Блага Димитрова
Отклонение (7)

Тишина. Минахме през толкова шумотевици и трясъци, че започнахме да се съмняваме в съществуването на тишината. Превръщаме се за миг в трева, блажена от тихия си растеж. Ето го нашето циганско лято! Нищо друго не ни е нужно, освен присъствието ни. Поемам те дълбоко с всичките си бронхи чрез въздуха край мене. Нужно ми е твоето дишане наблизо, за да дишам. Тринайсет пъти на минута трябва да вдишвам. Тринайсет пъти на минута ще ми липсваш утре. Тоя наш общ въздух ни кара с пълен гръден кош да поглъщаме аромата на света.

Аз и ти. Това е пълнокръвен човек. Само двойни сетива, двойни мисли включват ток във веригата на съществуването. Двама заедно, които се обичат — ето човека в пълен капацитет, осъществяващ възможностите си до предел. Двойното преживяване съставя единната вибрация на живота. Възприемаш света по-цялостно, чувствуваш по-интензивно всеки миг, тръпнеш с всяка своя клетка. Присъствието на любим човек е оня катализатор, който стимулира жизнената енергия. Ние зазвучаваме внезапно с цялата си недокосната клавиатура. Любовта е най-осезаем допир със света, макар че преставаш да го забелязваш, а може би тъкмо за това. Тя отмахва вътрешните ни граници. Събужда всичките ни сетива и способности за чувствуване. Един неврон затрепти и предизвиква цяла гама вълни от усети, нюанси, трепети. Радостите са удвоени, болките са удвоени. Светът е удвоен и събран в едно цяло. Един неврон звънне, а резонират безброй съседни и далечни неврони, получават се безброй непредвидени съчетания. Вълните се преплитат, наслагват, интерферират и дават нови, по-широки и обхватни вълни. Зазвучаваме като могъщ орган. Сами се превръщаме в ехо на собствената си музика. От това ехо в себе си измерваме своите дълбочини и върхове, своите бездни и своя зенит. Любовта може би иде от други звездни светове, може би е космически лъч, който активизира психоелектроните ни. Всичко уж ми е вече добре познато, изпитано, а пък едва сега откривам чудесната му непознаваемост и неповторимост.

До какъв сантиментализъм изпаднахме!

Едно момиче, което още нищо не знае, се залива от смях в младостта ни. Днес тоя звънлив смях отеква в мълчанието ни. На кого се смееш, лудо момиче, в прегръдките на едно момче? Не се ли смееш на нас, които седим така вдървено един до друг в прасковната градина, без да се погледнем, сякаш да не прочетем в очите си доживотна присъда.

 

 

Стъпки разплискват тишината. Щурците в тревата се плахват и замлъкват. И смехът на момичето плахнат замира в паметта ни. Събуждаме се от странното компактно време. Изправяме се в настоящето, гузни и раздалечени един от друг. Селянка, възпретнала престилка, бърза към нас. Тръгваме си като заловени в кражба.

— Чакайте да ви дам праскови!

Спираме се, засрамени от бягството си. Тя протяга към нас пълна престилка:

— Така ще изгният! Грехота е! Няма кой да ги обере!

Напълва ни джобовете. Лицето на тая утрепана женица ни се струва самата доброта, която цял живот сме търсили и никъде не сме срещнали. Иде ни да се наведем и да целунем напуканата и ръка като на стара икона.

— Много мило! Само че няма къде да ги сложим! Благодарим!

— Вземете още! Да занесете на децата!

Побързваме да се отдалечим. Селянката ни изпраща с дълъг удивен поглед. Нищо не може да убегне от тоя поглед. Двама закъснели млади. Градината приюти един кратък, откраднат празник. А може би доверчивите очи на селянката съчетават двата ни образа, за да разгатнат какви черти имат децата ни. На кого ли биха приличали нашите деца? На колко ли години биха били те? Почти на толкова, на колкото ние бяхме тогава. Невероятно. Сякаш сме унищожили себе си в самия си разцвет.

В огнената сърцевина на деня — в зенита — е забита птича песен. Чучулигата от своята звънарня вдига по-високо деня на крилете си. Къде отиваме? Пътят знае по-добре от нас. Ти дръпваш вратичката на колата с поривист жест. В началото движенията ти бяха затворени, стегнати, сякаш годините са ги омотали с безброй невидими въжета. Сега неусетно се отвързват и стават неотмерени и изсилени. Вместо да ги освободи, това развързване ги прави по-забъркани. Замахът ти удря до болка в невидими прегради и се връща назад, и пак се бие встрани, като птица о затворен прозорец. Стъклото не се различава от въздуха, но е твърдо и студено и не пуща желанията да излетят на воля. А просторът е така близък, дели ни от него само тънкото прозрачно стъкло на въздуха. И ние внимаваме да не строшим това невидимо стъкло, което ни разделя.

Колата потегля. Затворѝ в някаква кухина на спомена като в пещера зноя на този ден, трепкащата мараня над главите ни. Завържи във възел тези огнени жици, лъчисти нишки, които са ни заплели като паяжина. Запази това жужене на мушиците в слуха си като в раковина, която заключва вечното ечене на морето. Остани в този горещ ден, вкорени се, врасни цяла в зноя му!

От вятъра кокът ми се развива. Захапваме по една праскова. Изведнъж заедно със свежия сок на плода в нас прониква необяснима, безпричинна радост. Всичко ни развеселява. Дреболиите придобиват огромен смисъл. Гълтаме с детско лакомство прасковите. Насреща по пътя се задава клепоуха сянка. Мъдрецът на мостовете, тълкувателят на загадките на пътищата, нашето магаре, събрало търпението на вековете, върви отвъд времето, отвъд скоростта и преде с дълги уши хоризонтите. На челото му подскача червен пискюл, да го пази от лоши срещи. Поздравяваме със смях приятеля си от детските приказки.

— И магарето стана туристически обект!

— Чужденците го снимат наред с джамиите.

Наоколо под избелялото небе димят изгорели от суша стърнища. Зад гърба си ние сме оставили несвършени, застрашени дела. Напред ни очакват усилия, задължения. В домовете ни — обвързващи грижи, самота на двама, препълнена с умора и пустота. А ние сега ликуваме. Срещата ни е бликнал извор сред нажежена пустиня. Ветрецът от движението на колата развява косите ми, те своеволно падат към твоето лице. Приемаш ги като крадлива ласка. Бързешком ги оправям назад по посока на вятъра. Ти ме разпознаваш в това ловко движение, останало ми от младините, макар че косата ми не е така буйна. Разпознаваш ме и в други привични движения на веждите, лицето, устните. И пак една бучка задавя гърлата ни.

— А, забравих си кърпата!

— Остаряваш, момиче!

— Напротив! Аз като млада бях много разсеяна! Подмладявам се.

Колко забравени книги, тетрадки, билети за театър, уговорени часове усложняваха и без това мъчната ми младост.

— Помниш ли поне къде я забрави?

— Навярно в градината.

Извиваш колата на непозволено място.

— Не се връщай! Луд ли си?

— Откога стана суеверна?

— Нали бързаше?

— Аз пак бързам!

Сякаш сме забравили младините си нейде край пътя и се връщаме да си ги вземем. Пътят тече назад. Възможно ли е връщане? Едно завъртане на волана, и ние се носим обратно. Заличава се възрастта и още по-релефно изпъква. Отдръпва се светът наоколо и още по-силно се налага. Времето се обръща и потича в обратна посока.

Колата пак спира край прасковната градина. Слизаме и се затичваме през слънчевия дъжд, рукнал из рехавите сенки. На един клон виси моят шарен шал и процежда ярките си бои през ситото на листата. Селянката го е закачила — ако се върнем, да го намерим. Ветрецът го повява като поздрав от жената с добрите очи. Ти го откачваш внимателно, да не го скъсаш. Подаваш ми го. Бързешком го издърпвам. Ефирната тъкан се изнизва от ръката ти, за миг свързвайки ни с двата си края. Изтръпваме от вътрешно докосване. Все повече електричество се насъбира помежду ни. Всеки миг може да се разрази. Какво ни пречи? Ние сме сами. Свободни от еснафски скрупули. Тоя ден ни принадлежи. Той ни е подарен от скъперника случай, който по някакво чудо днес е станал щедър. Допада ни откровената яркост на тоя летен ден, горещата пазва на вятъра. Всичко е в унисон с ехтящата радост в нас. Една безкрайност вън и вътре в самите нас. Този слънчев ден би ни проклел, ако се съпротивим на слънцето му. Ние сме близко един до друг. Само четвърт посягане с ръка, и ще си принадлежим. Но не това ни е нужно. Нищожното разстояние помежду ни е непреодолимо, защото ние сме свикнали да търсим или всичко в живота, или нищо. Само не половинчатост. Този наш фанатизъм! Озъртаме се мълком в градината. Сякаш сме забравили още нещо, без което не можем да продължим пътя си.

 

 

Настроението ни се мени със завоите. Все пак сме заедно. Пред нас е прострян още един отрез от пътя. Усмивката на деня все още не се е прибрала. Все още вратите на домовете ни са далече. Радостта ни става така огромна, че изведнъж се натъжаваме. Колата навлиза от бляскавата бакърена светлина на жегата в тунел от дървета. Короните им се прегръщат горе над самия път. И сянката им е нежна прегръдка. Асфалтът тече като тиха река. Спомняме си шосетата и проходите, които прокарахме с младежките бригади, дръвчетата, които садихме. Изсипахме младините си с пълни колички пръст по насипите на пътищата. За да минат по тях други, непознати, непонятни нам младини. Заровихме в сипеи и пясъци най-бодрите си стъпки. Станахме кофражи, арматури и бетонни основи. Вградихме сянката на младостта си като Струна невеста в градове, мостове, язовири. А сега със закъснение ни връхлита неизживяната ни младост. Това е отмъщението на чувствата, пренебрегнати някога. Все повече се желаем. Все повече ни съхнат гърлата.

— От гонене на времето си изпуснахме времето! — изтърваш гласно мислите си.

— Морето ни бе до колене…

— Преимущество на младостта. Може би тъкмо на това чувство, че морето е до колене, човечеството дължи своите крачки.

Чудно човешко свойство! Вярвахме, че всичко ще постигнем с един замах. И се нагърбвахме с непосилни дела. Да преобразим една изостанала страна. Да прескочим цели столетия. Невероятното ни се струваше възможно. Революцията е винаги двадесетгодишна. Тя носи тая наивна младежка вяра въпреки суровите предупреждения на историята, въпреки ръбовете на реалността, въпреки всичко.

— Бяхме отприщена река! — казваш с комична важност.

И двама прихваме. От една дума може да изникне цяла епоха. Някога бе на мода епитетът „отприщен“. Още от първия ден на свободата във всяко стихотворение, печатано из вестниците, във всяка реч по митингите, във всяка уводна статия и всеки възторжен репортаж всичко бе отприщено: народ, песни, език, път, таланти, мисли, енергия. Всички образи в поетичната и ораторската реч се въртяха все около отприщена река, разбила прегради и бентове, потекла на простор. От тая дума ни облъхва вятър от младините ни, наситен с озона на забравена дързост и бодрост.

— Какви бяхме смешни!

— Тъжно е, че вече не можем да бъдем смешни!

— Сега сме още по-смешни!

Ако можехме да се видим отстрани! Уж сме се променили, а сме си същите. Верни на фантазиите си. Все още не можем да приемем живота такъв, какъвто иде насреща ни. Напразни са били раните, безсъниците, умората, скуката, щом не сме прозрели най-простото: как да живеем свободно. Как? Имаме право на един ден. Защо да не го изживеем, без да мислим? Желанието ни свършва в невъзможността — там, откъдето е тръгнало. Ние знаем: трябва само да започнем, за да не можем да се спрем в чувствата си. А сме във верижна обвързаност: семейство, професия, общество. Някога бе рано. Сега е късно. Винаги сме били длъжни на някого или на нещо. Когато избирахме, все предпочитахме да пренебрегнем себе си. Все за друго, вън от нас, по-важно от нас мислехме. Останали сме си непроменени, като замразени. Животът ни е очукал, изравнил е ръбовете ни, но не ни е направил по-пригодни към реалността. Рефлексът да се самообуздаваме ни е станал втора природа. Не умеем да живеем, да се радваме на случая. Не трябва дори на шега да започваме, защото всичко вземаме прекалено на сериозно. Нашата непроменима черта е: самоограбване.

 

 

Прасковите вече не ни са вкусни. Добрата селянка ги изсипа в шепите ни за нашите деца, които не са наши. Странно! Една друга, по-хладна връзка е създала нов живот, който е по-силен от собствения ни живот. Една анемична полуобич е родила нещо пълнокръвно — деца. А една голяма, пълноценна любов не е родила нищо. И всички съдбовни срещи, всички спомени трябва да отстъпят пред надмощието на по-слабото чувство. Последиците от това получувство отхвърлят на заден план собственото ни съществуваше.

Пробягва крайпътна табела: До „София 60 км“. Толкова е близко домът, който ми стана така далечен. Да се върнем в предишния си семеен живот! Това е нелепица. И все пак цялото ни същество го приема като единствено разумно нещо. Една инертна, послушна лъжа, венцеславена от самодоволната добронравност на обществото, което се самоизтъква като ново.

— Ожаднях! — прошепвам сякаш в пустиня.

Пресягам се назад към плажната торба. Спираш колата. При тия движения тънката кърпа се изхлъзва от косите ми. Ти не забелязваш, че лицето ти като слънчогледова пита е обърнато все към мене.

— Защо си се натоварила с тая вода? — Поемаш термоса.

— За мъжа ми… Водата е минерална.

Отвинтваш капачката предпазливо:

— И той ли страда от язва?

— Не… Но я пие.

— Като предпазно средство?

— Казва, че тая вода му пречиства глътката от горчилката на деня.

Наливаш ми вода, внимателно ми подаваш. Пия жадно. После наливаш на себе си. Вече избягваш да ме гледаш. Помежду ни се вмъкна третият. Навярно отдавна ти е известно, че съм омъжена. Как ли, кога ли, от кого ли първо си узнал това? Когато аз чух, че ти си се оженил, в първия миг ми се стори, че ми изскубват дъха. Но после привикнах с тая абстрактна представа за твоята женитба, станала някъде вън от моето време и пространство. И почти я забравих. Сега се сблъсквах с реалността: аз имам мъж — присъствуващ, неоспорим, друг. Ти имаш жена — друга, неизбежна. Но най-поразяващото е, че това никак не ни поразява. Поклащаш термоса.

— Малко остана за твоя… съпруг! — Без особено усилие побираш тая дума в устата си.

— Нищо!

— Няма ли да се сърди?

— Той се е помирил с много липси, щом ме търпи още!

Не възразяваш, замислен.

— Веднъж ви видях на театър… — промълвяш неопределено.

— Кога?

— Доста отдавна… Ти беше с черна рокля.

— Ходите ли на театър?

— От време на време… Жена ми все се оплаква, че нямам навик да излизам вечер… Не срещам почти никого от старите приятели.

— Пръснахме се…

— Прибери ги в торбата си! — вадиш праскови от джобовете си.

— Ами за тебе?

— Моята дъщеря не се интересува вече от праскови. Дай й магнетофон… Големи грижи ми създава! — Подкарваш колата.

— Моите ще им се зарадват! — Прибирам прасковите.

— Имаш ли деца?

— Две момчета. Единият е ученик, а другият — още събирач на марки.

Бях клонче, а неусетно станах корен. И все забравям това. И току се протягам към слънцето да разцъфтя. А аз трябва да си остана долу, в мрака под земята, да храня, да поя крехките, жадни мои клончета.

— Ще си имаш бели с тях. Днешното поколение е мъчно!

— Всяко поколение изглежда мъчно за старото. Ами ние да не бяхме лесни?

Сега помежду ни седят нашите палави деца. Вдигат глъчка, заглушават думите ни. Опитваме се да водим необвързващ разговор, сякаш в тяхно присъствие.

— Какво ще правиш на конференцията?

— Ами какво се прави на конференция? Съкращаваш в последния миг най-важните пасажи от доклада си, измънкваш го под носа си, преструваш се, че внимателно слушаш, докато другите мънкат своите доклади… Все едно и също.

— Важното е да се срещнеш с хора от разни страни, да имаш контакти.

— Превърнахме се в комивояжори на културата…

 

 

В далечината се виждат строителни площадки. Някакъв нов, неочертан още на хоризонта индустриален обект. Спираш колата и я прислоняваш в един тревист ъгъл край шосето.

— Ще имаш ли търпение да ме почакаш? Или ще дойдеш с мене да видиш моите разкопки? — питаш с една тревожна сянка в гласа си.

Близостта на твоята работа ни раздалечава. Толкова неосъществени замисли те болят. Все нещо ти пречи да ги изпълниш. И ти се успокояваш с това, че ти пречат. То е оправдание пред самия себе си. Но не си ли ти най-голямата си и непреодолима пречка? Годините се изнизват. Трябва да бързаш, да се самоограничиш върху най-главното. Пропиля сили и талант да оправяш чужди грешки. Стига! Нямаш право на авантюри. Малко време ти остава.

— Не, не искам да ти преча! — казвам решително.

— Да ми пречиш? (Ти можеш само да ми светиш! — се шегуваше някога и сега чувам това.)

— Тук ще почакам!

— Може да се наложи да се забавя!

— Не се безпокой за мене!

Проследявам с поглед отдалечаването ти. Вървежът ти е някак раздвоен: външно отправен към строежа, а вътрешно насочен към мене. Нищо друго не бих могла да ти донеса, освен раздвоение. Седя в колата сама и несъзнателно стискам кошницата с все сила, за да имам някаква опора. И тая опора е полустрошена. А дали твоите черупкови покриви са достатъчно стабилни, за да пазиш вътрешно равновесие? Вдигам поглед към един висок някогашен покрив далече, отвъд предела на тоя ден, отвъд предела на видимостта.

Вятърът прелиства вехта ученическа тетрадка, захвърлена там горе на стръмните керемиди край окаден комин. Листове, начертани с редове като за класно упражнение. Някоя дума задраскана, пак прибавено нещо. Вметнати на полето изречения, заградени в тумбести облаци. Моят млад, още неоформен почерк. Вятърът четеше дневника на едно момиче, което смяташе себе си за дъщеря на революцията. Накъде е разнесъл той, по кои посоки и кръстопътища е развял, до кои устни и чела̀ е пръснал като цветен прашец ония младежки смешни самопризнания, така пълни с порив и противоречия? Или ги е разпилял с праха на пътищата? Или ги е засипал с пушеци и сажди от комините на тихи еснафски домашни огнища?

Някога си водех дневник на десетте „опитни“ дни. Дневник на собствената си най-променлива и неуловима същност — на първите си чувства. От него помня един стремеж, една наивна дързост за изясняване на неизяснимото.

ДЕН ПЪРВИ

Сама идвам и сама ще си отида.

Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими.

Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция.

Гледам света отвисоко с освободени очи.

Лудешки весело! Усещам най-рядкото щастие на тоя свят: да съм свободна! Да имам самоинициатива в собствения си живот, да направя един експеримент в любовта, да измисля нещо, да закопнея за нещо и да имам смелост да го осъществя. Такива ще са хората на бъдещето.

Ние в тоя полуразрушен таван сме изгревът на утрешните хора.

Бъдете, млади влюбени, бъдете като нас! Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал — той ще ви заведе до развалини!

Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда — всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.

Бъдете изобретатели, откриватели в любовта! Не бъдете епигони, чиновници и бюрократи в собствените си чувства!

За недораслите ми родители моята литнала на воля любов би се стоварила като тежък удар. Как да ги превъзпитам?

Не мога да понасям протегнати ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат, а щедро да дават.

Защо ме гледате, съседи и състуденти, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет?

Чуйте, хора, наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от камбанарията на една рухнала таванска стая:

Човекът започва да става човек!

Сърцето ми бие като камбана:

Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!

Влюбени от цял свят, съединявайте се! (Това задраскано.)

ДЕН ВТОРИ

Предутрен трепет ме събужда.

Сама не мога да хвана себе си. Какво става с мене? Никога не съм изпитвала тая свежест на утрото, сякаш е първото утро в живота ми. Разсъмва ден, цял от неизвестност. Добро утро, ден!

Обикновено заран се успивах. Струваше ми се, че цялата земя трябва да вдигна с раменете си, за да стана. А сега любовта ми дава воля да ставам рано без никакво усилие. Сякаш двама си разделяме тежестта на земята върху своите рамене и я вдигаме високо.

Ти планираш стъпка по стъпка своя ден. Само мене не си запланувал. И аз нахлух в деня ти да го объркам и пренаредя.

Кожата ме боли от целувки като изгаряне от слънце.

Потапям се в утринната прохлада като в отрезвителна езерна вода.

Станали преди деня, ние двама държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем! Заедно с цялата ранобудна страна и ние сме на крак, по-бодри от всички.

Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самия себе си.

Една сладка тревога: да не проспим новия ден, новото раждане на любовта.

От хоризонт до хоризонт светът е наш, гледан от нашето лястовиче гнездо, и все пак е тесен за любовта ни.

Следя сама себе си. Радвам се и се удивявам на това, което става в самата мене. И се изненадвам от себе си.

Само двама заедно сме човек — пълноценен, истински.

Ти си делови, а аз съм „отнесена“ според твоя израз. Но без мене ти би бил само сурова, твърда земя, лишена от криле. Без тебе аз бих била облаче, откъснато от земята и залутано в простора. Един без друг сме немислими, тъкмо защото сме различни до непримиримост.

Земята и небето могат да се съединят за миг в нас двамата.

Ти си мечтата към бъдещето. Аз съм паметта за миналото. И двама не живеем в днешния ден. Странно, ти си устремен напред към по-красивото, а си малко сух. Ти си копнежът, а си суров. Навярно такива трябва да бъдат мечтателите, за да устояват своята мечта.

Всичко се изявява в своята обратна същност.

Аз съм поглед, обърнат към миналото, към по-трагичното. Аз нося сянката на паметта, а съм по-поетична и светла. Това е не само до характер. Кръгът на интересите, професията, мислите на човека определят неговата тоналност. На моя мечтател му липсва измерението на паметта, а то е поетичният живец. Защото в паметта има винаги тъга по загубеното. А тъгата е поезия.

Въображението и паметта си дават среща в нас двамата.

Навярно това е любовта — без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция. Истинската любов, най-хубавата — това е свобода.

Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.

Ти не сложи пръстен на ръката ми. Безкрайният хоризонт, който ни обгръща от таванския прозорец, е нашият сватбен пръстен. Не може да се изгуби, нито счупи, нито открадне, нито продаде, нито скрие. Където и да отида по света, ще си нося пръстена на хоризонта — моя сватбен пръстен.

ДЕН ТРЕТИ

Правя удивителни открития. Сякаш всичко става за пръв път в света. Двама души откриват любовта не само за себе си, но и за цял свят. По-богат става светът. Бих го обеднила, ако потъпча чувствата си.

Откривам това чудо на природата — мъжа. Искам да изпея един химн на мъжа.

— Ти си мой творец — твоето обятие ме създава.

Проникваш в мене, цял от необятност.

Чрез тебе аз ставам безбройна.

Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе.

Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна. Винаги ти беше в мене една липса, по-осезаема от всяко присъствие.

Осъмвам в твоите очи. Те ме откриват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: наново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене. Възвисена, нова, непредвидена — себе си откривам като далечна звезда.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Не мога да разбера от кой момент започнах да те обичам. Може би от оня миг, в който изпитах желание да срещна погледа ти и с това ти вече ме притежаваше.

Ръцете ти са настояще, а мислите — бъдеще.

Прегърната от настоящето, се мъча да проникна в бъдещето.

Един трети, непредвиден, нероден още човек, съчетал най-хубавото от двама ни, се надвесва през раменете ни, жаден да види слънцето и да разгласи по земята безсмъртието на нашата любов. А ние го пропъждаме. Не му даваме слънцето.

Нали за това стана революцията? За да обичаш свободно и да бъдеш обичан.

За да се роди човекът! Но светът е още неуютен, разрушен, миниран с предразсъдъци. Трябва първо да създадем един обитаем свят.

За да се вдигне светът от пепелищата и тъмнините, бе пожертвуван един нероден живот. Преди още да бъде загатнат, бе осуетен.

С това ние отричаме близостта си и опровергаваме целувките си.

Не знаех, че любовта е отговорност.

ДЕН ПЕТИ

Не под наблюдение поникна моята усмивка. Не се опитвайте да сложите усмивката ми в калъп!

Не мога да понасям женското „не“, което значи „да“. Когато искам, аз казвам „да“, а когато не искам, казвам „не“. Жени, аз ви връщам човешкия език!

Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.

Само една любов признавам на тоя свят — да обичаш, независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.

Никога не мога да обичам от благодарност.

Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичам в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.

Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам.

Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.

Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.

Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчвам взаимността. Не искам да повтарям чужди образци.

Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си!

Какво от това, че съм противоречие?

Нека да бъда като любовта — неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!

ДЕН ШЕСТИ

Устните ти като огън се разхождат по мене.

Не, ти няма да останеш жаден, защото твоят път е единственият извор, който може да те утоли.

Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечтала.

Твоята любов ми е нужна, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.

Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.

Ще преглътна стипчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.

Самообречен на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам — само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.

Далечината — моя равностойна съперница.

Сама идвам и сама ще си отида.

ДЕН СЕДМИ

Всяка своя грешка пред любовта заплащам с болка.

Скарахме се жестоко. Не разбрах за какво. Едва не си отидох завинаги. Цял ден не си продумахме, не се погледнахме.

Трябва ли да се брои тоя ден? Да се заличи от календара един несъществуващ ден!

Нека да бъдат заличени от календара всички дни, в които няма да бъдем заедно!

Няма никога да си простя, че убих един ден!

И все пак няма да се подчиня на твоя властен нрав. Аз съм самостоятелен човек. Не мога да бъда скачен съд!

Не искам да затворя живота си в странична, еднопосочна уличка. Искам да изляза на простор! Да се осъществя.

Искам свободно да избирам и сменям посоките си!

Благоразумието ме съветва на ухо: бъди като всички жени! Направи си добра сметка! Не прави погрешна стъпка!

А аз отвръщам на благоразумието:

Ако моята любов е грешка, тогава най-вярната стъпка в живота ми е тази грешка!

Стига грабеж на чувства! Любов и забрана — две несъвместимости.

Какво от това, че нямаме сигурен покрив над главите си? Звездният свод е наш покрив, цялата земя е наш дом. Никой не може да разруши нашия необятен дом!

ДЕН ОСМИ

Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми!

Защо трябва винаги да бъдем сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели?

Хора, сърцето ви е домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата.

Колко сте виновни, хора, пред любовта, загдето сте я оковали във верига, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в студени църкви, под трънен сватбен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие.

Колко сте виновни, хора, пред най-голямата чистота, висота и красота на живота!

Млади приятели от цял свят! Да освободим свободата на света — любовта!

Лицемерните не могат да простят искреността на чувствата ми. Те дебнат моите летящи стъпки, за да ги окалят и смъкнат долу. Още една усмивка в света искат да угасят. Да стане мрачно и студено като в затвор. Да облечем в черно-белите дни. Да няма задъхана нощ с голи, лунни рамене!

ДЕН ДЕВЕТИ

Хора, добри хора! Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов или полулюбов.

Вие с примера си ме съветвате загрижено. Така искате да заприличам на вас!

Ако и аз се прибера на топло, кой ще бди над любовта? Кой ще я зове в тъмните, ветровити вечери? Кой ще ви напомня, че тя съществува?

Как да се сгуша в топло врабче гнездо, а да оставя любовта да зъзне отвън сама? Тясно е за нея вътре в четири стени. Тя вирее навън сред свободния, широк ритъм на хоризонтите.

Аз съм тук на преден пост на любовта под дъжд и вятър.

Не съжалявам за рисковете, които поех.

Сама идвам и сама ще си отида.

Всеки миг трябва да бъде изживян пълнокръвно, интензивно.

Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!

Хора, аз първа посрещам слънцето тук горе и ви го предавам с опарени шепи!

ДЕН ДЕСЕТИ

Дните вече се свършиха. А всичко едва сега започва.

Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене на̀лепите от фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.

Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест. Искам да напоявам всекидневието с бистро клокочене, да нахлуя в задухата с ведър, непресъхващ смях.

Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността!

Хора, не се оставяйте да влезете в клопка!

Само любовта крие нещо обещаващо.

Искам да задържа неудържимото.

Любовта ме учи да се усмихвам на болката си.

Цял свят се изгражда в нас сред разрухата — един нов, по-друг свят. Ние носим живот в деня, пълен с развалини, и в нощта, куха сред развалини.

Нашите двойни стъпки правят земята обитаема.

Трябва да се надраснем, за да стигнем до любовта.

Посадих своите стъпки в това пепелище. Всяка руина ме боли като наяден зъб. Защото ми напомня за тъмните сили, които заплашват всичко, дори и любовта.

Дойдох при тебе със сърце, готово за смъртен скок.

Любовта е една смела крачка към неизвестността.

Населихме развалините с надежди.

Предоставям се на интуицията да ме води като слепец слепеца.

Аз с целия свят оспорвам твоя поглед.

Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна.

Сама дойдох и сама си отивам…

 

 

Вятърът на покрива обръща безразборно страниците на дневника отзад напред, спира някъде по-дълго, сякаш нещо повече допада на вятърничавия му вкус. А дъждът шиба отгоре, изтрива, заличава афектираните думи на едно влюбено момиче, което си въобразяваше, че е откривател и творец на онова чувство, забърквало хората, откак свят светува. Вятърът прелиства страниците, прелиства десетте дни…

 

 

Ти се задаваш. Изведнъж откривам голямата промяна. Това е негативът на твоя някогашен образ. Идвайки към мене, ти изобщо не идваш. Сред слънчевия ден цял си наметнат със сянката на грижата.

— Е, закрепи ли черупковите си покриви?

— Държат се на една честна дума!

Подкарваш колата. Раздвоението ти е зримо.

Безпокоя се от мислите, които те спохождат, докато ме чакаше сама.

Навярно същите спохождат и тебе!

Колата се отправя към нова бензиностанция, още несвикнала с ярките си бои. Слизаш и правиш спокойно лице, готово на всичко. Опашката е внушителна. Все някой или нещо трябва да отнеме от броените минути, които ни остават да бъдем заедно. Заставаш пред гишето за плащане. Опашката мудно се влачи като ленив гущер на слънце. Вече няма време да се спасяваме от действителността с прибежки към спомените. Все очакваме нещо да започне. И то започва, само че не напред, а назад.

Какво е сполетяло нас двамата през тия 17 години, че дотолкова сме станали плахи и нерешителни? Тогава лицата ни, думите, постъпките — това бе образът и гласът на самата свобода. Отношенията ни бяха така откровено явни, че внушаваха респект и у най-наглите. А сега се срещаме с маски. Крием се от собствените си мисли.

Ти се връщаш, трясваш вратичката и подкарваш колата към хобота на бензиновата помпа. Пред тебе се изтегля камион, оплескан с кал и мътиляк. Шофьорът нещо ругае. За да заглушиш вътрешните ни гласове, ти ставаш приказлив. Вкопчваш се с поглед в калния камион пред нас, дано ни измъкне от гнетящите ни мисли:

— Чуден човек е българинът! Не мога да го проумея. Майстор да си създава ядове. Гледай го сега! Дай му да мине през разправии, за да повеселее. Навярно петвековна привичка. В караниците българинът намира поле да разгърне способностите си.

Колата потегля. Пътуваме в растяща напрегнатост. Редуват се табелки край пътя все по-натрапливо:

До София 20 км.

До София 15 км.

До София 10 км.

Като някакъв зримо тиктакащ часовник. Поглеждам те бегло. Улавяш погледа ми в огледалцето.

Щом се умълчиш, познавам, че си тревожен! — помислям.

Спокоен съм, щом ние сме заедно!

Това е още една тревога към останалите!

Напротив! Нашата среща е оздравяване за мене!

— Колко ще трае конференцията? — Вземам една цигара от кутията, която е между нас.

— Около седмица.

— Сигурно ще бъде интересно…

Слагам цигарата в устата ти. Отвръщаш ми с твоята момчешка полуусмивка, захапал цигарата от пръстите ми. Преди да премислиш, спираш колата насред пътя. Залитам напред и прегръщам кошницата. Без малко да я блъсна.

— Защо?

— Едноцигарена почивка!

Спирките ни зачестиха с приближаването на крайната спирка. Предлагаш и на мене от кутията си. Измъквам с неточни пръсти една цигара. Това ни пронизва с общо спомняне за първата целувка. Сега имам нужда от ласки и нежност, а не тогава, в ония недозрели години. Подаваш ми нагревателя. Запалвам, вече с дългогодишна опитност. И ти палиш своята и посягаш да пуснеш радиото. Но преди да зазвучи, ни пронизва представата за познатия глас на говорителя с кухото ехо на изтърканите фрази. Щракваш копчето и пресичаш звука в самия му зародиш. В тишината отекват мислите ни, също празни, без мисъл.

И двама пушим, обърнали глави всеки към своя прозорец. Колата стои, изгубена сред необятност. Земята пред нас е разпъната на кръст от пътищата. Ние се чувствуваме задушени от безкрайност — вън и вътре в нас самите. Безкраят е също клетка под стъкления похлупак на небосвода, не можем да я разчупим. Където и да идем, повеждаме след себе си стени, стени, привличаме край себе си стени, все по-високи и плътни. Мълчание като опната кожа на тъпан ехти в ушите ни проглушително. Търся в себе си една дума, една-единствена — да отвори някаква врата помежду ни. Но не мога да намеря такава дума. Пък и когато заговорим, словата ни звучат като на перон. Не, непременно съществува някаква дума в мене, но се е загубила, затрупала, удавила в делничните залисии или в смътните, растящи страхове. За да открия тая жива дума, трябва да преобърна наопаки слегналите се пластове на живота ми. А нямам сила и смелост за такова коренно преобръщане. В натегнатото мълчание долавям помежду ни слова, пълни със сянка. Сякаш говор на два камъка:

В търсене на пътя се изгубихме.

Да тръгнем, без да гледаме пътепоказателите!

Ръката жадува да е нежна, но е във верига.

Забравяме времето, но времето не забравя за нас.

Нима вече сме така слаби и плахи, че не сме способни на никаква грешка?

Времето отпраща миналото ни все по-далече зад нас.

А никакво бъдеще не се приближава към нас двамата…

В тая тишина едва долавям един смущаваш шум, който се промъкна през някакъв зид помежду двама ни, звъни като изопната до скъсване струна, бръмчи като оса, ту расте, ту намалява. Една постоянна тревога, може би разпра вън или вътре в нас, растящо недоразумение със света, непримиримост. Колкото и да си затъквам ушите, този шум ме пронизва из дъно. Като опъната жица на ток с високо напрежение звънти във въздуха точно над моята глава, просвердля слепоочията ми. Никъде не мога да избягам от този обезпокоителен звънтеж.

Мълчим. Още миг, и нещо ще стане между нас. Нещо, което ще промени всичко, ще промени и самите нас, и целия свят.

Откъм гърба ни наистина се задава заплашителен шум. Огромен комбайн се движи насам, заел цялото шосе. Не може да се размине със спряната кола. Принуден си да потеглиш. С тъга поглеждам двете цигари между пръстите ни. Наполовина изпушени. Наполовина усетен живот. Всичко ни се издърпва от устните на половин глътка.

Да се опитаме да започнем отначало.

Но човек мъкне една охлювна къщица на гърба си, тя му тежи, тя го смазва, а той пълзи с нея и не я захвърля.

Не искам да се прибера като охлюв в черупката си.

Ставаме все по-мълчаливи и разстроени. Пътят се изплъзва изпод колелата. Минутите се изнизват през пръстите ни.