Блага Димитрова
Отклонение (1)

Вгледай се в това лице. Вгледай се внимателно. Не го ли познаваш? Поглед, вторачен напред в нещо, което всеки миг може да се появи, нещо, от което зависи всичко. Ако отделиш само лицето, опитай се да разгатнеш какво го поглъща така. Съсредоточено тъкмо пред научно откритие. Или при обезвредяване на мина. Или устремено към жена в мига на върховно желание…

Не. Това е твоето собствено лице зад волана. Пред него е течението на асфалта.

 

 

Отражения на дървета, храсти и пътеуказатели с нарастваща скорост връхлитат предното стъкло на колата и се разчупват на ситни петна. Но ти зад волана си неуязвим. Носиш се целеустремен, сам и все още цял през света, разсипан от тебе на отломъци от форми и на атоми от багри. Бързаш, готов да разбиеш с челото си всичко, което ти се изпречи на пътя.

Чакай! Къде си хукнал? Гони ли те някой? Ти ли гониш някого или нещо? Толкова ли е неотложно? Заслужава ли си? Ще пропадне ли светът, ако го изтървеш? Не изпущаш ли нещо друго, по-важно? Растящата бързина те носи с подсвиркване, сякаш те взема на подбив. А ти не чуваш насмешката й. Летиш, за да стигнеш по-скоро. Докъде? Има ли нещо по-далече от края на всеки път?

Спри за миг! Погледни какъв ден! Вкуси го с устни, с дъх, с пори на кожата! Напоен със слънчев сок като кехлибарен, прозрачен грозд. Денят бавно зрее и натежава от жега. Дълъг-дълъг летен ден. От заранта до вечерта — цяла вечност. Големият ден е малък само за тебе, който все бързаш.

40-годишен мъж с пропъстрени слепоочия, ти здраво държиш пътя в ръцете си. Самонадеян, сякаш никога досега не си го изпущал и никога няма да го изтървеш. Имаш поглед, ненавикнал да се обръща назад, да прави преоценки и да съжалява за стореното или за пропуснатото. Цялото ти внимание е към това, което иде. Сякаш животът ти е все предстоящ.

В зноя на юлския предобед се отварят огромни хоризонти, замъглени от блясък. Равнината като че се отразява в тия матови огледала и става двойно по-голяма. А твоят поглед шари в клетка: от часовника на китката ти до трепкащата стрелка на скоростомера и до асфалтеното устие на шосето, вливащо се в поредния завой. Колкото по-голяма бързина вдигаш, с толкова по-къси стрели погледът ти се удря в тези три стени — времето, скоростта, пътя. И клетката все повече се стеснява.

Ти си спокоен в своята припряност. Устойчив в своя постоянен вътрешен бяг. Не търпиш пред себе си друго нетърпение. Не само защото твоят мерцедес надвишава по мощност повечето автомобили на шосето. Но и самият ти чувствуваш нужда да изпреварваш всички. Задминаваш колите с непозволена скорост. От тях те сподирят ядни погледи като оси, пущайки жилото си в твоя тил. Но ти не ги усещаш, погълнат от своето бързане. Пътят пред тебе трябва да бъде разчистен. На всяка цена. Нищо да не ти препречва погледа, ни едно петно да не ти затуля кръгозора. Бързането приляга на цялата ти стойка, като добре скроена дреха по мярка. Повелител на пътищата, седнал зад волана като зад бюро.

Подготвен си всеки миг да се натъкнеш на препятствие. В твоята южна страна скоростта не вирее. Движението винаги е застрашено от спиране, от спъване. Волею-неволею ще те принудят да се забавиш, да намалиш ход, да се съобразиш с общия ориенталски ритъм. Изневиделица стадо биволи може да прекоси шосето. Мерцедесът веднъж попадна сред техните асфалтени туловища. Трябваше да спреш. Вървяха мудно, невъзмутимо. Ти изпита чувство на затъване сред калносмолисти, гъсти вълни. Едвам изплува. Но днес е така горещо, че сигур биволите сънно са се кротнали под дебела сянка.

Светът отвред нахълтва с ярки, разногласни багри. Но не попада в зрителния ти лъч и минава през тебе, без да остави някаква следа. Свят не във фокус. При тая скорост боите се сливат в сиво, крайпътните стволи — в резки черти, които зачеркват пейзажа, а лицата и размаханите длани на овчарчета край шосето — в петна. С едно натисване педала на скоростта ти изтриваш света край себе си и го превръщаш в мъглявина.

Получава се шеметно превръщане на нещата: материята става енергия, разстоянието — време, времето — префучал вятър. А самата скорост се превръща в застой.

 

 

Изведнъж пътят те спира. Погледът ти сякаш се удря в стена. Стадо прашни коли е заприщило излива на движението. Твоят мерцедес се опитва да намери проход и да се промъкне с лакти напред, но напразно. Заковава се на място, по-нетърпелив от останалите коли, обсаден от кални камиони и готови на всичко москвичи. И ти си по-непримирим от другите шофьори. Марката на автомобила определя темперамента на човека. При смяна на колата той сменя кожата си.

Слизаш и нервно палиш цигара. Удря те излъх от отворена пещ. След освежителния ветрец на движението застоят е непоносимо душен. Тръгваш, олюлявайки се, сякаш си пиян от скоростта. А наоколо — мъртвило. Това ти действува отрезвително. Мотори, хора — всичко е слънчасало. Появата на новия припрянко не учудва никого. След миг и той ще миряса като тях. Мързи ги дори да го разгледат.

Вървиш почти незабелязан. Поднасяш кутията цигари на един шофьор.

— Какво става тук?

Ожаднели, мърляви пръсти посягат към скъпите цигари.

— Мерки против шап! Пестете цигарите, че няма да стигнат, докато чакаме!

Провираш се между спрелите коли. Имаш чувството, че оставяш отпечатъци от подметките си по напечения асфалт. Друг шофьор използува престоя и спи в кабината на камиона в първата поза, която му е попаднала: върху собственото си изкривено рамо и вгънат лакът. Помисляш мимоходом: умората превръща и най-неудобната поза в блаженство, и най-коравата подпора — в мека възглавница. Умората придава и на най-блудкавата вода сладост, и на най-велия ветрец свежест. Тя прави и най-противното семейно легло желано. Умората те поддържа верен съпруг и примерен гражданин. Изобщо умората е голямо благо за човека.

Останалите шофьори със забавени от жегата движения се навъртат край запъхтените си мотори, отварят капаците им за охлаждане. До ушите ти стига:

— Едно време шап тръшна нашата крава…

— Какъв шап сега, като изклаха добитъка?

— Аз план гоня, а те насред пътя…

— И те си имат план.

Отминаваш шофьорските грижи. Край една кола на шосето селски малчуган издебва разсеяността на собственика, за да проучва с лакоми очи волана и копчетата. За него нищо не съществува, освен нетърпението да порасне и да кара кола.

Мълком си пробиваш път да разузнаеш. На един стълб над шосето е окачена табела:

ШАП — ЗАРАЗНА ЗОНА

Досами пътя е инсталирана дезинфекционна чешма. Двама санитари принуждават пътници и шофьори да си измият ръцете до лакът в жълт разтвор с остра, хапеща миризма. Проточила се е дълга опашка като яз пряко шосето. Тъкмо стар работник си облива изранените от тенекии и чукове ръце. Течността навярно щипе драскотините и му люти, понеже лицето му се сгърчва като при ужилване от пчела. Друг, по-млад санитар с интелигентно и приветливо лице заставя колите да минават една след друга бавно напред-назад по сламен дюшек, наквасен с дезинфекционна смес, още по-жълта, по-гъста и хапеща на мирис, за да се напоят добре гумите. После колите биват отвеждани да престоят известно време заедно с пътници и шофьори в оградена с въженца карантинна площ. Тревата там е пожълтяла, посипана и пропита с разтвор. И там е окачена табела:

ШАПЪТ Е БИЧ ЗА ДОБИТЪКА

Смерваш с бърз поглед обстановката през два-три залпа цигарен дим от ноздрите си. Заобикаляш колите, заставаш зад приветливия санитар, който ти вдъхва известни надежди. Заговаряш му поверително откъм гърба:

— Май съм закъсал, другарю! — И между думите си му подаваш своите цигари.

— Да, моля? — Момъкът не изпуща от очи камиона, който маневрира по дюшека. — Не пуша, благодаря!

Налучкваш нов оттенък на гласа си, за да привлечеш погледа му. Но санитарят си дава вид, че не долавя това.

— Час по-скоро трябва да стигна в София!

— Всеки бърза! — Той вдига рамене и прави знак на следващата кола.

Зад волана седи новак, обезпокоен дали няма да изцапа лъскавия си, още съвсем пресен москвич.

— Най-много половин час да се забавите! — казва санитарят успокоително, но с това още повече те разстройва.

— Цял половин час?

Новакът ти намига от москвича:

— Да бяхме с чайки…

— Няма ли някакъв начин? — питаш с настръхнал глас.

— Съжалявам! — Вежливият тон на санитаря прави отказа по-необорим.

Стрелваш часовника на китката си с привичния си бърз жест, който изпреварва секундите:

— Добре се наредих!

Един шофьор, изправен на опашката за чешмата, те наблюдава: ти придоби такова лице, сякаш ти е връчена заповед за съкращение. Той излиза от опашката, оставяйки в кривия й жив яз празен процеп, който бързо се стеснява и запълва. Дръпва те настрана:

— Слушай… Ако ти е много напечено… Ей там! — И маха с ръка дъговидно към полето. — Само 200–300 метра назад, вземи вдясно… Едно малко отклонение от пътя…

Проследяваш ръката му, като че ти посочва спасителен изход от горяща сграда.

— Благодаря! — И се втурваш към колата, пропуснал да почерпиш от цигарите си тъкмо тоя, който ти услужи.

— Всяко заобикаляне ще те забави повече! — виква зад тебе предупредителен глас.

Познаваш ги тия гласове, спиращи, дърпащи все назад от леност и послушание. Шофьорите сподирят изпод набито око високомерния мерцедес, който ловко се изтегля от клопката струпани коли и се отправя обратно. По лицата им пробягва присмивка на патили хора.

А кривият, жив яз на опашката расте, прегражда шосето и спира движението.

 

 

Профилът ти отново придобива самоувереност. Едноцигарена почивка — не е голяма загуба. Нищо не е в състояние да те спре или задържи. Винаги си намирал начин да преодолееш или заобиколиш пречките. Целият ти живот е бил бягане с препятствия.

Колата се отбива встрани и започва все по-трудно да преглъща тесен междуселски път. Заедно със скоростите сменяш настроенията си. Обезпокоен, се подаваш през прозорчето, сякаш пъхваш глава в зинала фурна. Изрътени ями, гърбици, грапавини те принуждават да стигнеш до катърска скорост. Тоя лъкатушен път те връща назад към босоногото ти детство. Но ти си имаш изработен рефлекс да отстраняваш всеки ненужен спомен, щом не е във връзка с пряката ти задача.

Жегата се разпалва от всеки твой дъх. Прах се напластява по антрацитната кола и я оцветява в пепеляво като полски плъх. Сепнат, се вслушваш в едно глухо задавяне в гърлото на мотора. Познаваш всеки придъх и издъх на колата си. Разбираш я повече от всяко живо същество край себе си. Стар модел мерцедес, купен на вехто от един чужденец. Но ти така я поддържаш, че никой не би предположил колко хиляди километри са навъртени на моторната й памет.

Радиаторът кипи. Би могъл да изтрае още, но ти никога не пресиляш мотора, защото не е човек. Само човекът е машина за свръхнатоварване. И колата ти се отплаща с издръжливост в най-решителните мигове, при най-резките завои и трудни отрези от твоя път. И сега си длъжен да отстъпиш пред нейните нужди. Двама сте едно същество — колата и ти. Авточовек. Болките на колата са твои, твоята нервност се придава на нея. Съвременен кентавър. Нозете ти са продължени в педали, ръцете — в лостове за скоростите. Така самият ти ставаш по-могъщ. Но в същото време издълженият ти корпус става по-уязвим и неповратлив. Бездушният мотор поема от човека вляна воля и става живо, задъхано същество. А човекът поема от мотора бездушност и се превръща в бърз, неумолим автомат. Но бързината е по-кратколетна, не забравяй! А ти вече си неприспособим към пешеходство. Вече не си двукрако, а четиригумено животно. В постоянното си надбягване с времето ти си инвалид без колата.

Надделял раздразнението си, угасяш мотора. Слизаш и усещаш през подметките си гореща прах, като че си стъпил върху незагаснало огнище. Търсиш сянка, за да прислониш колата. Попаднал си сред голо, изпръхнало поле, над което въздухът трепка сякаш над скара. Буците пръст са черни въглени, посипани с пепел. Да изскочи вятър, ще раздуха тлеещ огън. Спомняш си, че вестниците пишеха за суша през тая година. Но това е почти всекигодишна грижа в твоята южна страна. Кой ти е крив, като си избрал да се родиш в тази мъчна страна.

Сваляш сакото си и го мяташ на предната седалка. Изваждаш от багажника пластмасов жълт бидон. И тръгваш по междуселския път да търсиш чешма. Сигурен си, че ще намериш. Вървиш като през отдавна познати места. Кръстосал си надлъж и шир страната. Знаеш, че няма български път без чешми. Да паднеш от луната със завързани очи, по шуртенето на чешмите ще познаеш, че си в България. И в най-затънтения край, сред най-върлия летен пек си откривал някоя чешма, сградена от незнаен дарител. Най-доброто, което е могло да остане след човека, за да го споменават с благодарна дума в тая сушава земя, е било чешма.

Бялата риза те пари, изтъкана от нишки пламък. При една прегъвка на пътя пред очите ти се явява познатата от детинство белокаменна чешма, с корито, преляло догоре. Но това е полумираж в маранята. Идваш до чешмата и се облакътяваш на горещия й камък. Коритото е сухо. Чучурът, вместо да чурулика с бликаща, бистра струя, е хванат в дълъг хобот на маркуч. Брястово черпало, свито от кора, е пълно с добри помисли, но не може да утоли жаждата. Опитваш се да освободиш чучура от прилепналия, завинтен около крана маркуч, който го изпива до капка.

— Ехей, чакай! Какво правиш?

Старец, подпрян на крива, саморъчно издялана тояжка, се приближава отдалече, отпреди Първата световна война.

— Моторът е жаден, дядо! — отвръщаш с усмивка, предназначена да предразполага. — Аз търпявам, но той не трае!

— Тая вода върши учена работа, не я бутай! — казва важно старецът.

— Ами ние да мрем ли? — Отваряш пред него кутията с цигари. — Почерпи се!

Пръсти, издялани от кора на дъб, едвам измъкват една цигара. Тръпнешком я изсипват в луличката. Ти пак опипваш маркуча. Водна струя, облечена в каучук, тече през шепата ти. Осезаваш прохладното й шуртене, но не можеш да я хванеш.

— Не се мъчи, ами тръгни по маркуча, и ще стигнеш до водата! Не е далеко, ей таме при могилата! Ти си млад, за тебе е близо!

Взираш се нататък. Плоска могила като съсухрена гръд на старицата-земя диша в маранята учестено. В трепкавия въздух разстоянието е измамливо близко. Пък и за човек като тебе разстоянията са по-къси от реалното им измерение. Маркучът се вие сред спечени буци пръст. Отправяш се натам, накъдето те води тая сивочерна каучукова змия.

 

 

Жегата скъсява дъха и крачките ти. Вървиш загледан пред себе си. Земята е една гигантска пета, напукана от хилядолетно ходене боса. Изтриваш с опакото на ръката потта от челото си, мъчейки се да отмахнеш досадата. Застояла тишина, сякаш вкаменена, повтаряща се дума — все една и съща като заклинание.

Слънцето е изсмукало до корен всяка сянка. Вървиш в премала и ти се струва, където стъпиш, ще избият искри. Поглеждаш часовника си: 10,16. Всичко е спряло под това пепелно небе. Само времето тече, независимо от зноя и сушата — единствената река, която никога не пресъхва на тая планета.

 

 

Време, време. Часовникът стяга верижка около ръката ти. Времето те държи в окови, свива пулса ти, стиска напора на кръвта. Вечер, като снемаш верижката, върху туптящата ти китка остава белег. Това е следата на времето, което, преминавайки, те избраздява и те държи в окови до живот.

Но ти си имаш една хватка, за да уловиш неуловимото време. В твоята знойна страна, където са пропилени столетия и хората наследяват таланта да си губят времето, изобретението ти е необикновено: винаги бързаш преди определения час. Така имаш чувството, че не ти гониш времето, а то гони тебе. Всъщност не друго, а закъснението прави времето недостижимо. И с една минута да закъснееш, ти си вече по петите му и трябва да изплезиш език, за да го стигнеш. Времето изглежда невъзвратимо само когато го гледаш изотзад при изоставане. Това непоносимо усещане има ученик, повтарящ класа, или младеж, изгубил най-свежите си години във войнишка служба.

Още на младини ти остро изпита необратимия ход на времето в тая балканска, изостанала страна: липса на техника, закъсняла информация, нужда от чужди езици, отдалеченост от света. И в тебе още отрано се създаде рефлекс да изпреварваш минутите, да не ги проспиваш, проскитваш, пробъбряш. Поне с мигове щом крачиш пред времето, ти вече го държиш в ръката си като вързано за синджир кученце и го придърпваш да дойде, когато ти дотрябва. Това е един малък трик. Въпрос само на няколко минути, изпреварили назначения час. И ти дишаш волно. Ето, това е твоята свобода. Единствен начин за разхлабване на стегнатата, впита в гърлото ти примка на времето, която те задушава.

Разбира се, точен и подранил сред безброй закъсняващи, ти пилееш повече време в чакане. Ставаш смешен сам пред себе си. Но не се поправяш. За тебе е по-важно вътрешното превъзмогване на страха за пропуснатото време. Затова си така раздразнен сега. Не по своя вина можеш да се забавиш и да изпиташ непоносимото чувство, че си зад времето, че то е префучало край тебе и те е задминало с неизтощимия си вечен мотор, който никога не дава заден ход.

Но ти не знаеш нещо друго. Закъсненията, липсата на механизирана точност, нарушенията в дневното ни разписание са благоприятна почва за проява на фантаста-случай. В тая все още незаробена от точността страна стъпките ти ненадейно могат да се натъкнат на някаква причудлива негова игра. А кой знае, може би тъкмо свободната игра на случайността е живецът на съществуването.

 

 

За миг ти се струва, че замирисва на изгоряло — такъв грозен пек. Могилата внезапно се изправя пред погледа ти като димяща клада. Над нея висне прах на застояли облаци. Слухът ти предугажда клокочене на вода и прежаднял те затегля по-бързо напред.

Странен вик продупчва небето. Не можеш да определиш какво изразява — уплаха, ликуване, болка, изненада. Викът избликва от вътрешността на могилата. Всеки друг на твое място би се заинтересувал, но ти си изключил възприемчивостта си към света, освен към неща, от които зависи работата ти.

Още една извивка на изкусителната каучукова змия, и ти се озоваваш на отвъдната страна на могилата. Пред тебе зейва дълъг разрез-проход към търбуха й. Един кладенец на прахта. В дъното на изкопа са се скупчили няколко глави под избелели забрадки и каскети. И една сламена, клюмнала шапка, пожълтяла от слънцето. Погълнати са от нещо необичайно. Струва ти се, че не дишат.

Близо до тях от маркуча шиба в дървено корито струя като от порната вена. На единия край се изстудява диня, а на другия са наредени глинени трошляци, плесенясали от времето. Водата отмива пръстта от тях.

Приближаваш незабелязан и надникваш в изкопа. Дори долу няма сянка. През една пролука между сламената шапка и забрадките съзираш някаква облечена в пръст, издута форма. Две ръце, загорели от слънце, внимателно с ножче и четчица чистят венче на отвор на глинено гърне. Не го докосват с пръсти. Почти свещенодействуват. Формата се е очертала в обвивка от спечена пръст, която предпазливото ножче свлича като неодрана кожа. Разпознаваш намек от амфора. Финото острие трепере, сякаш се бои да не причини болка или да не нарани живо същество.

Наблюдаваш тая хирургия с насмешка. Днес наистина не ти върви. Но не посмяваш да прекъснеш прилежното им мълчание. Тръгваш по ръба на изкопа към водата. От твоя нетърпелив вървеж изпод ходилата ти рукват тънки, сухи струйки пръст и потичат с грапаво шумолене по стената на изкопа надолу към групата.

 

 

Внезапно широките, клюмнали криле на сламената шапка трепват тревожно и се повдигат право до върха на прашните ти обуща. После нагоре към раменете и лицето ти. Това дълго привдигане измерва целия ги висок ръст.

Ти виждаш как изпод широкополата шапка се открива само отрез от моето лице, набито с прах. Миглите ми са слепени, натегнали от пепел, като че затова тъй бавно ги приповдигам нагоре към тебе. Сноп коси, изпаднали от шапката до веждите ми, също са побелели от прахта, а може би от годините. Изведнъж започвам да мигам. Моят нервен тик. Струва ми се: облаче прах излита от клепките ми.

Аз те виждам стъпил на ръба на изкопа, неопровержим в бакърената светлина на летния предобед, откроен в прашното небе с високи плещи, подпрели свода. Като че през годините си расъл, расъл, за да дойдеш тъкмо в тоя ден и да ми затулиш целия хоризонт. Прошарен, оня младеж с недостъпен израз на лицето, който някога будеше в мене изследователска треска да го разгадая. С глава сякаш разбиваш небосвода — с побеляла глава.

Ние се познаваме в един и същ миг.

— Неда!

— Бояне!

Но в гласовете ни няма радост. По-скоро смайване и раздразнение. Ти си всецяло в инерцията на скоростта, набирана през годините. А аз — всецяло погълната от находката, очаквана отдавна. Случаят е избрал най-неподходящия ден, за да ни срещне след 17 години. Впрочем, има ли удобен ден за една закъсняла среща? Но независимо от нас, дори въпреки нас самите, в тоя скъсен и безкраен миг и двамата преживяваме същото. Прекосяват ни образите на младежките ни дни, багрите, ароматите, самият екстракт на миналото. Може би в някаква биопамет на клетките.

Усещам, че ти си се бронирал със забрава. За да не ти пречи нищо по начертания път. А аз задълго останах в спомена. Пиех го на малки, пестеливи глътки и още не бях го изчерпала до дъно, когато се хванах, че вече съм далече от него. Преживявах наслойките на многократното възпроизвеждане, а не истинското си минало. Неволно вплитах миналото в настоящето, за да постигна някаква цялостност. А може би споменът се бе превърнал в копнеж по нещо неизживяно, неосъществимо.

Но макар и идващи от различни ракурси спрямо един и същ спомен, ние двамата го изпитваме в тоя миг еднакво. Издебнати сме изневиделица тъкмо в своята умора. Навярно затова сме така податливи. Взаимопроникване на двама души. От пристъпа на тоя миг се подмладявам.

Краткостта му е немислима. Един сепнат, бърз поглед, който има някакъв лъч от слънчевия удар при първата ни среща. Само че е по-интензивен и всепоглъщащ. При това — съвсем неуместен. Не сме предполагали какво носим в себе си. А сме уверени, че вече сме улегнали. И изведнъж — такъв номер. Младежките ни лудории изглеждат зрелост пред тоя безсмислен и смешен миг. Колкото и нелепо да е, наистина сегашният пи кръстосан поглед дава по-остра искра. Питай го защо. Или е някакво късо съединение в претоварените ни от напрежение нерви?

Както и да е, без да го търсим, без да ни е притрябвал, без да държим ни най-малко на него, дори въпреки че го отпъждаме като досадна муха, споменът ни връхлита и ни подлага на своята лъчева мощност, неизтощена от годините.

Толкова е кратък тоя миг, толкова сбит, че ние нямаме време да го похабим.

 

 

Мигът. Нима в един миг, в една точка от времето, могат да се напластят толкова дни, дни, дни, избледнели и изведнъж заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я — вече нищо няма. А ние дори не предполагаме, че мигът е рядко, почти противоестествено явление. Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили един в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълги години наред. Цял живот. Все същите пепеляви, монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценен миг. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е извън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.

Бърз лъч, отключващ и най-ръждивите ключалки на инстинктите, на тайните. Странно съчетание от съвпадения, случайности, загадки. А пък щом се получи цялата сложна кръстоска, за да експлодира един такъв компактен миг, ние се отдръпваме сепнати. Гневим се на неподготвената му поява, която обърква шаблонните ни представи за света и за самите нас. Не приемаме нелогичната му връзка с всичко останало. В сивия поток се чувствуваме по-удобно, по-свойски и по-сигурно. Бързаме да стъпчем мига в себе си. И в нашия страх, и в нашата слепота той се изпарява, преди да сме усетили вкуса му. Цял живот копнеем за един-единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваваме.

Ето такава непредвидена среща след години. Всеки един от двама ни неволно изпраща към другия поток импулси и ги получава обратно отразени, засилени, удвоени. Независимо от намерението ни. Нещо в нас се надига срещу самите нас. Смешно не само за външни очи, но и пред собствените ни очи. Светкавичен миг, пресовал в себе си дълга върволица години. Как да го хванеш?

Ако би намерил свой приблизителен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е пълна противоположност на неговата мигновена същност. И тъкмо затова самият миг носи в себе си тая потребност да бъде изразен с думи. Макар да бъде преобразен до неузнаваемост. Нямам друг начин да продължа искрата време — проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете.

Думите са времето, което ние владеем. Един такъв миг, единствен в живота, неповторим, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехо — да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и различно да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, все пак то е негово по-трайно превъплъщение. Така думите стават време, а времето — осезаема реалност.

Словото е безкрайно. То се простира далече във времето — назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. Словото носи не само трайността на един наш миг, но съдържа и безкрайно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също така безкрайно число възможности за нови предстоящи мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи. Словото е отворено широко назад и напред във вековете. То съдържа в себе си обратимия ход на времето. В думата се чувствува движение на времето в две посоки едновременно. Колко неизвестни същества са вложили в словото есенцията на своя отдавна излетял живот. И колко неизвестни същества от своя още непоникнал живот влагат в зародиш утрешно, свежо дихание в нашите днешни думи.

Думите са наситени със спомени и предчувствия, със съжаление и копнеж, със знание и с недоумение, с минало и бъдеще. Словото е четириизмерно. Самото слово е четвъртото измерение — времето. Ние имаме насъщна нужда от думите. С цялото им несъвършенство, с цялата им детска наивност те ни включват в непостижимото време. Изразяваме крайния миг чрез слово-безкрайност. Повтарящите се думи са нашата упорита съпротива срещу неповторимостта. Ритмично редуващите се съчетания са нашият отчаян отпор срещу откъслечността и краткостта на миговете. Отвесна вибрация срещу безмълвието и неподвижността на нищото.

Мигът е невъзстановим, но бавните, трудно идващи, стипчиво зреещи думи — те са относителното безсмъртие на миговете. Думите, изтъркани, изхабени и вечно нови, се осмеляват да посегнат към невъзможното — да уловят времето. Дори когато не успяват в това, дори когато, вместо да възкресят, те убиват мига — все пак думите ме изпълват със страхопочит и удивление. Заради безумната им дръзновеност да гонят недостижимото време.