Белва Плейн
Кръстопътища (21)

Двадесет и първа глава

Любовта гледа зорко, омразата — още по-зорко, но ревността гледа най-зорко, защото тя е любов и омраза едновременно.

Арабска поговорка

Въздухът в апартамента бе тежък. Странно, но Гуен винаги мислеше за него като за апартамента на Стан, независимо от това, че той бе станал и неин дом, след като се омъжи за Стан преди четири години. Тя се изправи и седна в леглото. Вече беше късно. Стан се приготвяше за работа почти безшумно, защото не искаше да я събуди. Но тя беше будна. Само се преструваше на заспала, за да не се налага да говори. Гуен се огледа наоколо в спалнята, която беше и нейна спалня през последните четири години. Наистина ли бе изминало толкова много време? Или толкова малко? Беше загубила представа за времето. Лекарят й беше казал, че дезориентацията е следствие от скръбта. Трябваше да си даде време.

Гуен стана от леглото и се приближи до прозореца. Ако погледнеше направо надолу, можеше да види малка част от вътрешния двор зад сградата, в която се намираше апартаментът. Предполагаше се, че това малко парче земя, покрито с анемична трева и бетон, трябва да играе роля на оазис за обитателите. Другото място, на което можеха да подишат свеж въздух, бе покривът, на който през лятото изнасяха шезлонги. За жалост там не можеше да се хване тен, защото отсреща се издигаше голяма административна сграда, наречена „Амбър“, която скриваше слънцето през по-голямата част от деня. Гуен бездруго не се качваше на покрива. Не го правеше дори преди да се случи това… но днес нямаше да мисли за загубата. Затова се преструваше, че спи, за да не й се наложи да говори. Днес тя щеше да се облече и да излезе, макар че копнееше да пропълзи обратно в леглото и да остане там. Облечи се, Гуен. Това е началото.

Тя успя да вземе душ, но пред гардероба се предаде. Да избере дрехи, с които да се облече, бе свръх силите й. От нейната страна на леглото стоеше малък стол, на който тя седна и затвори очи. И както се случваше често, съзнанието й се върна назад. Върна се към лудите и щастливи дни, когато със Стан бяха в Париж. Тогава бракът й бе свеж и нов като лъскава, току-що изсечена монета. Толкова романтично й се струваше да се оженят в Париж. Тя го предложи, а Стан хареса идеята. На моменти Гуен се притесняваше от това, че при единственото си посещение в града бе в компанията на майка си, а тя не искаше да мисли за Касандра по време на медения си месец. Но това не се случи, защото Стан настоя той да плати пътуването. Имаше заделени пари, тъй като бе спестявал, за да купи сградата, в която се намираше сервизът му. И въпреки че се възползваха от спестяванията му, двамата пак не можаха да пътуват в лукса, който Касандра бе осигурила на Гуен.

Стан и Гуен не си купиха самолетни билети за първа класа, не плащаха за ВИП салони и не отседнаха в разкошен хотел, когато пристигнаха в Париж. Обедът им обикновено се състоеше от хляб и сирене, и от време на време салата, купена от някой магазин и изядена като на пикник. Двамата не пазаруваха модни дрехи и не правиха скъпи пътешествия до туристически забележителности. За Гуен и Стан оставаха улиците и парковете в града и хлябът със сирене. А нощем, в неравното легло, от което можеха да видят Айфеловата кула, те се наслаждаваха един на друг. Изживяваха цялата сладост и екстаз, които двама влюбени можеха да си дарят, и това бе повече от достатъчно, за да накара сърцата им да пеят. След това се завърнаха у дома.

 

 

Гуен отвори очи. В стаята започваше да става твърде топло. В апартамента не полъхваше ветрец и единственият начин да се справи с горещината бе да затвори всички прозорци и да включи климатика. Младата жена не обичаше климатика. Застоялият, изкуствено охладен въздух я задушаваше. Въпреки всички усилия, малкият розов храст, който Стан й бе подарил, увехна след шест месеца живот в апартамента и тя обвини за това липсата на слънчева светлина и отвратителния климатик. Стан нямаше нищо против климатика, защото цял живот бе живял с него, макар напоследък да се опитваше да го включва по-рядко заради нея.

След малко жегата в спалнята щеше да стане непоносима. „Ще стана и ще го включа след минута“, обещаваше си тя. В този момент се чувстваше леко уморена. Гуен затвори очи и остави съзнанието си да се върне назад.

 

 

Гуен видя апартамента на Стан за първи път, когато се върнаха от медения си месец.

— Това е — каза той, светнал от гордост. После й показа четирите стаи, големи колкото кутийки, които бяха неговото убежище.

„Моля те, Господи, дано не разбере какво чувствам!“, молеше се Гуен и се опита да се усмихне. Апартаментът беше толкова малък и с толкова тънки стени! „Двамата деляхте още по-малко пространство в хотела в Париж“, строго си каза тя. Но онова беше временно. Също като къмпинга без топла вода и електричество. Хората ходеха на къмпинг за забавление, но знаеха, че след това ще се върнат у дома. А сега тези четири стаи щяха да бъдат нейният дом. Не беше сигурна дали ще може да живее в тях. Искаше й се да е така, да бъде неземно щастлива, дори само заради това, че е със Стан. Но беше свикнала на пространство и уединение. Макар да обичаше близостта на новия си съпруг, да седи до него или на масата срещу него, Гуен знаеше, че ще дойде момент, в който ще й се прииска да почете на спокойствие, без да чува през тънките стени спортното предаване, което той гледа по телевизията.

За капак на всичко, докато тя се опитваше да се усмихва и да кима ентусиазирано, през тънките като вестник стени долетя глъчка от съседите.

— Да не си посмял, кучи син! — разнесе се пронизителен женски глас.

— Като не ти харесва, върви по дяволите! — отвърна изпълнен с ярост басов глас. Последваха проклятия и неприлични думи и Стан се усмихна неловко.

— Това са семейство Хънтър. Боя се, че го правят доста често — обясни той. — Ще свикнеш. Не са толкова лоши, колкото съседите от горния етаж в детството ми. Господин Нютън получаваше чек със заплата всеки петък и на връщане към дома обръщаше по няколко питиета, после започваше кавгата. С брат ми се обзалагахме колко време ще продължи.

Той намираше това за забавно! Освен това й казваше, че трябва да свикне.

Стига, Гуен, нали точно от този снобизъм искаше да избягаш? Подиграваше се с дома на майка си, който бе толкова тих и функционираше като добре смазан часовник. Не си ли спомняш, че обичаше да посещаваш приятели, чиито родители трошаха чинии по време на кавгите си? Ключовата дума тук бе „посещавам“. Тя не беше на посещение в тези четири стаи и трябваше да се научи да живее с неспирните кавги на семейство Хънтър.

Гуен се размърда на стола. Тапицерията му се нагряваше прекалено и тя започваше да се поти. Въпреки това Гуен остана на мястото си и продължи да си припомня.

След като се установиха, на преден план излезе въпросът с домакинството. Тя никога не беше чистила с прахосмукачка, нито бе мила мивка, но се опита да поддържа чистота.

— Нека ти помогна — предложи й Стан. — Много ме бива в чистенето и обирането на прах. Правя го от години, тъй като съм живял сам.

— Ти работиш толкова много. Нямаше да е така, ако не се налагаше да си върнеш парите, които похарчихме за пътуването до Париж. А аз нямам какво да правя. Редно е аз да чистя и да обирам праха. Освен това, може и да те бива в домакинската работа, но не вярвам, че ти допада — отвърна Гуен.

Той се засмя и я сграбчи в прегръдките си.

— Ще те предложа за наградата „Разбираща съпруга на годината“.

Гуен обаче бързо разбра, че не я бива в домакинската работа, която й се струваше досадна и скучна. Готвенето беше истински кошмар, а наоколо нямаше никой, с когото да се посъветва. Тя знаеше, че Стан се надява съпругата му да се сприятели с някоя от младите жени в сградата, но повечето от тях бяха необвързани и излизаха след работа на ресторант и по барове с надеждата да се запознаят с някой млад мъж. Онези, които бяха омъжени, се разкъсваха между работата и децата си. Гуен обикновено ги засичаше в пералното помещение в мазето в събота сутрин, където те се оплакваха една на друга от високите такси за детска градина и ненадеждността на детегледачките. Гуен се опитваше да измисли нещо подходящо и да го каже, но обикновено не успяваше. В такива моменти самотата заплашваше да я погълне и Стан я заварваше да плаче над чаршафите, докато се опитваше да ги сгъне.

— Да можеше да доведем тук Миси и Ханк за няколко дни! — каза тя веднъж. Но в сградата имаше забрана за домашни любимци. На Стан не му оставаше друго, освен да я прегърне и да й каже, че я разбира.

Но той не я разбираше. Не разбираше и копнежа й по природата. Стан никога не бе разполагал с акри гора, в които да се разхожда. Той никога не беше имал свое убежище на хълма, с пънче под свода от клони.

— На не повече от десет минути път оттук има един обществен парк — информира я той, когато се нанесоха. — Всички казват, че прилича на късче от провинцията, пренесено в центъра на града.

Гуен направи опит да свикне с парка. Постара се да си втълпи, че не й пречи ечащата музика, която другите хора слушаха. Опита се да повярва, че преялите гълъби, които крачеха наперено наоколо, можеха да заместят пойните птички, катеричките и бурундуците, които обичаше да наблюдава. Но не успя.

Веднъж, потопена в поредния пристъп на тъга, тя се опита да прецени в кой от сезоните земята й липсва най-много. Дали през пролетта, когато хълмът зад къщата на семейство Райт оживяваше от свежата зеленина и ранната трева, а слънцето се опитваше да прогони зимата с топлината си? Или може би през лятото, когато цикадите жужаха лениво в жегата, а оклюманите рози разпръскваха тежко ухание в очакване на следобедния дъжд? Или през есента, когато червените кленове избухваха в пламъци, последвани от златните и оранжеви цветове на дъбовете, ясена и тополите, а въздухът беше свеж и уханен като ябълка? А може би през зимата, когато снегът покриваше с вълшебното си меко покривало земята и намяташе изваяна бяла дантела върху дърветата и храстите? Тя се измъчва цял ден с подобни мисли и се зарече никога вече да не им се поддава. Но копнежът в нея се усилваше с всеки изминал ден.

След около година Гуен започна да се страхува, че ще дойде момент, в който усещането й за загуба щеше да бъде толкова силно, че дори нощите, прекарани със Стан, нямаше да могат да я излекуват.

 

 

Гуен бе започнала да се отчайва, когато Каси се появи на хоризонта. След завръщането им от Париж, тя се държеше доста резервирано. Касандра не ги обвиняваше, нито ги поучаваше, но Гуен бе убедена, че заслугата за това е на Уолтър.

Дори след като огледа новия дом на Гуен, Каси не пророни нито дума на неодобрение, макар стиснатите й устни и бръчката между веждите да говореха достатъчно красноречиво. Мълчанието й бе продължило цяла година.

Но един ден тя покани Стан и Гуен на късна неделна закуска в къщата си.

— Защо не отидеш без мен? — предложи Стан.

— Майка ми настоява да отидем двамата. Каза, че иска да обсъди нещо с нас — отвърна Гуен.

— Знаеш, че тя не ме харесва, Гуен.

— Същото важи и за теб, скъпи! — рече Гуен и го целуна игриво по бузата. Тя беше толкова щастлива, че пренебрегна нежеланието му да я придружи. Щеше да избяга от града за цял един страхотен ден! Слънцето грееше, небето беше обагрено в хиляди нюанси на синьото — от бледосиньо до тюркоазено, — а тя щеше да види акри дървета и трева!

Веднага щом сервираха омлета, Каси заговори по същество.

— Стенли, искам да купя къща за теб и Гуен — заяви тя.

Семейството седеше в трапезарията, откъдето Гуен можеше да вижда през прозореца старото си убежище. Тя го изпиваше с очи и си мислеше, че хълмът никога не бе изглеждал толкова прекрасен. Но когато Каси заговори, момичето се извърна навреме, за да види как Стан замръзна, и разбра какво ще последва. Каси също разбра.

— Преди да откажеш, просто ме изслушай — продължи тя. — Къщата, която предлагам да купя, се намира в новозастрояващ се район тук наблизо. Сигурно сте го видели от пътя, когато сте идвали насам. Строежът е екологично съобразен и цените са разумни.

— Благодаря, но не мога да приема — отвърна Стан. Гуен се сети, че е виждала района. „Къщите са малки, но красиви, семпли са и в провинциален стил. А около всяка от тях има земя. Истинска земя!“, помисли си тя.

— Гуен и аз планираме да си купим къща, когато спестим достатъчно средства — обясни Стан.

— И колко още ви остава да спестите? — попита Каси. „Ако районът е този, за който си мисля, а сигурно е той, защото е единственият район с ново строителство в областта, всяка от къщите разполага с почти един акър земя. Дърветата между парцелите си стоят. Ако притежаваш една от онези къщи, би могъл да си представиш, че живееш в гората“, продължаваше да размишлява Гуен.

— Можехме да направим първата вноска за къща веднага, но собственикът на сградата, в която се помещава сервизът ми, реши, че иска да я продаде, и смятам да я купя. Остава ми само още една вноска. Сделката беше твърде добра, за да я изпусна.

В гласа на Стан се долавяше отбранителна нотка, която Гуен не бе усетила досега.

— Моля те, Стенли, няма нужда да ми обясняваш всичко това — рече Каси. — Не те съдя, просто искам да ви направя подарък.

— Знам, че ще го отречеш, но подаръкът е доста скъп и ние не можем да го приемем.

— Уверявам те, мога да си го позволя.

— Знам, че можеш.

„Ако наистина й позволим да ни я подари, бих могла да си засадя градинка с рози, които няма да увяхват“, разсъждаваше Гуен.

— Гуен и аз не сме първата двойка, която трябва да почака, за да си позволи да си купи собствена къща — обади се отново Стан. — Ние не сме по-различни от всички останали в нашата ситуация.

— Но Гуен не е в същата ситуация, както ти го каза. Тя има семейство, което може да направи това за нея. Защо трябва да чака, щом не се налага?

О, да, да! Защо да чакаме и минута още?

— Не съм се оженил за семейството на Гуен, а за нея. Аз съм човекът, който ще се грижи за нея.

— Ожени се за млада жена, която е свикнала на определен начин на живот. Нали не си мислиш, че й е приятно да живее в онзи апартамент!?

Тогава Стан се обърна към Гуен.

— Какво ще кажеш за това, Гуен? — попита я той. — Толкова ли е зле да живееш както живеем ние?

„О, Стан, обичам те! Толкова много те обичам! Но двамата бихме могли да имаме дървета и свеж, чист въздух и бих могла да си засадя рози. Можем да си вземем куче като Миси, която лежи в краката ти в момента, защото усеща колко много обичаш животните“. Думите бяха на върха на езика й, но тя погледна лицето му и разбра колко важно е това за него.

— Не, не е толкова зле — отвърна Гуен.

В колата по пътя към дома тя не се въздържа.

— Защо да не приемем предложението на майка ми? — попита тя. — Какво лошо има в това, че иска да ни направи подарък?

— Майка ти иска да запази влиянието си над теб, Гуен. Заради това е цялата работа.

— Не, цялата работа е в това, че се инатиш като магаре! — Гуен никога не бе изричала такива думи срещу него и това изненада и двама им.

— Майка ти не ме харесва и не ме уважава. Според теб как бих се чувствал, ако я оставя да плати покрива над главата ми? Не може да искаш това, Гуен!

Тя наистина не го искаше. Не искаше Стан да потъпче достойнството си или да загуби самоуважението си. Затова реши да извлече полза от тази ситуация, като си намери работа. Това щеше да я измъкне от омразния апартамент, щеше да се среща с хора. Освен това щеше да спечели и малко пари, които да добави към първата вноска за къща.

Тя започна да търси работа и бързо разбра, че хората без завършено висше образование и практически умения нямаха голям избор. Гуен не се беше замисляла над това, когато отхвърли с пренебрежение възможността да постъпи в Йейл. Тя можеше да помоли Каси да й намери някаква работа в стъклозавода, но бе сигурна, че Стан щеше да реагира по същия начин, както при предложението на майка й да им купи къща. Затова Гуен не я помоли. И макар да съзнаваше, че е неоснователно и несправедливо, Гуен се хвана, че обвинява за това Стан.