Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (39)

Глава 39

Гауан влезе в конюшнята около единайсет вечерта, слезе от коня и хвърли юздите на съненото конярче. Влезе в замъка през кухненските помещения, за да не го види някой слуга, който, без съмнение, щеше да информира Бардолф.

Големите огньове във фурните бяха загасени през нощта и никой не се размърда, освен котката, чиито жълти очи проблясваха. Гауан взе една газова лампа, запали я, изкачи слугинското стълбище и тръгна по коридора. Не отиде в своята спалня, а в нейната.

Отвори вратата и откри, че в стаята цари абсолютен мрак. Завесите бяха спуснати, огнището — студено. В стаята беше студено, прекалено студено. И тя беше празна. Дори миришеше така, както миришат отдавна необитаваните стаи. Остави лампата на полицата над камината и с безразличие забеляза, че ръката му трепери. Страхът се загнезди дълбоко в него. Застина и остана така, вцепенен, бавно осъзнавайки какво вижда.

Тя си беше отишла. Леглото беше оправено, стаята — празна.

Имаше само един предмет — книгата с поезия. Душата му заплака от болка, а стомахът му се разбунтува така, сякаш се канеше да повърне. Отиде до масичката, взе проклетата книга и я пъхна в джоба си.

Но нали беше преброил дните от пристигането на писмото на Бардолф в имението във Високите земи. Трябваше да пристигне, преди тя да е заминала за Англия. Но тя не бе излязла от тази стая преди часове. Прах беше покрил всичко. Нямаше я от дни.

Излезе от стаята с вкаменено лице. Като стигна приземния етаж, двама слуги скочиха от столовете си. На лицата им беше изписана тревога.

— Кога си тръгна херцогинята? — запита. Гласът му, гневен, излезе като ръмжене от гърлото.

Единият остана с отворена уста, другият каза:

— Да си е тръгнала, Ваше благородие?

Бяха идиоти.

— Кога си тръгна тя за Англия? — извика той. — Кога съпругата ми ме напусна?

 

 

Еди сънуваше, че бушуващите води на реката я викат. Невъзможността на съня я събуди — реката не можеше да я вика по име. Но дори будна, чу отново името си. Отиде до прозореца и се наведе над него. Нощта се бе спуснала и макар че продължаваше да ръми, дъждът бе намалял значително. Под прозореца стоеше Гауан, обвит в мрак.

Тя отвори уста, но от нея не излязоха думи.

— Вратата е заключена! — извика той. — Можеш ли да слезеш и да ми отключиш?

Еди се съвзе. Беше се подготвила за този миг, знаеше какво да каже.

— Няма да разговарям с теб посред нощ, Гауан — извика в отговор. — Лягай си. Ще говорим сутринта, преди да замина.

— Еди, не можеш… Не можеш наистина да искаш да ме напуснеш. — Не извика, а каза изречението с нормален глас, обаче тя чу ясно всяка дума. Значи така. Щеше да разговаря с нея само защото не искаше тя, неговото притежание, да му се изплъзне. Вероятно съобщението на Бардолф го беше убедило да дойде.

— Лека нощ, Гауан.

— Планираше да се върнеш в Англия, без дори да говориш с мен? — Щеше да се разсмее на недоверието му, ако не й се плачеше.

— Можехме да разговаряме по всяко време през последните две седмици, ако беше избрал да се върнеш.

— Щях да се върна и ти го знаеш. Мислех… Мислех, че можем да поговорим, Еди, истински да поговорим.

— Е — каза Еди, завладяна от силно разочарование, което я притискаше към земята като непосилно бреме, — следващия път, когато искаш да разговаряш със съпругата си, Гауан, ще трябва да й отделяш повече от час на вечеря и посещенията в спалнята й, когато можеш да се откъснеш от управлението на именията си. Но това ще бъде вече втората ти съпруга.

— Не искам друга съпруга!

Разбира се, не можеше да побегне сутринта, преди да е говорила с него. Бракът, пък било то толкова кратък и така бурен като техния, трябваше да се уважава.

— Ще говорим сутринта. Сигурна съм, че татко ще се съгласи да отложи пътуването с ден.

— Не можеш да ме напуснеш! — Гласът му проряза като нож боботенето на реката.

Еди застави студените си влажни пръсти да пуснат перваза на прозореца.

— Свърши, Гауан. Тръгвам си. — Затвори прозореца. И го заключи.

Гауан гледаше втренчено кулата. Беше отказала. Цялото тяло го болеше от ездата и от падането в канавката.

Конят му беше избягал и той вървя пеш почти час, докато стигне следващото село, където превързаха ребрата му и откъдето купи друг кон, като плати три пъти повече, отколкото струваше животното. После бе яздил още пет часа въпреки болките в ребрата.

Но Еди беше заключила вратата, а после и прозореца. След минута той влезе отново в замъка и отърси водата от пелерината си, както правят мокрите кучета. Тръгна нагоре по стълбите и едва не се сблъска с Лейла. Тя спря рязко, челюстта й увисна.

— Добър вечер — каза той, изпитвайки отново унижение. Тази жена знаеше…

Мисълта замря, като погледна в очите й.

— Ти! — каза тя, като го прободе с пръст в гърдите. — Искам да говоря с теб.

Лейла гореше като факла, когато тръгна пред него към кабинета.

— Съпругът ми също ще говори с теб — заяви и се обърна с лице към него, когато той затвори вратата.

Изглежда, че провалът му като съпруг бе станал обществено достояние.

— Как се осмеляваш? — извика Лейла. — Как се осмеляваш да се отнасяш така със съпругата си? — Спусна се към него като ангела на отмъщението. — Как можеш да кажеш такива обидни думи на човек, който ти е скъп? Достоен си за презрение, Кинрос. Презрение!

Сякаш в кабинета му бе влязла някоя от гръцките фурни и той я гледаше точно така, както би гледал някоя от гръцките богини.

— Двамата с Еди трябва да разговаряме. Имаме доста неща да обсъдим.

— Това е доста слабо казано.

— Искам да знаеш, че не ми харесва ролята, която играеш в брака ми — заяви той.

Забеляза за миг в очите й чувство за вина.

— Не трябваше да казвам на Еди някои неща за брака. Извинявам се.

— Не ни помогна — каза той, подбирайки внимателно думите си. — Но след като имах време да помисля, осъзнах, че Еди те смята за своя майка. Сигурен съм, че тя и аз ще успеем да изковем нова…

— Ти си идиот! — прекъсна го пълният с презрение глас на Лейла. И да беше изпитвала разкаяние, то очевидно се бе стопило. — Нямаш никаква представа какво си й причинил, нали?

— Спорихме — отговори Гауан и гневът отново го завладя. — Това се случва във всички бракове, лейди Гилкрист. И вие сте преживели известни трудности.

— Нито аз, нито съпругът ми някога сме изричали такива неща, каквито ти си казал на Еди. Повярвай ми, Джонас можеше да ме лиши от цялото ми себеуважение, ако искаше. Обаче никога няма да го направи, и то не само защото ме обича, но също и защото знае какво надхвърля благоприличието.

Настъпи миг тишина, преди Гауан да извика невъздържано:

— Как се осмеляваш да ми говориш така!? — В поведението му не бе останала и следа от добро възпитание.

Тя дори не трепна, просто скръсти ръце на гърди и го изгледа с нескрито презрение.

— Сега виждам мъжа, който Еди ми описва. Не можеш да ме изплашиш с нрава си. И аз си имам своите недостатъци. Но никога, дори и след милион години, няма да причиня на човешко същество това, което ти причини на Еди. Никога.

Думите й най-после проникнаха зад стената от гняв.

— За какво говориш, по дяволите? От устата ти звучи така, сякаш съм я ударил. Не съм сторил нищо на Еди!

Тя сякаш щеше да го прободе с поглед.

— О? Нищо не си направил? Жената, която видях, лишена от цялото си себеуважение, вярваща, че е провал като майка и любовница, това не е било твоя работа? Защото аз мисля, че е било!

Той я гледаше втренчено.

— Може и да се е престорила, че е стигнала до оргазъм, и какво? Толкова си бил завладян от собствените си чувства, че дори не си забелязал. Кое е по-голямо престъпление?

Не казваше нищо, което той вече да не си беше казвал.

— Ти си идиот! — каза Лейла. — Ти, високомерен, невъзможен…

— Започваш да се повтаряш.

— Отнесъл си се с нея така, сякаш е направила нещо отвратително с първия си оргазъм. Казал си й, че лежи безчувствена като палачинка, след като няма представа, какво трябва да прави в леглото. Сега тя мисли, че никога няма да изпита удоволствие, ако не се напие, защото ти си й казал така! И по-лошо, убедил си я, че няма да бъде добра майка. Еди! Как си могъл да говориш така на Еди, една от най-любящите жени, които познавам.

— Тя ми написа писмо, в което ми каза, че не иска деца. — Но дори когато думите излязоха от устата му, разбра, че е изопачил истината. Еди му беше писала, че не иска деца веднага, а не че въобще не иска деца. — А когато срещна Сузана, стана очевидно…

— Не, глупако! — извика Лейла. — Сузана е моя, Еди няма никакъв шанс. Тя никога не е държала бебе в ръцете си, знаеше ли го? Баща й не й позволяваше да играе с другите деца, защото бе по-важно да запази таланта й. Би могла да спечели Сузана с времето, но не, ти ми даде детето, без дори да обсъдиш това с нея! После остави собствената си съпруга да плаче на пода, след като я беше лишил от всичките й достойнства като жена.

Гауан просто я гледаше мълчаливо.

Тя се приближи към него и отново го прободе с пръст.

— След което си излязъл от стаята и си затръшнал вратата, разтревожен, защото си купил повредена стока. Като че ли ти, досаден и глупав бюрократ, си достатъчно добър да целуваш крайчеца на роклята й. Ти, който дори не знаеше какво е виолончело.

Гауан не можеше да проговори.

— Ти си простак! — продължи Лейла, но вече по-тихо, защото той не отговаряше на нападките й. — Ожени се за най-красивата и любяща жена в Англия — а и в Шотландия също — и когато разбра колко си неадекватен в леглото, обвини нея. Нека ти кажа нещо, херцоже. — Още едно пробождане с пръст.

Той едва дишаше, струваше му се, че дробовете му са пълни с нагорещен въздух.

— Единствената причина, поради която не си чул преди думата неадекватен, е титлата ти. Това е. Не се самозаблуждавай, че Еди не може да изпитва удоволствие. Ти си проблемът. А онези задоволени жени, с които я сравняваш? — Удари с юмрук по масата, толкова беше ядосана. — Всяка една от тях те е излъгала.

Гауан, като в мъгла, осъзна, че Еди очевидно не беше казала на мащехата си, че той също няма никакъв опит. Не че имаше значение.

Долната устна на Лейла трепереше.

— Смачкал си я, сякаш е порцеланова чиния, която си купил от уличен пазар. И си я оставил с разбито сърце. Откакто замина, тя само свири на виолончелото си. Защото си я накарал да помисли, че само в това я бива. Изгубила е толкова много от теглото си, че изглежда като болна от туберкулоза. Убедена е, че ще бъде ужасна майка и че нито един мъж няма да я обича. Вероятно никога няма да може да изпитва удоволствие в леглото, защото си й показал отвращението си. Ти, презрян… — Обаче риданията вече я задушаваха и останалите й думи бяха неясни.

Гауан не помръдна. Портретът, нарисуван от нея, бе толкова грозен, че той стоеше като закован на мястото си, смътно съзнавайки, че е пребледнял.

Лейла се държеше здраво за масата, навела глава, и ридаеше. Вратата се отвори. За секунда всички замръзнаха на местата си, след което лорд Гилкрист се стрелна покрай него. Взе Лейла в прегръдките си, тя зарови глава на рамото му, а той започна тихо да й шепне нещо. Изглежда, че двамата Гилкрист бяха отново заедно. Не че това го интересуваше особено.

Наистина ли беше причинил това на Еди? Какво беше сторил? Започна да се рови в спомените си. Изведнъж си спомни ужаса в очите й, когато той бе заявил, че не знае как да се държи с децата, риданията й, настояванията й, че е направила опит със Сузана, мълчаливата й мъка.

Спомни си как й крещеше и я обиждаше, как я нарече безчувствена като палачинка. Тя гърчеше ръце като живи пламъци, подлудяваше го със сдържаните ридания в гласа си, с…

Беше ли я накарал да се почувства така, сякаш го отвращава?

Лорд Гилкрист сложи нежно съпругата си да седне на стола, обърна се и удари Гауан под брадичката толкова силно, че той падна на пода като повалено дърво, без да има време да се обърне встрани, за да предпази лявата си ръка.

— Това е за дъщеря ми! — изръмжа Гилкрист, застанал над него. — Не мисли, че не мога да анулирам брака, защото мога. Ще кажа на краля, че един проклет шотландец е превърнал дъщеря ми в сянка само за няколко седмици. И не мисли, че ще задържиш зестрата й. И да не си посмял някога да посетиш бална зала в Англия в търсене на следващата си съпруга. Ще се погрижа всички мъже в страната да предпочетат да изпратят дъщерите си в Америка пред това да ги омъжат за теб.

Тялото на Гауан го заболя ужасно от удара в твърдата повърхност — макар че подът бе малко по-добър от канавката — и той едва успя да регистрира факта, че Гилкрист изведе съпругата си от стаята.

Не беше просто болката, а съзнанието, че е лишил Еди от самоуважението й, от достойнството й. Беше наранил единствения човек в света, когото обичаше. Беше я съсипал. Беше й отнел…

Грозната истина пулсираше ведно с физическата болка, която пронизваше лявата му ръка така, сякаш горящ ръжен се простираше от кокалчетата на пръстите му до лакътя. Ребрата също го боляха така, че едва си поемаше въздух.

Едва беше успял да седне на пода, когато в стаята влезе Бардолф. Гауан си пое дълбоко дъх и сякаш в ребрата му бе запален огън.

— Помогни ми да стана — каза.

Към него се приближиха стъпки и той вдигна поглед.

Обикновено не мислеше за Бардолф като за мъж, десетина години по-възрастен от него; обичайно смръщените му вежди го караха да изглежда поне трийсет години по-възрастен.

Но сега осъзна, че до този момент не е виждал Бардолф в миг, когато наистина не одобрява нещо.

— Напускам — заяви управителят му, втренчил поглед в Гауан, без да помръдне дори пръст да му помогне. — Можете да сметнете това за предизвестие.

Гауан се бе подпрял на дясната си ръка, за да може да се изправи без натиск върху лявата. Бардолф пристъпи напред и ритна ръката му, с което го лиши от равновесие. Гауан отново падна и от устните му излезе приглушено стенание.

Бардолф не можеше да го мрази повече, отколкото той мразеше себе си.

— Не исках да го направя — каза Гауан, втренчил поглед в краката на стола пред себе си. — Обичам я.

Мълчание.

Дори не беше сигурен, че Бардолф е все още там. Може би изчакваше подходящия момент да го ритне в бъбреците.

— Толкова много я обичам. — Гласът на Гауан заседна в гърлото му и, за първи път, откакто Моли бе изчезнала под водата, той изгуби контрол. С отчаяния вик на душа, която страда, каза: — Обичам я повече от…

Груба длан сграбчи лявата му ръка и го изправи на крака. Агонията бе така силна, че той неволно извика.

— Исусе, Мария и Йосифе, рамото ви е изместено! — възкликна Бардолф.

— Ребрата ми също са наранени. Паднах от коня.

— Това не е достатъчно добро извинение за двуседмичното ви отсъствие — каза управителят, отстъпи назад и скръсти ръце на гърди.

Гауан се извърна.

— Истината е, че на нея ще й е по-добре без мен. Превръщам се в баща си.

— Майка ви беше пристрастена към алкохола дълго преди да срещне баща ви. Всички в домакинството го разбраха само за седмица. Истинско чудо, че не сте роден малоумен.

Гауан бавно пое информацията.

— Все още имате шанс. — Бардолф говореше тихо, гласът му приличаше на ръмжене. — Тя не си е тръгнала. Направих за вас всичко, което можах, а вие сте неблагодарен. Осигурих ви време да си дойдете у дома, като направих кулата обитаема. Всеки мъж в този проклет замък е готов да пълзи на колене до Палестина за едно докосване на устните й, а вие я оставихте сама, да плаче за вас.

Защо не се беше върнал още след първите десет крачки, направени извън входната врата? Защо беше обърнал гръб на единствения човек, когото обичаше, и го беше оставил да плаче? Разкаянието го изпълваше и предизвикваше болка в сърцето, по-остра и по-жестока от тази в рамото.

Гауан излезе през входната врата, без дори да забележи управителя, който я отвори за него.

Като стигна кулата, се облегна на стената, подслонил се от дъжда и опитвайки се да се съвземе. Беше наранил Еди толкова лошо, че тя бе загубила доверие в способността си да обича дете — изруга и ругатнята излезе дълбоко от сърцето му — и някак си бе успял да я убеди, че се е държала отвратително в прегръдките на удоволствието.

И тя щеше да го напусне. Разбира се, че щеше да го напусне. Изправи се и залитна, а пукнатите му ребра отправиха предупреждение.

Еди бе единственият човек на света, който имаше значение за него. Баща му и майка му си бяха отишли, но и двамата имаха толкова много свои проблеми, че не се обичаха достатъчно. А обичта, която той изпитваше към тях, също се бе стопила отдавна. Моли също си беше отишла. Лелите му бяха сърдечни — но това в най-добрия случай. А Лейла беше осиновила Сузана.

Но Еди го обичаше. Беше му го казала и той трябваше да й вярва. Да, трябваше да повярва на двете думи, които му бе казала точно преди да я изостави. А щом го обичаше, можеше да му прости. Мракът съществуваше и дебнеше зад внимателно подредения му живот, обаче той щеше да го прогони.

Трябваше да й каже. Трябваше да сложи сърцето си в краката й.

Интимността бе нещо, което можеха да изследват заедно, но решимостта му да следва предварително направен план бе провалила всичко. Беше така отчаян да й достави удоволствие, че беше съсипал всичко между тях.

Ако просто беше признал невежеството си, тя щеше да му вярва. И можеха заедно да намерят пътя. Обаче той се страхуваше. Страхуваше се да не се провали, страхуваше се, че тя ще го презира — така, както го беше презирал баща му. Това беше истината.

Направи крачка назад и вдигна поглед към кулата. Тя се извисяваше висока и сива в мрака, мълчаливо свидетелство за мъжете, които бяха намерили смъртта си в опит да се покатерят по нея, за да впечатлят любимите си. Ако историите бяха верни. Единственият, който бе успял да стигне до третия етаж, бе черният рицар, който, според легендата, все още се разхождаше между кулите.

Еди не беше успяла да заспи отново. Лунната светлина влизаше в стаята и придаваше сребристи очертания на всичко. Беше отворила прозореца, след като той си бе тръгнал, и сега той беше открехнат.

Ако я повикаше по име, щеше да го затвори отново.

Той наклони глава и дъждовните капки окъпаха лицето му. Ромео се беше изкачил до прозореца на Жулиета, нали? Разбира се, той вероятно бе използвал и двете си ръце, а и ребрата му са били здрави. Гауан успя да свие лявата си ръка в юмрук. Болката беше поносима, макар и с нечовешки усилия. Но по-важното беше, че мускулите му бяха послушни и изпълняваха командите на мозъка му.

Започна бързо да се катери, но почти веднага трябваше да забави скоростта. Камъните бяха хлъзгави от дъжда, а наклонът бе по-стръмен, отколкото бе очаквал. На половината разстояние му хрумна, че може и да не успее да стигне до прозореца на Еди. Но нямаше път надолу — друг, освен падането. А дали щеше да оцелее след повторно падане, беше открит въпрос.

Мисълта още не бе отзвучала, когато дясната му ръка се плъзна и цялата му тежест увисна за миг на лявата. Само след миг успя отново да се хване. От устните му излезе дълбоко ръмжене — никога преди не беше изпитвал такава болка. След секунда Еди погледна през прозореца.

Образът й бе замъглен от дъждовните капки, полепнали по миглите му. Но виждаше бузата й, осветена от пламъците на огъня зад нея. Тя погледна навън и изпищя:

— Гауан!

Не можеше да произнесе името й, трябваше да диша.

— Не! Слез долу, Гауан. Искам да слезеш долу!

Той се притисна към стената, допря буза до студения мокър камък и заслуша съпругата си. Когато успя да си поеме дъх, вдигна глава и каза:

— Обичам те.

Настъпи миг тишина, после тя отново започна да го моли:

— Моля те, Гауан, моля те, върни се. Ще те пусна да влезеш. Ще направя всичко, което поискаш. Моля те, не се качвай по-нагоре. Толкова се страхувам.

— Не мога да се върна обратно. Обичам те, Еди. Повече от всичко на света. Повече от… — Отново протегна нагоре лявата си ръка. Господи, изпълваше го нечовешка решимост. Тя беше там, над него. Не можеше да й позволи да го изостави.

Еди се подаде от прозореца, лицето й блестеше бяло на фона на тъмните камъни.

— Толкова си красива — каза той, като едва си поемаше дъх. — Най-красивата жена, която познавам. Като принцеса. Като богиня.

— Да не би да си пиян? — запита тихо тя.

Сега той се катереше по-бързо. Не мислеше за височината, нито за земята, която се смаляваше под него. Съпругата му се подаваше от прозореца колкото можеше, златистата й коса беше паднала през едното рамо.

Трябваше да си почине за миг, защото китката му сякаш гореше, а ребрата му не издържаха на болката.

— Не можеш да ме изоставиш — каза той. Думите му бяха нещо средно между заповед и молитва. Протегна ръка и се издърпа още малко по-нагоре.

— Знам, че се провалих в леглото — каза той, без да вдигне поглед към нея, защото се страхуваше, че изместената тежест може да предизвика падането му. — Но мога да стана по-добър. Можем да останем в спалнята цяла година, ако искаш. И никакви слуги, Еди. Обещавам.

Протегна отново лявата си ръка и от устните му излезе стенание въпреки волята му.

Тя плачеше и риданията й го подлудяваха.

— Аз съм твоят сокол. — Думите излязоха от сърцето му — така, както дойдоха при него, докато гледаше втренчено във водите на езерото и се опитваше да не мисли за нея… Безуспешно.

— Гауан, изгубил си си ума! — извика Еди и се наведе през прозореца толкова напред, че цялата й горна половина се подаде навън.

— Недей, ще паднеш! — извика той и гласът му сякаш избухна в тишината, която ги обгръщаше.

— Няма да падна. Само моля те, моля те, Гауан, вече си близо. Само още две или три изкачвания.

— Заради тази проклета китка е — каза той. — Може и да съм я счупил.

Чу как тя ахна, но отново се изкачваше нагоре.

— Ти не си моя — каза й, когато беше вече под нея и тя можеше да го докосне, ако протегне ръка. — Аз съм твой, момиче. Ти си мрежата, в която съм се оплел.

— Без поезия! — извика тя и отново протегна ръка.

Той усети да го докосва по мократа коса и отново се изкачи нагоре.

Още веднъж.

И отново.

Прехвърли се през перваза.

Херцог Кинрос бе успял да направи онова, което никой не бе успял за шестстотин години — беше завладял непристъпната кула. В дъжда. С две пукнати ребра и счупена китка. С разбито сърце и упоритост, наследена от поколения твърдоглави шотландски благородници.

Може би всичките му прадеди се бяха стълпили зад рамото му и му бяха помогнали в последните метри. Или може би златистата й коса го бе викала мълчаливо в мрака и дъжда. Или може би беше успял заради гласа, който бе нежен като песента на славей.

Или може би беше успял просто заради Еди.

Еди, която обичаше повече от всичко на света.