Белва Плейн
Кръстопътища (17)

Седемнадесета глава

— Днес ще има голямо празненство по случай петдесетата годишнина на Музея на стъклото „Райт“ — каза Гуен на Стан. Ежедневните телефонни разговори се бяха превърнали в традиция. От безплодния разговор между Гуен и Каси бяха изминали няколко дни. — Бащата на майка ми е построил музея, за да се проследи традицията в изработката на стъклени произведения „Райт“ — продължи момичето. — Там се излагат образци от арт продукцията на отдела за ръчна изработка. Колекционерите изкупуват много от уникалните художествени предмети, както и музеите…

Говоря много, защото искам да попитам нещо Стан, а съм нервна. Свършвай с това, Гуен.

— Както и да е. Ще има официален обяд, стотици речи и церемония с връчване на награди. Майка ми и Уолтър ще бъдат там, няма да ги има часове и се чудех… — Тя пое дълбоко дъх. — Чудех се дали би желал да дойдеш до къщата, за да обядваме заедно днес.

Гуен зачака отговора му с притаен дъх. Толкова много искаше да се съгласи! Тя осъзнаваше, че една от причините бе открито неподчинение. Каси беше против Стан и не мислеше разумно, затова Гуен бе решила да го покани в къщата им без нейно знание. Имаше и друга причина. Момичето искаше Стан да види земите, които тя толкова много обичаше. За нея къщата нямаше значение. Освен това той вече бе видял част от дома й или поне фоайето. Стан беше виждал и градините и моравите, оградени с червени кленове, но не беше посещавал нейното вълшебно местенце на хълма. Не беше виждал нейната гора. Гуен искаше Стан да изживее това и затова го покани смело в дома им, докато майка й я нямаше. Той беше горд мъж, който не би отишъл някъде, където бе нежелан, и тя се боеше, че ще й откаже.

— В колко часа искаш да дойда? — попита Стан.

Гуен остана удивена от това, че той никога не я предаваше.

— Понякога изобщо не харесвам Каси — сподели Гуен със Стан. Току-що бяха приключили с обяда, който се състоеше от сандвичи, направени и сервирани от Гуен. Тя ги беше изнесла навън и двамата седяха на една от кръглите маси с големите, подобни на цветя чадъри, които Каси бе купила, за да може Гуен да се забавлява с подходящи млади приятели. — Знам, че е грешно да имам такова отношение към майка си, защото тя е добър човек. Но понякога искам повече… просто повече — заекна момичето.

Миси и Ханк стояха до краката й с надеждата да получат остатъци от сандвичите и тя се протегна надолу, за да ги почеше зад ушите.

— Майка ми е доволна, стига животът да тече гладко. В къщите на приятелите ми можеш да чуеш разпри. Понякога се случва да счупят чиния на пода в кухнята. Разбираш какво имам предвид. В тази къща подобно нещо би било сметнато за бедствие. Всъщност е толкова невероятно, че не мога да си го представя — изкикоти се Гуен. — Докато учех в гимназията, мама се разпореди една вечер в седмицата да говорим френски по време на вечеря. Горкият Уолтър не знае и дума френски.

— А как разбираше за какво си говорите?

— Стана много добър в разчитането на знаците. Каза, че това му помагало в работата. Давало му ново разбиране за хората, които рисува.

— Изглежда, лесно се приспособява.

— Налага му се. Той наистина обича майка ми, а ако искаш да живееш с нея, трябва да се приспособяваш.

— Това просто показва, че за всеки влак си има пътници — рече Стан. Той се обърна към нея и нещо в погледа му я накара да погледне в друга посока. Стан, изглежда, го осъзна, защото също погледна встрани и попита: — А защо е искала да говорите френски на вечеря?

— Заради мен, естествено. Иска в колежа да премина към междинно ниво на обучение. А аз всъщност не искам да ходя в колеж.

Гуен раздели трохите от сандвичите върху чинията си и ги даде на кучетата.

— Дори и в местния колеж? Мислех, че само Йейл е проблемът.

Момичето поклати глава.

— Просто не искам да отлагам живота си с още четири години. — Стан я гледаше внимателно. — Винаги мога да науча това, което искам, защото така съм създадена. Освен това винаги мога да разбера онова, от което се нуждая. Затова какъв е смисълът да уча неща, които никога няма да запомня, просто защото някой е казал, че трябва да го направя? Или да чета книги, които ще забравя, само защото някой казва, че в противен случай няма да завърша?

— Няма смисъл, но за да станеш учителка, ти трябва степен. Мислех, че с това искаш да се занимаваш — отвърна внимателно Стенли.

Гуен сви рамене.

— Трябваше да се спра на нещо, а аз обичам децата. Обичам да играя с тях и да наблюдавам как откриват света. Но се боя, че няма да съм много добра, ако трябва да поема отговорността да ги обучавам.

— Тогава какво мислиш да правиш с живота си?

— Понякога мисля, че искам да напиша нещо.

— Добре. Направи го.

— Проблемът е, че не знам какво искам да пиша. — Тя хвърли салфетката си. — Истината е, че не знам какво искам.

— Винаги можеш да се омъжиш за мен засмя се Стан, но после замръзна. Думите му увиснаха във въздуха. После едно от кучетата се размърда и той се протегна, за да го погали. Когато отново вдигна поглед, по лицето му играеше лека, странна усмивка.

„Сериозно ли го мислиш?“, искаше да попита Гуен. Искаше й се да получи отговор на въпроса си, защото не можеше да го отгатне по усмивката му, а това винаги й се бе удавало. При Стан нямаше нищо потайно и Гуен обичаше най-много това в него. Но в този важен момент тя не знаеше какво става в главата му.

Идваше й да извика: „Какво мислиш, за бога?“.

 

 

„Какви ги върша? — чудеше се Стан. — Току-що я помолих да се омъжи за мен. Чух собствените си думи. Първо се изсмях като глупав тийнейджър и после казах «Винаги можеш да се омъжиш за мен». Що за предложение е това? Късметлия ще съм, ако не ме изхвърли навън“.

— Но тъй като вероятно не искаш да се омъжиш за мен, бихме могли поне да видим твоето любимо местенце, за което ми разказваше — чу се той да казва през същия глупашки смях. Зачуди се какво му има, че повтаря една и съща грешка.

Лицето на Гуен поруменя по онзи неповторим начин, който той обожаваше, а тя ненавиждаше. Момичето бързо кимна смутено.

— Трябва да прибера кучетата вкъщи — рече тя рязко и поведе протестиращите животни.

Когато се завърна, ярката руменина по бузите й бе избледняла, но въпреки това тя не му подаде ръка. Двамата винаги се държаха за ръце, докато се разхождаха, но сега ръцете й бяха кръстосани пред гърдите, сякаш внезапно й бе станало студено.

— Насам — посочи Гуен към хълма зад гърба му и бързо закрачи в тази посока. На Стан му се наложи да ускори крачка, за да я настигне.

Двамата се изкачиха по склона и навлязоха в дебрите на гората. Над главата на Стенли имаше свод от клони. Всичко беше замряло и цареше такава тишина, че той чуваше ехото от стъпките си. Единствените други звуци бяха на птичите трели и шумоленето на дребните животинки, бързащи да изчезнат от пътя им.

Стенли не си падаше много по разходките сред природата, защото цял живот беше живял в тясното пространство на градски апартамент, но дори той успя да оцени красотата на мястото.

 

 

Гуен вървеше мълчаливо пред него, увила ръце около тялото си, и го водеше нагоре. Те навлизаха все по-навътре в гората, докато внезапно се озоваха на малка полянка. Тя спря рязко и Стан се огледа. На местата, където слънчевите лъчи проникваха през гъстия листак, земята се простираше зелена и мека като килим. В средата на полянката стоеше един пън, посивял от старост. Гуен се запъти към него.

В този момент Стан протегна ръка и я спря. След това, без да е сигурен как, двамата се озоваха легнали върху меката и уханна трева. Над тях танцуваха слънчеви зайчета и топлите ветрове си играеха с косите на Гуен. Мястото, сезона и времето бяха идеални, сякаш специално подбрани от двама им.

Гуен мислеше, че ще се бои, но отдавайки се на екстаза, който тялото й изпитваше, и на неговото желание, тя осъзна, че никога няма да изпита такава близост и усещане за пълно и блажено сливане. После Стан изопна тялото си над нейното и я задържа и момичето си помисли, че няма какво повече да иска от живота.

По-късно тя се питаше как я беше променило случилото се. Накрая, след като се бе мъчила да намери правилната дума, Гуен реши, че в онзи миг се беше почувствала цяла. Стан я беше накарал да осъзнае каква е. Тя не беше „хипи“, както Каси наричаше лекомислените хора, които водят безгрижен живот. Гуен знаеше, че не е такава, но не беше и сериозна в обичайния смисъл на думата. Тя беше „странна птица“, но заради Стан това вече не я притесняваше. Заради Стан тя бе започнала да се харесва.

Всички тези открития обаче дойдоха по-късно. В този момент, когато лежеше върху килима от трева, а кичур от косата на Стан падаше като тъмна коприна върху гърдите й, тя осъзнаваше само едно: „Стан ме обича и аз го обичам. Никога не съм била толкова щастлива, колкото съм сега“.

 

 

Каси се отпусна в стола шокирана. Тя препрочиташе писмото от Гуен отново и отново. Жената огледа дори плика с пощенска марка от Париж, сякаш в него можеше да открие някакво скрито значение, което бе пропуснала. „Ах ти, глупаво дете! — мислеше тя. — Само на деветнадесет години си и нямаш никаква представа от какво се нуждаеш и кое е добро за теб, нито как да се грижиш за себе си! Защо просто не се задоволи с една любовна авантюра? Ако всичко беше въпрос на хормони, които при Гуен доста закъсняха, и ако това я беше накарало безразсъдно да се втурне към Париж в романтично бягство, нямаше да я виня изобщо. Бог ми е свидетел, че често съм виждала това в моето семейство. Сигурно щях да й се поскарам от благоприличие и да оставя нещата да се уталожат. Но защо, за бога, трябваше да се обвързва с този никаквец!? Защо трябваше да се омъжва за него? Като се замисля колко неприятности ще има в бъдеще с адвокати и съдилища! Тя, естествено, не го вижда, но то е неизбежно и ще изплува на повърхността, когато този брак приключи. А той ще приключи“.

Каси усещаше как главата й пулсира от напрежение. Отказваше да мисли колко се е покачило кръвното й налягане. От библиотеката, където седеше, тя погледна към моравата зад къщата. Тягостен дъжд ръмеше върху дърветата и красивите фенери, монтирани от мъжа, причинил главоболието й. Стенли Жирар не можеше да стъпи дори на малкото пръстче на Гуен. Той със сигурност не заслужаваше жертвата, която дъщеря й бе направила заради него. Сега Гуен нямаше да постъпи в колеж, нямаше да има и сватба, на която да носи красиво дантелено було. До този момент Каси не бе осъзнала колко много е очаквала сватбения ден на дъщеря си. Майка й щеше да организира цялата церемония и да я наблюдава, изпълнена с гордост и удовлетворение, докато Уолтър я водеше по пътеката и даваше ръката на Гуен на някой мъж, който щеше да е достоен за семейство Райт. Друг мъж, а не Стенли Жирар!

— След като избяга от мен, реших, че ще те открия тук — обади се зад нея Уолтър. Каси не беше чула кога е влязъл. Той й предложи чашка кафе и чинийка с любимите й сладкиши, но тя отказа и двете и той ги остави. — Ще скъсаш това писмо от четене — рече Уолтър и седна до нея.

— Сама се е обрекла. Ще води тъжно съществуване с мъж, който не си знае интереса, и ще има пълна къща с деца, бог знае колко на брой, без значение дали могат да си го позволят или не. Не ми казвай, че Стенли няма да настоява за това, защото той е точно от този тип мъже!

— Всъщност мисля, че Гуен ще е тази, която ще иска къща, пълна с деца, без значение дали могат да си го позволят или не. Стенли ми се стори много практичен човек.

— Е, по-добре да не ме молят за помощ.

— Не го мислиш наистина.

— Разбира се, че не го мисля — въздъхна Каси. — Никога не бих оставила Гуен или децата й да страдат.

— Не мисля, че ще ти се наложи. Имам чувството, че зет ти по-скоро ще се остави жив да го изпържат, отколкото да приеме чужда помощ. — Уолтър замълча и си взе сладка от чинийката. — А и ти не криеше чувствата си към него.

— Мислиш, че се държа отвратително, нали? Че се срамувам, защото дъщеря ми се е омъжила за мъж от работническата класа.

— Разбира се, че не! Никой не работи и не цени добре свършената работа повече от теб. — Той я погледна замислено. — Мисля, че истинският ти проблем със Стенли Жирар е, че той е достоен противник.

— Не го харесвам, защото е самоук мъж, който не притежава сили и амбиции.

— Той има достатъчно амбиция и повече от достатъчно сила, за да приеме предизвикателството да оспори влиянието ти над Гуен. Всъщност именно това те притеснява.

— Не желая да имам „влияние“ над Гуен! Искам да бъде самата себе си и да се справя самостоятелно в живота.

— Може би някой ден, но не сега, нали? Каси прехапа устни.

— Не, още не е готова за това.

— Очевидно е готова. — Уолтър се изправи, приближи се до нея и я погали по бузата. — Каси, любима, не можеш да развалиш брака, затова се опитай да му дадеш шанс. Само това може да се направи. Ако на този брак му е писано да се разпадне, това ще стане и без твоя помощ.