Уилиям Макдоналд
Истинско следване на Христос (6)

Ученикът е управител

Прочетете внимателно Лука 16:1-13. Притчата за неверния управител^[1] беше отправена именно към учениците. В нея Спасителят разкрива причини, които са валидни за учениците от всички времена. В крайна сметка учениците на Христос са управители, на които Той е доверил грижата за Своята собственост и Своите интереси тук на земята.

Притчата изобилства с трудности. На пръв поглед тя поощрява измамата и мошеничеството. Но разбрана в правилната й светлина, тя се оказва наситена с изключително важни наставления.

Накратко, историята е следната: един богат собственик наема управител да се грижи за имуществото и бизнеса му. С течение на времето господарят научава, че този човек прахосва парите му. Той веднага прави ревизия на документите и предупреждава управителя, че ще бъде уволнен.

Управителят разбира, че перспективите му не са розови. Твърде стар е за тежка физическа работа, а да проси се срамува. И така, той залага на следната схема, която трябва да му осигури приятели за идните дни: отива при един от длъжниците на господаря си и го пита: „Колко дължиш на шефа ми?“. „Седемстотин и петдесет галона масло“, е отговорът. „Добре, — казва управителят — плати ми половината и ще считаме въпроса за уреден.“ Отива и при друг от длъжниците на собственика и го пита: „Какво дължиш на шефа ми?“. Той отговаря: „Три тона пшеница“. „Добре… Ако ми платиш за два тона и половина, ще считаме сметката за приключена.“

Още по-шокиращ от действията на нечестния управител е последващият коментар:

„И господарят похвали неверния настойник за това, че е постъпил хитроумно; защото синовете на този свят са по-хитроумни спрямо своето поколение от синовете на светлината“ (ст. 8).

Как трябва да разбираме това привидно одобрение на нечестните машинации на управителя?

Едно нещо е сигурно. Нито неговият господар, нито нашият Господ одобряват мошеничества. Това именно е била причината този човек да бъде уволнен. Никой праведен човек не би могъл да одобри подобна невярност и измама. На каквото и да ни учи тази притча, то не е, че злоупотребата с чуждото имущество може да бъде оправдана.

Има само едно нещо, за което нечестният управител би могъл да бъде похвален, и то е, че той се замисля за бъдещето си. Той прави всичко възможно, за да си осигури приятели за времето след уволнението си. Той действа за „после“, не за „сега“.

Това е фокусът на притчата. Хората от света полагат големи усилия, за да подсигурят бъдещето си. Единственото бъдеще, за което те са загрижени, са старините им, времето след пенсия. И те се трудят неуморно, за да са сигурни, че животът им ще бъде добре уреден, когато вече няма да са в състояние да работят печеливша работа. Те не считат никакво усилие за прекалено в стремежа си към социална осигуреност.

В това отношение неспасените са по-мъдри от вярващите. Но за да разберем защо, трябва да осъзнаем, че бъдещето на вярващия е на небето, а не на тази земя. Това е същественият момент. Бъдещето за невярващия е времето между „сега“ и гроба. Бъдещето за едно Божие дете е вечността с Бога.

Следователно притчата учи, че неновородените са по-мъдри и действени в подготовката на собственото си бъдеще на земята, отколкото са християните за своето, което е на небето.

На този фон Господ Исус представя практическото приложение на поуката:

„И Аз ви казвам: Спечелете си приятели чрез неправедното богатство, та когато се привърши, да ви приемат във вечните жилища“ (ст. 9).

Неправедното богатство — това са парите ни и всякакви други материални притежания. Имаме възможността да използваме тези неща, за да печелим души за Христос. Хората, спечелени чрез вярната употреба на парите ни, тук са наречени приятели. Един ден ние също ще бъдем уволнени (ще умрем или ще бъдем взети от Христос при Грабването). Приятелите, спечелени чрез мъдрата употреба на материалните ни притежания, ще бъдат нашите посрещачи, които ще ни приветстват с „Добре дошъл“ във вечните жилища.

Това е начинът, по който мъдрите управители планират бъдещето си — не като прекарват живота си в напразно търсене на сигурност на земята, а в страстен стремеж да бъдат заобиколени в небето от приятели, които са спечелени за Христос чрез техните пари. Пари, които са се превърнали в Библии, Нови Завети, части от Писанието, брошури и всякаква друга християнска литература. Пари, с които са били поддържани мисионери или други Христови работници. Пари, с които е подпомогнато финансирането на християнски радиопрограми и други заслужаващи си християнски дейности. Накратко: пари, които са използвани за разпространение на благовестието по всякакъв възможен начин. „Единственият начин да събираме богатства на небето, е да ги инвестираме в нещо, което отива на небето.“

Когато вярващият осъзнае, че парите му могат да бъдат използвани за спасяването на скъпоценни души, той изгубва любовта си към вещите. Луксът, богатството и разкошът започват да горчат на стомаха му. Той копнее да види неправедното богатство превърнато чрез небесна алхимия във вечни поклонници на Агнето. Той е завладян от възможността да направи нещо в живота на хората, което ще донесе вечна слава на Бога и вечно благословение на самите тях. Той чувства нещо от жаждата на Ръдърфорд:

Ако доведа една душа при Бога,

пред престола Му, от дясната страна,

то небето ми ще бъде двойно —

там, в земята на Емануил, Спасителя.

Ан Кози

За него всички диаманти, рубини и перли, всички банкови сметки и застрахователни полици, всички вили, яхти и скъпи коли са неправедно богатство. Ако ги използваме за себе си, те се развалят, но ако ги използваме за Христос, те ще носят дивиденти през цялата вечност. Начинът, по който се отнасяме към материалните неща, степента, до която се вкопчваме в тях, е проверка на нашия характер. Господ подчертава това в 10-и стих:

„Верният в най-малкото и в многото е верен, а неправедният в най-малкото и в многото е неправеден“.

Тук най-малкото е управлението на материалните притежания. Верните в това най-малко са онези, които ги използват за прослава на Бога и за благословение на ближните си. Неверните в най-малкото са онези, които са използвали собствеността и притежанията си, за да си осигурят комфорт, охолен живот и собствено удоволствие. Ако един човек не се покаже достоен за доверие в най-малкото (материалните притежания), как може да му се има доверие за големите неща (духовно настойничество)? Ако човек е нечестен по отношение на неправедното богатство, как може да се очаква, че ще бъде верен като служител на Христос и управител (настойник) на Божиите тайни (1 Кор. 4:1)?

И така, Спасителят прави още една крачка в този ход на мисли:

„И така, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското?“ (ст. 11).

Земните богатства не са истински богатства; тяхната стойност е крайна и временна. Духовните богатства са истински богатства: тяхната стойност е неизмерима и никога няма да се изчерпи. Щом човек е неверен в начина, по който се отнася със земните неща, не може да очаква, че Бог ще му гласува доверие чрез духовно благословение в този живот и чрез управление на небесните богатства. Господ разширява мисълта с още една стъпка:

„И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето?“ (ст. 12).

Материалните неща не са наша собственост. Те принадлежат на Бога. Всичко, което притежаваме, ни е поверено от Бога, за да го управляваме. Всичко, което може да бъде наречено наистина наше, са плодовете на прилежното ни учение и служение тук и наградите за вярно управителство там. Ако не сме се оказали верни в стопанисването на Божията собственост, не можем да очакваме да навлезем в дълбоките тайни на Божието Слово в този живот, нито да бъдем наградени в следващия.

Достигайки до кулминацията на поучението си, Господ обобщава поуката от цялата притча:

„Никой служител не може да служи на двама господари; защото или ще намрази единия и ще обикне другия, или ще се привърже към единия, а другия ще презира. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (ст. 13).

Не може да има разделена вярност. Невъзможно е за ученика да живее за два свята. Един управител обича или Бога, или мамона. Ако обича мамона, той мрази Бога.

И накрая нека напомним: всичко това беше казано на учениците — не на невярващите.