Блага Димитрова
Отклонение (6)

Обръщам лице към дърветата. Ти отново се вглъбяваш в менюто. С кос поглед смервам прошарените коси край слепоочието ти. Побелял младеж. Улавяш погледа ми. Отмествам очи и търся върху какво да ги спра. Ти се сещаш за келнера:

— Къде ли е заспал нашият?

Неволно и двамата сме привлечени от нещо най-обикновено, което ни поразява със своята необикновеност. Отсреща на една маса под рехавата сянка на лозницата идват двама млади. Излъчват свободна влюбеност. От никого не се крият, нищо не ги смущава. Момчето сяда прекалено близо до момичето, обгръща раменете му. Отмахва едно паднало листо в косите му и го целува по врата.

Колко трае младостта? — питам мислено.

Не зная… — отвръщаш мълком. — Десет дни.

Тези изтървани мисли объркват и двама ни. Заглеждам се в елегантните обувки на момичето. Високите иглени токчета стоят така предизвикателно върху плочите с прорасла тревица. Как си могъл да ме харесваш с ония плитки, тъпоноси, олющени обуща с дървени подметки по някогашните разбити плочи на тротоарите, които при невнимателна стъпка бризваха по глезените ми кални пръски? Винаги ще ме боли споменът за грубите обуща. Най-мъчно ми е, че в младините си нямах хубави обувки. Все криех краката си навътре под стола. Момински вървеж в дървена обковка. За цял живот остана един дървен отпечатък в походката ми. Все помня протракване на налъми. Все обущата ми се пълнеха с пясък и вар. Все избикалях дупки по разкопани улици. През цялата си младост не зная да съм минала поне веднъж през чиста улица, по която да стъпвам, без да гледам къде и без да прескачам ями и купища тухли.

Ние сме от поколението с отложена младост! — мислим едновременно.

През нас, през порите на кожата ни префучават годините-ветрове с лъх на вар и цимент, с грохот на изсипани колички пръст и камънак по насипите, с усещане на скоравени от пот и мраз ватеници около врата като гилотина, с вкус на рядка бобена чорба от общи, бригадирски казани. Длани, опърлени от тухли и умора. Неспирен вик:

— Дай бетон! Дай бетон!

Къде не пръснахме младините си като семена! — мисля аз.

И какво поникна от тях? — отвръщаш ти иронично на мислите ми.

Виждам себе си отвисоко. Котловината бе една огромна шепа, по която пълзеше мравуняк от младежи. Аз с изгорели до бяло дочени къси панталонки и безръкавна фланелка, с островърха шапка от пожълтял вестник, почерняла от слънце и вятър като циганка, с обелени рамене правех разкопки на дъното на утрешния язовир.

— Изровихте ли тогава нещо на дъното? — продължаваш на глас мислите ни.

— Първата ми експедиция…

— Каква бе важна, като заминаваше!

— Мислех, че мъжете забравят.

— Забрава е от женски род.

— Добре, че копахме тогава. Щяхте да залеете цяла епоха.

— Каква?

— Неолит.

— Толкова ли е интересен?

— Изумителен. Открихме цял тракийски град отпреди 3000 години: Сефтополис при Копринка. Тракийският град е бил голям, импозантен. Със своите домове, улици, светилища, крепостни стени и украси ни изправя пред много загадки.

— Докато ти си изкопавала древен град, аз съм копал основите на нов град…

Умълчаваме се пред наивната обреченост на нашия живот. Бяхме се разделили, за да отидем в два несъществуващи града, отстоящи 3000 години един от друг. А сега се срещаме, извървели безкрайност от време. И стигаме пак до раздялата. Както седим един срещу друг, ние се виждаме млади, облечени в някогашните си старомодни, смешно мили дрехи. Пак подлавяме своите препирни, но сега мислено:

Все строях върху развалини!

А аз бранех развалини от строители!

Добре, че копахме ние за язовири и заводи, та да излязат наяве вашите находища!

А колко пакости нанесохте с вашето скоростничество!

Ако чакахме вас да чегъртате с ножчета за бръснене!

Келнерът се пресята през рамото ми и започва да нарежда приборите. Неохотно се връщаме в сегашните си дрехи, в сегашната си възраст, в мълчанието си. Не ни прилича да сме запалянковци дори наум. Най-подходящо изражение за четиридесетгодишните е скептично-ироничното. Мълчим, всеки вторачен в приборите, които келнерът лениво нарежда пред нас. Залисиите около обяда са добре дошли. Той изчезва, сякаш нарочно, за да ни остави насаме. Мълчанието ни е така дълбоко, че ни се струва, чуваме гласовете си отпреди 17 години. Два млади гласа като два остри камъка се сблъскват и дават искри. Сега не смеем да нарушим мълчанието, като че ли да не опровергаем някогашните си думи, които продължават да изпращат своето ехо до нас:

Ние не си подхождаме и въпреки това…

Ние си носим раздялата в самите нас! — протестира моят глас, предизвиквайки нарочно възражения.

Зависи от нас да останем заедно!

Само от нас?

Само от нас двамата и от никого другиго!

Тогава раздялата е сигурна!

Защо?

Защото един от двама ни трябва да се нагоди според другия, а такъв няма!

Да се опитаме двамата да се нагодим!

Знам, това значи аз да се нагодя според тебе, а то никога няма да стане!

Да не мислиш, че много държа на тебе! — се наежва твоят глас.

Келнерът бутва под носа ни две порции.

— Какво е това?

— Пъстърва, пържена, току-що уловена от реката!

— Чудесно!

— И без това друго няма! — ни успокоява келнерът.

Нахвърляме се върху рибата, току-що излезли от ония гладни години. Келнерът стърчи над нас като наказание:

— Нещо за пиене? Карловски мискет, изстуден, екстра?

— Съжалявам, шофирам, не мога! А ти?

— Сама няма да пия!

— Тогава лимонада, но добре изстудена!

Келнерът ни поглежда със съжалителна усмивка. Започваме съсредоточено да се храним. Даваме си вид, че сме погълнати от това. Ти протягаш ръка към резен бял, мек хляб. И улавяш в спомена чер, препечен като въглен резен.

 

 

… Цялата таванска стая бе окадена с мирис на прегорял хляб. Между две наши неизмерно дълги целувки филийката на електрическия котлон бе запушила и съвсем почерняла. Най-сладкият хляб в живота ни, напоен с вкуса на дългата ни, лакома целувка…

Съпругата ти навярно обича да ти угажда с препечен хляб вечер, когато оставаш в къщи. Тя е спокойна тогава и съвсем не подозира какви призраци извиква самата тя с престараването си да ти направи домашната вечеря по-вкусна. Знае ли човек какъв свят носи най-близкият до него? И в кой момент какви опасни асоциации събужда сам в другия? Може би приближаването към спокойствието е възможно само ако човек осъществи първата си любов и стигне с нея до последните си дни. А може би това носи други безпокойства, много по-страшни и неусмирими?

Очите ни се връщат към нас, уморени да се търсят далече през годините и да гонят изплъзващото се. Срещат се за миг, наново се откриват. Толкова пъти бях гледала в тези очи и с тези очи. И ти също — с моите. Погледът ми отскача към градината. Блъсва се в младата двойка насреща, която се смее. Дали не се смеят на нас? Колко ли стари и спънати изглеждаме в техните очи? Забивам поглед в чинията, търсейки тема за разговор от нямата риба.

— Не си ли заразен от епидемичната страст риболов?

— Само това ми липсва!

— А извънработно време какво правиш?

— Нямам извънработно време за страсти!

— Светец поради липса на време!

— Напротив! Минавам за голям грешник!

— Защо?

— Все ме критикуват за грешки… Нашият заспалко къде се запиля?

Гърлата ни пресъхват от жажда.

— Кои те критикуват?

— Най-необоримите! — Гласът ти посивя, не го познавам такъв. — Ония, които никога не бъркат, а при всички промени все правилно се ориентират по ветропоказателя.

Боях се, да не би да си станал като тях! — помислям хапливо.

Благодаря за доверието! — отвръщаш на мисълта ми.

Прости ми, но толкова бивши герои ни заобикалят! Камъкът съвсем е забравил, че е бил светещ метеор на небето…

Не вярвам кариеристите някога да са били светещи метеори. Те са си били камъни, които е повлякла вълната на революцията.

Вече привършваме обяда. Келнерът чак сега невъзмутимо пристига и отваря две бутилки лимонада. Ти ми наливаш. Чашите се изпотяват. Поемам жадно, вдигайки чашата нагоре, и отпивам с очи една дълга глътка прохладно небе през листата.

— Как бе кръстила като малка лимонадата?

Стрелвам те със сепнат поглед:

— Бодлива вода… Как се сети?

— Винаги се сещам, като пия лимонада… Бодлива вода! — С иронична присмивка приглушаваш сантименталната нотка.

— Закъсняваш! — напомням аз.

Плащаш набързо. Тръгвам пред тебе. Минаваме край масата на младите. Навеждам гузно очи. Да изпитваш срам от младите! До какво доживяхме! Ти мислиш със завист, отключвайки колата:

Да бъдеш млад… Това е животът!

Всичко останало е разновидност на смъртта! — потвърждавам мълком.

Нищо да нямаш… Младостта е повече от всичко!

Но когато сме млади, не знаем това.

 

 

Една вечер се прибирахме със стъпки, които полагаха равни усилия да бъдат сговорни. С походката си аз протестирах срещу жените, които вървят ситно-ситно, за да изглеждат грациозни. И все пак не бе лесно съгласуването на крачките ни. Ти великодушно правеше стъпки с намален калибър, за да вървим редом. Имах странното чувство, че те задържам, дърпам назад, спъвам. Това би бил твоят вървеж, ако тръгнехме в живота заедно: крачки с нарочно умерен калибър. Мълчанието ни бе наситено с проверка, с изпитване: ще можем ли да понесем цял живот заедно — целия дълъг път до края рамо до рамо? Вървяхме сериозни — двама, събрали се на шега. Вървяхме като едно обещание за някаква вечност през преходния, разрушен свят. Тогава за пръв път долових един вътрешен диалог помежду ни:

Какво мислиш?

Това, което и ти.

Крачките ни не се погаждат.

Трябва да ги коригираме, всеки своята според другия.

Но всеки човек си има програмирана стъпка и няма право да я изменя, защото знаем ли едно такова нарушение каква катастрофа може да предизвика?

От всичко свое ли трябва да се лиша, за да те обичам?

Може би твърде много те обичам и затова не искам да се лиша от нищо свое, за да не се обезлича в твоите очи.

Няма ли да остареем заедно?

Не е ли по-добре далеч един от друг да остареем?

Ако сме заедно, няма да забележим старостта си.

Сега и младостта си не забелязваме, когато сме заедно.

Как да живеем?

Как да се справим с тая мъчна любов?

Ако бе лесна, нямаше така да ни погълне.

Не е по силите ни радостта да сме заедно.

Така ние спорехме мислено. Не съзнавахме, че мислим вече в диалог. Кой да ни разкрие тогава, че това е пълнотата на съществуването на човека?

 

 

Вътрешният диалог между двама души, които се обичат, е истинският, пълноводният поток на човешкото съзнание. В привличането и отблъскването, в присвояването и отчуждаването, в противоречивата пулсация протича вътрешният ни живот.

Ние сме същества, които получават контакт със света чрез две очи, две уши, две ръце. Включването на жизнения ток е възможно в два антипода. Ние можем да добием искрата на мисълта и чувството при сблъсъка на два свята, на плюс и минус, на „да“ и „не“. Цялостното се постига чрез противоречие. Мъж и жена — два полюса, които се съчетават, за да бъдат човек. Ами самотният? Самотният, за да се осъществи като човек, тоест да мисли и чувствува пълноценно, трябва вътрешно да се раздвои. Потокът на съзнанието трябва да тече, удряйки се в два противоположни бряга. Раздвоението е най-яркият израз на самотата и отчуждението. Двама влюбени — това е човекът, който не се чувствува самотен сред пустинята на вселената. Колко кратък е неговият живот — почти еднодневка.

Ние двамата се бояхме от противоречията, от постоянния си креслив и мълчалив сблъсък, от неразрешимия спор на характерите си, а тъкмо този вътрешен диалог е бил мигът истински живот за нас.

Мъж и жена се срещат не само за да родят деца. Но и светът да се роди нов в тях. И те самите да се родят нови в света.

Вътрешният диалог между двама влюбени е новото раждане на света в едно ново съзнание. Там е неповторимото усещане за живота. Взаимно дълбоко облъчване на двама души. От единия към другия се отпращат вълни, оттласкват се, пресрещат се и усилват. Безкрайността бушува между тия два насрещни бряга. Най-фина вибрация на кръстосани усети. Песента на света е вътрешният диалог между двама влюбени. Но ние я чуваме истински едва когато замлъкне.

 

 

Слънцето по пладне е снишило тревата и изкоренило всяка сянка по пътя. Летният ден носи амнезия — сякаш никога не е имало и никога няма да дойде мрачна есен, нито студена зима. Колата се носи през самото огнево сърце на деня. Изведнъж ни залива необуздана веселост. В един миг съзираме цялата необятност на летния ден. Да бъдем заедно, далече от погледи, свободни, на път. Очите ни, отключени за светлината, поглъщат околния свят като празник. Ти караш колата бавно, поемайки пътя на глътки, за да продължиш насладата. Тоя летен ден ни мисли доброто. Все по-често обръщаш очи към мене.

— А какво стана с оня твой приятел?

— Коста? Преуспя!

— Виждате ли се?

— Служебно.

— Спомня ли си за приятелството?

— Често, щом му трябва подкрепа за кариерата.

— Още тогава долавях, че той ти завижда.

— И завистта е стимул.

— Поне добър специалист ли е?

— Голям спец по богослужение на събрания!

Едно време като младежки ръководител ти изнасяше беседи върху новия морал. Я ми кажи, какво е това нов морал? Срещна ли го сред живи хора? — питам мислено.

Срещнах го… по-често сред загиналите! — отвръщаш на мислите ми.

Облягам гола ръка вън през прозорчето. Протягам я към топлата ласка на вятъра. Тънката ми кърпа пърха и се увива назад. Вятърът ме целува чак до зъбите.

— Духа ли ти?

— Не, много ми е приятно!

Притварям очи и оставям вятърът да ме къпе в своите топли вълни. Ти изместваш огледалцето, за да видиш в него лицето ми. Сегиз-тогиз стрелваш с бърз поглед отражението ми. Навярно там подскача някакъв кос отрез от бузата и ухото ми. Ти някога твърдеше, че най-красивото, което имам, е раковината на ухото. И обичаше да я целуваш. Тогава аз чувах бученето на океана. После тази музика замлъкна за мене. Сега грижливо държа кошницата. Най-скъпото, което имам — едно счупено гърне. Много ли съм ти смешна?

— Чудя се как още не си изтървала това гърне! — отговаряш на незададения ми въпрос.

— Две години от живота ми са пъхнати в него. Колко кръстосване пеша, ровене, чоплене… Дано с това успеем да спрем или поне забавим завиряването…

— Какво? Пак язовир ли ви гони?

Въздишам безпомощно:

— Един свят ще потъне на дъното.

— А един друг свят ще изникне от тая вода.

Ти се замисляш над нещо свое, до което аз нямам достъп.

— При вас, археолозите, навярно е по-друго…

— В какъв смисъл?

— Ровите земята, не си ровите един друг под нозете!

Отвръщам само с една горчива усмивка.

— Е, къде е спокойно, за кого? — избухваш ти.

— За посредствените — навсякъде! — те успокоявам.

— Изглежда, сивият цвят е цензът да напреднеш!

— Но ти беше една ярка боя, а си напреднал!

— Беше! — И махваш с ръка.

 

 

Заглеждам се в замаха на тази ръка. Тя мигновено се връща и залепя на волана. Сякаш е вързана за него. Ти улавяш крадешком погледа ми в огледалцето. Твоите дълги, източени пръсти ме затеглят и отвличат назад към младостта… Тогава ръцете ни не бяха вързани за нищо и замахът им бе свободен по всички посоки.

Бях се зачела в циклостилни записки, които изпълняваха роля на учебник. Ти четеше вестник. Усещахме как едно смътно безпокойство се натрупва и сгъстява във въздуха край нас. Очаквахме нащрек мига, когато ще даде искра.

— Е, решено ли е за експедицията? — попита ти иззад вестника.

— Професорът каза да се готвя…

— Е, много хубаво!

Исках да видя лицето ти. Но то бе затулено от заглавия с едри черни букви. Вместо да прочета мислите ти, прочетох: „Младежки бригади на борба със сивия червей!“, „Паразитът заплашва реколтата!“, „Сплотени — срещу сивия червей!“

Опитах се да привлека вниманието ти:

— Слушай каква поезия има в тоя стар надпис. Същинско стихотворение:

Гробът сега те съдържа мъртъв, кесарю,

който вчера говореше ясно с нас.

О, странно чудо. О, преславно видение.

Ти, великоименити, който се яви като някое слънце,

доблестен мъж с добродетелите,

сега лежиш умрял в малкия гроб.

Ох, ох, как пребиваваш безгласен и обезобразен,

без взор, съвсем без дух!

Като виждате това, братя, нагледно,

усърдно отдайте внимание на онзи,

който лежи тук

и който бе толкова голям,

а сега е стеснен в малък гроб.

Вместо да те разсее, това те ядоса:

— Не четеш вестници!

— Ех, както всяка вечер, ти ще ми кажеш какво пише във вестника!

— Да не си неграмотна?

— Аз как ти казвам какво пише по старите български надписи?

— Много важно!

Как да не е важно! Да разчетеш истината за себе си. Ти си потомък на вековна мъка. Какво са носили твоите предци, за да се изправят на Балканския полуостров срещу хилядолетна Византия? Твоят народ е нямал блясък, но е имал нещо друго, по-силно, по-дълбоко и здраво, за да устои на силата на блясъка…

— Стига агитация за памтивека!

— Да живее подметката на стърнищата!

Заядливка! — ме нарани погледът ти.

И по характери не си съвпадаме!

И по убеждения!

Когато се мръщиш, не ми и харесваш!

И последната точка отпада!

Нямаме нищо общо!

Добре! Тръгвам си!

Иди си!

Скочих. Ръката ти се препречи и хвана бравата.

Ще си отида! Няма и да се обърна назад! — мълком отсякох с рамо.

Никой не те спира! — отвърна мълчанието ти.

Но ръката ти ме спря. Бе добра и силна. Върза ме в прегръдка. Не можех да се съпротивявам на тая ръка…

Сега същата ръка държи волана и с едно леко извиване насочва колата като по релси. Сякаш не ръката води сега, а кормилото я държи и води. Пътят ни е грабнал и няма да ни изпусне, докато не ни заведе право по домовете ни и ни остави далече един от друг.

Ти гласно продължаваш мислите ми:

— Странно! Със собствените си ръце създадохме един свят, който върза ръцете ни! — Показваш как не можеш да отлепиш длани от волана.

 

 

Ръцете ти са развързани там, в миналото. Гониш по пътя спомена като изпусната свобода…

Тогава преодолях себе си и отблъснах ръката ти, макар че с нея се погаждах много по-добре, отколкото с тебе. Даже не помня за какво толкова сме се разсърдили. Грабнах си куфарчето изпод леглото, наблъсках вътре броените си дрехи, книги, тетрадки. Смъкнах роклята от прозореца и я пъхнах в куфара. Едвам го затворих. Едната закопчалка щракна и пак отскочи. От бързане да не би да не ми достигне силата до следващия миг хукнах навън. Забравих дебелата история на Египет. Отидох си, без да се обърна. Иззад отсрещния балкон ме следеше рошавата съседка. Светът ми изглеждаше рошав и противен като нея.

Ти остана сам в празната стая. Смехът ми те бе напуснал. Ти за пръв път почувствува, че си в разрушен таван. Започна да се разхождаш назад-напред като звяр в клетка. Цял ден място не можеше да си намериш. Ту вземаше моята книга за Египет, зачиташе се в случайно отворена страница, после я захвърляше. Търсеше някакви следи, оставени от мене. На стената над леглото бяха врязани с моя нокът шест чертици. Шест дни. Днес бе седмият. Един празен ден. Отвън стъпките на минувачите те караха да се вслушваш изтръпнал. Но все отминаваха и те оставяха още по-самотен. Най-сетне късно вечерта ти не издържа. Грабна историята на Египет и се спусна да ме дириш. Добре, че бе съществувал тоя Египет! Втурна се запъхтян в студентското общежитие за девойки. Портиерът, сприхав дядка, препречи входа:

— Ей, момко, къде? Мина часът за посещения!

Ти направи лице на икона:

— Да предам тая книга на една колежка!

— Дай, аз ще й я предам!

— Трябва да й съобщя нещо!

— Друг път!

— Много е важно!

— Знам ги тия важни работи!

Ти се повъртя още, мярна номера на телефона, написан пред апарата с едри цифри като за старчески очи, и излезе. Вмъкна се в телефонна кабина. Набра номера. Звънна телефонът при портиера. Ти бе майстор на студентски номера. За тебе не бе мъчно да изиграеш стария портиер.

— Альо, молим! — се обади хрипкавият му глас.

Ти избоботи с престорен глас в слушалката:

— Ей, другарю! Тук пожарната команда.

— Альо! Не се чува!

— Другарю! Тук пожарната команда! Подпалил се е котелът на парното ви! Кой е отговорник?

— Ама беля!

Дядката хукна в мазето да види как се е подпалил котелът без грам въглища. Ти се вмъкна в общежитието и изскочи нагоре по стълбите. Не бе сигурен в коя точно стая съм аз. Започна да се разхождаш по цялата дължина на коридора. Вслушваше се дано смехът ме издаде зад коя врата съм. Но съвсем не ми бе до смях. Разбрах, че за мене вече няма връщане от оная съборетина. Вътрешно бях останала там завинаги. Поне най-същественото от мене бе останало там. От една врата излезе Павлина. Ти се обърна към нея:

— Моля те, повикай Неда за малко!

Павлина изживя моето смущение. Пламна като тухла, всади очилата си в трапчинката на носа и се завтече към стаята. Бе така задъхана, че едвам разбрах думите й:

— Излез по-скоро! Чака те в коридора!

— Кой?

— Твоят…

Вече приятелките ми не те наричаха „Сухар“. Забравих дори косата си да оправя. Ти бе застанал в коридора с гръб към нашата врата. Палеше цигара. Знаех, че когато си потиснат, търсиш опора в цигарата. Гърбът ти изразяваше унижение, което ти никога нямаше да ми простиш. Приближих се изотзад:

— Какво има, колега?

Ти се възви на половин рамо:

— Забравила си тая книга!

— Благодаря! — Посегнах да я взема.

По коридора мина студентка и тактично обърна глава към стената.

— Ела си у дома! — каза ти тихо, без да пущаш книгата.

Теглейки книгата, произнесох на висок глас:

— Мисля, че друго не съм забравила!

— Забравила си уговорката: десет дни!

— И шест ми стигат! — Посочих, че ми е дошло до веждите.

Тогава ти изрече злъчно:

— Десет дни са необходими!

— За какво?

— За да се излекуваме окончателно един от друг!

След колебливо мълчание процедих през зъби:

— Добре! Щом трябва да глътна цялата горчива доза!

И се върнах на тавана. Врязах с нокът още една чертица на стената. Ти задърпа ръката ми:

— Тоя ден не се брои!

— Един сърдит ден!

— Дължим си един ден, запомни! Един изгубен ден!

 

 

Ето го нашия ден! Цели 17 години бе узрявал, за да падне в шепите ни като сочен плод. Би било неблагодарност към случая да го изтървем и стъпчем. Този ден ни принадлежи. Би ни проклел, ако се съпротивяваме на слънцето му. Колко дълъг и мрачен бе тунелът от тежки дни, извеждащ до светлината на тоя ден. На всички минали дни, на всички свои дни прощавам заради единствения ден на срещата ми с тебе.

Съвсем намаляваш скоростта. Сякаш бавният летен ден влива в нас своя ритъм, носещ нещо от вечността. Нали уж знаем, че всеки опит за връщане назад е изгубена схватка с времето? Но въпреки това вътрешната ни спирачка отказва. Протягаш ръка към моята върху кошницата. От допира ни лумват забравени тръпки от предишни докосвания. Ти поемаш моята днешна кротка, уморена ръка едновременно с някогашната ми млада, немирна, неудържима ръка. Пулсът ти отсега и отнякога пробива дланта ми и прониква в мене. С дълги, покоряващи пръсти обхващаш моите малки, тихи пръсти. Годините са изтекли през тях и чак сега ние разбираме това. Без да се гледаме, без да продумваме, за един миг само ние си казваме натрупаното през живота ни. Колко дълъг и колко кратък е бил тоя живот! Моята ръка се замисля дълбоко в твоята: че тоя златоок ден е може би най-хубавият от дните ми, че не искам никога да дойде вечерта, когато ръката ми ще трябва да се изтръгне и прибере далече от твоята. А пък твоята силна, самоуверена длан горещо твърди, че цял живот е била празна и чак сега е пълна, преляна догоре и трепере да не би да разпилее това богатство, и го държи здраво, и никога няма да го изпусне.

Това е най-краткият миг в нашата кратка среща. Всъщност едва в тоя миг се срещаме. Светкавично приближаване, бегло докосване и отново разминаване. Ти не носиш венчална халка. Нито аз. Ние сме от първата следвоенна генерация, която се венча без поп, без сватбено було и без размяна на пръстени. Но аз чувствувам твоята халка на същия пръст, на който някога нави кичур от косата ми. Един лъскав, черен пръстен. Бяхме се заплеснали в някакъв философски спор. Внезапно скочих да взема нещо. Изпищях. Кичурът коса, навит около твоя пръст, ме дръпна със страшна сила. Това бе нашата венчална халка, която ни държеше до болка един до друг. Незаличима халка от нашата циганска сватба горе на мизерния таван. Сега на същия пръст имаш невидим пръстен. Една студена, неразчупваема верига. Тя стяга ръката ти в самия й корен — в желанието, във волята. Уж държиш ръката ми, а всъщност допирът ни не се състои. Вътрешно се отдалечаваме един от друг. Сякаш докоснахме не ръцете си, а всичко, което ни разделя. Понякога най-голямото разстояние е между слети ръце.

Издърпвам ръка не от тебе, а от това осезаемо отчуждение. Хващам кошницата като спасение, а ти — волана. Гледаш напред. Аз гледам встрани. Само да не поглеждаме навътре в себе си. Колко е светло вън от нас! Ти чувствуваш съвсем определено, че вече не ти преминаваш през света, а светът преминава през тебе и оставя своя отпечатък от багри, образи, аромати, звуци и движения. И аз не помня никога пътя така разтворен пред мене. Накъде? Нека нищо не мислим. Накъдето пътят сам ни поведе.

 

 

Овощна градина край шосето. Дръвчета, сякаш окичени със запалени фенерчета. Праскови! Как не си ги забелязал на идване? Като че ли ей сега са узрели. Или ти си минал с превръзка на очите. Спираш колата. Аз нищо не казвам. Боя се да погледна часовника си.

— Да си откраднем по една праскова!

Искаш сам да си повярваш, че си някогашното момче. Да се опитам и аз да стана някогашното момиче. Оставям кошницата със забавени движения, като на филмова лента. Слизаме, отворили широко очите си за света, ако ще да ослепеем от слънце. Дочуваме високо в небето звънарнята на една чучулига. Превръщаме се в тромави деца.

— Дръжте го, краде!

— Мълчи, за тебе ги бера!

— Не, от ония!

Гмурваме се навътре в шарени сенки. Градината навлиза в нас, а не ние в нея. Поемаме дълбок дъх да напоим душите си с тоя нежен лъх на плодове. Обгръща ни целебна тишина и покой. Само такъв покой, далече от шумотевица и бързане, е плодоносен. Дръвчетата са зелени гнезда на прохладен ветрец. Избликва свежест от всяка наша стъпка. Вдигаме един към друг ведри погледи, измити в зеленината, погълнали небето. Очи! Това са нашите небеса, под които можем да виреем ние. Разбираме, че сме живели досега без небе.

Откъсвам една праскова.

— Прилича ти…

— Да крада?

Всички сме крадци на нещо!

Ще ми прилича ли да крада щастие?

— Знаеш ли новия виц? — отбягваш мисълта ми.

— Най-новият виц е, че ти разправяш вицове!

Виждам, че в твоите спомени съм си останал голям чукан! — помисляш с горчива полуусмивка.

Важното е, че си останал в моите спомени! — отвръщам мълком.

Погледите ни, като пресети през сито, се търсят, за да си кажат нещо през листата.

— Е, какъв е новият виц?

— Броят работната ръка по забрадки: Днес имахме на полето толкова забрадки!

— Брои ги някоя чанта от мъжки род.

Проникваме по-навътре. Зелената тишина на тревата гъмжи, пренаселена с невидими трагедии и веселия на насекоми. Всяка клонка се протяга към слънцето с птича песен. Признай си, авточовече, отучил си се да разговаряш със земя, вода и вятър, отучил си се да им разбираш езика, да мислиш с корени и клони, да протягаш с всеки лист шепа към небето за капка дъжд. Двамата долавяме разокования глас на природата в себе си.

Поглеждам към тебе през клоните. Разменяме си една усмивка като овошка, надникнала зад висока ограда. Посягам да откъсна недостъпна, руменобуза праскова. Мисля за друго. За пропуснатото време. Още малко, още съвсем малко да протегна ръка, и с върха на пръстите си ще докосна времето. Ти прегазваш тревата помежду ни, сякаш стъпкваш годините, прехвърляш границата, изкопана от задълженията, обидите, възрастта. Искаш да ме привдигнеш нагоре към клона, да хвана времето, да го откъсна като плод. Но осъществяваш това по друг начин — в спомена. Нашето поле на действие е миналото. В настоящето ръцете и волята ни са вързани.

Обхващаш ме с някогашните си свободни и силни ръце. Високо вдигаш момичето, което имаше тяло, звънливо от смеха. Сякаш не ти ме държиш, а аз те повдигам в своя смях нагоре към клоните, натегнали от плодове и птича песен. С моя някогашен смях, който звучи в паметта ти. Уж се смея по същия начин, а ти чувствуваш някаква раняваща разлика. Какво бе онова неповторимо звучене на младежкия ми смях? Ти се замисляш над тая гатанка. И внезапно сякаш някой ти прошепва отговора. Много просто! Същият смях, само че тогава проечаваше не на място! Без причина. Тъкмо в най-неподходящ момент. Ето тази неуместност го правеше изненадващ и завладяващ. Изгубил това свойство да избликва, когато най-малко го очакваш, сега смехът ми напомня сериозност.

Добре, че миналото е нестареещо. Така настоящето може да се подмладява чрез спомени. Двама чувствуваме слънцето, разтворено в кръвта си. Не можем да се докоснем дори мислено, без да избухне помежду ни миналото, което ни свързва и разделя. Залутан по следите на младежкия ми смях, ти се натъкваш на един далечен изгрев.

 

 

Бе ранно утро. Котешко жално мяукане ни събуди. От разсъмващата светлина всичко бе бакърено — дори черните ми коси. Стори ти се, че ако ги дръпнеш, ще издрънчат. Надзърнахме през прозореца към мяукането. Слънцето още едва никнеше от червените покриви, червено и огромно. Бездомна котка, стъпила с четири лапички в една точка на самотна, изшилена греда, висеше с настръхнала опашка над кладенеца от руини. Носеше на извития си гръб облаците.

— Сираче от войната! — каза ти.

Втурнах се навън да спасявам клетото животно. Ти ме вдигна към покрива. Предутрен ветрец заигра с широката ми хасена нощница. Смехът клокочеше в ръцете ти от цялото ми тяло. Усещах слънцето, изгряващо на рамото ми. Пресегнах се. Ръката ми все по-близо се протягаше към котката. Мяукането се засили, изпълнено с надежда и нов страх. Изведнъж залитнах в ръцете ти. Смехът ми падна долу в дъното на кладенеца. Двама погледнахме изтръпнали към оная костница на тухлите. Мяукането пак стана отчаяно и пронизно. Ти ме вдигна по-високо. Стъпих с бос крак на рамото ти и хванах треперещото животно. Слязох с котешка пъргавина от рамото ти. Приседнах върху изкъртената стълба, турих сиротното коте в полата си и го замилвах. Мяукането полека-лека преля в мъркане. Моят смях отново огласи развалините. Утринната светлина разтваряше дивите цветя, избуяли в съсипните. Разрушенията дишаха и цъфтяха. Слънцето никнеше като огромен мак от червените керемиди на покривите…

 

 

Подавам ти една праскова и те връщам в настоящето. Впиваме зъби в прохладните мъхести бузи на плода. Едновременно сме там и тук, в някога и в сега, някогашните и сегашните. Времето се събира в нас. Компактно време. Изпитваме непознато удовлетворение от това. Носим в себе си трайността на преходното. Как да продължим тази мигновена вечност?

Търся място да приседна на тревата. Градината е някак делова, непригодна за разходка. Коси подпорки под клоните на всяко дръвче ни спъват. Текат вадички, облечени в треви, между строя на варосаните дръвчета.

— То не е градина, а работна площадка!

— У нас няма място за излежаване!

Поне за две минутки да приседнем на тревата. Усещаме непреодолимото земно притегляне. Летният ден е преизпълнен с тихо чувство за зрелост, със спокойствие, натежало от слънце. Обещава ни приобщаване към света на треви и дървета.

— Ето тук! — показваш ми една по-свободна полянка.

Постилам шалчето от главата си на тревата. Присядам върху него. Понечвам да се облегна на ствола на едно дръвче. То е варосано до коляно. Ти се излягаш до мене и захапваш един стрък трева. Аз се отдръпвам от стеблото:

— Май варосах гърба си!

Ръката ти посяга, но не посмява да изчетка следите от бялата вар по роклята ми. Край нас се сключва звънлив обръч от щурци. Седим близко един до друг. Ръката ти мислено се забравя на гърба ми. Правя се, че не забелязвам тоя стремеж към докосване.

— Ти си изгуби целия ден!

— Ех, един загубен ден!

Замлъкваме. Улавяме се в еднопосочни мисли. Виждаме оная седма чертица, врязана в стената за изгубения ден от младежката ни свада. Връщаме се в полустаята на небето. Гнездо на излитащи звезди. Двамата седяхме също така един до друг. Твоята ръка се плъзгаше към тила ми. Ти ми четеш на глас Спиноза, любимия ти философ:

— Природата е причина сама за себе си.

— Как така?

— Тя се самозаражда, саморазвива и самосъздава.

— Спиноза какъв е?

— Материалист.

— Едно дете казва „диалектрически материализъм“. Твоят Спиноза не е диалектрик.

— Всеки случай по-голям диалектик от нас. Той казва: „Omnia determinatio negatio est.“

— Какво значи?

— Всяко определение е отрицание.

— Ами твоето определение за любовта?

Смеех се неудържимо. Забравях дори от какво ми е станало смешно. Да би ме попитал някой, доста бих се зачудила защо всъщност се смея. Ти оставяше книгата. Тъмнината се сгъстяваше. Стените изчезваха. Нашата стая-люлка се откъсваше от земята и се понасяше в безпределността. Аз идвах към тебе. Първо изгряваше голямото ми рамо. Излизах от тъмнината, а светех цяла. Обицата на новия месец, окачена на ухото ми. Облечени само в лунна светлина, удивени един от друг, заставахме пред вечното първооткритие на влюбените. Твоят пулс като чук удряше гърдите ми. В отговор отекваха тихи, звездни експлозии в погледа ми. Полумесецът котешки пълзеше по покрива, надничаше през пролуките, за да ни даде да се видим осветени през различни ъгли, отвред, цели позлатени. И да не можем да се забравим. Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого, освен нас. Не е ли това най-високият връх на човешка красота? Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха.

А сега се събуждаме разделени, чужди, с непознати един за друг дни, домове, пътища. Ние натрапваме на тихата природа своето настроение и тя го приема на доверие, без да възрази. Всичко наоколо се изпълва с нашето объркване. В слепите ми очи удря един кълвач: „Има ли смисъл? Има ли смисъл?“

Тревите не се изхабяват в търсене на мисъл! — разсъждаваш ти като ехо на кълвача в слепите ми очи.

 

 

Смисъл… Ние преминаваме от край до край живота си под терора на смисъла. Всичко, каквото вършим, каквото чувствуваме и мислим, бива претегляно на везните с двете блюда: има смисъл — няма смисъл. И според това, кое блюдо натежи, се определя изборът ни. Раждаме се и умираме в мита за смисъла, без да можем да се изтръгнем поне за миг вън от него, за да го съзрем. И така си остава за нас неясна неговата същина.

Какво е това смисъл?

Нейде в самите корени на съзнанието си ние носим императива на смисъла. Той диктува постъпките ни, оформя чертите ни, прецежда стойността на желанията ни. И колко пориви, убити в зародиш, защото няма смисъл! Дали е някакъв вроден усет, който ние унаследяваме с инстинктите си? Но ако бе така, защо ще го търсим в нещата вън от нас и все няма да го откриваме? Или го има, или го няма. Защо трябва да си го създаваме от нищото?

Най-грубо ние отъждествяваме смисъла с ползата. Това е примитивната самозащита срещу големия, неутолим глад за смисъл. Така е най-лесно и най-достъпно. Още от малки ни учат, че трябва да избираме игри, другарчета, книжки, от които да има полза. Всичко друго е безсмислено, опасно, излишно. По-късно, в зрялата възраст, ние вече сме придобили начална инерция да подбираме приятелства, връзки, среда, пътища, начин на държане, от които да имаме изгода. И без да се усетим, властният закон на смисъла ни превръща в егоисти, а понякога и в самооправдани престъпници.

Друга по-благовидна разновидност на диктатурата на смисъла е резултатът. В съзнанието ни успехът, постижението, целта изместват и заменят смисъла. Няма защо да хвърляме силите, чувствата и надеждите си върху нещо, което не обещава сигурен резултат. Съобразителните добре премерват възможностите за сполука и знаят да осмислят всяка своя битка, вярвайки, че победата осмисля битката. Ако предвижданията им не се окажат прави, тогава провалът унизява самочувствието им на хора със здрав смисъл. Те се срамуват дори от спомена за всяка своя неуспяла дързост. Каква безсмислица са допуснали!

А тия трезви глави не подозират, че са замъглени от хипноза за смисъла. Тъй нареченият здрав смисъл е болестна зависимост от измисления, фетишизиран, тираничен смисъл. И те не са способни на нито един щедър жест, на нито един рискован скок над пропастта, на нито една внезапна и безвъзмездна нежност. А тъкмо тези непреднамерени пориви придават аромат и очарование на живота. Безнадеждната любов е най-силна и незабравима. Отчаяната неравна борба, при която се отива на явна гибел, е върховен акт на духа. С оглед на прекия резултат, на ползата, на възнаграждението — всяка благородна саможертва е безсмислена. Но такава светла, привидна безсмислица придава възвишен смисъл на съществуването.

Ако бихме могли да проникнем в жизнената сила на тоя род безсмислие, може би всичко ще се обърне наопаки, или по-точно: всичко ще дойде на своето естествено място. Битието няма да ни опустошава със своята нецелесъобразност, а, напротив — тъкмо в неговата привидна безсмисленост ние ще открием загадъчната му красота и величие и неговия обратен, недостъпен за нас смисъл.

Търсим все смисъл в трайността, в последователността, в обещанието за развитие. А забравяме, че разпукването на живота е в мига. Ако съзнаем това, гнетящото ни безсмислие изведнъж ще се напои с особен смисъл, който закотвя битието ни в мига: радостта от самото усилие, макар и напразно. Упоението от самото чувство, макар и несподелено. Гордата тръпка от подвига, макар и обречен.

Но обременени от неотстъпния натиск на смисъла, ние сме слепи и недъгави да се раздаваме на мига. И в своята доживотна гонитба на смисъла ние обезсмисляме живота си.