Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (5)

Глава 5

Гауан гледаше, сякаш не вярваше на очите си, страниците пред себе си. Писмото беше написано с уверена ръка, прекалено уверена за жена. Баба му пишеше с дребни и деликатни букви, които понякога украсяваше със завъртулки. Нямаше никаква украса в това писмо.

И нищо женствено.

Всъщност…

Присви очи. Почти не му се вярваше да е било написано от жена. Беше прекалено директно и прекалено изискващо.

Не беше писмо, което би могло да е излязло изпод перото на деликатното цвете, с което беше танцувал, нито от жената, която бе държала очите си скромно наведени надолу, когато баща й беше заявил, че приема предложението му за брак. Нямаше и следа от несъгласие по лицето на лейди Едит.

Отново взе писмото. Всъщност то не изразяваше точно бунтуване.

Беше…

Приличаше на договор, това беше. Използваше фразата „бих искала“, когато всъщност имаше предвид „изисквам“.

Бих искала да не държите любовница, да не се занимавате с такива недостойни дела, докато не сме си осигурили подходящия брой наследници — броя им ще уточним по взаимно съгласие — и не сме прекратили брачните си отношения, както вероятно ще стане след време. Не бих искала да прихвана болест от интимно естество.

Беше прочел този абзац вече четири пъти, но го прочете още веднъж. Недостойни дела? Любовница? Прекратяване на брачни отношения? Когато умре вероятно. Фактът, че все още бе необвързан, не означаваше, че няма интерес към плътските наслади. Напротив, имаше остър интерес.

Всъщност нямаше търпение да опита разни неща. Със съпругата си. Която очевидно мислеше, че ще прави любов с него по график, и при това ограничен.

Тъй като нямам почти никакъв интерес към изискванията на плътта, няма да ви давам причина за безпокойство в това отношение.

Звучеше като монахиня. Е, това изявление не му правеше кой знае какво впечатление. Щеше да я изкуши да прояви интерес към изискванията на плътта. Или поне нямаше да се откаже да опитва.

Но нейното предложение бе много по-дразнещо.

… предлагам да не се заемаме с правенето на наследник поне три години, макар че пет дори е може би по-добре. И двамата сме млади и не се налага да се тревожим за възрастта като фактор при забавянето. Не съм готова за това бреме. За да бъда откровена, просто нямам време.

Дълго гледа втренчено този ред. Тя не искаше деца? Какво, по дяволите, правеше по цял ден, че нямаше време за деца? Той беше готов да има и сега. Полусестра му, Сузана, беше на пет години и за нея щеше да е по-добре да има с кого да си играе.

Освен това, работата по управлението на имението нямаше да е по-лесна след пет години.

От друга страна, следващият параграф му харесваше:

Сигурна съм, че отговорностите ви са много и са обременителни, и предлагам да не прекъсваме заниманията на другия през деня. Забелязала съм, че голяма част от нещастието в браковете е причинено от обсебващото поведение на другия. Вярвам, че няма да приемете предложението ми като обида, тъй като не се познаваме. Ще разберете, че правя предложения единствено с оглед на щастливия ни брак.

Беше съгласен с нея.

Но писмото все пак малко го задушаваше. Не, повече от малко. Все пак, ако имаше намерение да напише нещо — което никога нямаше да направи, защото се чувстваше неудобно да изложи мислите си върху хартия — възможно бе да напише точно същия параграф.

Или нещо подобно на него.

Последната част на писмото извика у него желанието да оголи зъби и да заръмжи като полудял.

Накрая искам да отбележа, че оценявам липсата на ухажване от Ваша страна. Макар в началото да бях изненадана, по-късно размислих и трябва да кажа, че уважавам добрата ви преценка по този въпрос. Предполагам, че имате същото разбиране за брака като моето: той е договор с оглед доброто на родствената линия и общото благо на обществото. Той трябва да бъде уважаван и от двамата, също така двамата трябва да намират радости в него. Бракът не е връзка, в която могат да се демонстрират необикновени чувства. Аз мразя кавгите и недоволствата в домакинството. Вярвам, че можем да избегнем всякакви неприятни сцени, като направим всичко ясно, преди да кажем клетвите си.

Накратко, тя не го обичаше и дори нямаше да си направи труда да се опита да го обича. Освен това мислеше, че любовта в брака е невъзможна.

Гневът, който изпитваше, беше ирационален и той го знаеше. Той беше отхвърлил идеята за ухажване, бе затворил вратата на дневната, пълна с джентълмени, и, общо взето, бе подкупил баща й да му даде ръката й.

Но пак се чувстваше обиден.

Не, не обиден, а ядосан. Обидата беше за хора, чиито чувства биват лесно наранявани. А неговите никога не можеха да бъдат наранени.

Ще бъда благодарна, ако ми пишете в отговор. Сигурна съм, че имате свои изисквания, и с радост ще ги взема под внимание.

Ще ги вземе под внимание?

Гневът отново изпълни гърдите му. Тя мислеше, че той ще се подиграе с брачната си клетва, като държи любовница? И щеше да вземе под внимание изискванията му?

И мислеше, че ще отправя молби? По дяволите, той беше херцог. Издаваше заповеди, не молеше.

Гауан почти никога не губеше спокойствие. Повечето пъти едно повдигане на веждите беше достатъчно да напомни на някого, че херцогът притежава разрушителна сила. Само една дума и Гауан можеше да изпрати всекиго в затвора. Не че щеше да го направи. Но притежаваше силата.

Изразяването на гнева не струваше като оръжие, а беше и ненужно. Той добре съзнаваше, че в редките случаи, когато се подадеше на гнева, казваше много неща, за които по-късно съжаляваше.

За нещастие, в момента гневът го беше завладял. Писмото на лейди Едит изразяваше неуважение към личността му, титлата му и предложението му за женитба. Седна зад бюрото си и извади лист хартия за писма. Натисна толкова силно перото, че разкъса хартията.

Беше й отправил предложение да я направи херцогиня. И то не коя да е, а херцогиня Кинрос. Една от най-старите и уважавани титли в Шотландия. Която никога не бе носена от англичанка. Никога.

Може би имаше причина за това.

Извади нов лист.

Лейди Едит,

Може би шотландецът в мен…

Не искаше тя да се чувства неудобно, защото е англичанка. Вината не беше нейна. И тъй като идеята да се свърже с благородническо английско семейство бе негова, не трябваше да прави забележки относно националната й принадлежност.

Пое си дълбоко дъх. Трябваше да запази чувството си за хумор. Годеницата му изглеждаше практична и лишена от чувство за хумор, но той никога не я бе питал дали се радва на живота. Само бе погледнал веднъж дълбоките й зелени очи и беше направил на баща й предложение, достойно за принцеса.

Това може би беше грешка, но вече бе прекалено късно. Очевидно се бе сгодил за непреклонна и мрачна, мразеща децата бюрократка.

После си представи извивките на гласа й и очите й и цялото му същество се озари от щастие. Може би щяха да могат да останат далеч един от друг, с изключение на моментите, когато бяха в леглото.

С тази мисъл в главата хвана отново перото.

Лейди Едит,

Благодаря ви за писмото. Правите ми чест с Вашата искреност и се надявам, че ще извините безцеремонността ми. Ето ги и моите очаквания за този брак:

1. Имам намерение да удостоявам леглото ви с присъствието си всяка вечер, докато навършим деветдесет или поне осемдесет и пет.

2. Мога да наруша дневните си занимания и задължения само заради едно нещо.

3. Ще си взема любовница, когато Вие си вземете любовник и не преди това.

4. Децата идват по Божията милост. Нямам нищо против да нося свинско черво на интимните си части, ако това имате предвид.

5. Вие луда ли сте? Любопитен съм. Документите за годежа са подписани, затова думите ми не са молба да бъда освободен от задължението. Можете да ги приемете като проява на чисто любопитство.

Никога в живота си не беше писал нещо толкова саркастично, но и херцозите нямаха много често възможност да пишат иронични бележки. Всъщност не можеха да пишат такива на никого, освен на много близките си познати, а той нямаше много такива.

Всъщност граф Шатерис, на чиято сватба скоро щеше да присъства, бе един от малкото, които се обръщаха към него с Гауан. Двамата с Шатерис бяха приятели главно защото нито един от тях не обичаше да привлича вниманието. Преди години, когато баща му беше жив и го караше да посещава летните развлечения в домовете на хора от обществото, развлечения, които включваха изпълненията на децата за огромна радост на възрастните, двамата с Шатерис бяха играли ролята на дърветата, които оживели, отишли в замъка и изплашили Макбет. И оттогава бяха постигнали мълчаливо съгласие, че могат да се понасят един друг.

Подписа писмото с пълната си титла — Гауан Стотън от Крейгивар, херцог Кинрос, вожд на клана Маколи.

След което извади восъчния печат, който почти никога не използваше, и го подпечата.

Резултатът беше впечатляващ.