Белва Плейн
Кръстопътища (10)

Десета глава

Години по-късно, когато си припомняше онзи съботен обяд с Гуен, Джуъл си мислеше, че случилото се бе неизбежно. В продължение на няколко седмици съдбата я бе сблъсквала постоянно с Гуен и бе подклаждала огъня на стаения й гняв, докато нещата закономерно бяха стигнали дотук. Младата жена можеше да проследи всичко — и хубавите, и лошите моменти в живота си, до онзи обяд, който се беше оказал истински кръстопът за нея. Естествено, когато се съгласи да обядва с Гуен, тя не го осъзнаваше. Тогава си помисли само, че не би могла да откаже на дъщерята на шефката си.

„Вила Тоскана“ се гордееше с автентичната си северноиталианска кухня и скъпо меню. Когато напускаха магазина на София, Гуен предложи на Джуъл да отидат там.

— Ходили сме с майка ми — каза тя. — Боя се, че не знам други ресторанти в търговския център. Ако има някое място, на което ходиш обикновено…

„Какво ще кажеш за някое от заведенията за бързо хранене?“, помисли си Джуъл.

— „Вила Тоскана“ е добра идея — отвърна тя. Гневът й не спираше да расте.

— Налага се да изчакате малко, госпожице Райт — каза управителката в ресторанта. — Всъщност, ако ме последвате, ще ви заведа в началото на редицата.

„Страхотно!“ — канеше се да възкликне Джуъл, когато забеляза, че Гуен не помръдва.

— Благодаря ви, ще изчакаме реда си — отклони тя учтиво поканата.

Джуъл осъзна, че така постъпват хората със стил, и това я вбеси още повече.

Чашата на търпението й преля, след като се настаниха на масата. Гуен си поръча салата с италианско име, което със сигурност произнесе правилно, а Джуъл си избра равиоли с раци, които й звучаха много екзотично. Канеше се да ги поръча, когато забеляза цената им.

— О, твърде скъпи са — изплъзна се от устата й.

— Моля те, поръчай си каквото пожелаеш — рече Гуен и махна с ръка.

Този неин небрежен и пренебрежителен жест беше последната капка. Джуъл внезапно осъзна, че няма да може да преглътне равиолите, които струваха тридесет долара порцията, и си поръча салата. След като взеха поръчката им, Гуен млъкна неловко, както обикновено, и Джуъл подхвана темата за семейството. Тя осъзнаваше докъде може да ги отведе тази тема, макар по-късно да се опитваше да се самозалъгва, че не е точно така.

Джуъл разказа няколко смешни случки с роднините си. Тя умееше да разказва и успя да превърне в забавна история случая с петте деца, които едновременно се бяха разболели от грип. Тя не спомена, че по това време тя самата беше на десет години и се налагаше да сменя мръсните чаршафи. Разговорът естествено премина към темата за бащите.

— Баща ми се трудеше здраво — разказваше Джуъл. — Не беше преуспял като твоя, но и не беше учил в колеж.

По-късно тя беше готова да се закълне, че фаталните думи просто се бяха изплъзнали от устата й и не е имала намерение да нарани никого. Въпреки това думите имаха незабавен ефект върху Гуен.

— Моят баща? — повтори тя. — Аз нямам баща. Уолтър ми е пастрок.

Точно този момент обезсмисляше всички оправдания на Джуъл, защото в мига, в който Гуен се взираше в нея, младата жена просто можеше да се засмее и да се съгласи с думите на момичето.

— Да, знам, че господин Амбърн ти е втори баща. Говорех за истинския ти баща — каза тя.

Гуен я погледна смаяно.

— Никой не знае кой е той. Когато майка ми ме е осиновила, досието е било затворено. А тя не е пожелала да узнае нищо повече за истинските ми родители — обясни момичето.

Джуъл все още имаше шанс да се измъкне, като каже нещо успокоително и окуражително.

— О! — възкликна тя, като тази единствена сричка беше заредена с целия цинизъм, който жената успя да събере. — Е, сигурна съм, че щом майка ти е казала това, значи е истина — добави тя. Със същия успех можеше да й каже: „Майка ти е лъжкиня“.

Това даде желания резултат.

— Ти не вярваш в тази история. Знаеш нещо — заяви Гуен.

Играта вече бе повече от лесна.

— Просто… — заекна тя, за да имат думите й по-силен ефект. — Виж, съжалявам, че го казах. Нека да сменим темата.

Тя остави Гуен да я умолява, убеждава и подканя още цели три минути, преди да разкаже с престорено колебание цялата мръсна история за изневеряващия съпруг и любовницата му в Ню Орлиънс. За по-сигурно тя два пъти спомена факта, че косата на Брадфорд Грийли имала характерен рижокестеняв цвят, и зачака думите й да подействат.

„Да видим сега кой е високомерен и могъщ!“, злорадстваше Джуъл.

Но когато погледна към Гуен, тя остана изненадана. Единствените признаци, които издаваха мъката на момичето, бяха пребледнялото й лице и очите, заприличали на тъмни езера. Значи още не бе осъзнала напълно думите й. Но това щеше да се случи.

„Така й се пада!“

По лицето на Джуъл се четеше зле прикрит триумф, който Гуен улови, опитвайки да се съвземе от удара, който току-що й бяха нанесли.

„На нея това й харесва — помисли Гуен. — Колкото й да казва, че съжалява, това не е случайно. Тя е искала да ми каже, че баща ми е изневерявал, а рождената ми майка е била… Господи, каква всъщност е била? Ами моята майка… Касандра Райт? Не смея да си мисля за нея. Не сега и не тук“.

— Добре ли си? — попита я Джуъл.

— О, да — отвърна Гуен и се усмихна ведро. — Няма да се преструвам, че това, което ми каза току-що, не ме е изненадало. — Гуен се зачуди дали думите й имаха смисъл. В момента най-важно беше да звучи смислено. Нямаше как да каже, че е знаела за това, след начина, по който реагира. — Очевидно е, че не бях чувала за това досега, но винаги съм знаела, че съм осиновена. Затова шокът не е толкова голям. Но цялата тази история е невероятна, нали? Всъщност даже се гордея с това.

„Проклета да съм, ако допусна да ме видиш разплакана! Мислеше си, че ще ме сломиш, нали? И почти успя. Но няма да ти доставя удоволствието да го видиш. Ще остана достойна дъщеря на майка си — поне в това, ако не в друго!“

— Искаш ли да поръчаме десерт? — попита Гуен весело. — Сладкарят е от Ню Йорк и е един от най-добрите. — Тя повика сервитьора и поиска менюто с десертите. — Не се притеснявай — подкани тя Джуъл, като имитираше най-снизходителния тон на Касандра. — И не се притеснявай за цената, за бога! Аз черпя.

В никакъв случай нямаше да заплаче сега. Щеше да го направи по-късно.

За момент Джуъл се стъписа. Ясно беше, че Гуен вече бе проумяла ужасната истина, но въпреки това изглеждаше спокойна и дори весела. „Не може да бъде! — мислеше си Джуъл. — Ако някой ми беше казал това, което току-що й разказах, щях да се побъркам. Не може да е толкова различна от мен. Тя не е безчувствена. Или все пак е? Ето това ненавиждам най-много в хората като Гуен и Касандра. Не можеш да ги разбереш, ако ще и да се разкъсват от мъка. Сигурна съм, че е така“.

 

 

Гуен не помнеше как преживя останалата част от обяда с Джуъл, но някак успя да сдържи мъката си. Трябваше да задържи сълзите си, докато се уедини в любимото си място на хълма. Тя се прибра у дома, после изтича до скривалището си под дъбовете, където толкова пъти бе изплаквала душата си. Но след като най-сетне се озова там, от очите й не се отрони нито една сълза. Нещо в нея отказваше да заплаче, сякаш плачът щеше да е безполезен. Вместо това през измъченото й съзнание препускаха мисли. И всички се въртяха около жената, която винаги бе наричала своя майка.

„Коя жена би осиновила копелето на съпруга си? Защо го е направила? За да оправи кашата, която той е забъркал? Това би било типично в неин стил. Сигурно е била много ядосана… нищо чудно, че се отдръпваше от мен. Нищо чудно, че винаги съм се чувствала самотна“.

Една катеричка, изкушена от лешник, паднал наблизо, се бе приближила твърде близо до момичето и се стресна. Животинчето избяга надалече, оставяйки наградата си.

Преди години падна едно от дърветата край задната морава. Работниците, които разчистваха, бяха открили в него хралупа с малки катерички. Бедните малки създания бяха новородени, голи и с розова кожа, с още слепи очички, които изглеждаха сини под клепачите им. Касандра и Гуен ги отнесоха в кабинета на ветеринарния лекар, но той ги уведоми, че катеричките са прекалено малки, за да оцелеят. Той им предложи да приспи животинчетата, но Гуен не можа да понесе тази мисъл. Струваше й се твърде жестоко да оставят малките създания да умрат, без да направят опит да ги спасят. Тя се разплака и тогава Касандра, която вероятно е знаела колко безнадеждно е положението, каза на ветеринарния лекар, че ще отнесат катеричките у дома и ще се опитат да ги спасят. Две поредни нощи Касандра и Гуен се опитваха да ги хранят с капкомер, спазвайки указанията на ветеринаря. Когато катеричките умряха една след друга, Касандра намери идеалното място, на което да ги погребат на хълма, близо до мястото, където ходеше Гуен.

Тя ме разбираше както никой друг.

След смъртта на животинките Гуен си измисли история за катерички, които оцеляваха и живееха щастливо — така, както Гуен си представяше, че живеят щастливите катерици. Но тогава майка й не прояви същото разбиране. „Те са мъртви, Гуен. Налага се да го приемеш“. Гуен не можеше да го приеме.

Уолтър се опита да обясни на всяка от тях позицията на другата.

— Гуен просто използва въображението си, за да направи света по-поносим за нея. Хората на изкуството го правят непрекъснато — обясни той на Касандра.

— Тя не е творец, а малко дете. Трябва да свикне с мисълта, че не бива да се привързва към нещата — отговори му тя.

— Майка ти не иска да бъде строга с теб — каза Уолтър на Гуен. — Но понякога, когато нещо я нарани твърде силно, единственото, което й се струва възможно, е да го загърби. По този начин се предпазва — бе казал Уолтър на Гуен.

Сега порасналата Гуен се питаше: „Затова ли не ми е казала за баща ми? Защото не е искала да си припомня нещо, което е било твърде болезнено за нея? Искам да я попитам за това. Но естествено няма да го направя. Не ми достига смелост. Защото после ще се наложи да задам и други въпроси. Бих искала да я попитам какво наистина е чувствала към мен, а се боя от отговорите. Затова следващата седмица ще отидем заедно до Париж и няма да продумам и дума за това. Ще се държа като добра, послушна дъщеря, която никога не задава въпроси на майка си“. Гуен още не можеше да заплаче.