Блага Димитрова
Отклонение (8)

София се приближава със сгъстено движение по шосето. Поглеждам пътепоказателите през рамо, когато вече съм отминала. И пак впивам поглед в дъното на пътя — към единствения отвор, който расте на хоризонта, устието на пътя, водещо към моя доживотен затвор. Приближаването на раздялата ни прави по-близки.

Още малко ще сме заедно.

След тази случайна среща нищо повече в живота не може да ни се случи.

Какво е случаят?

Ти дойде като отглас на мое смътно повикване. Случаят се откликна отзивчив на моя дългогодишен, подсъзнателен копнеж по тебе.

Може би случаят е въплъщение на наши сгъстени желания.

Случаят е материализирана наша воля, наш дълбок подсъзнателен вик.

Случаят може би е покорен изпълнител на нашите стремежи.

Ние го създаваме, ние го зовем из дълбините на инстинктите и комплексите си, а после се чудим как тъкмо в тоя миг и тъкмо такъв се е появил на пътя ни.

Стига да имаш голям, огромен копнеж, случаят ще се подчини и като хипнотизиран ще го въплъти.

Издебва те тъкмо в мига, когато, преуморен от чакане, си забравил за него. Но той не е забравил за твоята повелителна жажда.

Ние сме прокълнати да се срещнем и да бъдем цял ден заедно — от самите си сърца сме прокълнати.

Но ние изпуснахме и тоя единствен ден, както целия си живот.

Нищо да не стане — това е най-силната изява на любовта.

Последна любов…

По-недостижима от първата.

С липсата на бъдеще, с преброените мигове, които са вече изминали, когато започват. С онова, което е повече от един живот, защото няма вече живот.

С по-отчаяна страст от първата. Първата е безнадеждна, а последната няма дори безнадеждността на първата, защото изобщо нищо няма.

Последна любов, която е краят на всичко, след която няма повече нищо, няма живот — тя е последната глътка въздух, който вече свършва и не достига. В самото жадно вдишване глътката въздух се изчерпва.

Когато вече дишаш без въздух, само чрез любовта.

Среща на сянка със сянка, опарване на болка с болка, сблъсък на край с край.

Последна любов — тя причинява мъка, по-скъпа от всички радости на целия ти живот, взети заедно.

Най-тихата болка, когато се откъсва животът от тебе и ти чувствуваш прощалната му усмивка.

Последна любов — последно усещане на топлината на живота, най-силното, преди да те обхване вечният студ.

 

 

Дефилето пред София. Свирката на влак промуши планината и излезе от другия й край. Едновременно поглеждаме към синия силует на хребетите. Не мога да откъсна очи от профила на планините, който за мене се покрива с твоя профил зад волана. Еднакво далечен и близък, непостижим и познат ми се струва той на фона на планините, слива се с техните очертания.

— В тая жега как ли е прохладно в някоя хижа?

— Скоро бил ли си на планина?

Поглеждаме към хоризонта. Планините спотайват нещо обещаващо.

— Не съм ходил отдавна. Все не мога да се откопча. Ами ти?

— Понякога водим децата на Витоша.

Млъкваме. Планините изглеждат далечни като отплуващ пропуснат кораб.

Внезапно гласът ти набира дързост:

— Кога ще ме заведеш на някоя хижа?

Цял се преобразяваш. Превръщаш се в някогашното свободно момче. Ти си почти грозен, но тази вътрешна независимост те правеше обаятелен. Такъв те помня. Нашата младост ни задължава да бъдем смели. Искаме един пред друг да покажем, че сме останали верни на себе си, че не сме се поддали, не сме остарели.

Търся с поглед опора в планините. Струват ми се вкаменени викове, издигнати към небето. Гласът ми, преди да ме попита, се издава:

— Да те заведа… Но ти ще искаш с кола.

— Все още мога и пеша.

— Раница туряш ли на гръб?

— И тебе мога да метна на гръб!

За миг се забравяме. В двама ни се надига някаква нежност като внезапна буря. Поглеждаме към планините с подмладели очи. Виждаме ги съвсем други, достъпни. Сякаш планините се приближават. Там се гуши една дървена хижа сред китка борове. Отдавна гостолюбно е отворена чамовата й врата и ни чака. Вътре — камина с лумнал огън. Тъкмо да прекрачим прага заедно, вратата се тръшва пред нас.

Погледите ни се блъсват до нараняване в една огромна жълта табела: СОФИЯ.

Хоризонтът почернява от проточено изсвирване на влак. Градът диша пушеци и говори с шумове.

Двамата бавно се съвземаме като слънчасали.

СОФИЯ.

Очите ни, ослепели от слънце, се разбиват о тая табела като о крайбрежна скала.

Трябва да се връщаме в къщи. Но къде ли бе нашият дом?

Изведнъж ми се струва, че по погрешка съм се озовала в моето семейство, в моя град, в моя живот, в моя днешен образ на застаряваща жена.

Погледите ни нямат никакво желание да се връщат в града, в истината. Там ни причаква раздялата.

 

 

Градът, в който живееш. Ти съвсем и не подозираш какво ти отнема той. Бързаш да се завърнеш в него. Чувствуваш се сигурен сред познатите улици, които водят от дома до канцеларията и все до същите магазини. Слепешката можеш да се движиш из този добре проучен лабиринт. Удобно се носиш в своя град като във всекидневен, плътно прилегнал към походката и жестовете ти железобетонен кожух. Измъкването от него е съпроводено с неприятно зъзнене, с неловко усещане за оголване, за излагане на опасност, за уязвимост от разнопосочни ветрове. Само вътре в тоя град чувството ти за ориентация е безпогрешно. Вървиш из него като кон с наочници, без да се озърташ, право към яхъра. Твоят град е единственото гнездо на твоето самоуспокоение.

Но не и на твоето самочувствие. Защо ли е тази потисната, смътна неловкост, която гнети раменете ти, когато прекосяваш своя град? Защо, без сам да съзнаваш това, ти вървиш, загледан право пред себе си, избягвайки да срещнеш очите на сгради и минувачи? Дори не познаваш зданията, край които си отрасъл. Не се заглеждаш в тях. Дали от боязън да не би да откриеш по стените им петната и сенките на своето минало, на своите несполуки, отражението на собствения си образ?

Градът, който помни твоите първи, наперени стъпки, твоите горделиви погледи през рамо, твоите спъвания и смешни натъртвания — през него ли ще минеш вече с високо вдигната глава?

Ден по ден като бръмка по бръмка тук е изплетена мрежата на твоите обвързаности. Ти си риба, хваната здраво в мрежата на своя град. Няма изскубване, няма извъртане, няма изход. Усилие след усилие, грешка след грешка, постижение след постижение, ти тук си очертал посоките си. Всяко отскачане встрани от собствената посока би събудило смеха и на камъните в твоя град.

А понякога така ти се иска да станеш друг, да се родиш сам от себе си наново, да отречеш целия си досегашен път и да започнеш отначало. Да опиташ поне. Да се напиеш с отлежалото в подсъзнанието ти вино на риска. Да влезеш в нова кожа като в празнична дреха и да се удивиш сам на себе си.

Не. Тук не можеш да полетиш по-високо от тавана на апартамента си. Не можеш да надскочиш себе си. Знаем те кой си и какъв си! Към всички свои недостатъци ще прибавиш още един: непостоянство. Не можеш да се замахнеш по-нашироко от зидовете, които сам си изградил край себе си. Всяка дръзновена промяна в живота и в поведението ти застрашава не тебе, а устоите на града. Паветата не обичат да бъдат разклащани. Отмъщават си, като те опръскват с кал. Продължавай да вървиш с веднъж завинаги установения си калибър крачки. Най-много да ги намаляваш и смиряваш. Инак бордюрите на тротоарите ще се надигнат срещу тебе да те препънат и повалят.

Твоят град е клопката на твоите комплекси: неуспехи, нелепи напъни, провали, навици, положение — всичко това е желязната арматура на твоето съществуване. С динамит трябва да вдигнеш във въздуха целия си град, за да се откопчеш от тази ръждясала, бетонирана арматура.

Ти обичаш града, в който живееш. Не можеш без него. Не знаеш, че той те изсмуква с пипала на паяк: с познати непропускащи погледи, с одумки, с подигравки, със заплахи, с принуди, с неумолима памет. Как помнят камините всичките ти криволичения. Не можеш ги накара да ти повярват, че си по-добър. И всъщност тебе, истинския, какъвто би желал да бъдеш, те няма в твоя град. А къде си ти?

Понякога в тебе започва да вие вълчи глад по други градове, по други пътища и безпътици. И ти наричаш това скитническа треска. А то е човешка носталгия по родния собствен образ. И ти тръгваш, събличаш от гърба си града, сраснал с тебе. Боли те, одираш го до кръв с кожата си. И търсиш не пови впечатления, както си въобразяваш, а търсиш да възстановиш себе си. И там, сред неуютните, оголващи ветрове по кръстопътищата на света, ти започваш неусетно да изправяш глава, да отърсваш от плещите си гнетящия товар на привичките и стеснението, на сковаността и самоунижението. Вдигаш поглед и откриваш света. Разглеждаш лицата на зданията и на хората, без да свеждаш поглед от техните очи. Крачките ти стават самоуверени и по-широки. Походката ти е барометър за самочувствието ти. Никога през своя град не поемаш с такива жадни, всепоглъщащи стъпки, както през чуждия. Свободен, любопитен, обновен, ти вървиш през непознати улици, които не те опровергават със спомени. Правиш своеволни завои, които не те сблъскват с невъзможното.

Там, далече от твоя обичан град, е вероятността за среща с любовта. Защото там твоите валенции са освободени от възлите на страха и натрапения калъп. И там, загубвайки чувството си за ориентация, ти намираш своите верни вътрешни посоки, така капризни и непредпазливи. Нека те изведат, където щат. Пусни на воля дълго потушаваната си същност. Бързай, докато не си се завърнал в своя град. Той те чака — незаличим от земната кора, неизбежен. Твоя съдба. И в мига, в който прекрачиш чертата му, ти влизаш в усмирителна риза. Тогава усещаш как те стяга, как те боде, как те задушава бетонната риза. Замахът ти има определен радиус — от едната стена най-много до отсрещната стена. Можеш задъхан да тичаш — до трамвайната спирка. Можеш да се вдигнеш на пръсти и да стигнеш горния перваз на вратата. Толкова.

В града, в който живееш, ти не живееш.

 

 

София.

Къде да избягаме от реалността? Насам, натам — пак в спомена. За миг се връщам в последната ни вечер.

Бързах към едно пътеводно прозорче там горе.

Ти ме чакаше, ей така приседнал на рухналите стъпала до късно. Почти в същата поза. Същият човек и съвсем друг. Изтъркано, окъсяло сако. Оръфани обуща. Видях отдалече силуета ти, очертан върху силуета на развалините. Бе някак двусмислен: сърдит и радостен, нетърпелив и лениво отпуснат. И също двусмислена луна грееше над руините.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Тъкмо станах милионер!

— Как така?

— Преброих до един милион.

— Веднъж и аз да закъснея!

— Вашите изкопаеми няма да ви избягат!

— Какво разбираш ти от…

Грабна ме за яката и с настървение да ме набиеш ме целуна.

И ме понесе на ръце нагоре. Не ни омръзваше да повтаряме все същите си шеги:

— Натисни електрическото копче!

— Дръж се за перилата!

Стигнахме — до опасното място с двете рухнали стъпала. Ти нарочно ме залюля във въздуха.

— Ще ме изтървеш, ей!

— Държиш ли се здраво за мене, няма!

Бе така самоуверен, че дори аз повярвах: никога няма да ме изпуснеш, ако ще цялата стълба, цялата земя да рухне.

В стаята ме причакваше изненада. Бе притъкмил пиршество за прощалната ни вечер. В гилза от бомба на пода бе потопен пресен люляк, набран от околните развалини. Върху електрическия котлон нещо вреше в голяма тенджера. От нея се кълбеше пара. Повдигнах капака, опарих си пръстите.

— Картофи! Да не си ги откраднал?

— Къде ги има, че да ги открадна?

Ти сне тенджерата и я постави в средата на масата. Запали две свещи, останали от времето на затъмнението. Угаси електрическата лампа с абажура от вестник. По стените заиграха сенките ни — огромни, рошави. Погледът ми скачаше от предмет на предмет, от хрумване на хрумване.

— Чакай, не удряй гонга.

Смъкнах роклята-перде от прозореца. Изчетках я. Скрих се зад гардероба. Бързешком се преоблякох за тържествената вечеря на свещи. Сресах косите си по-грижливо от всеки друг път. Ти в отговор сложи комуналната връзка. Изпаднахме в празнично настроение. Седнахме един срещу друг: аз на стола, ти върху обърнатото буре. Белехме парещите картофи, духахме си в пръстите. От цигарена кутия, приспособена за солница, вземахме щипка сол и ръсехме обеления картоф. Бяхме оживени, лъчисти като две свещи една срещу друга на масата. Сякаш раздялата бе най-големият ни празник. Ти отвори лимонадена бутилка, подражавайки с уста залп от тапа на шампанско. Наля две чаши. Чукнахме се.

— Наздраве за десетия ден!

— Ден последен, ден господен!

— Ще има ли последен ден? — Ти ме погледна от упор.

Пламъчето на свещите премигна. От смущение вдигнах чашата:

— Знаеш, като бях малка, наричах лимонадата „бодлива вода“!

Ти се разсмя с цяло гърло:

— Наздраве, бодливо момиче!

Смяхме се презглава. Постепенно станахме сериозни. Нещо бодливо, непреодолимо възникна между нас.

— Забравих да ти кажа!

Пламъчето на свещите замря неподвижно.

— Заминавам за разкопки! На дъното на язовира.

— Честито! — И налапа горещ картоф. — За колко време?

— За пет месеца…

— Достатъчно са.

— За какво?

За да се забравим! — каза тишината.

— Значи, отиваш на дъното?

— А ти?

— За дъното — до дъно! — Ти вдигна чаша. — Нали знаеш, на бригада… в новия град.

— Затова си така важен! Наздраве!

Ти издекламира с комичен жест:

— Единият към миналото, другият към бъдещето!

— За настоящето няма желаещи!

— То пък едно настояще!

Тогава ние не предполагахме, че това е било нашето единствено настояще. И нищо по-нататък.

Преглъщахме с мъка горещите картофи.

— Изврели са!

— Още малко да бе закъсняла, щяха да станат на пюре!

Празникът бе вгорчен. Двете ни сенки, наежени, враждебни, се надигнаха една срещу друга на стените. Станах. Затършувах в джоба на палтото си. Ти се изправи близко зад мене:

— Какво пак?

— Намерих една вълшебна монета! — Разтворих дланта си.

В ръката ми сивееше плесенясала монета с изображение на древен орлов профил.

— Каква е тая антика?

— Който я стисне в шепа, започва да говори истината. Хайде да поиграем на вълшебната монета!

— Имаш ли смелост да кажеш истината?

— Който не е дорасъл до истината, щом пипне тая монета, устата му се отваря!

— Добре! Отговаряй! — След замислено мълчание: — Кого… мразиш?

Очаквах тъкмо противоположното.

— Що за въпрос?

— Бързо, без да мислиш?

— Класовия враг!

— Откога стана толкова идейна?

— Под твое влияние! Сега е твой ред! — Подадох ти монетата: — Ти си изхаби въпроса! Отговаряй: Кой… ти е смешен?

— Ти, защото се преструваш на сериозна! — Протегна ми монетата: — Твой ред!

— Питай! — Зачаках нащрек.

— За какво мечтаеш?

— Да видя египетските пирамиди! — Подпрях се на стената с предизвикателно нехайство.

— То не е игра, а попълване на формуляр за благонадеждност! — възмути се ти.

Подхвърлих ти монетата на масата със злорадство, че вземаш играта на сериозно. Ти настигна с ръка монетата тъкмо на ръба на масата, преди да се търкулне на пода.

— Кога ще се ожениш? — попитах напряко.

Замря пламъчето на свещите и прикова двете ни настръхнали сенки на стените.

— Когато срещна подходящ тип! — разчлени дума по дума ти.

Положи монетата право в шепата ми, задържа ръката си върху дланта ми:

— Тоя път няма да си изхабя въпроса!

Сама бях влязла в капана. Стиснах монетата в шепа и се изправих като на разпит:

— Питай!

— Съжаляваш ли за нещо, което си извършила?

— Съжалявам само за онова, което не съм извършила! — Захвърлих ти монетата ядно.

Ти сграбчи монетата във въздуха. Монетата бе потна.

— Какво място заема любовта в живота ти? — попитах сериозно.

— Последно!

Спусна ми монетата отвисоко в шепата като милостиня. Очаквах поредния въпрос, изопната пред инквизиция. Ти дълго мълча, стиснал устни, сякаш наточваше въпроса между зъбите си. Не можех вече да се откопча от наглата игра, която сама предизвиках.

— Кой ще бъде утре? — попита ти.

Пламнах като от плесница.

— Утре ми е почивен ден! — блъснах монетата в ръката ти.

— Имаш ли някакъв хубав спомен? — попитах с променен издайнически глас.

— Не живея със спомени! — отвърна ти презрително.

Монетата се заби в дланта ми.

— Какъв е твоят тип мъж?

— Мени се според сезоните! — запратих ти монетата.

Ти едвам я догони.

— По коя точка ти допадам? — смерих те с примижал поглед.

— Само по пета: физическо харесване.

Трепнах с мигли. И пламъчето на свещите отекна с една тръпка. Забравих да ти подам монетата.

— Достатъчни ли са десет дни, за да ми се наситиш?

— Предостатъчни! — отвърна ти с полуусмивка.

Монетата се потеше в шепата ми. Вече играехме без нейната вълшебна намеса.

— Коя ти е най-голямата грешка в живота? Веднага! — попита ти.

— Купих си чорапи на черна борса! — показах ти крака си.

— Не играеш честно! Не увъртай! — процеди ти.

В гласа ми се надигна цялото ми накърнено достойнство:

— Това, за което мислиш, не е никаква грешка! Сама дойдох при тебе, сама поех риска! И си плащам!

Запокитих монетата на масата. Тя издрънча и се търкули на пода чак нейде в ъгъла. Но ти не забеляза, че вече не държа монетата и че играта свърши.

— Още какво те интересува да знаеш? — попита ти.

— Какво ще ми кажеш, преди да замина?

— На добър път!

Свещите пушеха, догаряйки.

 

 

Колата търпеливо изчака колона коли към града.

Как не сме се срещнали през тези години? — питаш ти по-скоро пътя, отколкото мене и себе си. — Как пътищата ни не са се кръстосали?

Ти на една страна, аз — на друга! — отвръщам мълком.

Бяхме обяздили два противоположни вятъра и препуснали в две обратни посоки. И все пак, макар и с огромни заобиколки, макар и със зигзаги, ние бяхме вървели през годините един към друг. Неотменно един към друг. За да се срещнем тъкмо в тоя ден. В тоя зрял летен ден, събрал всичките ни дни, минали и идни, пропуснати и неосъществени.

И ни става ясно до обида, че денят е изтекъл, както целият ни живот, невъзвратим, бърз, изтърван. Една шепа небе. Днешната ни среща бе мигновено кръстосване на отделните ни два пътя, които се разминават, раздалечават и си отиват по своите две несъвместими посоки. Двамата се събуждаме от съня на тоя ден. Слънчев вятър ни бе окъпал от всички наслоени сенки през дългите години. А сега трябва да се върнем в сенките.

Не среща — то бе точката, в която се пресичат миналото, настоящето и бъдещето ни. Фокус на времето, в който ние ненадейно попаднахме. В него се събират всички посоки на живота ни като лъчи. Не можем да издържим кондензираната сила на времето, ще лумнем и ще се разсипем на прах. Тъкмо на превала на стръмния ни живот. Странно. При този кръстопът на времето всичко се обърна наопаки, а може би всичко си дойде на истинското място. Ние мечтаем за миналото си, а съжаляваме за бъдещето. Защото за нас миналото е непостижимо като мечта, а бъдещето — невъзвратимо като младост. Посоките за нас са обратни. Нашето опак поколение застана дръзко и самонадеяно в разрез с необратимия ход на времето. В своя устрем към едно общо по-добро идеще ние пренебрегнахме своето собствено. И сега откриваме, че нямаме бъдеще за нас самите. А не можем да се включим и в настоящия миг, щом той е изпразнен от перспектива за утрешния ден. Всичко, което притежаваме, е зад нас. Нашето бъдеще е миналото.

Никога времето не е текло тъй бързо, както след революцията! Как се изнизаха тия години? — въздъхваш ти наум.

Тъкмо да започне животът, и вече ни се изплъзва!

Докато всичко за нас бе утре, предстояще, занапред — изведнъж трябва да се обърнем назад и да го търсим във вчера, в някога. Но ние отдадохме всичко свое за идния ден и не можем да се задоволим с отминалия. Самите ни клетки по инерция са устремени напред и се съпротивяват на всяко връщане или задържане на едно място. А сега откриваме, че сме устремени към нищото, към невъзможната любов.

Имахме ли поне любов? Някога се съпротивявахме упорито на това чувство, защото ни пречеше да бързаме, да гоним времето, да превръщаме по-скоро мечтаното бъдеще в минало. Тая ненадейна среща ни отвори очите; разбираме какво сме били един за друг и какво можем още да бъдем. Една нежелана, ненасърчавана от нас любов е врасла дълбоко в съществата ни. Намираме я в миналото и я търсим в идещето си. Как да я изкореним оттам? Тя е и напред, и назад, накъдето се обърнем в дните си. И никакъв друг утрешен път не ни привлича, ако не ни очаква среща нейде по тоя път. А из цялата наша земя, избраздена от нашите пътища, няма такъв път за нас. Тогава ние нямаме и любов. Защото любовта иска да бъде навечерие, очакване, копнеж. Любовта иска да бъде утре, още повече. Протегнати мисли и жадни ръце. А нашата обич е вчера. Дори днес при срещата ние можахме да я изживеем, само връщайки се във вчера.

 

 

Ти си спомняш същата оная последна нощ. Аз вдълбах с нокът в стената още една рязка, десетата. Извиках почти ликуващо от гняв и обида:

— Последният ден!

— Последният! — въздъхна ти с облекчение, сякаш планина ти се смъква от гърба.

Тази дума се сгромоляса върху нашата полурухнала мансарда, за да я доразруши.

Окото на нощната лампа под закрехнат клепач от вестник премигна над нас, за да ни даде да се видим още веднъж, преди да ни погълне пустинята. Двамата лежахме един до друг мълчаливи, отчуждени. Гледахме в мрака, без да се докоснем. Преди да си тръгна, ти разбра, че вече съм си отишла. Завинаги. И не се опита да ме върнеш. Все още бе възможно.

Опиташ ли се да ме спреш, ще ме изгубиш! — ти подразбираше моята мисъл по блясъка на очите ми, разгатван в мрака.

Няма да ти се моля! Ако искаш, остани! — отвръщаха твоите очи, без да ме поглеждат.

И все пак чаках, чаках, вторачила поглед в мълчанието ти, жадувах твоите думи. Но ти не каза тия думи. Струваше ми се, че чувам в тишината как крепко си стиснал челюст. Лежахме един до друг като два камъка, захвърлени на дъното на нощта. Някъде високо над нас бе разпиляна скъсаната броеница на звездите.

В миг ти се стресна от полудрямка. Вратата тракна. Ти потърси до себе си. Няма ме! Леглото бе празно. Във възглавницата до тебе — една още топла трапчина. От тръшването на вратата си се събудил или от тази празнота?

Аз слизах надолу с куфара в ръка. Стъпките ми отекваха със сърдито достойнство по изкъртените стъпала. Исках да бъдат стъпки на еманципирана жена, която си има свой собствен път, независим от никакъв мъж. Горчеше ми в устата от тая победа.

Ти скочи и отвори вратата. Надзърна от площадката, както при първото ми идване. Обърнах се. Над развалините светеше щърб месец. Видях те през решетката на изкормените арматури. Погледът ти крещеше:

Къде отиваш?

Хипнотизираше ме:

Спри! Нито крачка надолу!

Но устните ти бяха заковани. Спрях пред двете изкъртени стъпала. Забавих се да прескоча. Още веднъж погледнах нагоре. През решетката на арматурните железа очите ни се пронизаха. Останахме миг неподвижни, пригвоздени с тоя поглед. Ти очакваше, че аз няма да издържа. Представяше си как ще увисна на врата ти, как ще се разхълцам на рамото ти:

— Не мога без тебе!

Ти жадуваше това и бе почти залитнал да ме поемеш в прегръдките си. И никога да не ме изпуснеш. А аз стоях прикована пред двете рухнали стъпала. И се надявах, че ти пръв ще простреш ръка, ще ме издърпаш нагоре към нашето небе, ще ме грабнеш в силното си обятие. Ще прошепнеш задъхан в ухото ми:

— Остани! Завинаги! Не мога без тебе!

Но нито един от двама ни не направи пръв малкото движение, което би ни свързало за цял живот. Под мигновеното ни колебание зееше пропаст. Развалини. Зави ми се свят.

Прескочих зиналия процеп и заслизах надолу. Силех се да вървя самоуверено, както бях дошла. Отивах си, изпратена от твоя последен, намръщен поглед. Нищо не си казахме. Завих зад ъгъла и се скрих от погледа ти. При това нелепо напущане изпитвахме най-голямото приближаване на двама души, каквото е възможно да се понесе. В дотогавашната ни любов, в цялата тая любов, нямаше нито помен от любов в сравнение с чувството, което ни завладя в този миг. Дали бихме познали дълбините на такова разтърсващо чувство, ако бяхме останали заедно?

Отидоха си последните ми стъпки. Заглъхна ехото им. Ти се върна в стаята. Смехът ми си бе отишъл, тоя път наистина. Ти остана сам и за пръв път почувствува, че си сред развалини.

Е, добре! — си помисли ти. — Смехът й бе една несъобразност сред развалините. Сега всичко си е нормално!

Озърна се. Леглото бе празно. Столът — празен. Чашата — празна. Стаята — празна. Светът? По дяволите! Все още всичко бе на шега: моето идване и моето напущане. И внезапният прилив на любов в сърцето ти, неизпитвана дотогава — и това бе на шега. Дори се опита да си подсвиркваш с уста. Над покривите още висеше избледнял полумесецът. Тръгнах си рано, преди изгрев, за да не ме завари Коста. Десетте дни бяха изтекли по-бързо от десет наши целувки. Стори ти се, че бях разчупила луната на две и ти бях оставила половината за из път, да ти свети. Ти презрително отби поглед встрани от сантименталния, анемичен полумесец. Не ти трябваше излишен багаж да ти тежи по нанагорния предстоящ път. Двама си тръгнахме един от друг с разни попътни ветрове. Точно така трябваше да бъде! На пода проблесна в ъгъла търкулнатата монета. Ти се наведе машинално и я вдигна. Повъртя я в шепа. Истината! Можеше ли да кажеш пред себе си истината? Мъчно ли ти е? Не, никак! Дори ти е весело! Отвори прозореца да се отвее моето дихание, моето припряно тръгване, моето отсъствие!

Ти замахна и захвърли през отворения прозорец монетата над покривите, над развалините, да запратиш с нея далече ненужния спомен — заедно с истината.

 

 

А аз вървях сама по пустите улици и чувах ехото на собственото си сърцебиене:

… Едва сега, след като си тръгнах, почувствувах огромността на случилото се. И колкото повече се отделям от тебе, толкова повече ме изпълва твоето присъствие. Всеки миг преживявам наново като за пръв път. И всеки миг става силен, наситен с нови тонове. Колкото повече се отдалечавам от тебе, толкова по-близо ида до тебе. И все повече ме изпълва едно горко ликуване, сякаш чак сега истински те откривам. Ти си по-действителен, по-осезаем сега, отколкото в миговете, когато от близост не можех да те видя. И бързам надалече от тебе, защото там някъде ще се кръстосат нашите пътища. Там в бъдната среща ти ме чакаш по-близък, наслоен от безбройните възкресени мигове, завладяващ. И аз зная, че утре и през следната нощ, и през всички дни и нощи ще бъда с тебе. И все по-пълно ще те усещам в себе си.

Вървях право към изгряващия ден — първият ми ден без тебе.

 

 

Ние сме все още там, в спомена, а колата вече потегля по булевард „Ленин“ към града. Сякаш сама продължава като домашно животно, което по навик се отправя към обора. Попадаме в градския ритъм, който се вмъква и разбивайки ритъма на вътрешния ни диалог, ни разделя. Нервни фрагменти от столичното движение. И ние двамата редом с колата сме един фрагмент от разчупения лик на града. Опитваме се да се отдръпнем от себе си.

— София се дострои! — констатирам сухо.

— Тя стана една! Вече няма къде да паркираш!

Първото, което усещам, е, че въздишката на града вони. София ни пресреща с един гърмящ, безцветен глас от микрофоните:

— Граждани, спазвайте строго правилата на уличното движение. Пресичайте само при зелена светлина!

Уж си опитен шофьор, а правилникът за движение видимо те затруднява. Колата навлиза във възли от улици и пресечки. Въздухът издъхва, затворен в стени. Двама шарим със святкащи очи, които не искат да влязат в железобетонната клетка на града. Вратите ни причакват да ни препъват с прагове, прозорците — да спуснат пред погледа ни пердета. Стрелваш часовника си.

— Колко още ти остава до самолета?

— Има време! — Гласът ти оклюма.

Градът ни вплита. Чувствуваме се наблъскани в тясно време и пространство. Пак започва напрегнато дишане. А съпротивлението на простора се надига в нас за една последна вълна срещу ограниченията на движението.

— Ще те отведа до музея! — И пресичаш неправилно улицата.

— Само да не закъснееш! — настоявам безсмислено, познавайки твоята упоритост.

След колата свирна някаква милиционерска пищялка. Ти едвам я удостои с поглед през рамо. Градът като под похлупак на мравуняк захлупи хоризонта, пътя, смеха ни. Улиците ни раняват с погледи на познати. Неволно надявам черните очила.

— Къде ти е тоя музей?

— Направо! От чужбина нарочно идват да го разглеждат, а ти… — усмихвам се вече пестеливо.

Високоговорители ни преследват с автоматичен, натрапчив глас:

— Граждани, всяко нарушение правилата на движението води до…

 

 

АРХЕОЛОГИЧЕСКИ МУЗЕЙ. Надписът е със старинни, витиевати букви. Сградата е обвита в бръшлян, сякаш да се защити от шума. Колата спира пред входа с проточена внезапност. Край. Дотук. Слизаш и ми отваряш вратичката. Забравям, че държа кошницата на скута си. Едвам не я изтърсвам тъкмо пред прага на музея. Помагаш ми в последния миг да я уловя. Минават хора. Може би някой от тях ни познава. Ти изваждаш моята плажна торба. На задната седалка остава самотна твоята скучна делова чанта. Изправяме се пред вратата. Мълчим. Понечвам да натисна звънеца, но двете ми ръце са заети с кошницата. Давам ти знак. Ти безсъзнателно натискаш звънеца. Едва като проечава пронизителното звънтене, се опомняме.

С внезапен жест ти дръпваш черните ми очила. Забравяме къде се намираме. За пръв път очи в очи.

— Толкова ли е неотложно това? — питаш ти.

Вратата се отключва. Служител от музея претърчава да ми помогне, но аз му посочвам да вземе само плажната торба. Ти някак неохотно я отстъпваш. Крепя кошницата с две ръце, още по-внимателно отпреди, сякаш чувствувам вина. Протягаш ми ръка за сбогуване. Нямам свободна ръка да ти отговоря. Смотолевям:

— Довиждане. Благодаря ти.

— Няма защо.

— Изгуби си целия ден с мене. Дано успееш да се приготвиш. На добър път! Успех…

Усещам как те прекосява нещо твърде бързо и всеобхватно, за да бъде мисъл:

Втори път губя тази жена, тъкмо разбрах, че тя е всичко за мене. Изгубих всичко.

През мене се стрелва:

Ето кого бях търсила и чакала цял живот. Занапред какво ще чакам?

А гласно произнасям полуобърната:

— Пък друг път, когато ме видиш на театър, обади се!

Отиваме си едни от друг, потиснати под купола на мравуняка. Ти гледаш след стъпките ми. Не виждаш хубава ли съм все още, погрозняла ли съм, остаряла, напълняла. Нали аз съм същият човек? Нищо друго не те интересува в тоя миг. Служителят затваря тежката врата. Изведнъж преди помислянето, преди решението ти извикваш след мене през процепа на затварящата се врата:

— Ако свършиш скоро, ще те почакам!

Лъхва ме познатият музеен мирис. Стъпките ми кънтят в празната зала, отекват в слепите ми очи, сякаш стъпвам и забивам токчета в собствените си слепоочия. Минавам край древногръцките и римските мраморни фигури с празни очи. Слагам си каменна маска на лицето, за да не се издам пред колежката. Само аз зная колко невероятно е такова прахосничество на време за тебе. Дано не те забележат, че се въртиш отвън. Ехото от стъпките ми натяква:

Гузна си! Криеш се! Ето така и той, и ти ще криете любовта си от другите, докато най-после я скриете и от самите себе си.

Вървя край вкаменените усмивки на древността. Защо се срещнахме? Тая среща дойде да прибави още един камък върху нашия товар от отговорност — един последен камък, който може да ни събори. Какво усилие за нищо — да се задържиш прав в собствената си пустиня.

Колежката се втурва към мене с показна радост, за да прикрие завистта:

— Успех, а! Честито! Най-после! Стига са мъркали, че напразно пилеем средства!

Това злобно подмятане ми действува като инжекция за свестяване. Идвам на себе си. Поглъщам с отучени дробове отново плътния лъх на музейни вещи, на плесен, на застояла древност, на прилежна тишина — лъх, който някога ме опияняваше като гъсто, отлежало вино. А сега ми тежи под калпака на мравуняка. Просторът, необятният ден, вятърът на движението останаха някъде отвъд обсега на вдишването ми. Задухът ме отрезвява.

— Какво ново към вас?

— Всичко по старому…

Искам да се отърва от нея, но тя върви по петите ми нагоре по витата стълба. Надзърта иззад рамото ми.

— Какво си донесла? — Дори не прикрива злостния си тон.

— Дреболия…

Понечвам да отворя с лакът вратата на керамичната лаборатория. Колежката ме изпреварва и отваря услужливо. Влизам сред познатите по семейному дълги рафтове с грънчарски изкопаеми — вази, гърнета, купи. По стените са нарисувани цветни керамични фигури. На средата — тезгях с разхвърляни глинени отломки. Сандъче с пясък, в което е сложен един слепен съд, за да се задържи. Гипс. Отвред нахълтват нещата. Обсаждат ме. Две девойки работят с четчици и спринцовка. След мене се вмъква и завистливката.

— Здравейте, момичета! Инжектираме, а? Има ли полибутерал? — Заговарям ги с изнудена непринуденост.

— Свърши се!

Смътно ги чувам. Девойките оглеждат кошницата, нямат търпение да видят какво съм открила. Те винаги са имали доверие в мене. Постепенно сред музейния роден въздух се възвръщам към себе си. Изваждам от плажната торба инвентарната книга, още непроявения филм от снимките. Да не забравя да кажа да го проявят по-контрастно! Започвам внимателно да разгръщам кошницата. Вадя парче по парче. Колежката надзърта нахално иззад рамото ми.

— Ще лепите да не личи никак. Има ли полибутерал?

Чак след като задавам въпроса, се сещам, че вече ги попитах. А те какво ми отговориха? Девойките изненадани се споглеждат:

— Свърши се!

Мислят си, че от радост за находката съм си изгубила ума. Изваждам амфората в мрежата, която сама изплетох пред твоя нетърпелив поглед. Вдигам я, въртя я. Счупена в горната си част около шийката, амфората при въртенето пак като че добива своята форма. И аз отново се завъртам в кръга на своите интереси. Девойките гледат с очи, разбиращи цената на находката.

— О, и надпис!

— Още сега да направим отпечатък от надписа! — нареждам, без да се съобразявам с моминските им планове за тази вечер.

Отгръщам от лигнина отломките.

— Според номерацията! — подреждам ги. — Разчитам на вас!

— При изравянето ли се счупи? — подпитва колежката ехидно.

Но не може да ме ядоса. Аз съм раздвоена. Отивам да хвърля лигнина в кошчето. Чувствувам се потопена сред свои води. А мисълта ми се хвърля през прозореца долу на плочите пред музея и се разбива на късове. Мъча се да я слепя и върна тук. Сред тия глинени скъпоценности, така крехки и нараними, плувам ребром, без допир, като сянка. Вещите ме сграбчват и не ме пущат. Влизам в своята втора кожа. Вдигам телефонната слушалка. Трябва да се обадя в къщи. Минавайки край прозореца, надниквам навън. През бръшляна те виждам долу. Спрял си колата в страничната уличка. Криеш се да не те видят. Разхождаш се нервно назад-напред по тротоара със стъпки на крадец. Връщам обратно слушалката. После ще се обадя. И бързешком откъсвам очи от прозореца. Озъртам се гузно към девойките, особено към колежката, да не би да са ме забелязали. Още са погълнати от моята находка. Пак поглеждам през прозореца сред бръшляна. Ти ме забелязваш.

Защо чакаш? — питам с поглед.

Защото на времето не доизчаках! — отвръща цялата ти стойка самоиронично.

Поглеждам смутено навътре и пак към тебе:

Ще се забавя!

Колко? — питаш нямо.

Вдигам рамене безпомощно. Погледът ти настоява:

Остави това гърне!

Аз го оставям, ами то не ме оставя!

Още малко ще почакам!

Не е нужно.

Толкова чаках…

Усещам с гърба си как колежката под око ме наблюдава. Връщам се към тезгяха. Да мога да сложа главата си на тоя тезгях да я залепят част по част наново.

— Жалко, че няма полибутерал.

Представям си как се разхождаш долу назад-напред. Самите стъпки като от ъгъл до ъгъл в клетка те унизяват. Същата походка, същият човек. Какво е станало с тебе? Някога в изтъркано, окъсяло палтенце, с оръфани обуща вървеше през развалините и от никого не се криеше, от нищо не се боеше. А сега в елегантен костюм в блестящ мерцедес, който ти приляга като втора кожа. Някогашният покорител на бъдещето! А се криеш в странична уличка.

 

 

Ето пак така сновеше ти пред вратата на парткома в университета. От дъното на коридора се зададох аз, натъкмена като за среща. Отивах на другарски съд, а тръпнех от нетърпелива радост. Знаех, че там ще те видя. Мъчех се да заобиколя погледа ти. Не можехме да се разминем в тесния коридор.

— Не се ли познаваме? — попита ти заядливо.

— Предполагам, щом не се сети поне веднъж да ме потърсиш!

— Ами ти сети ли се?

— Седем пъти съм минавала край твоята съборетина! Прозорецът все тъмен!

Тогава ти отвърна с просветнал глас:

— Сигур в това време съм обикалял край твоето общежитие!

Сграбчи ръката ми над китката:

— Да не си се уплашила?

— Защо?

— Не знаеш ли? Ще ни съдят! — каза ти шепнешком.

Бях забравила.

— А, затова ли ни викат? — посочих с поглед към парткома.

Ти кимна поверително:

— Тъкмо случай да те видя!

— Не е най-удобното място за среща!

— Все ми е едно!

Дръпна ме за коланчето на роклята:

— После ще излезем заедно!

Останахме неподвижни, близко един до друг. След раздяла — най-нежното докосване. Чух гласа ти в самото си ухо:

— Тоя път няма да те оставя да се измъкнеш!

Раздялата ни бе дала тласък към още по-голямо привличане. Вратата на парткома се отвори. Сепнати, се раздалечихме. Не знаехме, че това е последната ни близост. Партийният секретар съобщи служебно:

— Вас чакаме!

Влязохме сияещи. Напразно се стараехме да скрием радостта си, че сме се сдобрили и събрали отново. Край дълга маса със зелена плюшена покривка седяха съдиите: членове на парткома, пратеник от районния комитет, активисти от студентските организации. А покрай стените седяха свидетели — наши колети и колежки. Едно лице се наби в очите ми: студент по право от моя роден град. Това бе първият удар, който едва не ме повали. Момъкът щеше да отнесе мълвата чак там. Щеше да стигне до ушите на родителите ми. Преди да започне съдът, бях омаломощена. Двамата останахме прави като наказани. Никой не ни покани да седнем. Пък и за нас нямаше предвидени столове. За да не гледам лицата, вперени в мене, вдигнах очи към стената. Там бе окачен лозунг, изрисуван с прясна, още незасъхнала червена боя като кръв:

ДРУГАРСКИ СЪД —

ПОДАДЕНИ РЪЦЕ ЗА ПОМОЩ

Не виждах ни една протегната ръка. Започна разпитът. Кадровичка с поучително гладка прическа стана. Неволно оправих косите си. Гласът й бе пълен със сенки от инквизиторски пощи:

— Имаме сигнали, че двамата давате лош пример!

— Ние? — едва прикрихме усмивките си.

— Другарю, имаш думата! — се обърна тя към някого от ъгъла.

Двамата, изумени, едва сега забелязахме там свит Коста. Той премигна невинно с детско руси клепки:

— Всъщност нищо не зная. Бях за 10 дни на бригада. Като се върнах, съседите в кварталната ОФ организация нещо шушукат за битово разложение. Но аз не допущам… С Боян сме приятели отдавна.

Слушах и не вярвах на ушите си: така безцветно рус бе и гласът на твоя приятел, както и целият му облик. Само нейде иззад думите му се мержелееше някаква мътилка.

Кадровичката зададе следователски въпрос:

— Какво е ставало в твое отсъствие в квартирата?

— Питайте мене, който съм бил там! — избухна ти.

— Кварталът сигнализира, че сте се държали непристойно! — възвести кадровичката.

— Махленски клюки! — махна с ръка ти. — Партийният комитет няма ли по-сериозна работа?

Партийният секретар почука с молив по чашата с вода, предварително налята за по-разпалените обвинители:

— Другарю, не дръж такъв тон!

Кадровичката даде знак на нов свидетел. Надигна се един познат силует на стената, от който настръхнах: рошава коса като таралеж. Съседката, която все ни следеше от насрещния балкон! Обвинителната й реч бе също такава рошава, наежена:

— Аз като квартална отговорничка трябва да заявя, че в дадения случай твърде дълго търпях…

Престанах да следя смисъла на думите й. Чувах само тоя свадлив, бодлив като таралеж глас. Това бе страшилището на квартала: тя бе изселила безброй семейства. По стълбища, задни дворчета и по опашки замлъкваха всякакви разговори, щом се появеше тоя рошав призрак. Квартална отговорничка — тиранинът на епохата. Хората избягваха да я срещат. Изтръпваха, когато ги спираше, за да ги подпита нещо. По лицата им се вдълбаваше усмивка като гипсова отливка. Сега сянката й на стената се люлееше като глава на Горгона. Тя, която крещеше на мъжа си и едва не го биеше, обвиняваше нас, загдето се обичахме. Да й се дадеше още власт, тя би превърнала цялата земя в една рошава, креслива топка, откъдето любовта ще бъде завинаги изселена.

— Какво е правила в квартирата ти студентката Неда Велева? — продължи разпитът с безстрастна неумолимост.

— Нищо лошо, уверявам ви! — отвърна ти разпалено.

Но кадровичката не промени тона си:

— В качеството си на секретар на студентската организация ти си подмамил тази девойка!

— Нищо подобно! Аз сама отидох при него! — извиках аз.

— Какво дебелоочие! — отекна потресен гласът на кадровичката.

— Аз съм виновен! — се обади Коста.

— Тоя пък какво се меси? — изтървах.

Коста се изправи, изкашля се многозначително и подхвана издалеч:

— На едно общостудентско събрание Боян разви една теорийка за любовна десетдневка…

— Това е твой вариант! — го пресече ти смаян.

— Не прекъсвай! — викна строго кадровичката и се обърна доверително към Коста: — Изкажи се, другарю!

Коста продължи уплетен:

— Ами… нещо като пробен брак за десет дни! Аз съм виновен, че не разкритикувах Боян, че не му посочих навреме грешката…

— Запази морала за себе си! — процеди ти през зъби.

Партийният секретар пак чукна с молив по звънката чаша:

— Другарю, другарю, не дръж такъв тон!

— Значи, не отричате? — уточни кадровичката.

— Не, разбира се! — възкликнахме в един глас.

— И не се червите от това? — ахна тя.

— Да се черви, който доносничи! Ти стрелна Коста с див поглед, какъвто не познавах в тебе.

Коста се чудеше накъде да гледа. Аз вдигнах глава:

— Не сме извършили нищо, от което да се срамуваме!

Кадровичката захвърли бележника си възмутена. Ние двамата стояхме като треснати от гръм — не от разпита, а от неочакваното поведение на Коста. Усетихме някаква тъмна, тътнеща заплаха за утрешния ден. От въздушно русия Коста, от такива наши добри приятели щяха да прииждат мрачни облаци над нашите глави.

— Как не се посвенихте? — продължи кадровичката. — Всичко е било на шега! Другарю, разобличи ги! — Тя пак се обърна към Коста.

— Всъщност аз не зная. Една колежка ми каза за някакъв бас…

Това бе вторият удар, който ме смаза. Вече не можех да дойда на себе си. Боях се не от другарския съд, а от тебе. Ще ми повярваш ли? Бях ти се клела, че е нямало такъв бас, че това е нечия нелепа измислица, за да ни разделят. Коста мънкаше:

— Мисля, че тя е между нас… Защо мълчи?

Вера стана от място край стената. По-бяла от варосаната стена. Вдигна вежди и заяви дръзко:

— Не е имало никакъв бас! Аз си го измислих, просто така!

Павлина скочи след нея:

— Отношенията между двамата бяха сериозни!

— Приятелките се защищават! — подметна наш състудент.

Районният пратеник, мълчал достолепно досега, зашепна нещо на кадровичката. Тя изведнъж омекна и се обърна към нас угодливо:

— Прав е другарят районен секретар! Да се вслушаме в мъдрия съвет. Нека двамата незабавно сключат брак!

Втрещихме се. Дори злорадите лица край стената се отдръпнаха като от плесница.

— Е, съгласни ли сте?

— То било едно време насила да се женят! — промълвих.

Ти заяви разчленено:

— Никой никога не може да ме застави да се оженя! Когато аз поискам, тогава…

Кадровичката въздъхна с показно съжаление: В такъв случай Боян Данаилов ще бъде свален от отговорния пост секретар на студентската организация! А Неда Велева няма да замине да следва в Москва!

Последният удар! Едва сега узнавах, че ще ме изпращат да следвам в Съветския съюз.

— Това прилича на сделка! — прошепна ти.

Пак прозвуча чукането на молива по чашата:

— Другарю, не дръж такъв тон!

Извиках вън от себе си:

— Аз мечтая да следвам в Москва, но това няма да стане с цената на…

Сълзи ме задавиха. Районният пратеник се намеси с тон на велемъдър Соломон:

— Пека оставим младите спокойно да обмислят. Може би въпросът бе поставен твърде рязко…

— Прав сте, другарю! — откликна мазно кадровичката.

— Техният случай е скандален! — се обади фанатичен глас.

— Злепоставят студентството пред гражданите!

— Гражданите не са ли хора? — вметна Дълговратият.

Ти поиска думата. Изчака да настъпи тишина:

— Отказвам се от секретарската длъжност! Тя не трябва да се заема срещу компромис и насилие!

Пак чукване по чашата.

— И аз се отказвам! Няма да замина за Москва! — Разплаках се и побягнах.

Из коридора чух твоите стъпки, затичани след мене. Дръпна ме за ръката. Прислонихме се в ъгъла край кошчето за смет.

— Неда… Стига, не плачи!

— Аз не плача! — казах през сълзи.

— Зная, че много държиш на следването си… Ние всъщност нали и сами…

Освирепяла, издърпах ръката си, едва не паднах в кошчето.

— За секретарския пост ли ти дожаля? От него се отива и по-нагоре! Аз няма да се продам за нищо на света, разбра ли?

Избягахме един от друг завинаги. Всеки забърза в противоположното дъно на коридора. Все повече се смалявахме и изчезвахме, без да се гледаме и вътрешно обърнали гръб един към друг. Истина ли бе или някакъв страшен сън този другарски съд, на който бяхме разпънати на кръст? И ни една другарска ръка не ни се протегна. Може би, ако бяхме оставени сами да решаваме съдбата си, не бихме изградили кой знае какво щастие при нашите остри характери. А може би и никога не бихме се събрали. Но тая чужда, груба намеса ни остави една рана, която цял живот не може да зарасне.