Блага Димитрова
Отклонение (3)

За танцов салон служеше някогашната студентска менза — един дълбок подземник, който още носеше следи от противобомбено скривалище: прозорците бяха зазидани и затрупани с торби пясък. Изтъркан надпис личеше пред стълбището на входа:

ПРОТИВОВЪЗДУШНО СКРИВАЛИЩЕ

ЗА 250 ДУШИ

Червена стрелка сочеше надолу по стълбите към зимника. Сега по тях слизаха груби туристически обуща — твоите и на Коста. А край тях тракуляха дървени налъми на някои момичета.

— Ние на танци! — каза Коста с насмешка. — Революцията е в упадък!

Ти се бе решил да дойдеш на такава несериозна забава само защото не се решаваше да ме потърсиш направо. С тръпно нетърпение очаквах тая вечер. Бях почти сигурна, че ще преодолееш революционната си принципност и ще пристигнеш.

В подземника под ниско надвиснал свод от бетонни трегери, сред тухлени грапави стени, напоени с влага и мухъл, бяха провесени по диагонал пъстри книжни гирлянди. Лозунги по стените: „Всички на Хаинбоаз!“ Бе претъпкано. Младежи в алени фланели с високи яки до брадата, ръчно плетиво на майките и сестрите им, с дървени подметки, с изтъркани поли и кърпени панталони, танцуваха румба. Самодейци свиреха на разни, несъвпадащи един с друг инструменти: цигулка, акордеон, устна хармоничка. С чорлав перчем до тавана, студент, изпаднал в трескав унес, удряше празен варел, служил доскоро за събиране на вода за гасене на пожари при бомбардировките. На него бе написано с блажна боя: „ПОЖАРОГАСИТЕЛ“. Тоя тенекиен барабан издаваше кухоеклив тътен, поддържайки буйния ритъм. Разиграна блъсканица. Момичетата бяха с прави, подстригани коси над ушите, сресани на страничен път, както героинята Лиляна Димитрова от портрета, закачен без рамка на голия зид.

Още от прага ти ме откри по смеха. Заобиколена от тайфата, аз се заливах във водоскоци смях, които се удряха в ниския циментен свод, сякаш да го повдигнат по-високо. Бях облякла единствената си рокля, снадена от две разноцветни майчини рокли, която пазех за тържествени случаи. Само аз си позволявах суетата да нося дълги, разпуснати до раменете коси. Все ги оправях назад с ръка. Наричаха ме Дългокосата. Въпреки усилието ми да прикрия това, от мене се излъчваше тревожно самоусещане на харесвано момиче. Със смеха си причинявах болка.

Погледнах те през рамо, подчертавайки своята независимост. И в тоя миг открих как зависима бях от тебе, който ме бе целунал. Нас ни свързваше една тайна, която само нашите устни знаеха. Колкото и явно да би станало това, колкото и да би се разказвало, осмивало, тълкувало — истинският вкус на целувката ни бе познат само на нас двамата и на никого другиго в целия свят. И никой никога не би се добрал до парливата тайна.

Във времето, когато всичко бе обществено и явно, да си имаш една тайна с някого…

Коста пръв ме покани за танц. Ръката му, обвита около кръста ми, се препречи пред твоите очи и им затули всичко друго. Ти, новият мъж, ревнуваше от приятеля си. А аз, новата жена, тържествувах от това. Стрелках те със скокливи от радост и възбуждение очи. Но улавях някои фанатични, неодобрителни погледи от аскетични младежки лица, които изпод вежди сподиряха моето свободно, лудешко танцуване. Излитах от строгия такт на времето. Коста послушно се водеше по мене, сякаш аз бях кавалерът, а не той.

Свирачите тъкмо при най-бързия водовърт на румбата смениха ритъма. Засвириха танго — любимия танц на всички с ограбена младост. Ти разцепи навалицата и доплува до нас. Изскубна ръката ми от ръката на Коста:

— Това и аз го мога!

— Подарявам ти тангото, танца на сектантите! — замахна Коста щедро и се оттегли към стената, откъдето ни заследи с поглед.

Имаше и по-върли сектанти от тебе, които не се решаваха да танцуват дори това старо, достолепно танго. Ти предпазливо досегна талията ми. Двамата пристъпвахме сериозни в бавния ритъм, раздалечени един от друг, сковани, несръчни — един рязък дисонанс сред общата завилняла младежка веселба. Танц от дистанция. Постепенно се поддадохме на близостта. Превърнах се в кротко, послушно момиче. Нежност се прокрадна в общия ритъм на движенията ни. Косите ми сами падаха близко към твоето лице. Това не убягна от зорките очи на тайфата. Дълговратият сбута с лакът войничето, което дори за танцовата забава не бе успяло да заеме цивилен костюм от някого. Коста не ни изпущаше от погледа си, искрящ от снизходителна насмешка. Вера, както винаги, вдигнала удивени вежди, не откъсваше очи от нас. Коста се наведе над ухото й. Стрелна ме смътно безпокойство. Но бях твърде погълната от твоята близост, за да обръщам внимание на околните. Те отстояха на все по-далечно разстояние, все по-замъглени.

По-късно разбрах какво се е мътило край нас. Но в спомена всичко става едновременно. Чутото и разкритото след време стига до моите уши в момента на спомнянето. Така споменът е по-многостранен и по-пълен от реалното преживяване. Той е полифоничен. Там празните петна се попълват, пропуснатите звена се възстановяват, мъглявините се изяснят. Изобщо споменът е друга реалност, с други, значително по-широки възможности. Времето е прожектор от разстояние, залива със светлина тъмните ъгли на миналото. В момента на преживяването нашите възприятия са ограничени, еднолинейни. А споменът е многоизмерен. В него невъзможното става възможно: още в самото начало на случката е известен краят. А това дава друга отсянка на всяка дума, на всеки жест. Всичко в спомена е естествено: да видиш невидимото, предварително да знаеш неочакваното, да докоснеш недосегаемото. Споменът разширява нашите несъвършени сетива, прави ни по-безкрайни.

Спомняйки си, аз виждам неща, ставали зад гърба ми, и чувам думи, прошепнати тайно, без да са стигнали до обсега на слуха ми. Коста подхвърли в ухото на Вера:

— Тия двамата май…

Вера се сепна, като чу собствените си догадки, изречени от другиго.

— Май какво?

— Май вземат шегата на сериозно!

— Вятър! Тя заради баса… — изтърва Вера, по-скоро за да успокои себе си.

Какъв бас? — Коста, превърнат в ухо, цял се наостри.

— Никакъв! — Вера се изплаши, но не можеше да намери дума, за да заличи току-що изпуснатата издайническа дума, сякаш някой друг я бе произнесъл, а не тя.

Коста веднага промени тона, за да я предразположи:

— Зная всичко! Нали съм й съюзник?

Дори твоят приятел бе мой съюзник. Всички бяха мои. Вера се почувствува изоставена.

— Само че няма тъй лесно да му завърти ума, както тя си въобразява! — отново се изтърва тя.

Собственият й глас прозвуча чужд за самата нея. Някой друг говореше, не тя. Коста пошушна лукаво:

— Зная дори на колко кинта се е хванала!

Вера вече нямаше сили да спре неизвестния, който бе проговорил чрез нейните уста:

— Ами! На една лимонада! Повече не струва! — издаде тя.

Злорада искра лумна в погледа на сламенорусия Коста. Но ние тогава не я забелязахме. Бяхме твърде млади, твърде влюбени, за да виждаме. През това време танцът ни се извиси до щастлив унес. Откъснахме се от земното притегляне. Издигнахме се над пода, над земята, над всичко. Лицата край нас се сляха и завъртяха в една звездна мъглявина.

Музиката замлъкна. Ние двамата със закъснение забелязахме това. Продължихме още няколко такта под съпровода на музиката, звучаща вътре в нас. И се заковахме изненадани сред опразнено от танцуващи пространство. Паднахме от друга планета, закръжили в друга орбита.

— Утре свободна ли си? — Ти изтърва въпроса, който през целия танц бе стискал зад зъбите си. Сега съвсем не навреме и място го зададе, изплашен, че след като се пуснем, пак ще се разгубим.

— Утре ли? — попитах с нарочна разсеяност. — Зависи.

— От какво зависи?

— Не помня къде трябваше да ида! — Много добре помнех, че имам семинар.

Ти отвърна с взаимна разсеяност:

— Ако ти е на път, отбий се в сладкарница „Принцеса“.

Бяхме поразени от нашата полууговорка за среща. Потънахме сред навалицата, все още недоумяващи какво става в самите нас. Макар и раздалечени, разгубени сред блъсканицата, продължавахме да усещаме присъствието си като допир. Не виждах нищо наоколо. Павлина ме посрещна с крещящ поглед: „Какво става с тебе?“ В прибързаността си да я залисам още по-точно я наведох по дирята на подозрението:

— Да не забравя! Утре следобед не мога да дойда на семинар! Води подробни записки, чу ли?

Един прозорлив лъч блесна през очилата на любопитната Павлина.

Тогава нищо не можеше да остане скрито-покрито. Живеехме на групи. Студентски тайфи, кръжоци, бригади, агитки, активи. Колективно посещение на театър. Разглеждане на книга в читателска група. Групово Четене. Самодейна летяща бригада с хорова декламация за изборите. Разбор на международното положение в ремсова ядка. Бригада за разчистване на развалините. Младежки актив в квартала за събиране на старо желязо. Студентски комитет по настаняване и грижи за югославските сираци. Редакционна колегия за стенвестника. Гласно мислене. В общ ритъм бързахме. Заедно се хранехме в постния студентски стол. Групово разглеждахме изложби. Колективно мечтаехме. Заедно бъркахме. Всичко ни бе общо: и заслугите, и вините. В такъв пчелен живот любовта не можеше да се потули. Тя бе под непрестанно наблюдение. Дори тя бе съставна част от груповия живот — твърде пренебрегвана част, подлагана на присмех и закачки. При масовото увлечение от обществена дейност любовта изглеждаше дребна, неуместна, дори нелепа. Всичко останало бе по-важно и значително. Интимните трепети, които въпреки общата насоченост ни връхлитаха, търсеха усамотение. А то бе в противоречие с унеса от колективност. В патетичната тоналност на обществените прояви интимните нотки звучаха като нахлули от друга радиовълна. Ние побързвахме да очистим тона от смущения, да потъпчем увлечението си. Или да го приспособим към груповата програма. При такова координиране обикновено любовта се подчиняваше на общия вкус, на общото възприемане. Сякаш не ние се избирахме един друг, а групата ни избираше и приемаше като двойка. Преценявахме се през очите на всички. Ако групата не ни одобряваше, взаимността ни бе осъдена на смърт.

Разбирайки това, инстинктивно се опитвах да скрия увлечението си дори пред своята приятелка. Но Павлина не бе вчерашна.

— Да не си сменяш и ти факултета? — попита тя.

— Откъде-накъде?

— За да се спази точка трета!

— Глупости! За никакъв мъж не си сменям специалността!

Откак се помня, все за история бълнувах. Имахме един стар учител, голям чудак. Все ни водеше из старините край града. Веднъж изрових в пепелта някаква зеленясала пара̀. Сякаш не аз, а тя намери ръката ми. Изтичах при него. Той я пое в разтреперана шепа, вдигна я към слънцето да я разгледа. И отгатна: римска монета! Разнасяше находката по класовете и ме хвалеше. Провъзгласи ме за откривател. Оттам започна моята история…

— Чу ли новината? — прошепна Павлина загадъчно.

— Не, каква?

— Вера се прехвърли в инженерство…

— Откога?

— Откак получи букета!

— Той беше за мене!

— Да, но отиде в ръцете на Вера! Внимавай и Сухарът да не отиде в нейни ръце!

— Не ме интересува! — И те затърсих с очи.

Пак подновиха танците. Пожарогасителят разпалваше ритъма. Вера се завъртя на високите си токове като на кокили край тебе. Издалеч ви заследих през малките пролуки в навалицата като през ключалка. Ти се бе облегнал на една тухлена колона към изхода и пушеше. Вера кръшно се изви пред тебе в закачлив поклон:

— Дами канят!

— Покани някой по-благонадежден кавалер! — отвърна ти.

Веждите й се вдигнаха от смайване:

— Отказваш ми?

Като че ли новият мъж нямаше право да отказва нищо на една нова жена.

— Какво свирят? — попита ти примирително.

— Фокстрот!

— Не го мога!

— Ще те науча! — Тя започна да ти показва стъпките. — Много е просто!

Показваше ти не толкова стъпките, колкото краката си. Ти се опита да я следваш в такта, но бе разсеян и се отказа.

— Аз съм бавно развиващ се в танците! Намери някой по-преуспяващ!

Все ви следях през разиграните вълни от рамене и глави. Вера се приближи към тебе, използувайки шума, за да ти повери нещо в самото лице:

— Знаеш… Прехвърлих се от история в инженерство.

— Не губиш ли семестъра?

— Знаеш, днешното време е обърнато с лице към техниката, а не към миналото.

Ти пушеше и гледаше настрани. Погледът ти търсеше през цигарения дим сред смесицата от усмивки, движения, гласове някакво познато лице, за да се откопчеш. Отговаряше по навик назидателно:

— А, трябва и история! За да не повтаряме старите грешки.

— Знаеш, мене повече ме привличат новите грешки!

Ти кимна със своята полуусмивка:

— Е, ще имаш широко поле за дейност! — И понечи да се измъкнеш.

Вера суеверно се бе вкопчила в ония твои пет точки за любовта. Смяташе, че щом се премести в твоята специалност, автоматически се настанява и в твоето сърце. Момичетата, които не са сигурни в своя чар, се подсигуряват с правилници.

Тя се опита да те задържи:

— Нуждая се от един съвет!

Ти настръхна да не би и тя да ти иска любовен съвет.

— Кои лекции да посещавам?

— Предвидените по програма! — отвърна ти с досада.

— Все пак кои са най-важни?

— Всички! Тук не е история да можеш да прескачаш цели векове. При нас едно уравнение да пропуснеш, и край…

Мъчех се отдалече да разгатна дългия ви разговор.

— Много ме е страх от математиката!

— Да, разбира се. Математиката не е лесно нещо. Съветвам те всеки ден да решаваш задачи…

А дали пък не ти харесваше това — да бъдеш търсен за наставник, за ръководител? Аз никога не бих вдигнала към тебе такива идолопоклоннически очи. Младежи ме канеха един след друг. Познати и непознати. Отказвах им само с поклащане на глава. Коста изникна изневидело и хвана погледа ми, прицелен във вас двамата. Викна в ухото ми закачливо:

— Защо стана така сериозна?

— А кога съм била несериозна?

— Не, но нещо ти развали настроението!

— Нищо подобно!

— Щом отричаш така, значи, има нещо!

Сламенорусият Коста, почти разтворен във въздуха, когото едва забелязвах, а той забелязваше всичко! Разсмях се предизвикателно, за да скрия ревнивата тревога. Все пак и аз съм имала малко страх от петте ти точки. Вера печелеше една точка пред мене. Ти по смеха ми се ориентира къде съм и побърза да си отвориш път към мене през блъскащите лакти на играчите. Ритъмът се ускоряваше, поддържан от тракащите налъми като от кастанети. Между нас се изпречи Коста. Той те издърпа по-настрани от шума. Поверително сниши глас:

— Пази се!

— От какво?

Коста погледна крадешком към мене. В тоя миг тайфата ни повлече към бюфета, инсталиран върху един сандък в ъгъла.

— Хитрушата се е хванала на бас да ти завърти ума и да те обори по петте точки! На една лимонада! Толкова струваш!

Погледът ти изстина. През падналите коси пред очите ми те зърнах: неподвижен, сякаш получил парализ на говор и лицеви мускули. Смехът ми бликна с нова сила. Помислих, че пак ме изревнува. Моят еклив смях видимо те прониза. Ти ме проследи мрачно, навъсено. Още по-лудо се разсмях. Сгорещени от танците и теснотията, хлапаците от тайфата взеха лимонадени шишета от щайги. Започнахме да пием направо от бутилките. Към нас се присъедини и Вера. Смерих я от глава до пети с бърз поглед. Оживена, пламнала, тя бе станала хубава. За да заглуша ревността, аз се разсмях още по-буйно. Тоя мой безпричинен смях се удряше о ниския таван да го отмахне, да не тежи над главите ни.

Ти ме изгледа злобно. Помисли, че се черпя с лимонадата, която съм спечелила на бас, загдето ти завъртях ума. Захвърли недопушената си цигара на пода и я стъпка. Разблъска с лакти младежката закипяла веселост и се отправи навън. А аз се питах: дали не те раздразни ръката на Дълговратия, метната през рамото ми? Да си умреш от смях!

— Какво му стана на Боян? — попитах невинно русия Коста.

Той вдигна рамене недоумяващ. А ти наистина си тръгна. Вървеше в светлата пролетна вечер с мрачни крачки. В ушите ти пронизително ечеше моят смях.

 

 

Следобед на другия ден бързах за среща към сладкарница „ПРИНЦЕСА“, срещу университета. Валеше пролетен, словоохотлив дъжд. Въпреки локвите, в които скачаше на бос крак, дъждът имаше настроение. Над площада ечеше съветска песен: „Москва моя, ты самая любимая!“ Изобщо всичките ни срещи преминаха под гласа на високоговорители, които заглушаваха собствените ни гласове. Сложила си бях баретка. Цяла в сиянието на дъжда подтичвах. Усещането за собствената ми руменина ме опиваше като вино. Щом наближих входа на сладкарницата, се обърнах, огледах чорапите си отзад дали не са изпръскани. Просто да намразиш свежия дъжд заради тия пръски по краката. Наведох се и оправих ръба. Една бримка се бе спуснала. Нови-новенички чорапи, купени на безбожна цена на черна борса. В края на месеца щях да ги изгладувам. Наплюнчих пръст и го залепих върху бримката, да не пълзи надолу. Дъждът продължаваше да ми бърбори весели неща. Влязох вътре важна, за да скрия смущението си. Обходих масите с бърз поглед под искрящи от капките мигли. От една маса до прозореца стана Коста. Направи ми знак. С внезапно повехнала усмивка върху устните аз се отправих към него. По масите седяха студенти. Обръщаха се след мене и ме сподиряха с дълги погледи. Коста отдалеч през две маси над главите на седящите ми протегна ръка с широк замах — всички да го видят какъв е кавалер.

— Здравей!

Без да му отвърна на поздрава, спрях пред него изчаквателно.

— Боян се извинява. Много е зает, не може да дойде!

— Така ли? — казах безразлично.

Смъкнах мократа си баретка. Косите ми се разпиляха и аз ги оправих с привичното си ловко движение на ръката.

— Заповядай! — Коста ми придръпна галантно стол да седна.

— Благодаря!

Отвред ме следяха любопитни очи. Бе неудобно да се върна, да мина повторно през дългия шпалир от погледи, лазещи като конски мухи по ръбовете на чорапите ми. Седнах срещу Коста. Дъждът изведнъж притихна зад прозореца, стана неразговорлив, а може би от глъчката в сладкарницата не се чуваше. Вторачих се във връзката на моя кавалер. Сянка от усмивка пробяга по лицето ми:

— Да не сте си купували заедно връзките?

Той се смути. Нищо не бе в състояние да изтрие постоянната му оптимистична усмивка.

— Ние с моя приятел живеем в комуна! Отстъпваме си един на друг вратовръзките!

— И момичетата ли?

Находчивият момък не можа да налучка бърз отговор. Той имаше безцветно, почти прозрачно, четливо лице, по което се отразяваше всяка промяна в настроението му. Пълен антипод на твоето недостъпно изражение. Какво ви свързваше?

— Момичета не се допускат в нашата комуна!

— Не са дорасли?

Към масата ни се приближи келнерка. Джобът на престилката й бе претъпкан с инфлационни банкноти.

— За мене нищо! — предупредих строго.

— Картоф плюс захарин равно на паста! — препоръча Коста.

— Тъкмо няма да хванеш захарна болест! — рече келнерката.

— Не, благодаря! — отказах.

— Вече поръчах! — Коста с увлечение играеше ролята на кавалер.

Аз се загледах през прозореца. Водни криволици пълзяха надолу по стъклото. Келнерката донесе два сухи триъгълника. Той заби виличка в пастата си и тя се разпадна, сякаш бе от пясък.

— Опитай!

Още преди да вкуся, ми бе блудкаво. Коста огледа цялата сладкарница, горд, че седи така интимно с момиче.

— Ние с моя приятел живеем във въздуха!

— Във въздуха? — повторих като ехо.

— Трябва да ни дойдеш на гости в нашия гълъбарник!

— Гълъбарник? — отекнах глухо.

— Нямахме квартира. Тръгнахме из развалините да дирим оцелял кът…

Вслушах се по-внимателно.

— Е, открихте ли нещо?

— Цяла половин стая между земята и небето!

— Къде?

Запомних адреса. Преглъщайки с усилие песъчливата паста, попитах:

— С какво е зает?

— Боян? С какво ли не?

Край масите се провря опърпан малчуган и ни подаде първи кокичета. Коста посегна, избра едно букетче и ми го поднесе.

— Не, моля ти се! — запротестирах.

Той направи провинциален жест. Трябваше да поема букетчето, за да спре да разиграва сценки. Събирахме погледите отвред. С два пръста улових нежеланите кокичета. Затъгувах за един смешен букет от бъз и лайкучка, откъснат с коренчетата. Той бе набран за мене, а отиде в чужди ръце. Сигур Вера си го бе изсушила между страниците на учебника по статика.

— С какво, казваш, бил зает?

— Закачил е един ферман! Нищо не е разписанието на влаковете на гарата!

— За днес какво пише в разписанието му?

— Цяла серия заседания.

Мачках в пръстите си невинните кокичета. Пак се загледах в дъждовните браздулици по прозореца, сякаш решавах кръстословица.

— Аз съм най-добрият му приятел! За него в огън се хвърлям.

Голяма гордост бе тогава да имаш дружба на живот и смърт. После нещо вкусовете се промениха. Приятелите започнаха да се позабравят. Дори ако тук-таме още се срещаха, бяха обвинявани в груповщина. И те се стараеха много да не показват верността си един към друг. Но тогава подозрителността и отчуждението бяха още далече.

Не откъсвах очи от криволиците на дъжда по стъклото. Коста се опита да ме изтръгне от това вторачване:

— Щях да забравя най-важното!

Впих очи, не в него, а в думите, които бе забравил.

— Отивам на бригада!

Отместих разочарован поглед пак към дъжда. Попитах насила:

— Къде?

— Хаинбоаз! За десет дни!

Капките причудливо се проточваха и лазеха надолу, сливаха се, ускоряваха хлъзгането си, чертаеха йероглифи, които не можех да разчета.

— Кога?

— Другия понеделник.

— Сам ли?

— Не, разбира се!

Изтръпнах. Тоя проход в Балкана изведнъж доби за мене мирово значение. След кратко онемяване попитах колкото може по-безучастно:

— А с кого? С Боян?

— С тебе, с кого! Хайде! Навита ли си?

Погледът ми пак запълзя с дъждовните червеи по стъклото. Нямаше проход към тебе.

— Да речем, че се навия. Какво ще правим?

— Ще ударим първите копки.

Не откъсвах очи от прозореца. Погледът ми течеше бавно по стъклото заедно с водните криволици. Дъждовната привечер съвсем изгуби настроение.

 

 

Лекции, семинарни упражнения, занимания в университетската читалня. Достатъчно предразполагащи условия, за да се вдълбочиш в сърдечните си грижи. Няма по-благоприятно време за любовна мъка от следването. Всичко съдействува за твоето хлътване: жужащо бръмчене в аудиториите, муден ход на груповото мислене, прилежна тишина в библиотеките. Монотонното слово на професора те обгръща в сива звукова мъгла. Напразно съзнанието ти се напряга да различи през тази мъгла определен образ или поне връзка. Скуката на пепелявите часове по студентските скамейки създава най-благосклонния климат да се развие и избуи рядкото цвете на една страст. Може би затова най-силното чувство в живота на човека се корени там, в студентските години. Ако знаеха как разлагащо действуват най-сериозните лекции и върху най-сериозните студенти, моралистите биха забранили следването през тази опасна възраст.

Както и да е, аз страдах. Никак не бе в тон с бодрата епоха, но наистина страдах. На лекции бях почти отсъствуваща. Силех се да се справя с това си първо, ненадейно влюбване. А твоето необяснимо отдръпване ме поболяваше. Думите ти, изтървани на шега в парка: „Вятърът иска да ни раздели“, зазвучаха с натрапчива сила в мисълта ми. Тръпки ме побиваха от невидимото присъствие на някакъв студен вятър, който фучеше край нас и ни раздалечаваше. Самозаставях се да се съсредоточа в другата си любов — историята. Но това бе вън от обсега на волята ми. Аз, най-жизнерадостната и упорита между връстниците си, бях потънала в безизходна тъга. Собствената ми шега се обърна срещу мене. Това незапланувано чувство ме караше да се ядосвам на себе си и ме отчуждаваше от самата мене.

Щом дори историята не ме лекуваше, потърсих цяр в практическата дейност. Така съветват марксическите педагози. Вързах една пъстра забрадка ниско над челото си, както правят селянките по жътва, и отидох с доброволна студентска бригада да разчиствам развалините на Сточна гара. Всъщност дирех възможност да срещна тебе. Естествено бе да се предположи, че студентският ръководител ще участвува и в тая обща проява.

Младежката бригада от петдесетина души ръчно прехвърляше тухли, дъски, циментни плочи, начупени като бисквити. Бяха изтръгнати от дълбочините на земята железобетонните коренища на зданията, стърчаха навън уплетени, възлести, изкривени. Сводовете бяха станали изкормен под, по който тъпчехме като по трошащ се лед. Размотавахме арматурни, накъсани сухожилия на някогашни сгради. Прахта щипеше ноздрите и се полепяше по тях като скреж. Миришеше на разруха — един лютив, задушаващ дъх.

Заделяхме на една страна оцелели тухли, вадехме гвоздеи от греди и дъски. Работата на багери и скрейпери, каквито още нямаше, извършваха нашите непохватни ръце, издраскани от железата, ожулени от тухлите, зацапани от черната прах на пепелищата. Студенти, които с такава мъка бяхме дошли от провинцията да следваме в София, под пепелно небе виждахме града на мечтите си. Виждахме го извътре като скелет, изравяхме натрошените му прешлени и с въображение се мъчехме да възстановим как ли е изглеждал като цял. Вятър виеше въртопи от пепел. Зъбите ни хръскаха от пясък, сякаш на върховете си държаха града. Чувствувах блудкавия вкус на разрухата в устата си. Помня ония млади лица, изцапани, изпити, почти носещи белези от срутвания. Някои бяхме с кърпи, вързани през устата.

Видях те някъде начело на бригадата. Изведнъж рухналият свят се вдигна от пепелището и оживя за мене.

Ти ни ръководеше. С няколко едряци пренасяше недонатрошени дъски и ги складираше встрани. По твоите дрехи имаше следи от пепел и мазилка, като тежки лапи, стоварени на раменете ти, които те държаха здраво и притискаха надолу към земята. Аз подавах тухли в редицата от човек на човек. Кашлях. Задушаваше ме кърпата, вързана през носа и устата. Само очите ми бяха открити. В ония прашни години често вятърът възпаляваше мигачите ни. Някоя прашинка като искра попадаше в окото и глождеше, насълзявайки го. Може би някое човешко същество, изгоряло в пепелищата, превърнато в прахолинка, търсеше съчувствие.

Тухла по тухла от ръка на ръка минаваше някогашният град. С тия стари, напукани, излезли от огъня тухли щеше да се изгражда нов град за нов живот на нови хора. Плитките ми обувки се напълниха с пясък. Наведох се да ги изтърся, но така си останах с недообут крак, понеже потокът на тухлите не спираше. Ти мина край мене. Очаквах с широко отворени очи над кърпата да ми се обадиш, да ми се извиниш за несъстоялата се среща. Ти помрачня, като ме видя. Поздрави ме сухо, сякаш разрухата бе обхванала и нашите отношения. И ме отмина. Изгледах те поразена. Стоях с тухла, увиснала в ръка, с изут крак, с пепелни устни под кърпата. Имах чувството, че съм стъпкана и изравнена с пепелищата.

— Хайде, хайде! — подкани ме редицата.

Аз забавях вдигането на града от развалините, възкресяването на живота. Накриво мушнах крак в обувката си и започнах да подавам тухла по тухла, без да внимавам в ръцете си. Нараних си нокътя о един тухлен ръб с неизкъртен, грапав хоросан. Потече кръв и се смеси с пепелта. Съседът ми протегна своята голяма мъжка кърпа със съмнителна чистота. С една ръка продължавах да прехвърлям тухла след тухла. Забавях щафетата. Съседът ме изблъска и започна с изпънати ръце да подава, попълвайки празното място. Вяло си застягах пръста, изръсвайки кръвта върху тухлените купища. Радвах се на драскотината, че ме отвличаше от другата, по-непоносима болка. Както носеше дъска на рамо, ти изваждаше от джоба си по някой фиш с непозната дума на чужд език и си я повтаряше наум. Миг не пилееше на вятъра. И това ме нарани.

Отдалеч ти все пак забеляза, че нещо се случи с мене. С дъската през рамо се приближи, хвана ръката ми да видиш пръста. Дланта ми имаше тухлен оттенък. А твоята бодеше, затвърдяла от труд и пепел. Въпреки това усетихме докосването. Ти се изненада от друго:

— Маникюр!

Още един повод, за да ме презреш. Свих гузно пръстите си. Неколцина се разсмяха:

— Бригадирка с маникюр!

Едва налучках с крак обувката си. Тръгнах си с премазана походка. А ти продължи да разчистваш развалините и едновременно да заучаваш чужди думи.

 

 

Една топла привечер ято студенти изхвърча от сградата на университета, размахали кой чанта, кой тетрадка. Пуснати от кафез. Коста се навърташе на пост край входа с ръце в джобовете. Аз излязох последна. Поспрях се, сякаш не знаех накъде да поема. Тъкмо свърших най-любимите си семинарни упражнения по археология. Цяла седмица бях чакала тоя ден с надежда, че ще забравя болката си. Проявявах се като най-жива участница в семинара. Професорът бе загатнал, че ще ме вземе през лятото на практика с по-горните курсове. Но дори това вече не ме радваше. По време на занятията мисълта ми витаеше далече от мен. Все повтарях единствената ни среща в нови варианти, развивах я и насищах с нови подробности. Представите ми се въртяха все в парка. Сега намирах почти точни отговори, давах друга насока на тогавашния несполучлив разговор. Облегната на рамото ти, разказвах за любовта си към историята. Сякаш от това зависеше твоята любов към мене:

— Старият учител бе голяма скица. Водеше класа из старините край града. По хълма разкопките се белееха с повалени, щърби камъни като изровени бели кости на загинала епоха. А учителят, свел над камъните плешива глава, отдалеч не се различаваше от тях. Изкопаем камък, проговорил, за да ни разкрие миналото. Още от малка изтръпвах, щом видя някоя древна отломка. Поемах я като таен залог от непознати, отдавна впепелени ръце. Чудотворец ми изглеждаше старият учител, че притежава ключ към загадките. Имах чувството, че всяка старинна зеленясала черепка, оцеляла по чудо през вековете, е дошла от много далече при мене, тъкмо при мене, да ми повери нещо важно, съдбовно. А аз не умея да разбирам езика й. Самата мъдрост на времената бе утаена в невзрачните, мълчаливи останки.

Във въображението ми ти ме гледаше и откриваше като находка. А в действителност Коста ме чакаше пред входа. Почувствувах се зле пред себе си. Самоукор натегна на плещите ми.

— Да не си болна?

Доста усилие ми струваше една крива усмивка.

— Не си ли още заминал?

— В понеделник! Нави ли се да дойдеш? Само за десет дни!

Внезапно хрумване ме прекоси като електрическа змийорка.

— За колко дни, казваш?

— За десет!

— Може да се навия!

Коста бе огрян от надежда:

— Решено! Славно ще бъде… Вечер ще накладем огън, висок до звездите!

Аз се загледах в една своя, съвсем друга представа. Бях поразена от собственото си хрумване. Коста пък си въобрази, че картини на балкански нощи, озарени от пламъците на бригадирския огън, ме поглъщат така.

— Кога тръгваш? — попитах делово.

— В 5 часа заранта! Камионът ще чака…

Подадох му ръка:

— На добър път! Да се върнеш с орден!

Коста не можа да измисли никаква шега, за да прикрие съжалението си. Ръката му не изпита радост от сърдечното ръзтърсване на моята ръка.

— Ами ти? — Той гледаше подире ми, сякаш го бях ограбила.

Отдалечих се мълком със стъпки, които крояха нещо.

 

 

Рано сутринта в понеделник преди лекции пристъпих към изпълнение на своя луд замисъл. Взех изтърканото си куфарче, с което пристигнах от провинциалния град да следвам в София. Едната закопчалка не държеше. Завързах го през средата с връв. Куфарчето тежеше от книгите и тетрадките ми. Тръгнах в сивия пуловер и окъсяла пола, в ръка с ученическото си палто. Чантата през рамо. Едвам намерих разрушената кооперация, в която се бяхте подслонили вие, двамата студенти. Бе слънчево утро.

Пролетта из развалините. Най-лудешката пролет в живота ми. От всяка пукнатина на рухналите сгради бяха избуяли бурени. Цели гейзери зеленина из съсипните. Трева на силни ручеи бе плиснала през разкъртените павета, сякаш сама бе натрошила камъните, за да залее целия град. Над тухлените купища растяха перести листа, пъстрееха се бодил и жълта млечка, бъзовляк и лайкучка. Въздухът сред града ухаеше на ливада. Полето бе нахлуло в столицата, за да я превземе. Само вятърът навремени вдигаше завъртяна на фуния пепел, за да напомни, че тази неистова пролет е разцъфтяла върху съсипни. Цяло дърво бе поникнало върху покрива на срутена къща и се зеленееше горе като знаме на неотстъпчивия живот. Такъв треволяк и буренак бликаше и сред разкопките на древната крепост край моя роден град.

Спрях с поколебани крачки пред порутено стълбище. На места парапетът бе паднал. Незабелязани досега чудеса ме заобикаляха. Тухлените рани и драскотини бяха заръбнали с повитак, плъпнал нагоре. Лястовички с бял нагръдник излитаха от гнезда, полепнали надлъж под клюмналата, запустяла стряха. Съборетината цъфтеше и чуруликаше. Добих смелост от тоя ликуващ пролетен кипеж на живота, надвил страха пред запустението и смъртта.

Заизкачвах се по самотни стълби, посегнали към въздуха. Плитките ми обувки с дървени подметки се закрепяха с мъка по щърбите стъпала. Все нагаждах дръжката на чантата си през рамо. Крачките ми кънтяха остри, стържещи по стъпалата. Ехо от кухината на развалините ги подсилваше. Тръпки ме побиваха от собствените ми дръзки стъпки. С една ръка се придържах за напуканата мазилка на стената. Стори ми се, че почувствувах обелената кожа на сградата върху дланта си като прилепчива екзема.

От стъпало на стъпало смущението ми нарастваше. Катерех се все по-бавно и се оглеждах наоколо. Пред мене бе разкрит декор на вътрешни стени, отрязани от въздушната вълна на бомбата. Още личаха старомодни тапети на бронзови цветчета с влага на слоести облаци. Минавах през напречно сечение на някогашни етажи, на някогашен живот. В пустото пространство висяха отрези от прежен домашен уют. На най-долния етаж бе окачен на стената семеен портрет, килнат на една страна. На горния етаж висеше пукнато огледало, в което се оглеждаха облаци и лястовичи стрели. Дали са били красиви лицата, отразявани някога в него, които сега лежаха обезобразени и затрупани под руините? Минавайки, надигнах се на пръсти да се огледам. Видях едно бледо, смъртно уплашено лице, сякаш пред най-тежък изпит, за който не се е подготвило. Оправих косите си, но това не промени нищо. Тръгнах нагоре с изтръпнали колене. На най-горния етаж вятърът се люлееше над зиналата пропаст в надвесено детско кошче, отдето подрънкваше хлопка. Жалки отломки от домашна атмосфера висяха на открито под нехайството на ветрове и дъждове, под безразличието и забравата на небето. Тия запустели пещерни ъгли викаха мълком със зейнали гърла да напомнят на живите за несигурността на стените, с които се заграждат.

Загледана в собствената си уплаха, не забелязах липсващото стъпало и се подхлъзнах надолу. Приседнах на стълбището. Куфарът, изтърван от ръката ми, заподскача от стъпало на стъпало. Рукна откъртена мазилка. Вдигна се шум. Най-горе вратата се отвори и ти надникна от висяща площадка. Твоята изненада се предаде и на мене. Бях поразена какво търся тук. Изправих се, опирайки се заднишком о стената, и се смъкнах няколко стъпала надолу да си взема куфара. Ти ме наблюдаваше безмълвно с една мрачна подозираща искра в погледа. Вдигнах си куфара, нагодих каишката на чантата си през рамо и се заизкачвах отново, без да поглеждам към тебе.

— Коста замина ли? — попитах.

— Замина! — отвърна ти с глас, който ме оттласна надолу.

Пак стигнах до изкъртеното стъпало и се спрях нерешително. Ти ме наблюдаваше недоумяващ. С една ръка прехвърлих куфара по-горе през две стъпала, метнах палтото и понечих да прескоча зеещата празнина.

— Рано тая заран замина! — Гласът ти още по-настойчиво ме блъсна надолу.

Но аз си бях турила оглушки. Прескочих опасното място. Продължих нагоре, загледана в нозете си.

— Закъсняла си! — Тонът на гласа ти направо ме пъдеше.

Упорито се качвах. Ако бях сама, сигур щях да се върна. Но пред твоите очи вече нямаше връщане. Надзърнах за миг надолу. Изтръпнах. Някогашна пететажна кооперация — превърната в дълбок, пресъхнал кладенец. В него вече не клокочеха детски смехове, не избликваха женски караници. Пустош. Зави ми се свят. Потърсих опора в твоя поглед. Но в него имаше неразтопяем лед и ме отблъскваше назад. Какво неуютно лице, като тоя обезлюден дом! Прониза ме вътрешно зъзнене. Разрухата ме обхващаше отвсякъде. Какво търсех тук?

— Поеми де! — измърморих ядно и ти подадох куфара.

В недоумението си ти се пресегна и взе куфара от ръката ми. Държеше го във въздуха над пропастта.

— Само не го изтървай, че вътре ми е цялото имущество!

Ти погледна куфара, погледна мене забъркан. Всичко можеше да си помислиш, освен това, което аз бях намислила.

— Е, няма ли да ме поканиш вътре?

Ти блъсна с крак заднишком вратата да се отвори по-широко. Притисна се плътно към стената и ми отстъпи първа да мина. Гърбът ти отнесе мазилката. И аз с варосана отзад пола прекрачих изкъртения праг. Влязох в необикновена таванска стая. Заоглеждах обстановката. Едно отдавна зародено любопитство не можеше така бързо да се насити.

— Какъв комфорт!

В това по чудо оцеляло таванско половин помещение вие, изобретателни студенти по инженерство, си бяхте създали примитивен уют. Куца, дълга маса, подпряна с тухли от развалините. Върху масата, постлана с вестници, бяха разтворени чертежи, затиснати с тухли, та да не ги отнесе вятърът, който се промъкваше през едно отверстие в покрива. То бе запушено с дъски и ламарина, но през пролуките прозираше небето. Два накуцващи железни кревата, сложени на ъгъл и заметнати с войнишки одеяла, бяха опрени о двете стени, тапицирани от горе до долу с петна от мухъл. В къта — саморъчно скована етажерка от голи дъски. Върху нея — подредени книги. А над нея бе инсталирана стряха от покривна ламарина и водосточен улей, за да не се мокрят книгите, когато вали. На стената бе окачен с кабарче портрет на Едисон, изрязан от илюстровано списание. Една голяма червена стрелка на стената с надпис „Към банята“ сочеше към ъгъла зад голям комин. Надзърнах там. Леген и кофа с вода. Отсреща ръка с показалец, изрисувана на зида, сочеше: „Внимание! Към верандата!“ Там таванът се снишаваше, счупен на ъгъл. Запушеното отверстие водеше към бетонна плоча, отрязана от бомбата. Ръбестите й краища висяха във въздуха. Въртях се показно свободно, като че се намирах у дома си. Разхождах се назад-напред, изпитвайки здравината на пода.

— Крепи се! Хоро не би издържал, но едно танго — като нищо!

Направих няколко танцови стъпки. Ти все така стърчеше до вратата с куфара в ръка и се чудеше какво да предприемеш.

— Е, остави тоя куфар!

Ти постави куфара сред стаята, за да ми напомня по-скоро да си тръгвам. Престорих се, че не забелязвам това. Неловкостта заплашително растеше. Завъртях се на пръсти и се приближих към прозореца. Стъклото бе счупено, залепено с пожълтял вестник.

— Какъв изглед! Витоша и целият град, поднесени на длан! Само че това стъкло откога не е мито?

Наведох се над разписанието, окачено на стената до масата. Разграфени дни по часове като клетки: лекции, заседания, кръжоци, бригади…

— У-ух! Само мене ме няма в това разписание!

Разсмях се от сърце. Тоя мой неуместен смях те прониза с едно неприятно припомняне за танцовата забава!

— Коста ще се върне след десет дни! — заяви ти сухо.

Внезапно се извърнах към тебе. Решителност изопна лицето ми и цялото ми тяло.

— Достатъчни са!

— За какво?

— Забрави ли собствената си теория?

Ти ме погледна не облачно, а свирепо. Помисли, че пак съм ти стъкмила някаква лоша шега.

— Виж, изрязах си ноктите! — протегнах ръце с разперени пръсти; ноктите бяха изрязани ниско като чуканчета. — Е, сега харесвам ли ти?

— Ще изгубиш баса! — процеди ти през зъби.

— Какъв бас?

— Не се преструвай! — Гласът ти таеше злобен призвук.

Креснах разярена:

— Ти се преструваш, че не разбираш!

— Какво искаш от мене? — попита тихо, с клокочеща закана.

Без малко да се разплача. Брадичката ми затрепера. Стиснах челюсти с все сила.

Все по-разгневен и недоумяващ, ти закрачи по диагонал из стаята. Едвам не се препъна в куфара.

— Защо си дошла? Какво търсиш тук?

— Коста ще чакам — натъртих упорито.

— Чакай, като си нямаш работа! Закъснях за лекции!

Грабна свитък чертежи и изскочи навън. Погледът ми се удари в хлопнатата врата зад гърба ти. Не бях очаквала такъв прием. Нищо не проумявах. Над главата ми старомоден стенен часовник тиктакаше натрапливо, подчертавайки празнотата. Започнах безсмислено да снова из стаята. Докосвах смълчаните предмети като добри домашни животни, сякаш чаках те да ми обяснят отде иде тая неприязан у тебе. Наведох се от прозореца навън. Само съсипни. И вътре в мене нещо рухна. От прословутото ми самочувствие остана вкус на пепел в устата ми. Изведнъж скочих, грабнах куфара и хукнах да бягам от тая прокълната съборетина.

Минавайки през етажа с пукнатото огледало, ми се мярна едно бледо, унизено, не моето лице. Не видях как стигнах до долу. И тъкмо на последното стъпало се сблъсках с тебе. Ти се връщаше запъхтян. Бе скочил от трамвая в движение. Удавих лице в падналите си коси, за да скрия унижението си. Ти изтръгна куфара ми и ме сграбчи за лакътя. Даже в тоя миг, когато ми бе станал съвсем чужд, не можах дълго да се опъвам срещу ръката ти. Застави ме да се върна. Насила ме издърпа нагоре по висящото стълбище. Блъсна ме вътре в стаята. Тръшна вратата зад мене и викна отвън:

— Да не си посмяла да избягаш!

Стъпките ти полетяха през две-три стъпала надолу. Разтворих куфара. Започнах една по една да вадя дрехи и книги. Бяла блузка, изтъркана от пране, кърпено бельо и единствената моминска рокля, която майка ми бе ушила за абитуриентската забава, снаждайки от две разноцветни свои рокли. Пазех я само за тържествени случаи, които идваха толкова рядко. Това бе целият ми момински гардероб. Както вадех последните дреболии, ти отново нахлу вътре. Бе търчал още веднъж обратно. Пое си дъх, като видя, че не съм успяла да избягам. Грабна от ръцете ми някакво коланче:

— За залог!

Аз го задърпах. Ти го изскубна, пъхна го в джоб и се втурна стремглаво навън. От насрещната полуразрушена кооперация рошава жена гледаше любопитно към мене. Покатерих се на рамката на прозореца и вместо перде окачих единствената си рокля. Както бях вдигнала ръце, за да я закрепя, ти пак надникна през вратата. За трети път се бе върнал тичешком. Като че ли едва сега бе осъзнал огромността на постъпката ми. Очите ти ме грабнаха и понесоха из стаята с ликуване. Подхвърли закачливо:

— Като закачиш завесите, изтупай персийския килим!

— Ти нали бързаше?

Тоя път неохотно се измъкна. Очите ти останаха вътре и ме следяха неотстъпно. Развъртях се из стаята. Открих проскубана метла зад вратата и започнах великденско чистене. Рошлата смаяно гледаше отсреща към окачената на прозореца, снадена моминска рокля в тоя висящ над нищото полурухнал таван. Нейде отдолу, от дъното на стълбището, из кладенеца на руините, се донесе твоят настойчив, обърнат нагоре към мене вик:

— Ще ме чакаш, чу ли?