Белва Плейн
Кръстопътища (18)

Осемнадесета глава

Патси Алън се бе оказала много по-добра бизнес дама, отколкото Джуъл предполагаше. Бяха изминали две години от партито по случай рождения ден на Гуен Райт, на което Патси беше изложила Джуъл, раздавайки визитки като подвижна реклама на „Минали времена“. Младата жена трябваше да признае, че макар и смущаващ, планът на Патси беше проработил. Няколко от жените, които тя беше заговорила онази вечер, бяха посетили магазина и бяха открили, че Патси наистина има вкус и око за класическото облекло, което не можеха да открият другаде. По-важното бе, че те, от своя страна, бяха споменали за магазина на дъщерите си, които обожаваха да гледат как известните филмови звезди, облечени в Маркови рокли, минават по червената пътека на различни церемонии. „Минали времена“ се беше превърнал в нещо като мода сред състоятелните младежи, които разполагаха с безброй кредитни карти и щури родители, готови да пилеят пари за тях. Магазинът се развиваше толкова добре, че Патси се канеше да разшири бизнеса си.

— Ще се изместим в търговски център „Алгонкуин“ — говореше тя въодушевено на Джуъл. Още беше рано сутрин и магазинът беше празен, затова двете седяха отзад и пиеха кафето, което Джуъл носеше всяка сутрин. — Ще разполагаме с двойно повече площ и ще наемем още две продавачки — продължи Патси. — А най-хубавото е, че ще пътувам повече, ще купувам повече стока и затова ще те повиша. Ти си моят нов мениджър, Джуъл! Можеш ли да повярваш, че само за две години стигнахме толкова далече!?

Ако Патси можеше да надуе тромпети и фанфари, с които да възвести новината, сигурно щеше да го направи. Тя се взря в Джуъл в очакване на писъци и дори сълзи от радост.

На Джуъл наистина й идеше да заплаче, но не от щастие. Никога не се беше чувствала така объркана и безпомощна. Голямото повишение, което Патси й предлагаше, щеше да означава увеличение на заплатата, но то нямаше да е достатъчно, за да я изкара от малкия й апартамент над магазина за деликатеси или да си вземе нова кола.

„Две години — помисли си тя безнадеждно. — Мислех, че вече ще съм поела по своя път. Надявах се, че нещо ще се случи“. Тя все още работеше за Патси и все още едва свързваше двата края. Нищо не се беше променило, освен това, че бе станала много по-добра в продаването на прашни стари дрехи на разглезени лигли.

Патси изглеждаше разочарована от липсата на ентусиазъм. Но макар да казваше, че с Джуъл са приятелки, тя си оставаше неин шеф, а шефът не биваше да се разочарова. Джуъл се насили да се усмихне и прегърна жената, която пишеше чека със заплатата й.

— О, Патси! — успя да изписка тя. — Това е невероятно! Толкова съм щастлива. Не знам как да ти се отблагодаря.

За щастие точно в този момент влязоха три клиентки и на Джуъл не й се наложи да продължава да се преструва на развълнувана. Патси глътна остатъка от кафето си, прошепна „Време е за представление!“ и се запъти към предната част на магазина, като очакваше Джуъл да я последва.

Младата жена знаеше, че ако трябва да обслужва триото презадоволени богаташки тази сутрин, може би щеше да направи нещо катастрофално, като например да каже на едната дебелана, че в магазина няма рокля, която би могла да скрие тлъстините й, затова каза:

— Ти върви. Искам да проверя фактурите.

Патси се втурна да поздрави трите момичета, а Джуъл отпи от кафето си и се опита да освободи съзнанието си от всякакви мисли. Човешкото съзнание обаче невинаги е склонно да се подчинява на желанията ни. Докато топлата горчива течност се плъзгаше в гърлото на Джуъл, тя се сети за Гуен Райт.

Колкото и да бе изненадващо, Джуъл често мислеше за нея. През последните две години на застой и объркване единственото й успокоение беше, че независимо колко объркан бе нейният живот, Гуен беше успяла да обърка своя далеч повече. Джуъл още помнеше онова утро, в което бе отворила „Райтстаун газет“ и бе прочела, че Гуендолин Райт се е омъжила. Момичето не се беше обвързало с някой подходящ млад наследник на богато привилегировано семейство, а с някакъв водопроводчик. Може да беше и електротехник, но Джуъл бе прекалено удивена, за да обърне внимание на това. Тя помнеше само, че мъжът е никой и „изкарва хляба си с ръцете“, както казваше баща й.

„Ще ми се да бях муха на стената на кралица Каси, когато е узнала новината!“, помисли си Джуъл. Тя затвори очи и се опита да си представи шока, който жената беше преживяла. Тази сутрин и това не успя да я накара да се почувства по-добре. Джуъл беше погълната от мисълта за собственото си нещастие.

Вече беше почти на двадесет и пет; без изобщо да усети, щеше да навърши тридесет години. Все още беше достатъчно красива и привличаше вниманието на мъжете, но това нямаше да продължава вечно. Освен това дружелюбната й, енергична топлота, която противоположният пол смяташе за нейно предимство, започваше да отслабва. Тя се беше опитала да намери подходящ мъж. Джуъл не приличаше на Гуен Райт, която се бе хвърлила в прегръдките на господин Никой. Младата жена проучваше потенциалните си ухажори толкова внимателно, че за последните две години бе допуснала до себе си само двама. Но въпреки всичките й усилия, единият се бе оказал женен, а другият беше лекар, затънал в толкова дългове след развода си, че все едно беше безработен. За щастие Джуъл не направи грешката да си легне с някой от тях. Тя никога не беше спала с мъж. Възнамеряваше да почака, докато не нахлузи на пръста си пръстен с голям диамант, който щеше да й гарантира подобаващ стил на живот.

Тя все още беше толкова далеч от пръстена, бляскавия живот и мъжа, който щеше да й ги осигури, колкото и в онзи дъждовен ден преди толкова време, когато се бе качила на влака за провинцията и бе видяла рая в прекрасната бяла къща на Касандра Райт. Единствената разлика бяха двете бръчки на челото й, които не изчезваха от никакво количество крем и я караха да осъзнае, че времето лети. Джуъл не знаеше какво да направи.

Тя остави чашката с кафе и се запъти към предната част на магазина, където Патси се опитваше да убеди дебеланата, че полата, която си е избрала, няма да й стане. Беше от онзи тип клиенти, които се отнасят с продавачките като с измет.

 

 

— Джеф Хенри — каза Патси. — Това не е ли мъжът, с когото разговаря на тържеството на Гуен Райт? — Двете с Джуъл си бяха взели почивка следобед, за да може Патси да подпише документите за заема, от който се нуждаеше, за да построи новия си магазин. „Ела с мен, нуждая се от морална подкрепа — бе казала тя на Джуъл. — Никога не съм заемала толкова пари в живота си и съм уплашена до смърт!“ Сега двете се намираха във фоайето на новата лъскава административна сграда „Амбър“, в която се помещаваха офисите на всички големи компании в Райтстаун, с изключение на стъклозавода.

Патси оглеждаше указателните табели във фоайето, за да открие офисите на банка „Пенобскот“. Тя посочи голямата табела на „ДжефСан“, която заемаше двата последни етажа на „Амбър“. До името имаше модерно лого с ракета, която летеше в открития космос. Името на собственика на фирмата беше Джеф Хенри. Джуъл не беше научила името му по време на разговора, но бе гледала интервю с него в едно неделно шоу по телевизията.

— Да — отвърна тя. — Джеф Хенри е мъжът, с когото разговарях.

— Не каза ли, че ако реши, би могъл да постигне голям успех?

— Всъщност казах, че би могъл да преуспее, ако не мисли толкова много.

— Е, сигурно те е послушал. Наемите в „Амбър“ съвсем не са ниски, а за двата последни етажа направо не ми се мисли. Очевидно твоят господин Хенри печели добре — каза Патси.

— Той не е моят господин Хенри — отговори Джуъл автоматично. После се замисли над тези думи. Онази вечер преди две години мъжът явно бе привлечен от нея. Не беше повърхностен флирт. Той беше споделил някои съвсем лични неща, а Джуъл беше сигурна, че Джеф Хенри не постъпваше така с всеки. От друга страна, мъжът не си беше направил труда дори да научи името й. И все пак… Джуъл погледна лъскавото лого. Преди две години Джеф Хенри не беше женен. Разбира се, положението може би се беше променило, особено след като ставаше въпрос за богат ерген. Дали вече имаше госпожа Хенри?… Джуъл лесно можеше да разбере дали мъжът е в сградата днес. Просто трябваше да изтича до паркинга, където бе забелязала, че до запазените места има изписани имена, и да провери дали колата на Джеф Хенри е там. Нямаше какво да губи.

Тя отвори чантичката си и започна да рови в нея.

— О, не! — изстена тя. — Не мога да намеря кредитната си карта. Патси, налага се да се върна до колата и да проверя дали не съм я оставила там. Ще те настигна.

Изключително отзивчивият служител на паркинга я информира, че Джеф Хенри наистина разполага с ВИП място за паркиране, но бил заминал преди малко. Човекът я осведоми също, че господин Хенри често прави това в сряда и най-вероятно ще се върне след три часа. Той добави, че Джеф Хенри никога не се бави повече от три часа, когато излиза с колата в този ден. Автомобилът му бил спортен, чуждестранна марка, която човекът не успя да си спомни, но колата май била италианска и името й започвало с буквата „Л“. Според служителя, каквато и да е марката, колата струвала колкото къща. Джуъл благодари на човека и го дари с най-ослепителната си усмивка.

Докато бързаше да се върне при Патси, тя мислено благодари на съдбата, че Джеф Хенри отсъства от сградата. Нуждаеше се от време, за да обмисли стратегията си. Нямаше право на грешка, когато се отнасяше за Джеф Хенри.