Блага Димитрова
Отклонение (4)

Ехото от оня млад глас, заглъхнало през дългите коридори на годините, сега се събужда. Светкавично спомняне, пълнокръвно, без преработвателния процес на ума, без задръжки и странични примеси. Просто цялостно усещане, че не сме забравили нищо или почти нищо.

И ти ме намираш сред това голо поле, пак сред руини, търпелива, потънала в прах, сякаш все така съм те чакала и времето е оставило върху раменете ми, върху косите и лицето, дори върху миглите ми своите прашни стъпки. В тоя миг-проблясък ти съзираш като при щракване на магнезий цялата нелепица — ето защо така трескаво си бързал днес и вчера, и през миналите дни, и през миналите години. И защо така си дърпал лоста на скоростите. И защо жаждата — твоята и на мотора — те е довела тъкмо до това пепелище. Аз също осъзнавам сляпата връзка на нещата — защо съм станала днес така рано преди росата, и вчера също, и през всички прашни дни в живота си и защо държа с такъв трепет тънкия скалпел в ръка, и защо така упорно съм настоявала да копая тая безнадеждна на вид могила сред тая пустинна равнина.

— Какво правиш тук? — питам безсмислено и не очаквам на тоя въпрос отговор.

Каквото и да търсиш тук, то съвсем няма да е обяснение.

— Ами ти? — отвръщаш със същия безсмислен въпрос.

И двама сме учудени не от ненадейната си среща, от друго: че няма какво да си кажем, че сме заети с нещо много по-важно от нашата среща — нещо, което дърпа моя поглед с по-властна сила надолу в изкопа, а тебе тегли по-настойчиво да не се бавиш тук.

— Извини за малко! — казвам с виновна усмивка и се навеждам над земята като над люлка.

Широкополата сламена шапка скрива лицето ми. Ти приклякваш над изкопа, за да видиш какво ме поглъща по-силно от твоето идване. Загорелите ми ръце, взели цвета на земята, продължават своето прекъснато за миг движение, свличайки с тънкото ножче пръстта от находката и чистейки я с четчица. Замахът ми си остава все така внимателен, равномерен и грижлив, сякаш не са се вмъкнали в мигновената пауза разстройващите ветрове на младите години. Острието чегърта с вбесяващо търпение бучица по бучица. Керамичният съд рони едри сухи сълзи от пръст по закръглената си буза.

— Какво е това имане?

— Ранна тракийска амфора! — казвам шепнешком, защото се боя резонансът на гласа ми да не разсипе на прах безценната находка.

Ръката ми продължава да обелва със скалпела глинения съд от многовековната напукана черупка на земята. Все по-ясно се очертава заоблената форма, като че изниква някакъв плод, зрял в продължение на векове. И все по-предпазливо става движението на ръката ми. Открива се стената на амфората като избраздена коруба на столетник-дъб. Ти отмаляваш да чакаш приклекнал. Изправяш се внимателно, заразен неволно от нашата напрегната предпазливост. Боиш се, да не би да раздвижиш въздуха и да причиниш навреждане. Всичко край нас е уязвимо. Оглеждаш околността. Ръбовете на равнината димят от зной. Ти си почти безразличен. Няма защо да се радваш или дивиш на своята закъсняла находка. Сред лъх на прах и запустение — младостта ни, изкопана от забравата. Но ти си самонавит в една посока — напред. Връщането назад съвсем не влиза в плановете ти.

— Само да не я дотрошим! — промълвя моят глас, почти непроменен, както го знаеш отнякога. И все пак…

Погледът ти скача долу в изкопа. Едва сега забелязваш, че горната част на амфората около шийката се е разпаднала. Но, разбира се, не виждаш, че на дъното има надпис: името на притежателя. А това е повече от цяла кола здрава керамика. Разпервам ръце над разсипаната амфора:

— Не мърдайте!

Снемам фотоапарата от рамото си и започвам да щракам под разни ъгли и ракурси. После вадя от големия джоб на панталона си блок и на коляно рисувам неуловимия образ на разкапалата се в горния край амфора. Искам да скрия от колектива една тревожна догадка. При изравяне с такова прецизно спазване на правилата е много рядко, почти невъзможно да се строши древната керамика. На какъв огън е била печена тая глина, каква е била сместа, за да оцелее под натиска на земята в продължение на толкова столетия? Неведнъж при разкопки селяни са се сбирали край мене, докосвали са с благоговейни пръсти изровените съдове и са се дивели на якостта и устойчивостта им. Днес тая амфора ме навежда на едно безпокоително предположение: може би могилата е била ограбена. Варварските ръце, които са я преобърнали и пребъркали, са счупили някои глинени съдини. Никой не бива да прочете съмненията ми. Инак ентусиазмът на групата ще угасне. А ние все още нямаме добри условия, за да си позволим лукса да работим без ентусиазъм.

— Ами сега? — питаш със смътно чувство за вина.

Би било твърде смешно, ако си въобразяваш, че твоето ненадейно пристигане ме е развълнувало дотолкова, та да не опазя своята находка. Без да вдигам очи към тебе, те успокоявам:

— Това е редно при нас! В керамичната лаборатория ще възстановят точно формата.

Говори ти не момиченцето с куфара, завързан с връв, а жена, делова, самоуверена, намерила своето място сред тази суха, разкопана земя. Ти гониш времето напред, а аз — назад. Не може да се разбере: кой от нас е победил времето или кого от нас то е победило! Може би аз с търпението си гоня времето по-упорно и неотстъпно, отколкото ти с твоята припряност. Но и двамата сме еднакво безсилни пред него. Доизмъквам полустрошената амфора с ловки движения. Не съм разстроена от малката несполука. Свикнала съм. Целият ми живот е поредица от несполуки. Удар след удар, рана след рана, ставах по-силна. Под сплъстената прах съм почти неузнаваема. Като че ли вече не мога да се разсипя в смях. Но край мене витаят младежки смехове. Сякаш съм предала своя смях на другите. Изведнъж дотърчава запъхтян Варадин, студент от помощната бригада:

— Джипката още не се е върнала! А камионът е зает в полето!

Това може всичко да обърка.

— Видях една кола при чешмата, само че шофьора го няма! — съобщава Варадин.

— Моя милост е шофьорът! — отвръщаш ти.

— За къде?

— За София.

— Има ли място? — напират хлапаците.

— Място има, време нямам!

— Другарката Донева трябва да отиде час по-скоро в музея!

— Къде е тази другарка?

— Моя милост е другарката! — отвръщам.

Ти си изненадан от непознатото ми презиме. Значи, оная независима Неда, която някога познаваше ти, е приела нечие име. Не твоето. Би трябвало да те представя на групата, но вече пропуснах първия миг и сега е по-трудно.

— Мога веднага да те откарам в София! — предлагаш щедро.

— Да? Чудесно! Случаят те изпраща тъкмо навреме!

По това, че не скривам радостта си, е ясно, че аз се радвам не на случая да пътуваме заедно до София, а на възможността да пренеса по най-бърз и сигурен начин своята полуразпаднала се находка. Но работата не чака. Обръщам се към групата:

— Сега отломка по отломка…

— Какво ще я правите? — любопитствуваш само от нетърпение да не закъснееш.

— Ще получи паспорт! — отвръщам и соча към първата черепка.

— И за глината ли трябват паспорти? — недоумяваш ти.

— И още какви!

Вадя от горния джоб на костюма си писалката с цветно мастило и вписвам върху всеки глинен трошляк данните на паспорта му: място на откриването, дата, дълбочина, номер.

Закрачил в несвойствено безделие, ти се връщаш в своя ден, в своето бързане. Почти се разкайваш, загдето не послуша предупреждението на непознатия, че всяко избикаляне ще те забави повече. Досега да си потеглил вече. Но за тебе е по-важно да действуваш, да не заглъбваш в застоя. Не би могъл да си представиш, че едно спиране и изчакване би те придвижило повече напред, отколкото самото движение, макар и с известно отклонение. Впрочем не е в нрава ти да съжаляваш и да се обръщаш назад. Пак се прибираш в себе си, в своята тристенна клетка, която ти е станала втора кожа: времето, скоростта, пътя. Спомняш си, че си жаден — ти и главно моторът. Отиваш при коритото, в което се излива водната струя. Оставяш пластмасовия жълт бидон до гърнета с обелена, напукана кожа, сякаш покрита със струпеи. Редом застават две отдалечени столетия: едното — глинено, сиво, тежко, трайно. А другото — лъскаво, ярко, леко като перце, неиздръжливо. Разлика и във формите: едната вечна, другата преходна. Пиеш вода направо от шепа. При твоята жажда нашата вода те опиянява — мека, необикновено вкусна. Изобщо жаждата ни прави водата сладка.

Студентът Ячо промива глинени отломки в коритото. Ти го наблюдаваш замислен, докато пълниш жълтия си бидон.

— Какво ще се изкопае от нашия пластмасов век след време?

Ячо, изглежда, е размишлявал по тоя въпрос:

— Археологията за в бъдеще ще се прехвърли в космоса да издирва древни ракети!

Отново гълташ от шепата си живителната свежест на водата. Такъв тежък ден носи най-сладката вода и сянка.

 

 

Започваш видимо да нервничиш. Аз полагам дебел слой пластелин върху надписа. Пак се приближаваш към мене. Подхвърляш първата шега, която ти хрумва, само за да ми напомниш за себе си:

— С жълтици ли е пълно това гърне?

— С нещо по-ценно! — отвръщам, без да вдигна поглед от глинените късчета, които номерирам едно по едно и ги огъвам внимателно в пашкул от лигнин.

— С какво?

— С време.

— Дай да си гребна малко!

Подсещаш ме, че твоето време се пилее по моя вина. Но аз подлавям с неумолимо търпение да опаковам разсипаната амфора, сякаш с такъв почти религиозен обред ще я съживя. Уплитам край долната оцеляла част на съда с осем връвчици мрежа, връзвам възелчета, прихващам краищата им горе и ги свързвам. Получава се нещо като висяща кошничка, която отвред обгръща формата и я крепи. Всичко това върша с неизменен ритъм. Пръстите ми са обиграни, точни, сигурни. Ти запазваш за себе си една заядлива забележка: Докато ръцете й държаха здравата амфора, бяха по-неуверени и я строшиха, а сега така ловко и безпогрешно прикрепят счупената! Но ти не знаеш, че тая амфора е била вече пропукана и само е чакала докосване на въздуха. Освен това в науката и отрицателният резултат е ценен.

— Откога е тая могила? — питаш разсеяно.

— От V — VI век преди новата ера…

— Солидна възраст!

Макар и забавни като игра, движенията на ръцете ми започват да те дразнят. Смерваш часовника си с привичния си нетърпелив жест, изплашен, че секундите ти се изплъзват. Аз те разпознавам в това присъщо само на тебе движение.

— Не си се променил!

— Мога да бъда само същият! — казваш иронично, за да отстраниш всякакъв сантиментален призвук.

Трепвам с прашни клепки. Тоя мой проклет тик. Струва ми се, че от това премигване излита прозирно облаче прах. И ти ме разпознаваш в това присъщо на мене издайническо сепване.

Готов да отложи всяка радост, защото бърза! — си помислям.

Такъв ли си ме запомнила? — питаш с поглед.

Все припрян, все запъхтян! — отвръщам мълком.

Сам се изненадваш от себе си в моите представи като от някакъв непознат: Гледай ти, какъв съм бил! Чрез мене се сблъскваш със самия себе си. Проверяваш се и преоценяваш. Срещата с първата любов ни изправя пред собствения образ, който все ни се изплъзва.

— Тоя път наистина бързам!

— Тогава да не те задържам!

Възразяваш закачливо:

— Как, нали съдбата на твоето счупено гърне е в мои ръце?

Внезапно се разсмивам със своя млад смях. Само нещо малко му липсва, за да бъде същият от ония години. Какво точно, можеш ли да определиш? Замисляш се над тая гатанка: наистина, нещо съвсем малко, което е всичко, липсва на моя смях, за да звучи както някога. Не се поддавам на заразното ти бързане. Продължавам да огъвам отломка по отломка в лигнин, после с дебела опаковъчна хартия. Вписвам всичко в инвентарната книга.

А ти си се променила! — казват очите ти.

Остаряла, нали?

Никак! Само си станала търпелива!

Това не е ли признак на остаряване?

Навярно професията ти налага търпение.

Дължа характера си на земята, нали все из нея се ровя?

Твърдоглава като земята! Винаги си била такава.

Подновява се нашето словесно и мисловно двуборство. И в това двамата се разпознаваме.

Подреждам находката в селска кошница, пълна с талаш. Движенията ми си остават все така неподатливи на външни смущения, сякаш ги извършва някой друг. Свойството припряност им е неприсъщо.

Ако съдя по ръцете ти, работата ти е увлекателна! — мислиш.

Аз си останах увличаща се натура, колкото и да ти е смешно!

Наблюдаваш унесените ми движения, видимо вкусни за самите ръце. Те вадят отнети от забравата сенки, полъхи, образи, форми. Търсят да докоснат дирите на други, отдавна изтлели ръце, да познаят в една строшена гривна топлината от ръката на своята далечна, непозната прамайка. Изравят отдавнашни мисли, страсти, навици от техните подземни гнезда.

— Мъчим се да възстановим паметта на човечеството, която винаги му е липсвала!

Звучи ти изкуствено. Опитваш се да разгатнеш дали говоря така от смущение, за да скрия естественото си състояние. Впрочем нямаш представа през годините, откак сме разделени, в какво при мене се изразява естественото. В наше време всеки си има изработена маска на естественост.

— Да помогна ли? — протягаш услужливо големите си недодялани ръце.

— Само ти не бутай! — виквам изплашена и отклонявам тия обезпокоителни ръце.

Усещам, че се вслушваш в гласа ми. И започвам сама да се вслушвам в собствения си глас през твоите уши. Остарял ли е гласът ми? Уж същият, пък навярно съвсем друг. Налял се е като зрял, натежал плод. Някак наведен надолу. И ти чувствуваш в него времето, през което не сме били заедно. Продължавам усърдно работа.

Ти мериш времето с векове, затова не бързаш! — ми се надсмиваш мислено.

Колкото по-бавно и търпеливо, толкова по-сигурно ще уловя времето!

Тъкмо обратното е при мене!

Двама сме включени в две противоположни времена. Така бе от самото начало. Никога не бихме намерили обща скорост на времето, общ ритъм на живота. Какво щастие, че сме се разделили!

Разхождаш се назад-напред, за да разтъпчеш нетърпението си. Аз те поглъщам с един кос поглед. Същият някогашен самонадеян вървеж, който толкова ми харесваше. Само жестовете ти са станали някак затворени. Ръцете — току ги прибираш в джобовете, за да ги възпираш да не проявяват своеволния си замах. А някога с резки движения ти нарязваше на причудливи форми пространството около себе си. Кого ще излъжем, че не сме се променили? Нима себе си?

Летният ден жужи от жега и от напрежение. Сега подлавям нов обред: нареждане отломка по отломка с благоговеен трепет в кошницата и засипване поотделно с талаш. Бързам, без да се помръдна от мястото си. За тебе това не е никакво бързане. Въздъхваш притеснен:

— За археология човек трябва да има запасни нерви!

— Да ви дадем нерви назаем — казва Варадин с една подигравателна подплънка в гласа си.

Моят колектив не те приема. Мълчаливо те изолирва като чужд, нежелан елемент. Единственото, което ги свързва с тебе, е колата. Твоето бързане няма никакво значение за нашето време. Ние сме в две различни времена, като на две отдалечени планети, които никога няма да се срещнат. Най-после кошницата е покрита и завързана със суеверен страх. Счел, че това е всичко, ти повеселяваш:

— Тръгваме ли?

— Как не си загинал още от бързане? — извиквам.

— Днес ще загина от чакане!

— Така ли да седна в колата ти? Нося прахта на 25 века!

Поверявам кошницата в скута на студентката Бора, приседнала на купчина пръст. Тя я прихваща внимателно, сякаш поема пеленаче, което може да се разплаче от най-малко разтърсване. Бора е на същата възраст, на която аз бях тогава по време на нашата любов. Какво дете! Ние не бяхме ли по-възрастни на нейните години?

Изтичвам до нашата жалка барачка. Трябва да те накарам да минеш край лагера да видиш как сме се настанили — столова на открито, палатки, бараки, цветни лехи отпред. Днес ти си се самонаказал с чакане. Пътем ти показвам разкопките:

— Водопроводът тук продължава до третия най-голям басейн. Вилата е строена през I век, когато Тракия става римска провинция. А долу разкриваме праисторическо селище. Можеш да го разгледаш, докато се приготвя! И това е най-важното за нас, че тук са си дали среща много епохи: 3000 години владетелите са се сменяли. Пластове време, натрупани един върху друг в земята.

Ти се спираш над кратера с човешкия скелет. Сянката ти пада върху извития, сякаш запазил конвулсиите на смъртта скелет.

— На един етаж под нас са мъртвите!

Грабвам от барачката хавлиена кърпа, сапуниера и дрехи. Мятам ги зад примитивен параван от сплетени клони. После отивам при коритото и вдигам маркуча. По навик всичко върша със същото търпение и доизпипване, както при разкопките. Това те дразни. Държа предпазливо струята настрани, сякаш да не се препъна в нея. Пръстта със зейнали устни я пресушава. Земята е ненаситна на влага. Би изсмукала и кръвта ти до капка, стига да й падне. Отвеждам маркуча зад клонестия параван и го закачам за един гвоздей горе. Водата шибва дъговидно.

— Това е нашият душ! — Гласът ми предвкусва насладата от разхладителната баня.

Скривам се зад паравана. Изхлузвам прашния дочен костюм, сякаш свличам от себе си пепелява змийска кожа. Краката ми до глезена се виждат отдолу. Ти се обръщаш с досада към голото поле. После пак навеждаш очи към скелета в дупката. В мъченическата извивка на костите ечи предсмъртният вик на жертвата. За какво ли е бил убит тоя древен човек? Какви ли смешни, нелепи закони е нарушил?

Чуваш как разцепвам водата с тяло. Ти помниш това тяло младо, още неосъществено напълно. Може би за миг ти се струва, че чуваш някогашния ми смях в клокоченето на струята. Как се смеех тогава, с цяло тяло! От всяка пора на кожата ми бликаше смехът. Младостта ми бързо изтече през порите на кожата с тоя пороен смях. За какво толкова съм могла да се смея?

Ти гледаш скелета замислен. И тоя долу се е смял някога. За какво ли пък той е могъл да се смее в ония мрачни времена? Виждам през пролуките на клонестия параван как запушваш цигара, бълвайки кълба дим срещу слънцето, да го забулиш с облак. Но лилавите извивки на тютюневия пушек се разсейват и слънцето забива нажежени пирони в темето ти. Изваждаш от джоба си вестник и си правиш шапка наполеонка. Момичето с кошницата в скут те наблюдава мълчешком. „Сигур й се струвам много стар“ — си помисляш и й посочваш шапката си:

— Бригадирски навици!

Девойката нищо не отговаря, сякаш да не разбуди в скута си глиненото пеленаче от вековния му сън.

— Адска жега! — казваш ти, изпотен повече от притеснение.

— Ние сме свикнали! — отвръща Бора спокойно.

Правиш нервни движения с рамене, като че ли под ризата ти полазват слънчеви осили. Аз вдигам ръка до лакът иззад паравана:

— Ячо! Варадине! Ами почерпете госта!

— Няма време! — протестираш ти.

— Тоя човек претендира да е жив, а ще отмине такава любеница! — Гласът ми звучи влажен, освежен.

— При това крадена! — уточнява Варадин.

Ячо вдига мократа леденисто-зелена диня от коритото и възкликва:

— Сега ще я заколим!

Младежите отдавна чакат тоя миг. Разполагат се в полудъга край коритото. Само девойката с кошницата не помръдва. Поканват те. Сядаш неохотно върху нагорещения до пукване, гол череп на един камък. Ячо вдига нож, изрязва кръгло капаче при опашката на динята. Затисва капачето с ръка:

— Жълта или червена?

— Червена! — отвръщат в един глас.

Ячо вдига капачето:

— Разбира се, червена! След Девети у нас растат само червени дини.

Ячо също с такива отмерени, грижливи движения, заучени от ръководителката, разрязва динята на седем равни резена. Тя разцъфва като огромен ален мак. Няма по-освежителна гледка в жега от разрязана диня. Черните семки са обвити в скреж. Всеки получава по един резен с червен петльов гребен от сърцето на динята. Запазват най-хубавия край за нас двете с Бора. Направо захапват резените, по брадите им потича сок. Ти навярно отдавна си забравил тая вътрешна свобода. Впиваш зъби в прохладната, озахарена, хрущяща като сняг сърцевина на резена. Изведнъж те лъхва ароматът на динята: това е дъх на топящ се сняг. За пръв път след много години усещаш вкуса и мириса на тоя плод, роден в жегата, а носещ някакъв навей от снежен хлад. Трябва да се изгубиш сред такова пустинно поле, да прежаднееш, слънцето да остърже кожата ти, да няма сянка да прислониш глава, за да разбереш живителната сладост на глътката вода и на хапката диня. Овладява те просто, земно щастие. То се предава и на мене, която вече съм свикнала на тия примитивни радости.

— И, как е? — Гласът ми зад паравана звучи гол, закачлив.

— Пак се почувствувах студент! — се изтърваш ти.

Това буди нежелани асоциации. През целия път до София темата „студентство“ трябва да бъде изключена.

— Другарко Донева, да донесете хладилник! — се шегува една девойка.

Пак се изненадваш от непознатото ми презиме. Бях Велева. Сякаш, сменяйки името си, съм сменила и нещо съществено от себе си.

— Готова съм! — казвам в гърба ти.

Ти се обръщаш. Виждаш първо мокрите ми очи. Спокойно устоявам на погледа ти. Косите на рукнали смолисти струи се стичат край лицето и шията ми. Реша ги с отломка от гребен, повтарям и потретям не защото това е нужно, а за да се уверя, че те все още са гъсти, мъчно проходими, със заплетен южен вятър в тях.

Ако ги боядисва — помисляш ти, — добре ги поддържа при тия катунарски условия!

Облякла съм бледожълта спортна рокля от лен, без ръкави, с четвъртит разрез на деколтето. Зная, че тоя анемичножълт тон най-добре подчертава бронзовия ми загар. Съблечена от прахта, измита от умората, нося в тялото си оживелите форми на амфората. Понапълняла съм. Не можеш да познаеш своето момиче. Пред тебе стои зряла, загоряла от слънце жена. Също и динята е зряла и сочна. Лято.

— Съхнем като съчки! — казвам неволно, за да предизвикам възражението в мисълта ти, че никак нямам вид на изсушена съчка.

Снова пъргаво от паравана до барачката. Отвеждам маркуча обратно в коритото. Ти имаш впечатлението, че заедно с работния костюм съм съблякла и своята бавност, предпазливост в движенията. С цяло гъвко тяло общувам със слънцето. Обичам това жарко съприкосновение, това цялостно осезаване на юга. Да замра в прегръдките на слънцето и да поглъщам, да попивам в себе си неговата знойна светлина, тъй както плодовете. Това е най-трайната взаимност на живота ми. Имам сигурността, че докрай слънцето все така ще ме прегръща, без да охладнее към мене, когато съвсем погрознея и остарея.

Вбивам зъби в резена диня. Стоплила се е, но самата й сочност е освежителна. Ти хвърляш динената кора с впечатани следи от зъбите ти.

— Тръгваме, нали?

С женско ухо долавям в гласа ти, че сега към нетърпението ти се прибавя и неосъзнатата още радост, че ще пътуваме заедно.

— Хайде, че другарят инженер бърза да строи планини в равнините!

— И равнини в планините! — добавяш ти, наблюдавайки ме.

Мъча се да се видя през твои очи. Изправена сред голото поле, гледжосана от слънце, аз все още нося своите години с лекота. Има някаква органична връзка между мене, земята и слънцето.

— Другарко Донева, да не забравите от София адмирата!

— Ако не са я грабнали други!

Измиваме си ръцете, лепнещи от динен сок, под струята на маркуча. Зноят мигновено ги изсушава. Нанизвам до лакът дръжките на огромна плажна торба. Връзвам си тънка кърпа на косите, свити на саморъчен кок. Поемам с две ръце кошницата от Бора. Нося я като дарохранителница. Ти предлагаш услугите си да поемеш товара ми, но аз го браня от твоите големи, тревожещи ръце. Позволявам ти само да изнижеш внимателно дръжките на плажната торба от лакътя ми и да я носиш заедно с твоя жълт бидон. Групата ме заобикаля с шеги и смехове:

— Какво ще правите без фасул?

— На кого ни оставяте?

— Накъде без нас?

Ти ме виждаш пак сред студентската тайфа. Сякаш още не съм излязла от младежкото си обкръжение. Все така в центъра на смях и закачки. А ти отдавна си се откъснал от тях. Край тебе е мълчанието, подмолните борби, охлаждането. Групата ме изпраща със заръки да предам поздрави на имена, които ти не си чувал, да изпълня задачи, в които ти не си посветен. Сякаш времето, което ни е разлъчило, се е въплътило в хора, предмети, работа — една реалност, разделяща ни осезаемо и непреодолимо.

— Докато се върнете, ние ще открием тракийско погребение!

— И маска, и златни накити!

— И колесница със златни украси, и два коня, и стенописи!

— Дано! — отвръщам, но едно стипчиво съмнение засяда в гърлото ми. — Да покриете всичко с брезент! Следобед може да завали!

— Адмирата! Без кинокамера докога?

Вика след мене моят живот, моят ден, така чужд на тебе, както ничий друг живот, ничий друг ден на земята. Как стигнахме до такава отдалеченост? Нима, тръгвайки от най-голямата близост, може да се стигне до най-голямата отчужденост?

Представям си остроумните коментари зад гърба ни.

— Стари познати, а? — Ячо намига.

— Остави ги! Тяхното загубено поколение! Сигур спомените им са идейно издържани! — Варадин махва с ръка.

— Но тя е била хубава на младини! — предполага Бора, която и сега се възхищава от мене.

Зевзекът Ячо представя цяла сценка:

— Другарят инженер е бил здрав кадър. „Другарко, готов ли е отчетът за тримесечието?“ „Планът е преизпълнен, другарю отговорник!“ „По кои показатели, другарко?“ А когато е поемал отчета от ръцете й, е внимавал, да не би да им се докоснат пръстите!

Хлапаците не биха могли да допуснат, че ние по-дръзко и от тях влизахме боси в огъня на любовта, за да открием… Какво?

 

 

Тръгваме с тебе сами по стария изрътен път. Едва сега чувствуваме помежду си огромното разстояние от 17 години. Раздалечените ни стъпки в прахта няма какво да си кажат. Впрочем нашите стъпки никога не можеха да бъдат сговорни. След дълго, гнетящо мълчание рискувам да попитам:

— Е, за къде така си хукнал?

— Не ми напомняй!

Снемаш шапката си от вестник, смачкваш я и запокитваш в тръните, сякаш да захвърлиш неприятен спомен. Още веднъж се убеждавам, че движенията ти са станали затворени. Държиш едната си ръка все в джоба. Някога с две свободни ръце като с весла гребеше въздуха. Струваше ми се, че сам произвеждаш край себе си вятър. Сякаш сме надживели себе си. Вървим по извивките на черната змия на маркуча. Стигаме до чешмата. Все пак трябва нещо да се говори.

— Как попадна тук?

— Несполука.

— Ти и несполука? — Не мога да скрия един заядлив присмех.

— Да не мислиш, че само твоите грънци се трошат?

— Хайде, недей да скромничиш. Макар в дивотията, и ние четем вестници! Пак ново изобретение: носещи черупковопокривни конструкции, така ли се наричат? Какви ли са тия покриви?

— Ще се сгромолясат върху моята глава!

— Как така?

— Едно да е… Лошо изпълнение. По тях обикалям сега в командировка.

Мислите ти бягат далече от мене. Един лош ден. А да знаеш аз какъв ден имах! Къртичи ден. Но ние нищо не знаем един за друг. И вече никога няма да проникнем в своите несъвместими дни. Вървиш до мене с някогашната си походка, излъчваща самоувереност. И все пак не може да ме заблуди. Тая походка някога бе израз на същността ти, а сега е прикритие.

— Ти едно време обичаше трудностите! Който каквото си търси, го намира — казвам злорадо.

— Не мога да се оплача от липса на трудности. Едно ме тормози най-много: невежеството. Все се боря с него. И все ме преследва. Това е най-упоритият ми, доживотен враг, по-силен от мене!

И моят най-опасен враг — отвръщам мислено, — организираното невежество!

— Е, как завърши командировката? — питам гласно.

— Да я отчетем добре… Още един обект остава край София.

Мислите ни мълчаливо продължават в една посока:

При най-стръмните задачи все се опитваш да предотвратиш ненадейните ходове и капани на противника. Но как да предвидиш неизчерпаемата изобретателност на невежеството? Най-агресивната напаст. Особено когато то може да те издебне и в тебе самия.

Стигаме солидна кола, покрита с прах като с платнище. Ти се преобразяваш. Добиваш нов, непознат за мене нюанс самоувереност. Това не е от суета. С колата сте едно същество. Дори твоята по-сигурна, съществена част, изглежда, е колата. Сега си цялостен. Отключваш я с автоматичен жест. Отваряш вратичката пред мене, посягайки да поемеш кошницата. Ръцете ни се докосват. Това не дава контакт. Извивам се гърбом, закриляйки глиненото си съкровище. Колко ли жалка ти се виждам с тая своя придобивка? Ето че ти си преуспял: кола, име, пътувания в чужбина. А аз от целия си живот съм получила едно празно глинено гърне, и то полусчупено. И съм така смешно горда.

Без да усетиш, в тебе се възстановява един отдавна забравен навик да използуваш миговете, докато аз съм залисана с друго, за да ме проучваш с кос поглед. Разпознаваш ме в едва доловими движения на лицето, веждите, устните. И една бучка може би препречва твоето гърло, предавайки по индукция същото усещане и в моето. Това е неприятно за двама ни. Близостта ни не носи радост, само глуха съпротива и раздразнение.

Внимателно оставяш тежката ми плажна торба на задната седалка редом до твоята издута, делова, навярно често пътуваща чанта. Връхлита ме натрапливо сравнение: тия две чанти са така отдалечени и несъчетаеми, както ние двамата.

Сядам предпазливо с кошницата в скут като селянка във влака. При тия движения ти ме теглиш с поглед. Дали съм много напълняла и остаряла? Навярно изглеждам тромава в сравнение с онова палаво момиче, което помниш. Проклет апетит, който се отваря на открито. Сякаш за пръв път се сблъсквам с възрастта и теглото СИ. Всеки излишен грам в тоя миг ми натежава страшно. Тънката кърпа се изхлузва от косите ми. Чувствувам се несръчна. Изобщо, защо ли е притрябвало на случая да ни среща след толкова години? Можеше да ни спести това неудобство. Как спокойна и самоуверена се усещах в своите килограми. А сега собствената ми младост се надига като мерило и обвинение срещу мене.

Душегубка. Вътре се е събрала цялата жега. Оставяш вратите отворени, да предизвикаш течение. Вдигаш капака на мотора. Цял си погълнат от вътрешността му. Сякаш надзърташ в собствения си гръден кош и трепереш да не откриеш признаци на заболяване. После наливаш вода от бидона в резервоара. Заоглеждам любопитно колата. Познавам твоя педантизъм във всяка бравичка и копче, изтъркани, чисти, добре поддържани. Колата е твоята черупка, която ти грижливо лъскаш. Кой кого вози? Колата ли тебе, или ти нея мъкнеш на гърба си като охлюв къщицата си?

Поемаш сакото си, метнато на предната облегалка, и го обличаш. Отново влизаш в своята кожа, в необходимостта да бързаш. Тая деловитост добре лежи на фигурата ти. Навярно сутрин играеш тенис, както всички застаряващи момчета. Заедно с колата ставаш по-силен, по-уравновесен. С нея сте скачени съдове.

Сядаш до мене, запалваш мотора. Сега си доволен от ръмженето му. Състоянието на колата видимо се отразява върху тебе. Все повече у мене се утвърждава впечатлението, че ти и автомобилът сте едно общо тяло. Нозете ти са продължени в педалите, ръцете ти са сраснали с волана. Нервите ти са пряко скачени с вибрациите на мотора. Бензин ли тече във вените ти вместо кръв?

Какъв хоризонт от копчета! — си мисля иронично, гледайки блестящото табло уреди пред тебе.

Не по-тесен, отколкото на дъното на могилата! — Възразяваш ти в мислите ми.

Поне цял живот съм на чист въздух!

Има ли някъде чист въздух?

Ех, при мене е по-свежо! — продължавам мисления спор.

Свежо, сред пепелта на всички минали времена! Аз гълтам поне прахта само на нашия век!

Не ти ли пресяда?

Мога да се препирам с тебе наум до довечера. В това по-осезаемо усещам твоето присъствие. И пак една бучка задавя гърлото ми. Поглеждаш ме крадешком. Търсиш по загорялата ми кожа отраженията на моите дни, които минават далече от теб, може би еднакви с твоите по една голяма празнота.

Стрелваш часовника си с бърз жест, изпреварващ не секундите, но и моя бдящ поглед. Не можеш скри нищо от мене.

— Колко стана часът?

— 12 без нещо! — отвръщаш с прекалено спокойствие, което ме обезпокоява.

Кой ли те чака? Правиш припрян завой по най-съкратен начин, минаваш по маркуча, сякаш прегазваш змия, и потегляш по неравното отклонение на пътя. По пепелта пробягват малки вълни. Ако никога преди това не бяхме се виждали с тебе, ако нямаше помежду ни преградата на миналото, за нас навярно би била голямо изкушение една такава самотна разходка в колата. Защото ти можеш да ми харесаш. Пък и аз бих могла да ти се понравя, ако поискам. Но някогашната ни близост сега ни отдалечава. Спомените са като пропаст помежду ни, която ние не можем да прескочим. Едно смътно съжаление се прокрадва помежду ни.

— Още не си ми казал закъде бързаш. Или е тайна?

— Днес няма тайни. Тая вечер заминавам за Виена.

— По какъв случай?

— Така…

— Служебна разходка?

— Почти… Утре се открива конференция.

— Добре, че са тия конференции, да видим свят!

— Нали сме във века на конференциите!

— Как ще успееш?

— Само съм нахвърлял бележки за доклада. Ще се изправя пред толкова чужд свят…

— Ние, българите, все така, всичко в последния момент!

Втренчил поглед напред, ти се поглъщаш от пътя. Сякаш се вкаменяваш. Рамо до рамо седим. Няма нищо по-далечно на света от тия две близки рамене, които някога се топяха едно до друго.

— Сега насам! — посочвам при разклона.

Още един-два труса, при които здраво стисвам кошницата в скута си. И поемаш по асфалтеното шосе. Гумите засвирват. Колата иде на себе си, заедно с нея — и ти. Придобиваш вид на владетел на пътищата. Съглеждам скоростометъра: надскача 80.

— Не караш ли много бързо?

— Бъди спокойна! Отдавна съм шофьор! — подхвърляш снизходително. Сменяш интонацията на говора си със скоростите.

— Виждам!

— Или си станала страхлива?

— Не ми е за това!

— Зная, зная… За гърнето!

Пак не ме разбра. Вече не се разбираме от половин дума. И по-добре. Не бе сложно да се досетиш, че не ми се иска така скоро да стигнем до София. Впрочем и в това не съм сигурна.