Блага Димитрова
Отклонение (9)

Мъча се да догоня мислите ти:

Ще могат ли да се слепят черепките на амфората? Ще личи кърпеж. И животът ни е разпилян на глинени отломки. Нищо не ни остава, освен да ги стъпчем и отминем. Тогава защо още стърча тук и се въртя като хлапак? На младини имах повече гордост и достойнство…

Струва ми се, че си отиваш. Надзъртам пак през прозореца. Още си там. Някакъв познат се натъква на колата ти. Търси те с очи наоколо. Няма странична уличка в тоя град, където би могъл да се скриеш.

— Бояне! Здравей! — вика мъжът.

— Димо, какво става с тебе? Къде се губиш?

— Аз съм асансьор, спрян между етажите! — отвръща той.

— Как така?

— Нали съм пенсионер?

— Не думай! Здрав, прав, с твоите способности!

Приведените, още млади плещи на човека говорят: Не съм нужен. Не съм удобен. Толкова години специализация, усилия, подготовка, опит… Най-важното ми липсва: ценз угодничество…

Видимо си обиден и огорчен за приятеля си. Стоиш безсилно отпуснал ръце. Какво можеш да направиш за него, освен да се възмущаваш и да му съчувствуваш? Човекът се сепва, че неволно е започнал да се оплаква. Махва с ръка и си тръгва прибързано.

— Почакай! — викаш след него с виновен глас.

— Хайде да изпием по едно кафе! — предлага той.

— Сега бързам… Не мога… Но винаги друг път! — се извиняваш гузно.

Приятелят ти си тръгва. Прави усилие да се държи изправен, да няма плещи на пенсионер. Ти стърчиш сред тротоара. Хора минават. Не бива да те оставям повече да чакаш.

А в грънчарската лаборатория кипи тих труд, непредполаган от хората отвън. Девойките работят със смола, четчици и спринцовка. Шепнат, сякаш да не наранят с гласовете си уязвимите отломки. Към грънците имаме повече нежност и грижи, отколкото към човека. Под специални па̀ри се почистват бронзови гривни, огърлици, обици. Ка̀нтарос с две дръжки се засмолява, за да се запази. На дългия тезгях парче по парче се слепват глинени гърнета, създават се цели форми само по едно дъно или по една отломка. Това е някакво царство на чудесата, в което всичко става възможно: разбитото отново да се спои изцяло, унищоженото от времето да се възроди, изчезналото да се възвърне без следа от одраскване.

Измислям някакъв претекст, за да се измъкна. Никога не съм правила така. Гледат ме със смаян укор. Тъкмо сега съм нужна да бдя над главите им. Но аз съм разполовена между тях и твоето чакане долу. И така ще бъде винаги, ако не се тури край овреме.

Колежката ме изпраща с очи, забити в тила ми. Уж вървя, а съм скована като пригвоздена. Оставил си вратичката на колата отворена за проветрение.

— Не трябва… ще се прибера сама!

— Поне да те отведа до в къщи!

Неохотно влизам в колата. Вътре по-осезаемо попадам в клопката на града, задъхан от ограничено движение, гъмжащ от правила, настръхнал срещу нарушения, задръстен от улични знаци за определени посоки. Как да вместим откраднатата си среща в тоя правилник за движението? Улиците ни устройват засада от срещи с познати. Нещо се е счупило помежду ни. Ти се мъчиш някак да го залепиш:

— Представи си! Срещнах един стар познат. В разцвета на силите си — пенсионер. Беше твърде смел… Може ли революция в пенсия?

Вътрешно отстоим на голямо разстояние един от друг. Ти се обръщаш към мене с привидно безгрижие, което подчертава раздалечението ни.

— Е, ще съберете ли гърнето?

— Разбира се! Но ти защо разпиля времето си?

Стрелваш веригата на китката си, която те дърпа все по-изкъсо:

— Още почти два часа и половина!

— Как ще свариш?

— Първо ще те закарам у вас!

Твърде щедър жест за такава ръка, стегната във веригата на времето. Изведнъж се хващаш, че не знаеш адреса ми:

— Къде живееш?

Помълчавам, сякаш да си припомня адреса на собствения дом. Тръсвам глава да отпъдя представата как спираш пред прага на моя дом и как няма да имам смелост да те поканя горе на една почерпка.

— Не губи време! Живея далече!

— Как ще те оставя насред улицата?

— Ще взема тролея.

— Поне едно кафе да изпием някъде.

Колата едвам си пробива път през навалицата. Привечер София е пренаселена. Къде може да се изпие едно кафе без погледи на познати? Лутаме се из града, който ни помни млади и влюбени. Кого сме обичали? Дали сме се обичали един друг, или сме обичали днешния ден — само неговия първообраз, неговото обещание? А за нас няма вече място в тоя ден, в тоя град.

Любовта ни е една стара отворена рана. Целият свят с всички свои ръбове преминава през нея. Чрез тази болезнена рана чувствуваме дисхармонията на света, неговото несъвършенство.

Къде да идем? Няма за нас ни едно, ни половин ъгълче. Ставаш мрачен и затворен, като черен чадър, предвещаващ дъжд. За да надмогнеш лутането, спираш пред първото заведение, което ти се изпречва на пътя. Не би могъл да се направи по-лош избор. В предвечерен час това кафене гъмжи от журналисти и художници. Качвам се храбро по стъпалата. Пред вратата се спирам:

— Провери дали има свободна маса. Ще почакам тук.

— Защо? — Даваш си вид на свободен от скрупули човек.

— Навярно е претъпкано.

Влизаш сам. Вече се здрачава, а аз слагам черните очила. Въртя се отвън. Изведнъж съобразявам, че това е глупаво. Ако ти намериш свободно място, трябва да го изпуснеш, за да излезеш да ме поканиш вътре. Прекрачвам прага. Смъквам черните очила. Попадам в бръмчащ кошер. Отвред ме жилят думи и погледи:

— Пак нов директор на Народния театър!

— И пак стар репертоар.

— Всяко куче джафка срещу Кафка!

— Вече край на разводите… според новия закон…

Струва ми се, че всички погледи се събират в мене.

Турям си наочници и вървя по пътеката между масите. Едва като те наближавам откъм гърба, те забелязвам. Стоиш изправен, а редом оня същият твой приятел, който преди малко те покани на кафе и ти му отказа, че бързаш. Днес шегобиецът-случай ни е взел на мушка.

— Копая си дръвчетата в Драгалевци, за да не ме хванат нервите. Водя цялото семейство… — говори приятелят ти, който е с лице към мене. — Поне добихме здрав тен. Сега остава да пропиша мемоари…

Пъхнал ръце в джобовете от притеснение, ти смотоляваш припряно:

— Аз те търсих веднъж. Никого нямаше.

— Нали ти казвам. Апартаментът с дни стои празен. Ако имаш нужда да поработиш на спокойствие… мога да ти дам ключа…

Ти нервно се обръщаш. Погледът ти изстива. Аз съм пред тебе. Изпадаш в неловкост. Приятелят ти ни гледа озадачен. Търсейки начин да отклониш подозрението, неочаквано и за самия тебе правиш гаф. Обръщаш се към мене с показна изненада:

— Добър ден! Как сте?

— Добър ден! Благодаря, добре! — отвръщам и отминавам.

Оставам потресена не от тази фалшива сценка, а от твоето гузно лице. Най-чуждото лице на твоя характер. Тръгвам като в мъгла покрай масите. Оглушавам за шумовете. Сякаш всичко наоколо замлъкна и ме гледа. Вървя омотана в погледи, спъвана о погледи, замеряна с погледи. Вторият салон е с отворен таван за проветрение. Вдигам очи нагоре. Аз съм на дъното на кладенец. Стени, вътрешни балкончета на кооперации, пране, простряно на етажи. Задният двор на всекидневието. Една шепа небе нейде далече в тясното отворче на кладенеца. В тая фуния ехти задавена врявата от кафенето като под фризьорска каска. Да мота да се хвана за косите и да се изтегля нагоре, нагоре, да се измъкна от това котило. Няма изход. Трябва да се вирна. Тръгвам по странична пътечка. Някакво лице ми кимна, но аз се правя, че не забелязвам никого и нищо. Най-после изхода. Измъквам се от душегубка. Дори знойният въздух навън ми се струва свеж. Забързвам, накъдето ми видят очите. Само по-далече от тебе! Колко е трудно да бързаш, когато навалицата ти препречва пътя със своята бавна провлаченост.

Ти ме настигаш. Заставаш пред мене. Искам да те заобиколя. Хората ни наблюдават. Спираме движението. Издръпваш ме по-настрани. Аз съм друга, 17 години по-стара и чужда. Спомените са анулирани.

— Ще се прибера сама! Пък и ти трябва да се приготвиш.

— Готов съм да не замина!

— Само без глупости! — Нова тревога състарява лицето ми.

Искаш да изкупиш фалшивата игра преди малко. Вмъкваш ме в колата. Сядаме безмълвни. Не подкарваш мотора. Облакътяваш се на облегалката като на пейка сред тълпата. Не забелязваме, че сме под прицела на погледите. Вадиш цигарена кутия. Празна. Тъкмо в тоя момент се свършили цигарите! Дори вътрешният ни диалог пресъхва.

— Изгрява ми една идея! — казваш с внезапен пристъп на решителност…

— Осъществима или…

— Мисля, да…

— Каква?

— Ще отида направо на летището!

— Как така?

— Остави на мене!

Стрелвам те изплашена. Познавам това лице отнякога. Сякаш искаш да изтриеш собственото си гузно лице отпреди миг. Наказваш сам себе си с дързост, за да си отмъстиш за малодушието. Но това е разновидност на страха.

— Ами паспорт, билет?

— Ето ги в джоба ми!

— А колата?

— Асистентът и без това ще дойде да ме изпрати. Той ще я върне.

— Можеш ли да разчиташ на него?

— Способен угодник… както е правилото.

— Ами дрехи?

— Ах, нали трябва да правя добро впечатление! Имам в багажника куфар с най-необходимото…

Липсата на една дреболия може да отрови пътуването ти.

— Ех, при липсата на голямото… Ще ме придружиш ли до летището да изпием по едно кафе?

— Добре! Ще си представя, че заминавам нанякъде!

 

 

Отново колата потегля. Пробиваме си път през наваляк от натрапливи мисли:

Не бихме могли да подведем съдбата, пък и себе си да подведем!

Безсмислено е!

Тази безсмислица дава смисъл на живота ми.

Изведнъж разкопана улица. Колата поема встрани по тесни пресечки, дирейки излаз. Поне изтръгнахме още малко време да бъдем заедно. На всяка уличка има знак за еднопосочно движение. Сякаш сме попаднали в лабиринт. Не можем да се измъкнем. Навред погледът ни се удря в табелка с жълт кръг, пресечен с червена черта.

— Сега накъде?

— Ще се оправя някак!

Подкарваш колата по-нататък. Пак същата табелка. Въртим се в лабиринта от затворени улички. Даваш заден ход. С десния лакът чувствуваш близостта ми като липса.

Дума по дума, поглед по поглед, усмивка по усмивка — градим един зид помежду си. Той расте, стига до гърдите ни, до очите. Вече не се виждаме, не се докосваме. Само се викаме нямо. Вик по вик зидът расте помежду ни, разделя ни. Вече не се чуваме. Само чукаме на зида и се зовем с кънтенето на камъка…

Минаваме край някаква квартална будка. Спираш колата.

— Извини за момент, да си купя цигари!

Как си зависим, когато имаш някаква страст! Липсата на една цигара те прави невменяем. А как си трезвен и хладен, като сиво зимно утро, когато нямаш никаква страст.

Опашка за вестник „Вечерни новини“. Принуден си да се наредиш най-отзад и да стърчиш търпеливо. Оставам сама. Какво неизразимо удоволствие да те чакам! Но и това ми е отнето. Съмнения започват да бръмчат в слепоочието ми като кошер:

Кого чакаш ти всъщност? Какво търсиш в тая спряла кола? Минават хора и те оглеждат заедно с чуждата марка на колата. Някой сигур ще те познае. Чакаш един мъж — той всичко съчетава за тебе. Но и цял век да чакаш, ти не можеш го дочака. Той няма да дойде, дори сам да преобърне света.

Но кому какво отнемам? Бягайки от любовта, ограбвам чувството и се самоограбвам. Светът обеднява.

Но какво търсиш? Това, което е безсмислено, без перспектива, без почва, което е абсурдно, което е нищо — то става всичко за тебе. Съвземи се!

Нека си разбия главата. Да спя на гол камък. Но да не затъвам в това тресавище на полуживот, полулюбов, полусмелост.

А какво ще постигнеш? Четвърт час, четвърт близост, четвърт сърце. Ти, която искаше или всичко, или нищо.

Най-голямата лъжа, натрапена на човека, това е да мами любовта. Да лежиш на едно рамо, а да копнееш за друго. Да целуваш със затворени очи, в които пари отражението на друг образ. Да лъже мълчанието ти повече от думите.

А да превърнеш любовта в кражба на дребно, в джебчийство?

Сърцето ти ще се свива от страх, ще стане малко-малко и любовта ще стане малка, свита, унизена в своя страх.

Струва ми се, че ще се задуша. Отварям вратичката и излизам на въздух. Започвам да снова, завивам зад ъгъла. По-далеч от колата, от тоя забръмчал кошер на натрапливите мисли.

Изведнъж се озъртам. Днес случаят ме е взел на подбив. Някъде из тия пресечки, тъкмо преди да замина за експедиция, се сблъсках с приятелката си от студентски години Павлина. Състарена, надебеляла, някак посивяла.

— Неда! Къде се губиш? Какво става с тебе? — се обади тя първа.

Впих невярващ поглед в нея, сякаш в огледало видях собствената си възраст, изгубената си младост.

— Павлина, как си?

— Остави! Потънала съм в квартирни разправии. Не се погаждаме с хазаите! Трябва да замина на бани да лекувам бъбрека… А ти?

— И аз трябва да замина, на разкопки… Чергарски живот.

— Как се смеехме едно време, помниш ли? За какво толкова сме могли да се смеем?

— Питай ни за какво…

— Бързам! Какво ме чака в къщи да знаеш…

Още я гледам откъм гърба как се отдалечава. Похабена, утрепана от годините. С бърз рефлекс се връщам към колата. Още звучи в ушите ми как приятелката ми от младини ми повери на крак своите бедни тайни: болести, грижи, жилищни тревоги. Това ме чака още при утрешното немощно разсъмване. С това е подсигурен животът ми. А защо все ми се струва, че същите тия дребни грижи с тебе биха се превърнали в щастие? С всекиго другиго се превръщат в ад. Как изтървах любовта, единственото, което ни примирява с живота? Аз, с ловките ръце да вадя глинени отломки от земята и да ги опазвам от най-малкото одраскване, не можах да опазя същественото.

 

 

Носиш куп цигарени кутии. Отваряш колата и се вцепеняваш. Една кутия пада на паважа. Оглеждаш се към дъното на уличката с обезцветен поглед. Колата е празна. Уличката не води наникъде. Вмъквам се зад тебе. Не съм го направила нарочно. Смерваш ме с поглед, който още не се е научил да прощава:

— Помислих, че си избягала!

— Почти… — викам закачливо.

— Много ли се забавих?

Цели 17 години! — отвръщам мислено.

Изсипваш цигарите в чантата на задната седалка, закопчаваш я с мъка. Движенията ти не улучват. Сядаш зад волана. Едва сега изтръпваш пред пустотата, която би зинала до тебе, ако наистина си бях отишла. И разбираш, че тая пустота вече съществува. Аз се опитвам да я запълня някак:

— Знаеш кого срещнах преди известно време?

— Кого?

— Павлина!

— Коя беше пък тя?

— Моя състудентка, не помниш ли?

— Павлина! — повтаряш озадачен. — Името нищо не ми говори. Сигур на лице я зная…

— И на лице не можеш я позна. Единственото, което й е останало от младостта, са очилата й…

Подкарваш колата. Улиците сменят своите посоки. Вместо да водят към домовете ни, както винаги, те ни повеждат навън, надалече, към една аерогара. Каква победа: успяхме да обърнем посоките на улиците!

— Какъв е тоя самолет по вечерна доба? — питам весело.

— Ако отлиташе сутринта, нямаше да се срещнем!

Може би щеше да е по-добре! — отекват мислите ни.

Градът ни засича непрестанно. Свечерява се. Внезапни светлини и сенки налитат по стъклата на колата, шибат лицата ни. Едва успяваш да изведеш колата на широкия проспект към летището. Споглеждаме се. Прекосява ни общо досещане. Озъртаме се наоколо.

Някъде из тоя край беше… — търсим заедно.

Интересно, какво ли е сега на онова място? — се питаме мълком.

Отбиваш колата към новите квартали. Не можем да се ориентираме!

Струва ми се, че бе насам!

Тук беше една кал…

Колата се лута по алеите между нови, високи, неразличими един от друг блокове.

Нали наблизо садихме тополки! — си спомняме.

Започваме да дирим ония млади, крехки тополки. Наоколо — ни помен от тях.

Нали аз ръководех студентската бригада!

Сигур не са хванали!

Ами ние какво разбирахме от садене на дървета? Да не би пък да са тия?

Върволица стари, пресъхнали тополи се оттеглят в небето.

Колко са порасли!

Те вече остарели…

Е, тогава сме нейде наблизо…

 

 

Слизаме от колата по нямо съгласие. Над някогашното пепелище е вдигнат висок жилищен блок. Заставаме пред него безмълвни, смешни като пред паметник. На входа е окачена табелка:

ОБРАЗЦОВО ПОДДЪРЖАН ДОМ

Гледаме втренчени тия три думи. Не можем да ги съчетаем със спомена.

ОБРАЗЦОВО… А виждаме бурените, поникнали из пукнатините на развалините, своите опърпани дрешки, своите необразцови караници и целувки по откритата стълба пред очите на минувачи и съседи. Усойно дворче, пълно с кашлица. Все бяхме простинали. И моят безпричинен смях, изкатерил се по стълбите чак горе до тебе. В мътната локва плуваше такова чисто и прозрачно утро.

ПОДДЪРЖАН… А виждаме рухналите стъпала, опадалата мазилка, увисналата във въздуха полустая и чуваме оттам непокорните си стъпки. В покрайнините на спомена се натъкваме на неща, които в центъра на преживяването не сме забелязвали.

ДОМ… А виждаме продупчения таван и през него небесния свод и опънатите жици на дъжда през капандура вътре в стаята. И залезите: на тавана остава последната слънчева шепа, а целият град долу тъне в сянка. И в мрака — горе едно пътеводно прозорче.

Откъсваме очи от табелката. Вдигаме бавен поглед нагоре по етажите. Затворени прозорци. Спуснати пердета. Врати, заключени със секретни брави. Най-горе жена полива на балкона сандъче с цветя. Чуваме един далечен екот от вятъра, засвирил в разкъсаните струни на арматурите, в бурени и трънаци. Оня вятър, който прелистваше страниците на една вехта тетрадка, захвърлена на покрива, и четеше моя млад, неоформен почерк:

„Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!

Какво от това, че нямаме сигурен покрив над главите си?

Звездният свод е наш покрив, цялата земя е наш дом! Никой не може да разруши нашия дом!

От хоризонт до хоризонт светът е наш, гледан от нашето лястовиче гнездо.

Животът може да бъде пълен не в празно пространство, а споделен с любов. Само двама обичащи се съставят дом. Всичко друго е кухи стени.

Любовта с по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.“

… Сега искаме да се изкачим по същата оная стълба към небето, колкото и неудобна да е тя, колкото и да се задъхваме под немалкия товар години. Поне един миг да се повтори от ония десет дни на младостта ни. Сега знаем как да го изживеем, как да го ценим! Но нищо не се повтаря. В живота са повторими само напразните усилия да се върне пропуснатото.

Става ни неудобно пред самите нас. Сякаш сме дошли на поклонение. Усещаме как ни подозират и гледат с упрек отвред прозорци на образцови домове, тихи прагове на добре поддържани семейства, улички и фенери, водещи към сигурността. Сякаш сме дръзнали да бръкнем в сънното спокойствие на мравуняка и да го разбъркаме. На мястото, където някога избуя младежката ни любов, неблагоразумна и дръзка, сега е изникнал образцово поддържан дом. Нищо не можем да сторим срещу това. Разменяме си една самоиронична усмивка. Нали тъкмо за това бе всичко? За това нашите млади, горещи дни изтекоха с потта ни по строителните обекти. За това нашите силни нощи изгоряха в спорове по заседания и изтляха с лампите, наведени над срочни чертежи и планове. За да съградим „образцови“ домове, в които ние не можем да поселим любовта си.

Вмъкваме се в колата като в единствено убежище. Потъвам в твоето присъствие. То ме прониква цяла. Дишам чрез всяка пора на кожата си твоето присъствие като кислород. Знойният ден бленуваше за своята сянка — вечерта. Ето я. Някои ги ранява мракът, някои — светлината. А нас и светлините, и мракът ни раняват. Думите ни са изгаснали. Все пак още сме заедно. Изнудихме още няколко мига от безпощадното време. Как да ги разтегнем, да ги превърнем в микровечност?

Да би могло… Да купим един билет и за мене. А паспорт? А виза? Така, без паспорт, без виза. Отвъд граници и ограничения. А багаж? Така, без багаж. Със свободни, ненатоварени ръце. Нищо да не ни тежи, нищо да не ни пречи, нищо да не ни държи изкъсо. Да бъда с младежка прическа. Двама да бързаме рамо до рамо. Да горим в пътническа треска. Вятърът от нашето бързане да ми развява косите край заруменялото лице. Да тръпнем да не закъснеем. Да не се озъртаме плахо. Да не ни дърпа нищо назад. Едни гигантски самолет да се готви да отлети далече. Отвъд планини и морета. Нищо да не оставим зад гърба си, което крещи, което не ни пуща. Свободни. Да дотичаме до самолета в последния миг. Задъхани. Ръка в ръка. Да се качваме нагоре по стълбица към небето. Пъргави, оживени, нетърпеливи. Да ни понесе въздухът на своите високи вълни. Да ни очаква светът, разтворил необятна прегръдка.

Да би могло… Да кацнем в някакъв старинен, стилен град, цял потопен в поетична атмосфера. На всяка стъпка да пи пресреща нежен полъх от миналото. Не… Това ще ми напомня за професията, за изоставащите срокове, за неизпълнените задължения. По-добре — някакъв свръхмодерен град без памет, без минало, без съжаления. Само ярки бои и дръзки линии. Не… Това ще ти напомня за твоята професия, за твоите неосъществими проекти. Дали съществува някъде някакъв град без минало и без настояще, вън от времето и пространството, град без конструкции, без силует, без лице? Няма такъв град за нас двамата. Да обиколим света, няма да открием град, в който да забравим всичко, да намерим спокойствие, да бъдем съвсем сами двамата.

Да би могло… Да идем за ден поне в някакъв непознат, нереален, абстрактен град. Цял иззидан от стъкло и синева. Потънал в зеленина като на дъното на езеро. Да ни пресреща собствената ни усмивка, отразена от всички прозорци. Да скитаме по улиците заедно. Да няма никакви познати. Да откриваме чудесата на града и чудесата в самите нас. Да бъдем истински, отърсени от страхове и маски. Да се радваме като деца. Всяка улица да бъде отворена пред нас и да ни извежда към една изненада, към една нова щедрост. Да гледаме жадно на всички страни, а най-жадно — в очите си. И там да съзираме огледан целия свят, цялата безпределност.

Изведнъж една бариера се спуща тъкмо пред носа на колата. Събуждаме се от мечтите. Ти спираш на педя от бариерата. Покрай нас и зад нас се заковават други коли. Дълъг товарен влак се източва. Вагон след вагон, вагон след вагон. Край нямат. Седим един до друг, изтръпнали от раздалеченост. Година след година така префучаваха край нас като товарни вагони. Най-после бариерата бавно се вдига. Пътят към раздялата е открит.

— И на никого няма да се обадиш? — питам беззвучно.

— Няма…

— Все пак…

— Всичко е в джоба ми!

Неволно изтървавам:

— Отдавна не съм пътувала надалече…

Лампите, подскачащи на дълги низове, се размазват. Светът се замъглява. Понечвам да изтрия сълзите си. Очите ми са сухи. Бегъл летен дъжд е облял стъклата на колата. Далечният град блещука с разплакани светлини.

Как можах да се озова в такава вечер така далече от своя дом и от своята работа? Изменям на характера си. Всъщност…

Чувам твоите мисли:

Измяна би било да се разминем.

Да се срещнем — това е също измяна.

Ние сме верни на нещо друго, по-вярно от всичко останало. Нас ни свързва нещо по-дълбоко от всякакви задължителни обвързаности.

Самооправдание… Какво е това вярно нещо, на което ние трябва да останем верни?

Това е нашата същност. Ние не можем да изменим на себе си. Верни сме на най-вярното в себе си.

Ние отдавна неуклонно вървим към тази среща.

Целият ни досегашен път, всички наши лутаници, всички грешки, всички смели стъпки са били насочени към тази среща. Макар и със заобикаляне, ние сме вървели все един към друг.

Благославям всички стръмни пътеки, безбройните пусти и изгубени криволичения на моя път, всички заблуди, всички пробиви към неизвестното, всички падания и ставания — защото са ме довели до срещата ми с тебе.

Сега всичко си иде на мястото. Били са прави дори грешките. Всички разглобени, пропилени мои дни като мъниста на скъсан гердан, всички нелепи случайности, всичко, което ми се струпаше несвързано, случайно, неясно в моя живот, изведнъж се събра в срещата с тебе. И всичко, каквото смятах за изгубено, намирам в мълчанието с тебе.

Добре дошла, раздяла, която ни свързва!

 

 

ЛЕТИЩЕ. На покрива локаторите се въртят.

— Стигнахме! — Гласът ти не е твоят глас.

И двамата сме изненадани от близостта на летището. Слизаме. Ти грабваш с механичен жест своята скучна делова чанта от задната седалка, мяташ на ръка шлифера, изваждаш от багажника куфара. Тревите след дъжда, оздравели от жегата, се изправят към посоката на вятъра. Избягваме да срещнем погледите си. В очите ни изтичат последните минути на вечерта. Очакваме края като някакво начало. Най-после ще започне ли нещо в нашия живот?

Влизаме в хола. Попадаме сред кръстопът на езиците. Тия, които пристигат, носят в очите си пресита от далечни страни. Тия, които заминават, носят в очите си жажда за далечни страни. Само ние двамата сме с очи, които не заминават и не пристигат, а искат да останат тук, на това летище, постоянни сред околната преходност. Чувствуваме се сравнително добре. Нашият единствен кът и уют: една аерогара. Тук хората са все непознати.

— Къде да идем? Горе или долу? — питаш ти, сякаш от това зависи всичко.

— Все едно.

Отправяме се към залите. Тъкмо при летищата врата се спираш:

— Извини за момент… Все пак трябва да се обадя.

— Разбира се!

Вмъкваш се виновно в телефонната кабина. Ръката ти се подвоумява, преди да набере номера. Поглеждаш ме с провесена слушалка в ръка. Разхождам се назад-напред невъзмутимо. Надделяваш колебанието и навъртяваш номера. Водиш разговор с жена си, обърнат гърбом към мене. Аз хвърлям поглед към стъклената кабина. Гузният тон звучи от цялата ти стойка. Полуобърнат към мене, съкращаваш разговора насред думата. Обидата, нанесена на жена ти, рикошира в мене. Можех аз да бъда на нейното място. Вече съжалявам, че дойдох с тебе. Всичко се руши при най-малко докосване. Излизаш изпотен от душната кабина. Усещам, че идвайки към мене, всъщност си отиваш. Търсим ъгълче да бъдем насаме. Но ние вече не можем да бъдем насаме. Все присъствува трети, по-плътен и осезаем от собственото ни присъствие. Непохватно се опитваш да ме отвлечеш от този трети:

— Един наш поет, по професия архитект, е строил това летище. Вече е старомодно. Дори въображението на поетите, както виждаш, не може да догони съвременната конструктивна МИСЪЛ.

— А какво е модерно? — питам с помръкнал глас.

— Фантасмагории от стъкло и стомана… Свод в изящни параболи…

— Ти си по тая част, нали?

— Нещо такова…

Напомнянето за твоята специалност минава като сянка по лицето ми. Пак те заболяват неосъществените замисли. Все нещо ти пречи да ги изпълниш. И ти се успокояваш с това, че ти пречат. То е оправдание пред самия себе си. И аз ще ти преча, ако отново започна да съществувам за тебе. Но не си ли ти най-голямата си пречка? Годините се изнизват. Трябва да бързаш, да се самоограничиш върху най-главното. Пропиля сили и талант да оправяш чужди грешки. Нямаш право на авантюри. Малко време ти остава. Броени години.

Прекосяваме тълпата.

— Страшен дъжд във Варшава! А тук…

— Не тоя! Един на сиви квадрати!

— Sind Sie Herr Schmidt, bitte? — пита девойка със заучена вежливост на гид и поднася букет.

Сядаме на малка маса едни срещу друг пред огромен панорамен прозорец. Цялата писта, отворена за всички посоки на света, е пред нас. Излитащ самолет отвежда очите ни към небето.

Наистина откога не съм пътувала извън граница! Какво ми предстои? Работа и работа. Ще изнудвам бодрост от изтощението. Ще се радвам на скъдната сянка в изкопа. Потта от кожата ми ще се изпарява и сякаш самата аз ще се изпарявам, ще изчезвам…

Поръчваш две кафета и чашка коняк. Гледам навън как просторът става безкраен между крилете на самолетите. За миг се устремявам с поглед отвъд чертата на хоризонта. Но и там няма спасение от моето раздвоение. Най-тежкият камък на шията е раздвоението. Никога не можеш да полетиш с такъв воденичен камък.

Келнерът поднася две кафета и коняк за тебе. Най-после: една осъществена мечта днес — кафето. Ти нагълтваш коняка прежаднял. Над самите ни глави нависва автоматичен, бездушен глас:

— Самолетът от Бургас пристига след 5 минути!

Следва същото съобщение на руски и английски, със същия глас, без никакво изражение, без националност. Като гласа на някаква съдба-робот. Опомнена, се озъртам:

— Твоят асистент се забави!

Внезапно ти разчупваш своята клетка:

— Възможно ли е да си отидем едни от друг, тъкмо сме се намерили отново?

Загледана в черната гъстилка на дъното на чашата, казвам мислено:

С малко закъснение от 17 години ми казваш това!

„Никога не е късно!“ — се мъчиш да убедиш себе си.

Даваш знак с пръст на келнера за още един коняк.

— Неда! Чуваш ли? Е, така ли ще се разделим?

Конякът идва. Пиеш с прибързано вдигане на чашата. Имам чувството, че от коняка черпиш кураж.

— Слушай! Не мога без тебе. Наистина не мога! И ти не можеш!

Чак сега изричаш ония млади думи, които през последната ни нощ ти задуши в себе си. Сякаш 17 години си ги стискал между зъбите си, за да ги произнесеш днес. Но те са загубили младото си свойство да се превръщат в дело. Затова звучат като бълнуване на болен.

— Не трябва! — отсичам сухо.

— Отвсякъде, от всички слушам: „Не трябва!“ Навред се спъвам о „Не трябва!“ Но какво е това „Не трябва“? И кой го е наредил? И с какво право? И кому трябва това „Не трябва“?

Над самото ни ухо се надвесва автоматичният натраплив глас:

— Пътниците за Белград — Будапеща — Прага — Берлин да заемат местата си в самолета!

Следва същото съобщение на руски и английски със същия безизразен глас. Слушаме изтръпнали. Група пътници скачат при повикването като осъдени и хукват с ръчния си багаж към празното небе.

— Създадохме един свят да ни се налага на всяка стъпка! — казваш сподавено.

Следващото съобщение навярно ще бъде за твоя самолет. Посягам към изстиналото кафе на дъното. Тъкмо отпивам глътка, ти подхващаш с неудържим напор:

— Или какво? Животът ни е очукал? Уморени сме да устояваме себе си? Така ли? Нима за нас няма перспектива?

— Кафето ти изстина! — казвам спокойно.

Навеждаш се и гълташ от хладната горчилка. Забравил си да изсипеш захарта вътре. Мислим заедно:

Страх ли ни е?

Какво ще изгубим, освен една пустиня?

Домът ни е чакалня на гара.

Обещанията ни — последни заръки на перон.

За да заглушиш мислите, започваш да говориш: Някога насила искаха да ни свържат. И ние им се опънахме! А днес всичко и всички искат да ни разделят. Да им се опънем и сега! Нека ни свалят отвсякъде! От всички постове и самолети! Долу на земята! Да бъдем заедно!

Автоматичният глас откъсва устните ми от ръба на чашата:

— Пътниците за Бургас да се явят пред гишето…

Протягаш ръка и хващаш моята. Искам да изтегля ръката си.

— Ставаме смешни! — прошепвам.

— Изглежда, няма несмешни хора!

Потапям поглед в черната мътилка на недопитото кафе.

— Щом се върнеш от разкопките… — подхващаш ти решително.

Вдигам глава. Заговаряме едновременно, всеки следвайки своята мисъл:

— Това няма да стане!

— Ние ще се видим!

— Всичко ще бъде унизено…

— Ние ще се виждаме!

— … както днес пред твоя приятел в кафенето…

— Няма да се разделим!

— Видях твоето гузно лице пред него…

— Не мога без тебе, и ти не можеш!

— Не мога да те приема с такова гузно лице!

— Ние не сме деца, Неда!

— Какво искаш?

— Изслушай ме!

— Крадено…

— Да се опитаме още веднъж…

— И клинчене…

— От нас зависи!

— И хитрини на дребно, и лъжи…

— Какви смели бяхме някога!

— И аз ще придобия гузно лице. Ще ти харесвам ли с такова лице?

 

 

Изведнъж ти приковаваш очи към нещо. Без да се обръщам, както съм с гръб към входа, аз по израза на лицето ти виждам като в огледало: асистентът ти се втурва, блъсва двете крила на стъклената летяща врата, носейки солидна папка. Ръката ти като опарена се отдръпва от моята. Надигаш се с променено лице.

— Извини за миг!

Отправяш се нататък, прекосяваш по диагонал дългата чакалня с походка на човек, който прегазва сам себе си. Навеждам глава под тежестта на неизпитвана досега вина. Гледам пред себе си. Мястото ти остана празно. Чашите — недопити. Цигарата ти догаря сама в пепелника. Превърната в сянка, се измъквам между масите. Келнерът ме настига вежливо. Кафето не е платено. Бъркам в чантата си, вадя портмонето и тиквам едва банкнота в ръцете му. Прокрадвам се в чакалнята и се разтварям в тълпата.

Сред смесицата от езици долавям твоя глас. Обясняваш припряно на асистента си, без да те пита:

— Имах неприятности по пътя! Едва се дотътрах! Върни ми колата! — Предаваш му ключовете.

Аз се шмугвам зад гърба ти. Ново унижение натяга на плещите ми. Представям си лицето ти — пак гузно, не твоето лице!

— Другарю Данаилов! Ето, подработих материалите! Всичко е готово! — престараващ се глас на талантлив угодник.

Ти поемаш папката. Обръщаш се към бюфета и ме търсиш. Нашата маса е празна. Процепваш с рамо тълпата и се връщаш там. Гледаш с празен поглед. Грабваш си ръчната чанта, мяташ шлифера на лакът. Отправяш се обратно към чакалнята. Започваш да шариш с очи наоколо. Погледът ти се замъглява от пъстротата на тълпата.

Крадешком се изкачвам по стълбата към терасата, за да избягна минаването през чакалнята. Само укор има в стъпките ми. Не ме забелязваш. Слава богу! Стойката ми е чужда, угнетена. Дано никога не ме видиш такава! Как стигнах до това унизително криене и бягане? Поглеждам отгоре. Сред водовърта на тълпата асистентът ти подава някакъв документ за подпис. Машинално подписваш. Връчва ти някакво писмо. Разсеяно го напъхваш във вътрешния си джоб. Той ти се усмихва мазно. Ти отбиваш поглед от усмивката му към течащата тълпа.

— На снощното заседание… използуваха вашето отсъствие, другарю Данаилов…

Отклоняваш поглед от тази мелеща уста. Към пъстрата до безцветност тълпа. Клетката все повече се стеснява. Пак започва тежкото дишане. Хаос от думи. Микрофони. Чужди думи от тълпата. Асистентът ти говори, но не го чуваш. Само мърдащи, мелещи устни. Минава електрокар. Разделя ви. Закъснели посрещачи тичат с букети, вдигнати над главите на хората. Асистентът пак натрапчиво се приближава. Думите му стрелят от упор в тебе. Въртиш глава на всички страни.

Смесица от лица. Моето лице не се мярка никъде. Облягаш се на стената и се превръщаш в стена.

На верандата аз се опирам на един стълб тъкмо под зейналата фуния на високоговорителя. Косите ми се развяват пред очите. През тия коси виждам фрагменти от пейзажа.

Летището е винаги ветровито. Най-откритото място на земята. Заминаване и пристигане. Изпращане и очакване. Най-силните ветрове на планетата. Те никога няма да утихнат.

Гледам пистата. Днешното отклонение от пътя е водело дотук, до тая открита за всички ветрове пустота. Всъщност срещата ни не се е състояла. И тогава, преди 17 години, и сега. Все принадлежахме на нещо друго.

Над главата ми прогърмява автоматичният глас на робота-съдба:

— Самолетът за Виена излита след 5 минути. Умоляват се пътниците да заемат местата си!

Сякаш отгоре ми се стоварва удар. Ти тръгваш към изхода, придружен от асистента. Даваш му последни наръки. Сигур да се обади на жена ти и да я успокои. И тя с право може да бъде спокойна.

— Изпращачите дотук! — казва глас, преграждащ изхода.

Сбогуваш се с асистента облекчен. Измъкваш се на въздух. Спираш се пред двойната стъклена врата. Отново претърсваш с трескав поглед залите. През стъклата лицата са разлети. И ни една черта от моето лице.

В тоя миг зад гърба ти застава асистентът, дръпва те за лакътя. Ти се изненадваш откъде е минал, как са го пуснали. Самодоволното му лице изразява:

„На нас ли тия? За нас няма затворени врати!“

Пак търсиш с очи зад стъклената врата. Замъглено, празно стъкло. В него се отразяват чужди лица. Погледът ти се блъска в тази клетка: асистента — тълпата — самолета. Все повече се променяш. Не те познавам такъв. Асистентът непрестанно мели. Пак отбиваш поглед към тълпата. Ни едно лице. Ни една черта. Погледът ти отскача към самолета. Лъскаво тюленово туловище. Най-сетне групата пътници тръгва, поведена от тънките токчета на стюардесата.

Отгоре, невидена от тебе, гледам през разветите си коси. Разсеяно разтърсваш ръката на асистента, казваш някакви думи, които не стигат до мене. Тръгваш в ръка с деловата чанта, с папката и шлифера, метнат нехайно на лакътя ти. Вървиш вяло, с чужда походка.

Групата пътници наближава самолета. Изведнъж ти се отделяш от групата, връщаш се назад, сякаш опомнен за най-важното, най-неотложното. Гледам те за миг с надежда: връщаш се към мене. Твоето упорито лице сякаш е устремено към мене. Приближаваш се. Идеш.

Спираш до асистента. Викаш яростно, на висок глас:

— Предай им, да не са посмели в мое отсъствие!

Ъгловатите ти черти придобиват непознат за мене израз — ожесточен.

Лицето на угодника светва. Най-после шефът му е такъв, какъвто трябва да бъде!

— Разбира се, другарю Данаилов! На добър път! Успех!

Втурваш се към самолета с друга походка. Походка на човек, който все бърза и не се обръща назад. Поемаш последен нагоре по стълбицата. Вървиш с упорна твърдост, сякаш се качваш на ешафод. Навеждаш глава и изчезваш.

Гледам в сгъстения здрач как проблясва алуминиевото тяло на самолета. Имаш целия свят, имаш пътищата, имаш всичко, само не и правото да се завърнеш към любовта.

Перките се завъртат. Все по-бързо, все по-бързо. Докато въртенето ги слее с въздуха и ги направи невидими.