Блага Димитрова
Отклонение (5)

Млъквам. Неволно се отдръпвам назад в спомена. И тогава, в младините, когато пред нас бе простряно безкрайно време, ти все бързаше. Ревнувах те от твоето бързане. Всяка вечер врязвах с нокът една черта в стената над леглото — един изминал ден. Нашите дни бяха броени на десетте пръста на ръцете ни. Усмивката ми се прислоняваше върху твоето рамо.

— Знаеш ли как те нарекох отначало?

— Как?

— Ама няма да се сърдиш!

— Кадровик?

— Не…

— Проповедник?

— Не.

— Е, как?

— Сухар.

Ти се смръщи, за да потвърдиш прозвището.

— Ами ти, росна теменуго, какво правиш при един сухар?

Започваше да ме целуваш ядно, сякаш ми се караше с целувки. Сънят ни бе палава игра. На ранина будилникът пресипнало зъртеше. Бях го изровила от развалините. Изобщо домакинството ни се попълни с мои находки. Гласът на тоя будилник бе глух, задавен, притиснат като че ли под тежестта на рухналата кооперация. Идеше като изпод земята да ни напомни, че всичко има край. Изведнъж ти се изтръгваше от прегръдките ми. Целувката ни бе все наполовина откъсната. Дори прощалният ти поздрав бе сведен до едно късо махване на ръка, за да не ти отнема време. Скачах боса от леглото и ти препречвах вратата:

— Дори за един поглед си скъпиш времето!

— Закъснях!

Очите ти тичаха през мене отвъд прага, навън към света — още суров свят, неразтълкуван, пълен с разруха и надежди, който те очакваше нетърпеливо. Защо? За да разруши и тебе или за да се изправи върху твоите млади плещи? Ти, който се бе запретнал да направиш цялата земя приветлива, сам не можеше да бъдеш приветлив. Упреквах те с очи и затисках вратата с гръб. Тогава ти се връщаше в погледа ми отдалече, отвън, където мислено бе хукнал. Не притежавам вече оня поглед за тебе; той те поглъщаше и повличаше като водовъртеж към зеленото дъно. Ти ме отнасяше на ръце в леглото и забравяше времето. Будилникът цъкаше приглушено над главите ни. Бях победила времето. Чувствувах се по-силна от всички твои философи. Гледах нагоре през отверстието на тавана един тънък, поруменял отрез от небето. Наведен над мене, ти виждаше как люлея в очите си зората. От джобовете ти се изръсваха и ме посипваха листчета с немски думи. Ти ги четеше върху раменете и гърдите ми и ги заучаваше направо от тялото ми. Галеше ме, мърморейки:

— Der Schraubdeckel — капаче с винт.

— Така по-лесно ли ще ги запомниш?

— Имам зрителна памет! Няма да забравя тези думи!

— Der Preßlufthammer — пневматичен чук.

Наведен над мене, вместо любовни думи ти шепнеше сухи немски технически слова. Върху голите части на младото ми тяло учеше названията на машинни части.

— Die Schleifscheibe — шлифовъчен диск.

Ти се готвеше настървено за живота, за света. Отвъд мене те чакаше голямото, истинското съществование. Не искаше миг да губиш, за да не го изпуснеш. А може би единственото истинско съществуване е било там, в оня полуразрушен таван. Ние сме държали в шепите си целия свят, но не сме разбирали това.

— Der Stromerzeuger — генератор.

Аз те изпитвах с шепнещ глас в самото ти ухо. Ти отговаряше, загледан в мене, съсредоточен. Рядко сбъркваше. Звучаха строги, несъвместими слова с влюбения израз на лицата ни:

— Die Schwungkraft — центробежна сила.

Дори аз съм запомнила твоите немски думи. А ти, когато ги срещаш из конструкторските си книги, дали се сещаш къде и как си ги заучил? Или така си погълнат от своите амбиции, че си се превърнал в човек без спомени?

Отсреща от съседите един рошав, свадлив женски крясък и един сприхав, начумерен мъжки бас пак подлавяха всекидневната си разпра.

— Ето какво ни чака! — се надсмивах, гледайки врата ти.

— С нас е изключено да е същото! — прошепваше ти в ухото ми и започваше да го целуваш.

Струваше ми се, че чувам ехото на океана, звучащо като сватбен химн в ушната ми раковина. Мъчех се да разгатна ти сериозно ли казваше това или се подиграваше. Може би от думите ти се подразбираше, че ние изобщо няма никога да се съберем, за да имаме повод да се караме. А може би тъкмо обратното…

Внезапно ти стрелваше през рамото ми часовника. Започваше боричкане. Не те пущах.

— Трябва да проверя изчисленията на подпорите на моста!

Бе много важен. Още недоизпечен инженер, а вече ти възлагаха да проектираш мост. Изтръгваше се от мене като от трънлив шипков храст, който те дърпаше за пръстите, ръкавите, пешовете. Ти се полуобръщаше само за един поглед.

— Невъзможен бързак!

— Сънла!

Караницата ни се смесваше с виковете на съседите.

— Сухар!

Ти замълчаваше оскърбен. Скачах и те прегръщах, да изтрия лошата дума. Но ти се изскубваше от примката на ръцете ми.

— Слушай, никой не те е викал тук!

Тогава изплювах камъчето:

— Знаеш ли защо съм дошла? Да не мислиш, че за тебе?

Обърнат с гръб към мене, цял се превръщаше в слух.

— Дойдох, за да се освободя от всякакви илюзии!

Ти изскачаше навън, без да си дадеш вид, че си ме чул. Втурвах се боса навън. Заставах горе на висящата площадка. Влажен пролетник развяваше косите ми.

— Мога да си отида! — виках на всеуслишание.

— Вратата не се заключва! — отговаряше ти, без да се обръщаш.

— Добре! Няма да ме видиш вече! — крещях разплакана.

Ти не се обръщаше. Но ме гледаше долу отразена в локвата. Поглъщаше ме с очи цяла, заедно с хасената смешна нощница, плувнала като бял облак в калната вода, и с порутения зид зад мене, и с огромното младо утринно небе над голото ми рамо. После се спущаше по стъпалата и ме прескачаше нехайно, като докосваше с бегла крачка локвата и отражението се разбиваше на ситни вълни. Белият облак на нощницата ми потъваше кален и стъпкан. Пътят те дърпаше навън със силни ръце, които аз не можех да отстраня. Изведнъж ти се спираше, досетил се за нещо. Заставаше под прозореца и се провикваше:

— Пусни ми линийката! Малката, сметачната!

Дълго огъвах пакет. Ти нервничеше отдолу:

— Не я ли намери? На масата, потърси под листовете!

Най-сетне мълком спущах кратуната с въжето. Ти посягаш да я поемеш. Издръпвах въжето под носа ти нагоре. Ти със скок сграбчваше кратуната, измъкваше пакета. Започваше припряно да го разгъваш. Хартия в хартия. Развиваш, развиваш. На края намираше вътре тънка филийка хляб, посипана с чубрица. Лакомо го захапваше. Аз гледах отгоре. Имах те за една секунда повече. После ти хукваше да гониш пропуснатите мигове. Оставах сама на тавана. Лекциите на историците започваха по-късно. Изобщо историята нямаше къде да ни избяга, за да я гоним. Озъртах се горе с лице на фаропазач. Тая полустая бе изпълнена все с припряно изтичване навън към някаква неотложна цел, с липса на време, със задъханост на зает, презает човек, устремен към един далечен, настойчив, незаглушим зов…

Сега извивам глава и те поглеждам крадешком. Една сечка през челото ти, тогава само заканваща се. Обхванал волана като своя съдба, ти вдигаш скорост по шосето. Струва ми се, че със същата скорост се отдалечаваш шеметно от мене. Погледът ти започва да снове на все по-къси стрели от часовника на ръката ти към скоростомера и към поредния завой. Пак влизаш в своята тясна, тристенна клетка: времето, скоростта, пътя. И сякаш все така си вслушан в оня далечен, настойчив, неотложен зов, който някога заглушаваше всички близки гласове, а също и моя глас.

Мигът. Не аз го връщам, а той ме връща към мене самата, към миналото, което е било моя същност. В спектъра на мига се добавя още една боя: изненада от промените, станали в самите нас. Казват, че припомнянето е измисляне на миналото. Как мога да измислям онова, което бе по-нереално от всяка измислица? Искам да прогоня спомена, за да не се сблъскам до нараняване с промените. Вече го няма онова свежо чувство, оня звезден трепет. Чувството не може да издържи в четириизмерния свят от време и пространство. Може би при стълкновението с реалността на нашия свят анихилира. Чувството вирее в някакъв друг свят, с други измерения. До този недостъпен свят ние се докосваме само в мига. И сега един такъв миг ме връхлита в настоящето. Повторно и в същото време за пръв път изживявам миналото. Някогашните мигове се вплитат в настоящето и стават негова съставна част. Не припомняне, а опомняне. Не търся в спомена повторение, нито доизмисляне, а търся за себе си истината, която съм разпиляла по пътя от много залисии. Лъч по лъч от погледа ми е ограбен. Не смея да се озърна по изминатия път, защото ще съгледам собствената си пустиня. Връщането ми към спомена не е в посока назад, а някъде към неизвестното в самата мене.

 

 

Колата лети напред. Скоростта замъглява света наоколо. Все едно че прекосява звездна мъглявина. Двама чужденци седят един до друг. Не знаят никакъв общ език. Искам и не искам да науча нещо за тебе.

— Уморява ли те пътят?

— Уморява ме не пътят, а тъпкането все на едно място…

Дали ние с тебе отдавна не сме спрели? Може би времето ни е задминало. Може би тъпчем на едно място, а си мислим, че продължаваме напред. Дали не вървим по инерция, а вътрешно сме вече неподвижни? Всяка вечер в устата си чувствувам един блудкав вкус на неудовлетвореност от своя изминал ден. Дали това не е тревожният сигнал, че изживявам чужд, а не свой ден? Ако е така, питам се: от кой миг изгубих крачката си и тръгнах с чужда? А тръгнеш ли с чужда крачка, ти тъпчеш на едно място, ти си повторение, отричаш себе си.

— Мисля си…

Пресичам те, боя се от липсата на мисъл:

— Пак за конференцията ли?

— Старая се да не мисля за това!

— Какво толкова?

— Там трябва да направя добро впечатление. Представяш страната пред чужди очи, които нищо не знаят за твоя народ и те смятат едва ли не за полудивак…

Даваш ми повод да се заяждам иронично:

— Е, няма да ти струва много труд да направиш добро впечатление на чужденците… Език знаеш…

Двамата усърдно заобикаляме издалеч спомените си, но без да искаме, току се сблъскваме с тях. Един полъх ни заговаря с полузабравен глас. В неловкото замлъкване проечават сухите немски думи, заучени в прегръдките ни:

— Der Schraubdeckel — капаче с винт.

— Der Preßlufthammer — пневматичен чук.

За да заглушиш нежеланото звучене на спомена, ти ставаш разговорлив:

— Напротив! Придобил съм навик все да правя лошо впечатление!

— На кого? На чужденците или на своите?

— Ако всички у нас бяха свои… Колкото повече се дразнят и наежват срещу мене, толкова по-силен и сигурен се чувствувам в своята правота. Да правя лошо впечатление — това е признак, че все още не съм остарял!

— А за чужбина трябва да остарееш?

— Трябва да се превключа на други вълни: да се ръководя от обратното мерило — да правя добро впечатление! Чувствувам се предварително навлякъл чужда кожа.

Лицето ти се променя от предстоящото усилие. За да се изтръгнеш от тия неприятни мисли, отскачаш с поглед към кошницата в скута ми:

— Я по-добре ми разкажи биографията на твоята амфора!

— Интересува ли те наистина?

— Счупеното може ли да се залепи?

— То е цял роман с много загадки…

— Почти криминален роман, да?

— По-скоро приключенски. Амфората е странствувала през много земи. С нея са пренасяли благовонни масла. Странница през времената. Тракийските могили са от VII до V век преди новата ера. В амфората са поставяни украшения на мъртвите: гривни, обици, мъниста. Тя е скътала в своите пръстени шепи през около 25 столетия накитите и ни ги е донесла до днешни дни, за да ги изсипе в нашите ръце и да ни разкрие отдавнашни естетически представи. Амфората е опазила от времето най-крехкото, най-уязвимото: копнежа по красота и щастие, душевния трепет. Украшенията, скрити в нея, са събрали излъчванията на живи погледи, били са носени от топли ръце, блестели са на развълнувани гърди, на тръпни уши, в които са били нашепвани любовни призиви… Не е ли странно, че от завоеванията и победите на тракийските вождове, от тяхната слава и величие са останали само тия могили, а в тях — нито помен от могъществото на владетеля, от подвизите му. Само онова, което е било сърдечна тайна, спотаен стремеж към изкуство, крехко изваяние на най-човечното: красота, творчество, нежност — само то е оцеляло… Амфората с търпение през повече от 2000 години е стискала под земята в глинени шепи тоя безсмъртен огнец. Ние трябва не по-малко търпеливо да го поемем от нея, за да го предадем на поколенията. Дори когато е празна, ограбена, както моята, амфората пак ни поднася огромно богатство…

Говоря, както пред студентите. Усещам, че мислено ме прекъсваш с насмешливи забележки. Продължавам все по-угаснало:

— Самата й форма е изящна и благородна. Каква простота на линията…

Измоделирвам въздуха с ръце. Това е закръглена като планета, вечна, неразбиваема форма.

— Ранното гърне няма украса. По-късно се появяват по стените му вълни. Обикновено с костено шило по една вълна, а с гребен по няколко успоредни вълни. По това се определя възрастта на глинения съд.

— Жалко, че се счупи! — казваш не на място.

Гледаш втренчен напред в пътя си. Може и да не ме слушаш. Говоря по-скоро на себе си:

— Винаги ме смайва това разпадане на някои глинени находки при докосване. Сякаш до последен дъх са устояли срещу разрухата, минали през огън, наводнения, земетресения, понесли варварски копита и грабежи, за да стигнат до моята ръка и да ми предадат ключ към тайната на времето, от която може би в някаква степен зависи пътят на бъдещите хора. Знаем ли ние всичко, каквото са знаели древните? Аз трябва да дешифрирам тая важна вест. Щом ги досегнеш, някои глинени съдини мигом умират, изпълнили своята мисия през хилядолетията. Както маратонският бегач, който издъхва, съобщавайки вестта за победата…

Мога да предположа как звучат моите думи в твоя автослух и колко са смешни за твоите автопредстави.

Литература! — мислиш със същата насмешка, с която някога ме поднасяше заради младежките ми афектации.

Може! — промълвям наум, доволна, че поне в това не съм се много променила оттогава.

Обръщам глава към пейзажа. Застояла жега. Храсти, посипани със слой прах като препарирани. От голямата скорост всичко се прелива в някакви пепеляви, изтлели тонове.

— Е, какво носи твоето маратонско бегаче?

— Не зная… Смешно ти е как треперя над едно глинено гърне. Но и то носи някаква вест през времето, която трябва да разгатна.

Собственият ми глас ме дразни. Някак напрегнат, не мой. И двамата сме сковани, без да има причина. Само допущането, че може би единият си мисли, че другият се смущава, ни притеснява. Слънцето блести ослепително, отразено от пътя. Слагаш черни очила. Стената на скоростта расте помежду ни.

— Ами от нас какво ще остане? — питаш, за да поддържаш някакъв разговор.

— Като сме цели от найлон! Ще изровят твоите черупкови покриви и ще кръстят нашия век „Костенуркова епоха“…

Погледът ти зад черните очила се откъсва от пътя и се обръща към моите думи, към моето лице. В подмолите на гласа ми ти чувствуваш утайките на годините, през които сме били разделени. И смътно долавяш какво ти е липсвало през цялото време, през целия ти живот. Ей това, да възразяваш, да се препираш, да се съпротивяваш на тоя глас, който има различна тоналност от твоята и те наежва да спориш. Чужда ти е всяка склонност към поетизация, която превръща глинени отломки в един оживял свят. Но тая преувеличена склонност в мене се разпалва контрапунктно — при съприкосновение с твоя делови рационализъм. Усещам, че и на мен ми е липсвал нашият заядлив вътрешен заряд. Неусетно и ти се отбиваш към спомена за нашите караници. Пред черните ти очила се спуща някогашен здрач.

 

 

След дългогодишно отсъствие отново се прибираш към една млада вечер. Връщаш се да се приютиш в сянката на косите ми, гъсти и далечни… Вдигаше глава. Отдалече търсеше своя фар в мрака над пепелищата. Една светлинка, висяща над нищото. Прозорче с очакващо те око се взираше в тъмнината. Ти крачеше забързан в дрезгаво осветената уличка. Нагоре в още по-гъст мрак се виеше стълбата към небето. Ти усещаше в кръвта си кипене. Вечерта щеше да проникне в тебе.

Познавах те отдалече по тоя стремителен вървеж, присъщ само на тебе и на никого другиго. Сякаш ти току-що бе излязъл изпод развалините, разблъскал с рамене притискащи те бетонни плочи и зидове, поел въздух отривисто с пълни гърди, та вървеше така направо, без да се озърташ назад, без да заобикаляш изпречените пред тебе купища руини, без да търсиш сигурен покрив над буйната си глава, нито да се прислоняваш на завет зад спокойни стени, защото знаеш, че такъв покрив и такива стени не съществуват.

— Познах те по самомнителните стъпки! — виках аз, задавена от смях.

Моят звънък, безпричинен смях се бе поселил в съсипните. Искрящ в мрака смях. Ти тичаше нагоре към смеха ми, прескачайки по две стъпала наведнъж. Неуютното ти лице бе оживено и озарено извътре като току-що населен дом.

— Какво прави днес? — строго искаше отчет от мене.

— Проучвах Археологическия музей!

— Много си назад от времето!

— А ти си толкова напред, че те няма тука!

Още при втората целувка се скарвахме. Може би това създаваше онази острота и тръпчив вкус на целувките ни.

Навярно помниш едно друго завръщане:

— Не-да! Не-да! Не! Да! Не! — викаше по стълбите, играейки си с името ми.

Никакъв отклик. Прозорчето хитро блещукаше. Ти на един дъх се изкачи догоре.

— Не-Да-Не! Пак ли си се скрила?

Блъсна вратата. Очите ти претърсиха стаята. Бе пуста. Няма да се заличи от паметта ти тая пустота. Сякаш отвори врата към бъдещето си. Това те очакваше занапред. Ти трескаво затършува под леглата, отвори гардероба.

— Излизай! Знам, че ми правиш номера!

Ставаше все по-неспокоен. Аз бях се скрила горе в капандура. Увиснала над тавана и стъпила на пръсти върху издатината на рухналия балкон, надзъртах оттам вътре иззад пердето, за което служеше собствената ми окачена рокля.

— Неда! Стига си играла на криеница!

Почти ядосан, ти рипна навън да ме търсиш долу из двора. През това време бързешком се прехвърлих през капандура вътре, втурнах се към масата и на лист си тетрадка надрасках бележка:

„Не ме чакай — Недо“

Ти крещеше надолу по стълбите:

— Стига глупави шеги! Не-Да-Не-е-е!

Отново се прехвърлих навън, тъкмо ти се върна. Пак храсна вратата и застана на прага, втрещен пред празната стая. Колко пъти в сънищата ти после се е раззивала тая врата да ти открие празнотата. Видях в очите ти как се разтваря една незапълнима с нищо пустота. Но всичко тогава ми бе на смях. Ти забеляза листчето на масата. Грабна го и прочете. Стоеше сред стаята като поразен от гръм. Аз надзъртах през капандура и се тресях от ням смях. Ти приседна на леглото. Лицето ти съвсем помръкна. Нямаше желание нищо да правиш. Нервно запуши и пак впери поглед в бележката, обръщаше я от разни страни, търсеше още някаква думица. Не можах повече да се сдържам. Смехът ми избухна и огласи вечерта. Никога не е проечавал по-неуместен сред мрачните развалини.

— Детинщини! — мърмореше ти начумерен.

Преметнах се вътре, заливайки се от смях. Тържествувах, че ти се хвана в капана и се издаде.

— Е, стига си се смяла!

Ставаше все по-заоблачен. Това още повече ме разсмиваше.

— Ти нищо друго не знаеш, само да се смееш!

Смехът ми се пръсна на искри като духнато глухарче. Пак ми засегна честолюбието. Произнесох натъртено:

— Извинявай, другарю! Но професорът е много доволен от моя реферат. Каза, че ще ме вземе на дългосрочна експедиция!

Гледах те в упор, за да не изпусна ни едно трепване по лицето ти при вестта за моето заминаване. Ти остана невъзмутим. Сякаш нищо не бях казала. Зад цигарен пушек скри изражението си. В настъпилата тишина едно глухо протътване ни застави да се вслушаме. Това бе далечно предупреждение за приближаваща буря. Вън изскочи вятър. Забравихме спречкването си. Всичко ни радваше. Дори глухата закана на гръмотевицата ни накара още по-осезаемо да почувствуваме, че сме заедно, сами, под общ покрив, макар и пробит, защитени от общи, макар и полурухнали стени. Заедно двама!

Завтекох се към прозореца. На въженце, изпънато до отсрещния балкон на свадливите съседи, бях окачила да съхне твоята риза, която бях изпрала скришом, докато те нямаше. Ризата, яхнала вятъра, препускаше с отворени за прегръдка ръкави към простора над града. Пресегнах се да я откача от щипките. Едва я изтръгнах от засилващия се вятър. Затворих с мъка прозореца. Стана течение. Вратата се отвори и хлопна о стената. Ти се втурна и я залости с едно буре, което ни служеше за табуретка. През пролуките в тавана и стените вятърът нахлуваше и се разхождаше свободно из стаята, вдигаше твоите чертежи от масата, захлупваше ги върху моя учебник, отворен на страница с изкопаема керамика. А вън върху пречупения гръбнак на сградите лягаха тежки облаци.

Ти стоеше изправен до прозореца, сякаш искаше да хванеш бурята за рогата. Гледаше право в слепящите й очи. При една силна светкавица лампата изгасна. Ти ме потърси с ръка там, където ме бе запомнила светлината. Не ме намери. При следващата мълния ме откри свита в ъгъла.

— Страх ли те е? — питаше развеселен, сякаш бурята бе твой празник.

И ме прегръщаше, бранейки ме от страха. Очите ми блясваха при светкавиците. Вятърът внасяше в тясната ни таванска стаичка необятността на далечините, широкото дихание на бурята, тръпчивия аромат на пътищата. Правеше я безкрайна. Вятърът, напоен с озон, ни къпеше с плискащи вълни и смъкваше от нас преструвки и фалш. Аз гледах втренчено към прозореца, отдето надничаше страшната усмивка на бурята. Бях защитена от стихиите с една прегръдка. А ти чакаше следната светкавица, за да видиш лицето ми — недействително при блясъка, ослепително близко и в миг изчезващо. Така при тези мигновени електрически експлозии лицето ми се е впечатило, вгорило в паметта ти завинаги, с очи, бляскащи от мълнии, с коси, бухнали от вятър. При внезапната смяна на светкавици и мрак пред погледа ти зейваше оная празнота. Отваряш вратата и стаята е пуста. Новата светкавица идваше да напълни стаята с моето присъствие.

После рукна дъждът. Двама се свихме в ъгъла. От капандура в насрещния кът прокапа. Бързешком метнахме палтата си върху свитъците с чертежите. Ти издърпа кревата и подложи пробито корито, което бяхме изровили от мазето. В единия край заваля не на шега. Квартирата ни бе пронизана от влажната свежест на дъжда. Тоя таван все пак героично се крепеше върху своите разклатени патерици от греди. А двама се радвахме още повече.

— Вятърът ще вдигне тавана!

— Ще полетим като в балон!

Смехът ми пак огласи бурната нощ. Поройният дъжд над нашия несигурен покрив ни заставяше да се притискаме по-крепко един към друг, да чувствуваме по-плътно близостта си. Аз протегнах ръка и при блясването на една закъсняла светкавица вдълбах още една рязка с нокът в стената за още един изминал ден. Сякаш самата мълния вряза в зида тоя ден.

Любов под погледа на дъждовните капки.

 

 

Валят, валят върху предното стъкло на колата отражения на крайпътни дървета с бели наколенници. Неволно намаляваш скоростта, сякаш да се изтръгнеш от времето и да се върнеш в десетте дни в полурухналия таван над пропастта. Едва сега и двамата вдъхваме оня озониран въздух, който поради младежка разсеяност и нехайство сме оставили да ни се изплъзне тогава. Като че ли амфората, съхранявала диханието на далечни страни и времена, и на нас донася опазен през годините парфюма на десетте неповторими дни на младостта ни.

Пропуснах да уловя в кой точно миг ти започна да изоставяш скоростта. Вече не надбягваш колите по шосето. Снизходително ги пущаш да бързат, да гонят вятъра. Кални камиони, леки коли, мотоциклети задминават твоя високомерен мерцедес. От тях те стрелкат присмехулни погледи през рамо: дилетант шофьор, не подхожда на такава марка кола. Отпращаш ги с взаимна насмешка. Дори се сещаш, че в колата имаш радио. Щракваш копчето. В двама ни се обаждат забравени думи от първата ни среща:

Обичате ли музика?

Каква музика?

Идейно подкована!

Усмихваме се на тоя мълчалив диалог на спомените. От радиото зазвучава гласът на диктора:

… За нов стил на работа, нова организация на труда. За внедряване на технически нововъведения в нашата всекидневна практика. За търсене на нови и нови стимули за ускоряване на производството, повишаване на производителността на труда по всички показатели. За творческо осмисляне на опита на челниците…

— Двадесет години все гоним едно и също и едно също…

Пресичаш говорителя сред думата за новия небивал подем в не знам какво си. Тишината е заредена със странни мисли. Тая ненадейна среща ни сблъсква с нашия живот — досегашен и предстоящ. Пътят, който се изнизва под гумите на колата, ни навежда на размисъл върху собствения ни път, назад и напред. Откъде тръгнахме и докъде стигнахме? Сякаш тоя компактен миг на срещата кондензира в себе си целия ни живот, минал и бъдещ. Мълчим сепнати. Дали не сме допуснали някаква органична грешка? А как самоуверено мислехме, че съдбата ни е изкована образцово от собствената ни воля в името на големия идеал. Не сме ли изтървали някаква незабележима, но важна брънка? Може би най-важната? Едва сега, опомнени, долавяме, че нещо насъщно ни е липсвало през всички изминали дни и че това нещо ще ни липсва още по-неутолимо през всички предстоящи дни до самия край. Но какво е всъщност то?

— Сега какво работиш?

— Преизпълнявам план.

— И още?

— Губя си времето.

— Нима целият живот не е изгубено време?

— Как хвърчат годините!

— Всичко се оказа по-сложно…

— Какво тичане бе тогава…

— Поддържало ни е бодри и тънки.

— Не е било толкова лошо.

— Но не знаехме да го ценим.

Сякаш всеки говори сам със себе си. Репликите ни могат да се разменят — това, което казвам аз, да го кажеш ти и, обратно. Нищо няма да се промени. Двамата сме тоя, който задава въпроси и чака отговор. Но отговорът трябва да дойде от някакъв трети, невидим и смътно присъствуващ. Времето помежду ни. То крие отговора, от който се боим. Едно малко отклонение от пътя ни срещна. А дали целият ни живот не е бил едно отклонение?

Времето помежду ни седи като пътник, когото не можем да изгоним. Прашен, уморен, всезнаещ. Кара ни да се обърнем към собствените си минали крачки. И ние се мъчим да стъпваме в следите им, заднишком. Но никога не можеш да стъпиш точно в своите дири. Как хубаво би било да са единни минало и настояще, да няма разногласие между вчерашния ни, утрешния и днешния ден. Това би било вътрешна опора и сила. Днешният ни ден да не отхвърля миналото, а да го продължава, да не го заличава, а да го подчертава. Времето да не носи в нас умиране и изхабяване, а траене и продължение.

Все по-често отклоняваш очи от пътя към моето лице. С повод и без повод. Търсиш отпечатъци от пръстите на времето по лицето ми. Сваляш черните очила. Виждаш ме едновременно в днешния ми облик: със загара от слънцето и от живота, с тънка мрежа бръчки около устата като следи от буйния ми смях — вълнисти следи от смеха, които сега звучат тъжно. И върху мургавия, поизносен фон на това лице — моето някогашно младо, бяло, още търсещо своя днешен израз лице. Пред погледа ти се наслагват едновременно всички мои образи, които само ти в света можеш да съзреш; лицето ми при светкавиците, при първата ни среща, след първата целувка, днес при изненадата на срещата с тебе, утре през новите вълни от бръчки, след години, когато никой не би ме вече познал, дори и ти…

Очите на първата ни любов. Те са най-силната, неизтриваема памет за нашия образ. Само те могат да ни видят през реката на времето, която всеки ден подмолно заличава по някоя наша черта, всекичасно ни отнема и поройно отвлича завинаги нещо наше, характерно и впечатва нещо ново, изплъзващо се от погледа на другите, които са близо край нас, пък и от собствения ни поглед. Течащите промени могат да бъдат уловени само от очите, които са ни обичали в нашата ранна младост. Тия очи ни пазят в най-свежия ни, най-красив и най-нетраен образ и в същото време не пропущат разновидностите на новото ни лице, защото те най-остро и наранимо възприемат промените, станали с нас през годините. Ние в пълния си, истински облик съществуваме само в очите на старата си любов. Нашата младост и зрелост, нашето цялостно развитие е само там, в очите на неосъществената ни любов. Човек в никой отделен момент не е цялостен, не е той. Човек е в безбройните си образи, наслоени през целия му съзнателен живот, противоречиви, самоизключващи се, взаимно допълващи се, несъвършени всеки поотделно, но само всички заедно завършени и споени в една неповторимост. И всички различни наслойки от наши образи и нюанси на наши образи могат да се съчетаят в едно, да се възприемат едновременно само от очите на старата ни любов, с която сме се разминали. Тия очи могат да уловят със свръхчувствителност промените в нас. А промените — това е човекът. При среща след много години ние, разпилени, раздробени, неясни за самите себе си, изведнъж в любимите някога очи можем да се открием цялостно. Срещата с прежна, непостигната любов е най-силното преживяване за зрелия човек, не като приключение на чувството, а като откритие: това е среща със самия себе си, със своята убягваща същност, с най-хубавото от себе си — с неосъщественото…

 

 

Ти вече си разчупил своята тясна тристенна клетка: времето, скоростта, пътя. И си излязъл на простор. Караш колата по-бавно и откриваш света. Каква пъстрина! Багрите вече не се сливат в едно сиво, изпепелено, а заговарят всяка поотделно на свой глас. Крайпътните стволи не зачеркват пейзажа, а го поставят в рамка и го подчертават. Лицата на овчарчета и селянки наоколо вече не са петна, а добиват черти и изражение. Светът иде във фокус. Пред нас се отваря безбрежен летен ден, прострян отвъд границата на хоризонта. Наближаваме Пловдив. И двамата се опасяваме от мълчанието. Не по-малко се опасяваме и от думите. Знаем ли накъде могат да ни отведат? В разговора едва пристъпваме, сякаш внимаваме да не хлътнем с крак в цепнатина на развалини. Зад всеки завой се задават спомени и ние нащрек се пазим от сблъсък с тях. А най-опасни са спомените за неосъществените възможности, за пропуснатото.

— Колко тракийски погребения! — сочиш ми тревясалите, заоблени могили като преобърнати гърнета в равнината. — Има много да копаеш! Цял живот няма да ти стигне!

— Край пътищата са най-безнадеждните. Обрани са. Навътре в по-затънтени места ни очакват изненади.

А на полето селянки с бели забрадки работят усилно под жегата. Превити одве, поят сухата земя с потта си.

— Тая страна има минало и бъдеще, няма настояще! — откриваш ти. — Днешният й ден е вчера и утре!

Всичко учудва прогледналите ни очи. А най-много ни учудват собствените лица с едновременното наслояване на образите от младостта ни върху сегашния ни зрял и уморен израз. Започвам да разбирам, че единствен контакт с младостта ни е това да бъдем заедно, двамата с тебе.

— Какво се замисли?

Тръсвам глава да отпъдя натрапливата мисъл. Поглеждам навън дано хвана някаква попътна тема. Отсреща се задават две коли една след друга.

— Знаеш, мислех си… Идват, идват коли. И във всяка — една съдба. Колко много различни посоки, стремежи.

— Ако погледнеш земното кълбо отгоре, цялото опасано от шосета, пътища, автостради. По тях сноват коли напред, назад. А всъщност всички все на едно място се въртим…

Небето изведнъж се насича от мощни железни конструкции. Колата навлиза по мост. През решетката на железата се вижда долу реката, почти пресъхнала. Камъните на дъното й се броят като ребра на издъхващ кон.

Сушата изпила Марица! — помисляш.

Като изсякохме горите… — отвръщам мълком.

Построихме стоманени гори.

Сушата ще изпие душите ни! — продължавам вътрешния спор. — Реките напояват не само почвата, но и нашия поглед. Горите прочистват дробовете и психиката ни. Зеленината е необходима за свежестта на вътрешното ни състояние. Осакатен пейзаж — това са осакатени души. Красотата на природата е насъщна за психическото ни здраве. Какви опустошени души ще отгледа един пустинен, обезлесен хоризонт. С всяко отсечено дърво се отсича някакъв порив у някого, някаква поетична жилка, някакъв творчески изблик. Птици не навестяват голи сипеи…

Ти възразяваш мислено:

За мене индустриалният пейзаж е несравнимо по-красив и примамлив. Не мога да откъсна очи, когато пътувам през крупни индустриални зони. Гледката на ония необятни хоризонти от комини и марсиански конструкции укрепва моето душевно здраве. Чувствувам се силен и окрилен, щом човешка ръка и човешка изобретателност е могла да създаде всичко това, да промени лицето на планетата. Строгата красота на модерния пейзаж тласка към полет творческото въображение, конструктивната мисъл. Сред новия пейзаж ще се отгледат други хора, със самостоятелна, активна душевност, самоуверени, енергични, реалисти, а не сантиментални въздихатели… Зависи с какви очи гледаш…

Потъваме в мълчалив диалог. Какво ми напомня това? Нищо не мога да видя, да усетя, да помисля, без да се ударя до болка о същия стар навик. Това е закъсняло продължение на нашите някогашни безсмислени и така насъщни спорове. Дълбоко в нас ечи ехото на младежките ни противоречия. За да го заглушиш, ти се обръщаш към мене служебно:

— Е, ти осъществи главните цели в живота си!

— Преди да ги осъществя, ми поникнаха други!

Продължаваме мислено:

Каква бе амбициозна!

Ами ти?

Цяла напаст е тази амбиция да постигнеш свръхзадачи, да хвърлиш свръхсили, да изпълниш свръхпланове. Всичко това се заплаща с вътрешно обедняване, с изчерпване. Иде един миг, озърнеш се — ти си забравил, че си човек, че имаш нужда от глътка…

Преглъщаш мисълта си. Поглеждам навън. Мълчим. Помежду ни витаят разкъсани, невикани образи. А навън е ярък ден. Попадаме в някакъв вакуум. За миг няма какво да си кажем дори мислено. Навярно твърде много съм предвиждала, очаквала, предвкусвала тази наша случайна среща, че вече трудно мога да я приема в реалното й въплъщение.

 

 

Денят. Ето го. Невероятният, почти митичен ден на нашата среща. Един обикновен летен ден. Дори отегчително застоял. Ни бразда от птица по деня. Колко може да трае такъв ден? Няма ни един признак, ни един намек, че той може да свърши някога. Безкраен като пътя, прострян отвъд хоризонта. По-дълъг от цял живот. Какво би могло да налее догоре един такъв необятен ден? Кой може да намери онова огромно нещо, което би запълнило цял такъв ден, би го наситило от съмване до мръкване, да не остане ни един миг празен? Дори една среща с първата, с най-силната любов не може да го напълни. Зейват празнини като пропасти. Никакви думи не могат да ги засипят. От заранта до вечерта — цяла вечност. Достатъчно време, за да се роди отново една любов и още веднъж да умре. Дълъг, убийствено дълъг ден. Страшно ми става, че все пак и той ще свърши, без да донесе нищо ново.

Да изживееш истински един ден. Всъщност само завършеният живот съставя един пълноценен ден. Безбройните дни на живота ти се допълват взаимно до един-единствен ден. Пропилените часове и минути на всеки отделен ден съставят мъглявината, от която се образува краткият, компактен, сбит до един малък ден твой живот.

Изтръгни който и да е било ден от върволицата изминали дни и се опитай да го изживееш повторно. Невъзможно. Толкова кухини трябва да прескочиш, толкова пустини трябва да прекосиш от заранта до вечерта, за да откриеш някакъв оазис от интензивно преживени мигове. Вяло протеклите интервали не остават никаква диря в тебе.

Колкото и да напрягаш силите и изобретателността си, волята и опитността си, не е възможно да постигнеш един съвършен ден. Все нещо ще го наруши, ще го прекоси някаква сянка, ще го прониже някакъв дисонанс. Дори да го започнеш, както искаш, не можеш да го завършиш докрай самостоятелно. Все нещо чуждо ще се намеси, за да го отнеме от ръцете ти, да го измоделира в неочаквана форма, да опровергае началния му замисъл.

Но случва се и това чудо: един пълнокръвно изживян ден. Веднъж в живота най-много. Въпреки нашата намеса да го развалим. Денят-чудо иде и ни се налага, по-силен от волята ни, от страховете и предубежденията ни. Може би ние сме били родени, за да изживеем един такъв ден. И все нещо се явява, за да ни го отнеме.

Дали днес е този голям ден за нас? По какво ще го позная? Нужно ли е да чакаме завършека му, за да го усетя цялостно? Във всеки негов миг се оглежда целият ден, както небето в капка роса. Необикновен. А сякаш вече преживян, познат до най-малката подробност. В кое друго съществуване сме изживели същия този наш ден? Струва ми се, че откак се помня, съм чезнала в носталгия по този отдавна принадлежащ ми ден. И сега се връщам в него като в далечна родина. Разпознавам го отново. Дори неговите грапави мимолетности, дори неговите мъчителни празнини ми са скъпи. И странно: постепенно някакво върховно спокойствие прелива в този ден. Срещата с моята голяма, единствена любов не ме разтърси, не ме разстрои, не ме опияни. Направи ме спокойна. Най-чудното на този ден — чудо е спокойствието. По това съм го помнела: един вечен копнеж в мене за ведрина и вътрешен мир.

 

 

От двете страни на шосето ни посреща и изпраща шпалир от дървета с варосани наколенници като войници с ботуши в строй. Колата минава край новопостроен модерен ресторант „Полски Боровец“, блеснал от стъкло и пресни бои. Спираш внезапно:

— Чак сега усетих, че сме гладни, нали?

Хвърлям тревожен поглед към тебе: какво ти текна?

— Ще се забавиш много!

— Ех, тръгнало ми е от заранта! Да издържа целия ден в един стил! — казваш ти и махваш щедро с ръка.

Внимателно полагам кошницата на седалката. Влизаме в ресторанта. Гърми радиоточка. Неволно търсим по-защитена от музиката и от погледите маса. За миг се виждаме през чуждите очи. Двойка. Все още годни за любов. Как да опровергаем случайното съчетание? Съвсем не сме го искали. Изпълва ни стеснение и негодувание от самите нас. Отворената врата към терасата ни притегля. Откриваме, че тя води в градината. Там всички маси са празни.

— Да седнем на въздух!

Всъщност там е по-голям задух. Вътре е по-хладно. Пък и вън ще ни обслужват по-бавно. Но инстинктивно се отправяме към най-крайната, закътана от погледите маса. Първо прегазваме плитчината на сянката под нависнала лозница. Сядаме в ъгъла и се потапяме в дълбокия вир на сянката под клонест орех. Сега лице срещу лице ни обхваща растяща неловкост. Заобикаляме като коприва единствената тема, която ни интересува: за семействата си. А какво друго да говорим? С един случаен спътник бих намерила повече теми за разговор. Избягваме да се разпитваме за неща вън от работата си, сякаш нищо друго не съществува в живота ни. А вече изчерпахме професионалните теми. Стараем се да пренебрегнем натрапливото присъствие на 17-те неизтриваеми години, които ни разделят и все пак по особен начин ни свързват. Но за какво наистина бихме могли да приказваме? Настоящето ни отчуждава. Миналото ни смущава. Дреболиите около обяда ни спасяват. Дреболиите — най-сигурното убежище от всички затруднения. Ти се озърташ и викаш келнера. Той пристъпва вяло, като слънчасал. Подава ни лист с менюто. Предлагаш на мене да избирам.

— Половината зачеркнато!

— Кой сва̀ри, той зава̀ри! — казва келнерът поучително.

Той е въплъщение на безразличието, омаломощен от жегата. Ти гледаш след мудните му стъпки.

— Тоя вид келнер е наш патент!

В това разпознавам някогашния Боян.

— Още ли се чувствуваш виновен за всичко, което се върши далече от тебе?

Пронизваш ме с непознат, натежал от горчива насмешка поглед:

— Вече и за това, което се върши близо до мене, не се чувствувам виновен!

Поглеждаш ръцете ми. С неволна прибързаност си скривам пръстите, очукани от буците пръст, с нащърбени нокти. Някога ме бе срам от маникюра, а сега ме е срам, че нямам време за маникюр. Поемаш листа от ръката ми.

— Я какво е останало?

Съсредоточаваш се в менюто. Гледам прошареното ти слепоочие. Слана. Отбивам поглед встрани.

— Тук никак не е лошо!

Тая среща нахлу ненадейно и предизвика вятър в застоялата душност и жега на нашия живот. Едва сега усещаме колко е бил тесен, наблъскан със срочни задачи, запъхтян като пренагрят мотор, буксуващ на едно място, нашият ден.

Проследяваш погледа ми. Гъсти, маслиненозелени клони. Но те вече носят едно тлеещо предупреждение за близка есен: тук-таме листата жълтеят. Обкръжава ни буйната преходност на лятото, създаваща впечатление за трайност, за нерушимост. Мисълта ти изведнъж прескача менюто, прескача възрастта ни, заобикалящата ни реалност, прескача разделящите ни 17 години и се накланя да ме целуне. Не ставай смешен! Устата ми се вкаменява. По нея минават като сенки вълните на твоите млади целувки, които някога заливаха устните ми, стопяваха ги, заличаваха, отнасяха. А сега същата уста е променена, отстинала от твоя дъх, някак твърда, с една гънка в ъглите от горчиво-соления, разяждащ вкус на времето. С годините най-много се променя устата на жената. Твоите очи се спират пред устните ми като пред каменен праг.

 

 

Мислено за някаква частица от секундата ме целуваш в спомена. Устни с дъх и вкус на първи череши. Но тогава едва ли си долавял тоя вкус и дъх на младост. Сега започваш да го търсиш и прибавяш към спомена. Наистина спомнянето е по-пълно преживяване, разширено от опита, изострено от липсата, обогатено от въображението.

От безчислените целувки през ония десет дни паметта ти сега изважда една, кой знае защо тъкмо тая. Кратка, почти несъстояла се целувка над развалините… Веднъж ти се върна рано следобед. Качваше се стъпало по стъпало към небето. Дебнешком се прехвърли през зида, мина по полегатата бетонна плоча. Държеше се за щръкналите арматури. Вкопчи се в комина и се препъхна през капандура в нашия таван. Скочи зад гърба ми. Тъкмо пишех нещо в непозната за тебе тетрадка. Изпищях от изненада и скрих тетрадката зад гърба си. Това те озадачи. Ти посегна да видиш какво укривам, но аз като тигрица отбранявах своята тайна.

— Какво криеш?

— Нищо! Нищо!

Това настървено отричане събуди в тебе наежена мъжка подозрителност. Опита се да изтръгнеш тетрадката. Отчаяно се съпротивявах. Сборичкахме се. Ти изви ръцете ми назад. Стисна ги в една ръка като с клещи. С другата ръка се пресегна към тетрадката зад гърба ми. Грабна я и побягна с нея надолу по стълбите. Впуснах се след тебе. Тичешком ти отгърна тетрадката. Провикна се:

— Десет дни, които разтърсиха света!

Моят дневник в твоите ръце! Бих ти издрала лицето с нокти като бясна котка. Засилих се надолу по стъпалата. Едната ми обувка падна чак долу в усойния двор. Подскачах на куц крак. Ти слезе и грабна обувката. Наведе се да ме обуеш. Аз измъкнах дневника от ръцете ти. Подгонихме се из квартала. Възмутихме пенсионерите по пейките в кварталната градинка. Край детските люлки ти ме настигна, вдигна ме и спусна по пързалката. Паднах долу в пясъка. Ти измъкна тетрадката повторно от мене, докато изтърсвах обувките си. Хукнах подире ти. Цяло надбягване се разигра. Ти се оставяше да те настигна, грабваше ме, завъртваше ме по инерция и пак бягаше, размахал дневника. Закатери се по скелите на новострояща се сграда. Едвам успявах да се закрепя подире ти по гредите. Горе от скелите, увиснал на някоя греда, ти четеше, където наслуки отвориш. Освирепях. Ти видя, че мога да падна, и побягна обратно към нашия таван. Настигнах те. Ти се прилепи към стената, пусна ме да те задмина засилена, а сам се върна, бягайки надолу. При тая лудешка гоненица още едно стъпало се откърти на онова място, където вече липсваше едно. Образува се доста широк процеп. Аз залитнах и се спрях изплашена. Погледнах тетрадката си в твоите ръце. Доволен от новото препятствие, ти застана на стълбището, облегна се на зида и продължи да я прелистваш. Зачете полугласно:

— „… Не спах цяла нощ…“

Засмя се тържествуващ. Аз крещях безсмислено:

— Не е вярно!

— Как да не е вярно! Черно на бяло пише!

Продължи да прелистваш:

— Ето: „Не мога да разбера от кой момент започнах да го…“

Ликуваше, че си ме хванал.

— Престани! — се пенех аз.

Засилих се да прескоча отверстието. Но се олюлях и върнах назад. Зави ми се свят. Ти се спусна да ми подадеш ръка. Аз се протегнах и изскубнах тетрадката от тебе. Запратих я с все сила далече през покривите. Вятърът я запрелиства край един окаден комин. Тогава ти ме сграбчи за раменете и ме прехвърли нагоре. Задържа ме за миг над зиналия кладенец от разрушения. Извиках от уплах. Ти се наведе и целуна полуразтворените ми, викащи устни. Над пропастта сред развалините една бегла целувка, изтласкваща страха.