системи на големи корпоративни клиенти. Той не се занимаваше с далавери, а разширяваше бизнеса си стабилно и сигурно. Мъжът беше подходящ кандидат за онова, което господин Хенри си бе наумил.

Джеф отново се приближи до прозореца и погледна надолу към улицата, където Гуен бе стояла няколко минути по-рано в очакване светофарът да се смени. Днес тя изглеждаше нещастна. Джеф се замисли. Не беше ли чул по същото време миналата година, че е загубила бебето си? Да, сигурен беше, че е така. Внезапно му се прииска да й подари нещо, което би могло да прогони тъжното изражение от лицето й.

Докладът за Стенли Жирар лежеше на бюрото му. Ако Джеф направеше предложение на съпруга й, Гуен можеше да има своя къща. И разбира се, призна той пред себе си, щеше да му бъде задължена. Тя щеше да почувства истинската власт на Джеф Хенри — мъжа, който стоеше зад „ДжефСан“. Властта беше афродизиак. В този случай благодарността може би щеше да има същото въздействие. Нещата със сигурност нямаше да останат същите, но Джеф бе хазартен играч. Такъв беше начинът му на живот. Той вдигна телефона и позвъни на секретарката си.

— Уреди ми среща със Стенли Жирар — нареди Джеф.