Белва Плейн
Кръстопътища (2)

Втора глава

По пътя към дома на Джуъл Албърт се изяви като приятен и словоохотлив събеседник. За кратко време той успя да й покаже конюшните, в които госпожа Райт отглеждаше любимите си коне, и да й разкаже няколко истории за това колко умел ездач е била работодателката му на двадесетгодишна възраст.

— Явно познаваш госпожа Райт много добре — вметна Джуъл, за да поддържа разговора.

— Работя за семейство Райт от двадесет години — отвърна той гордо. — Но този месец навършвам седемдесет и осем и ми е време да се пенсионирам. От мен да го знаеш, госпожа Райт е много добра жена. — Той погледна Джуъл в огледалото за обратно виждане, сякаш очакваше да добави похвали за дамата. Но Джуъл продължаваше да мисли за прекрасната бяла къща, която оставаше все по-далеч зад тях. Чувството за благополучие и наслада, което бе изпитала в къщата, чезнеше също като очертанията на сградата в дъжда, въпреки старанията й да го задържи.

Когато получи нареждането да занесе документите на госпожа Райт, Джуъл се почувства като ученичка, която са пуснали в неочаквана ваканция. После попадна в онова райско кътче, каквото не беше виждала и в мечтите си. Но ваканцията бе приключила и Джуъл бе изхвърлена от рая обратно в реалността. Утре щеше да се върне на скучната си работа, да продължи да се усмихва и да се държи любезно, защото никой не трябваше да разбере колко ненавижда тази работа. Ето това я очакваше! А зад гърба й, в онази прекрасна бяла къща, Гуен бе недоволна, че ще ходи на пътешествие в Париж, не оценяваше факта, че има собствена кола, която дори не караше.

Навярно само джобните пари на Гуен Райт са повече, отколкото всичките ми спестявания в банката. Обзалагам се, че дори не знае с колко пари разполага. А аз знам колко са моите до последния цент. Налага се да го знам.

— Видя ли онзи мелез Ханк? — наруши унеса й Албърт. — Госпожа Райт го приюти, макар вече да си имаше Миси, колито, което печели всички възможни награди — добави той. — Госпожа Райт не може да търпи животно да страда. Този малък бездомник се появи на задната й врата, мръсен и окаян; някакъв фермер беше прострелял крака му с едри сачми. Всеки друг на мястото на госпожа Райт щеше да нареди да приспят кучето завинаги, но тя поиска от ветеринарния лекар да направи и невъзможното, за да го спаси. Нямам представа на какви операции го подложи, знам само, че глътнаха цяло състояние. Сега мелезът живее в къщата и спи до Миси, а госпожа Райт изобщо не ги дели и се отнася еднакво и към двете кучета. Такъв човек е тя. — Градинарят замълча и Джуъл усети, че е неин ред да каже нещо.

— Ммм, да — промърмори тя.

Отговорът явно му се стори неудовлетворителен.

— Спомням си как госпожа Райт осинови Гуен, когато беше бебе! Малкото създание си нямаше никого на света.

— Това е нормално за бебетата, оставени за осиновяване.

— Да, но клетото малко…

— О, за бога! — прекъсна го тя. — Да не би да съжаляваш Гуен Райт? Поглеждал ли си гривната на ръката й? Златна е и е покрита с диаманти.

— Госпожа Райт й я подари за осемнадесетия рожден ден. Точно това имах предвид. Толкова добре се отнася с Гуен… след всичко, което… — Той млъкна внезапно. Имаше намерение да добави още нещо, но се въздържа.

— След кое? — попита го Джуъл. Лошото й настроение на мига бе изместено от любопитство.

— Нищо. Просто… госпожа Райт е добра жена.

Джуъл знаеше, че Албърт не смяташе да каже това.

— Само защото е поискала бебе и го е осиновила? В това няма нищо необичайно. Хората го правят всеки ден — предизвика го младата жена.

— Но госпожа Райт не искаше това дете… не би могла да го иска! — изплъзнаха се думите от устата на Албърт.

Джуъл реши, че няма да го остави на мира, докато не й каже всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение.

— Какво знаеш за госпожа Райт и Гуен?

— Нищо… тоест… Не знам със сигурност…

— Но си мислиш, че знаеш нещо. Какво е то?

— Семейство Райт не споделят с мен такива неща.

— Значи става въпрос за нещо нередно, нещо лошо…

— Не е лошо!

Но Джуъл беше подушила нещо скандално в цялата история.

— Хайде, изплюй камъчето! Старецът наистина се притесни.

— Добре, щом не искаш да ми кажеш, ще поразпитам тук-там. Знаеш, че в градче като нашето все някой ще знае нещичко. Въпреки че е по-добре да го чуя от теб, отколкото да ровя из стари истории.

Албърт, изглежда, обмисляше думите й. Тя го остави да се колебае още няколко секунди.

— И госпожа Райт е преживяла доста неприятности — започна той. — Животът й невинаги е бил лек, както мислят някои. Първият й съпруг почина в автомобилна катастрофа…

— Това ми е известно. — Мъжът бе проговорил и Джуъл реши да се намеси, за да не пропусне момента. — Бил в командировка в Ню Орлиънс, тъй като стъклозаводът имал клон там.

— Не е точно така. — Ал направи пауза. — Истината е, че този мъж не беше стока. Повечето хора не го осъзнаваха, защото той се държеше добре с всички, участваше в благотворителни мероприятия и други подобни… но ние, които го познавахме отблизо, знаехме какъв е. — Той млъкна отново. Джуъл едва се стърпя да не попита дали смята да премине някога към съществената част. — Спомняш ли си как изглеждаше? — попита я Албърт.

Момичето се опита да изрови от спомените си някакъв образ, но не успя.

— Когато е загинал, аз съм била само на четири години — отвърна тя.

— Беше червенокос, но цветът на косата му не беше наситен, а убит. Като косата на Гуен.

На Джуъл й отне секунди, за да осъзнае чутото. „О, господи!“, помисли си тя и усети студени тръпки да пролазват по гърба й.

— Да не искаш да кажеш, че…?

— Не съм сигурен. Но цялата прислуга в къщата знаеше, че онзи господин изневерява на госпожа Райт от години. Идеята за клон на завода в Ню Орлиънс бе негова, а оттам не спечели и пукната пара…

— Ако наистина е имал любовница там… — Умът на Джуъл работеше трескаво. — Госпожа Райт знаеше ли, че съпругът й изневерява?

— Сигурен съм, че е подозирала, но не мисля, че щеше да запази брака си, ако имаше доказателства за изневерите му.

— Значи е разбрала за бебето след смъртта на съпруга си.

— И го прие. Осинови незаконното дете на съпруга си.

— И на никой нищо не е казала.

— Само на Мейвис, бавачката на Гуен, а Мейвис каза на мен и ме помоли да го пазя в пълна тайна. Госпожа Райт искаше да предпази Гуен от унижението…

— Искала е да предпази себе си! — заяви Джуъл. Мисълта, че гордата и величествена Касандра Райт е била принудена да сподели тайната си с една прислужница и да лъже всички останали, й достави невероятно удоволствие.

— Ако наистина е искала да предпази себе си, щеше да остави Гуен на произвола на съдбата — отвърна Албърт разгорещено. — Редно беше да я приюти, но госпожа Райт…

— Да, знам, тя е светица! — прекъсна го Джуъл. Мозъкът й не спираше да работи. — Гуен знае ли за това? Имам предвид знае ли кой е баща й? — попита тя стареца.

— Разбира се, че не! Казах ви, че госпожа Райт се опитва да я предпази. Не трябва да споменавате никому нито дума за този разговор. Както вече казах, Мейвис сподели само с мен и…

— Албърт, за каква ме вземаш? — прекъсна го тя и го изгледа оскърбено.

Това го успокои донякъде.

— Не желая някой да нарани Гуен.

— Разбира се.

— Знаеш ли, тя е добро дете, но е малко… различна. Точно така, различна е.

Думата различна изпълваше съзнанието на Джуъл през целия път до дома.

„Гуен Райт наистина е различна. От мен със сигурност. Тя е на осемнадесет, а аз съм на двадесет и две години. Майка й е била уличница, любовница на женен мъж. Моята майка бе добра и почтена жена, която се грижеше за петте си деца, преди изтощението да я погуби. Но дъщерята на онази никаквица има всичко, което някой би могъл да желае, а аз едва свързвам двата края. Значи около осиновяването й има неудобни факти, които крият от нея, за да не разбере откъде идва и коя е всъщност! Тежко е, но на мен ми беше още по-тежко, когато мама почина и половин година след смъртта й татко си намери друга жена, с която офейка възможно най-далече от нас. Албърт нарече Гуен «различна», но всъщност имаше предвид, че тя е специална. Не бивало да се сблъсква с живота като нас, простосмъртните! И кой, по дяволите, е решил, че трябва да е така?“

— Пристигнахме на „Дъфи Стрийт“. Тук ли живееш? — попита Албърт.

Джуъл така се беше унесла в мислите си, че не усети кога са влезли в града.

— Да, тук. Спри пред магазина за деликатеси. Аз живея на третия етаж над него.

— Значи пристигнахме.

— Благодаря ти и приятна вечер, Албърт.

— Ъъъ… Джуъл?

— На никого няма да кажа, Албърт. Обещавам.

— Добре. Приятна вечер.